ИДЕИТЕ НА ДИМИТЪР БЛАГОЕВ – ПОГЛЕД ОТ НАЧАЛОТО НА ХХI ВЕК

0
223

Искра Баева е доцент по съвременна световна история в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Занимава се с проблемите на Източна Европа след Втората световна война. Автор е на книгите „Източна Европа след Втората световна война 1953–1956 г.“, „Българските преходи 1994–1999 г.“ и др. Главен редактор на сп. „Ново време“ (1993–2000 г.).
Първото нещо, което днес трябва да се каже за Димитър Благоев (1856 – 1924 г.), е, че благодарение на отминалия почти век и половина от раждането му и 80 години от смъртта му за днешните българи той изглежда твърде далечен и непонятен. Разбира се, за постепенното потъване в забрава на този голям политически деец от първите десетилетия на модерната българска държава най-голяма роля изиграха последните 15 години, през които се осъществяваше българският преход. Той се оказа период, по време на който в значителна степен бяха делегитимирани всички идеи, свързани първо с комунизма, второ със социалдемокрацията, а накрая и с левицата като цяло.

Една от първите жертви на политическото пренаписване на новата и съвременната българска история стана Димитър Благоев. И едва ли можеше да бъде другояче, като се има предвид, че той с пълно основание в продължение на десетилетия е определян като основоположник на българското социалистическо движение, ляв и “тесен” социалдемократ, радетел за “болшевизацията” на българската социалдемокрация след победата на Октомврийската революция от 1917 г. в Русия и за нейната ленинизация.

Помръкналият интерес на историците и на обществото към Дядото може да се обясни и с естествени причини, например с това, че дейността и творчеството на Димитър Благоев бяха сравнително добре проучени в периода до 1989 г., докато това не беше направено за много други български политически дейци с различна ориентация. Лошото обаче дойде оттам, че личността и делото на Благоев, заедно с това на всички дейци на левицата в България, почти изчезнаха от учебниците по история на България и от изследователските планове на професионалните историци. А там, където те все още се споменават, задължително са придружавани с отрицателни оценки и характеристики. Така древният римски принцип, че за умрелите трябва да се говори само добро или нищо, в днешна България се трансформира в тезата, че за “умрелия” държавен социализъм и неговите идейни предшественици и дейци трябва да се говори само лошо или нищо.

В противовес на тези нови нагласи по отношение на левицата аз искам да се обърна далеч назад към живота и делото на Димитър Благоев като пионер на масовите социални движения в България. Искам да започна своя обзор с още една “странност” от днешна гледна точка – в българското социалдемократическо движение Димитър Благоев още приживе, но и след смъртта му, с уважение е наричан Дядото. Авторитетът и знанията му очевидно са били толкова пространни, че е бил възприеман не просто като по-възрастен и бащински настроен, а направо като представител на най-възрастното (и най-уважавано според българските народни традиции) поколение на дядовците. Ако обаче погледнем фактите, ще видим, че когато Димитър Благоев умира на 7 май 1924 г. , той още не е навършил 68 години. В наше време тази възраст едва ли може да се приеме за внушителна, камо ли за патриаршеска. Нещо повече, днес дори се правят опити официалната пенсионна възраст да достигне онази, на която от света си е отишъл Дядото.

Дали това разминаване между оценките за хората в началото на ХХ и в началото на ХХI в. се дължи на промяната в начина на живот, на различните оценки за хората и техните дела или на общата девалвация на ценностите оставам на всеки читател да прецени сам. Важното е, че Димитър Благоев неслучайно е получил от своите съвременници това едновре-менно фамилиарно и изпълнено с уважение наименование – Дядото1 .

Житейският път на Димитър Благоев е идентичен с този на повечето от другите будни и любознателни българи, родени около средата на ХIХ в. Той символизира съдбата на цяло поколение – роден е в Македония (с. Загоричане, Костурско), участва в националноосвободителните борби на българите срещу Османската империя, а след Освобождението на България, станало възможно благодарение на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), естествено търси по-високо образование в страната-освободителка. Така през 1881 г. на 25-годишна възраст Благоев започва да учи първо в Одеса, а по-късно и в университета в Санкт Петербург. Но отново, както и много други българи от неговото поколение, а и малко по-възрастни, той се вълнува по-малко от личното си усъвършенстване в науката и много повече от законите на обществото, в което живее. Острата социална чувствителност на Благоев, култивирана през детството и юношеството му в родните земи под османска власт, не само не е притъпена, а допълнително се засилва от видяното в Русия по време на обучението му.

Преживяното в Русия дава храна на аналитичния ум на Димитър Благоев и на чувството му за справедливост и той посвещава немалка част от времето си, за да организира онеправданите и несъгласните с царизма хора за борба срещу многобройните несправедливости. Руската имперска действителност бързо избавя Благоев от илюзиите, че с националното освобождение ще дойде и “царството на справедливостта”. Съчетанието между силното желание за национална свобода и чувствителността към социалните неправди прави Димитър Благоев основоположник на руското социалдемократическо движение, като през 1883 г. “Благоевата група” става първият социалдемократически кръжок, в който за настоящето и бъдещето дискутират около 30 души. Около този кръжок се оформя и мрежа от 15 работнически групи, като цялата Благоева организация обхваща 130 недоволни от руската имперска система. Днес едва ли можем да прогнозираме как би могъл да се развие животът на Благоев, ако той беше продължил дейността си в Русия. През 1885 г. обаче този негов път е прекъснат силово, след като полицията го изгонва от Руската империя заради подривна идейно-политическа дейност.

Още шест години са необходими на Димитър Благоев, за да пренесе и пропагандира социалдемократическите идеи в България и те да дадат резултат, изразил се в създаването с помощта на други млади български бунтари на първата истинска социалдемократическа организация в България. Нейната цел е да промени социалния ред в изостанала България и да се бори за по-справедливо бъдеще за всички хора.

От момента, в който Димитър Благоев оглавява българското социалдемократическо движение, до края на живота си той последователно върви по път, наричан дълги години път на професионалния революционер. Днес с много по-голямо основание би трябвало да го определем като път на професионалния политик. Цели 33 години Благоев посвещава на пропагандирането, развитието и защитата на една лява идея, която променя своя облик в съответствие с големите промени, изживени от Европа и от света през последното десетилетие на ХIХ и първите две на ХХ в. И го прави в различни свои качества: като партиен функционер, остър полемист, редактор на партийни издания, публицист. Но за разлика от повечето днешни професионални политици, дейността на Димитър Благоев е мотивирана най-вече от идеята обществото да се промени така, че животът на другите, на огромния брой онеправдани българи да стане по-добър. Вярно е и това, че тогава тази перспектива е изглеждала твърде отдалечена в бъдещето, че тя не е била подложена на най-тежкия изпит, който донася властта и необходимостта абстрактните идеи да се реализират на практика. Но силният идеализъм на първите социалдемократи не бива да се забравя и пренебрегва днес.

Съвсем не е прав онзи, който днес мисли, че далечното време, когато левицата не е била изправена пред предизвикателствата на властта, е било лесно и безметежно за нейните водещи политици. Тогава идейните битки са се водили с много по-голямо ожесточение, макар и не с оръжия. Само че и словото може да бъде могъщо оръжие, както нагледно ни показа политическата история на ХХ в. Благоев е един от острите полемисти в социалдемократическото движение. По различни причини и с различни средства той се противопоставя на множество идейни движения, не само десни, а и леви – обявява се срещу народничеството, анархизма, сиромахомилството, анархо-синдикализма, стихийното бунтарство, приспособленчеството и др.2 И ги води с изключително ожесточение, понякога с изглеждащи днес несправедливи обвинения, но полемичният му жар е мотивиран по-скоро от грижата за бъдещето, от желанието красивите идеи на марксизма да бъдат реализирани дори и в такава млада и изостанала в развитието си страна, каквато е България.

Независимо от днешните опити за премълчаване, трудно може да се отрече мястото на Димитър Благоев – Дядото в панорамата на българския политически живот. За оценката на неговите съвременници говорят думите, използвани от братя Данчови, за да го опишат в енциклопедията си, издадена през 1936 г.: “Родоначалник на научния социализъм и патриарх на комунизма в България… Икономист, политик, философ, народен трибун. До края на живота си той остана искрен приятел на всички поробени и угнетени народи и класи”3 .

* * *

В началото на ХХI в. обаче много по-важни изглеждат не действията на Димитър Благоев, а идеите, които родоначалникът на българската социалдемокрация изповядва преди повече от век. И най-вече – отговорът на въпроса дали тези идеи не са безнадеждно остарели, дали в тяхната погрешност не се крият неуспехите при изграждането на социалистическо общество в България. Точно този въпрос ме накара да се опитам да припомня
как са звучали идеите на Благоев в контекста на неговото време и как звучат в днешния ни забързан и твърде прагматично-консуматорски живот
Първият и най-важен за края на ХIХ в. въпрос, с който Димитър Благоев навлиза в идейно-политическия живот на България, е поставен и като заглавие на книгата му “Що е социализъм и има ли той почва у нас?”4 Отговорът му е от жизненоважно значение за социалдемократическото движение в България, защото от него зависи дали разпространяващите се неудържимо в тогавашна Европа марксистки идеи имат бъдеще и у нас, дали те ще съумеят да се превърнат във водеща линия при изграждането на едно масово движение или ще останат абстрактно-академично занятие на тесен кръг мечтатели-утописти.

Днес може би ще прозвучи парадоксално, но съм убедена, че същият въпрос и то и в двете си съставки: за съдържанието на съвременния социализъм и за възможността модерните социалистически идеи да бъдат прилагани в България от началото на ХХI в., е напълно актуален и за нас, българските социалисти и социалдемократи. Защото и двете съставки на въпроса нямат лесни отговори, както не са имали такива и тогава – през 80-те и 90-те години на ХIХ в.

Най-трудна и тогава, и сега, е първата част на въпроса за характера на социализма. Тогава, защото за българското общество социалистическите идеи са били твърде непознати и неясни, а и са изградени върху анализа на реалност, твръде различна от българската. Докато сега трудността идва по-скоро от това, че България като държава и българската левица като идейно движение имат зад гърба си един неуспешен опит за реализиране на социалистическите идеи предимно с помощта на държавната власт, а опасенията от евентуален повторен неуспех водят или до пълния отказ да се предприемат усилия в такава посока, или до търсенето на други възможности за обществено развитие, доста отдалечени от идеята за социална справедливост, която е била и си остава сърцевината на социализма.

В книгата си Благоев дава и един много кратък отговор на въпроса що е социализъм и той звучи така: правя нещо да е обществено. Той е основа за логическия извод, че само обединените обществени усилия могат да направят “един народ да е силен и свободен”. Все пак Благоев не се плъзга по най-лесния път към популярността от онова време – този на национализма, а верен на изповядвания марксизъм, той следва и описва съобразения и с българските условия исторически път на модерното общество. Оттам идва и основният извод: “Става ясно, че пълната социализация, преобръщането на фабриките, на машините, на земята, на рудниците, на средствата за съобщение, изобщо на средствата за изработване на обществените блага, от частна собственост в обществена, социална собственост и нареждането на общественото производство по един план точно пресметнат, според нуждите на цял народ, на самите производители, е необходимо.”5 От днешна гледна точка си струва да се обърне внимание, че предлаганата “обществена, социална собственост” не е идентична с национализациите, върху които се изгражда източноевропейския социализъм след Втората световна война.

Благоев продължава: “Учението, което внесе това съзнание, което обяснява законите на историческото развитие в миналото и настоящето и което начертава пътя на съзнателното историческо развитие на человечеството в бъдеще, това учение е социализмът.”6 Очевидно е, че той изповядва популярната тогава идея за историческата детерминираност на развитието, която на свой ред в края на ХХ в. се оказва “Ахилесова пета” на марксизма. Благоев обаче съвсем не еуфоричен и веднага предупреждава: “Никой, разбира се, не казва, че социалистическите наредби ще се осъществят утре или другиден. Но няма съмнение пък, че колкото по-нататък отиваме, толкова по расте съзнанието, че там ни кара историческото развитие.”7

Вероятно Благоевото описание на социализма като идеи и обществени цели щеше да прозвучи само като декларация и лозунг, ако не беше пространният анализ, който, следвайки Фридрих Енгелс, той прави на историческото развитие до своето време. Анализът включва обществените условия, при които в Западна Европа възникват социалистическите идеи, както и първите опити за прилагането им на практика. Верен на просвещенската вяра в силата на човешкия разум, Благоев възкликва: “Истинските закони на разума искат освобождението на цялото човечество, за да се осъществят великите начала на човешкото общежитие.”8 Но посочва и провала на първите опити за освобождение на работниците, осъществени от Клод Анри Сен-Симон, Шарл Фурие и Робърт Оуен: “Нищо не излезна от техните опити: техните социалистически общества, колкото скоро се основаваха, толкова скоро се и разваляха”. Обяснението му за това е, че посочените опити не са били съобразени с постиженията на науката, под което той разбира марксизма9 .

Днес отговорът на въпроса “Що е социализъм?” изглежда значително по-труден от теоретична гледна точка, защото историята на ХХ в. пое по различен път. Виждането на марксизма, че развитието на капитализма неминуемо ще доведе до задълбочаващи се кризи и до необходимостта да бъде заменен с нова обществена формация, наричана по различно време комунизъм или социализъм, не се оправда изцяло. Действително в периода 1929-1933 г. настъпва изключително дълбока икономическа криза на класическия капитализъм, но още в началото на 30-те години той намира механизмите за преодоляване на кризата и нови пътища за по-нататъшно развитие на капитализма. А опитите да се утвърди алтернативната обществена организация, наричана социализъм с различни прилагателни – военен, ленинов, сталинов, държавен, демократичен, пазарен и т. н., засега не доказаха своите предимства не само в сферата на производителността и техническия прогрес, но дори и при осигуряването на общата справедливост и социалната сигурност за всички граждани10 . Изглежда така формулираната цел ще остане дълготраен и далечен стремеж на обществото. Но той не е изчезнал и постигането му продължава да занимава хората, които изповядват леви ценности и в началото на ХХI в. Само дето лесните и ясни отговори изчезнаха, а нови не са се появили.

Днес, също както и по времето на Благоев, запазва актуалността си необходимостта да се правят анализи на общите тенденции в историческото развитие. Точно това прави Благоев преди да влезе в реалната политика, където по-важни изглеждат проблемите на всекидневието на хората и прагматичните им отговори. Само че за да бъде посоката на прагматичната политика вярна, тя трябва да се опира върху верен анализ на общите тенденции в националното и глобалното развитие.

Напълно актуално звучи днес написаното от Благоев преди около 120 години: “Производството и размяната сега изгубиха своя национален дух и получиха всесветски, космополитически… Сегашната всесветска търговия прави народите да излезнат от своя затворен национален живот. Сегашното капиталистическо производство, като развива бърже-бърже производителните сили, като прави извънредно бързи и леки средствата за съобщение между народите, повлича подире си в своя път всички народи, даже най-закъснелите. То с ниските цени на своите стоки принуждава всеки народ или да приеме неговите начини за изработвание на предметите и на размяната, или да погине.”11 Този текст идва да покаже, че процесите на икономическа глобализация, за които толкова много се говори днес, са били видими още в началото на ХIХ в., макар тогавашните термини да са били различни: “космополитни” и “всесветски”.

Както лесно можем да направим днес, и тогава Благоев вижда ясно негативните последици от превръщането на света в единно цяло: “Съвременното капиталистическо производство със своя бич – конкуренцията, с бързите и леки съобщения унищожава националната заключеност, туря в най-тясна зависимост нациите, разрушава националните граници и превръща всички нации в едно всесветско пазарище, в една обща нация. Съвременното капиталистическо производство и размяна правят всесветско всичко: науката, литературата и даже езика.”12 Не можем да не се впечатлим от умението на този българин, учил в Русия, да види толкова прозорливо не само тогавашните прояви на глобализацията, но и бъдещото й развитие. Най-важното обаче е как тези последици се възприемат от гледна точка на задачите на едно масово социалистическо движение.

Благоев е съвсем ясен и конкретен. Той е радетел за възприемането на историческите явления в тяхната пълнота и сложност, което означава както с негативните, така и с позитивните им черти: “Историческите изменения или явления, що са станали и стават, можем да ги разберем вярно и ясно само тогава, когато земаме пред очи не само отрицателните им страни, но и положителните, сиреч, когато измененията или явленията, що стават наоколо ни, ги разгледаме във взаимната им свръзка едно с друго”13 . Само след подобна диференциарана оценка на явленията могат да се направят правилни изводи за политическите действия, чиято цел е да преодолеят отрицателните и да се заложи на положителните последици от обективно осъществяващите се процеси.

Димитър Благоев демонстрира умението си да отделя положителното от отрицателното в започналата глобализация, но то е не по-малко необходимо и по отношение на днешните несравнимо по-могъщи проявления на засилващия се световен интеграционен процес. С други думи, за да има положителни резултати, движението на антиглобалистите би трябвало да обособи различните прояви на глобализма и да уточни отношението си към тях – за да се превърне наистина в алтерглобалистично. Сиреч, да заложи не на пълното отрицание на настъпващата глобализация, а на възможността неминуемите последици на глобализацията да подобрят живота на повечето хора.

Диференцираното отношение към обществените явления предполага и точното определяне на отрицателните им страни. Благоев вижда най-лошата страна на “всесветскостта” (глобализацията) в увеличаващите се проблеми на т. нар изостанали нации, сред които е и България. За него това е едно от най-големите предизвикателства пред младата българска държава: “Но всичко още по-неразумно излиза у народите, които са останали назад в развитието… Да погледнем най-напред в селата какво става. Първото нещо, което виждаме, е раздроблението на земята между мнозина земледелци. Как обработват те земята? С първобитни орала и по един първобитен начин работят по 16-20 часа на ден. И какво? Колко човешки сили се харчат напразно и какъв нечовешки живот живее една грамадна част от народите в това време, когато науките, изкуствата, техниката дават възможност да се изработва хиляди пъти по-голямо богатство с хиляди пъти по-малко труд!… Да погледнем сега в градовете на закъснелите народи! Където и да минеш, едно и също нещо те поразява – че тия народи съвсем не ценят нито времето, нито труда.”14

За съжаление, картината на българската изостаналост отпреди век не се отличава особено от положението в постсоциалистическа България. Причините, разбира се, са коренно различни, но съвсем актуално ми изглежда едно: виждането на Благоев, че най-важното за изостаналите народи е да потърсят ускорение по пътя, посочен от напредналите, да навлязат в тяхната орбита, а не да търсят уникални пътеки, които обикновено се оказват свързани с миналото. Остава верен и другият му извод за световното развитие, което води до нарастващо разделение: “Всеобщата свобода, равноправност и справедливост, обещани от философите на 18-й век, излязоха свобода, равноправност и справедливост само за богатите.”15

След като дава виждането си за социализма на бъдещето, за водещите световни тенденции, за проблемите, пред които е изправена младата тогава българска държава, Благоев достига и до отговора на втория въпрос, поставен в заглавието на книгата му:
Има ли социализмът почва у нас?
Отговорът му е логичен, макар и изненадващ: “По-право ще бъде да се тури друго питане: има ли у нас почва капитализмът, съвременното капиталистическо производство? Бързото или бавното разпространение на социализма у нас зависи от това, доколко бавно или бързо се развива у нас капитализмът.”16 Верен на марксизма, Благоев прави извода, че за да започне да се говори за борба за социализъм, в България първо трябва да се утвърди капитализмът, да се проявят неговите проблеми и недостатъци и едва след като хората ги усетят, те могат да се организират в борбата за по-добро общество.

Тази логика характеризи-ра Благоев като традицио-нен марксист, какъвто е и близкият му идейно и политически руски социалдемократ Георгий Плеханов. Затова обосновката на Благоев за “почвата” за социализма в България е свързана именно с утвърждаването на капитализма: “И така, нашата държава встъпи вече в пътя на капиталистическото производство и размяна. От освобождението насам нашият живот се намира под пълното влияние на западоевропейските икономически наредби.”17

Парадоксите на историческото развитие доведоха дотам, че в началото на ХХI в. на подобен въпрос “Има ли бъдеще социализмът в България?” отново трябва да се даде подобен отговор. Защото и днес бъдещето на социализма както и формите, в които той може да действа като политическо движение, до голяма степен зависят от характера на капитализма, утвърдил се в България в годините на прехода.

Не е без значечие дали в средата на второто десетилетие на българския преход към демокрация и пазарна икономика у нас се е утвърдил европейският социалноориентиран модел на капитализъм или разбойническият, характерен за първоначалното натрупване на капитал (в нашия случай става дума по-скоро за незаконното трансформиране на държавната собственост в частна). След горчивия опит от ХХ в. на Източна Европа вече е ясно, че на основата на незрял капитализъм не може да се изгради социалносправедливо общество, най-малкото защото на неразвития капитализъм му липсват достатъчни материални ресурси, за да може новото общество да осигури достойно съществуване на всички свои граждани. Идеята, че новото общество тепърва ще създава материална база е твърде далеч от класическия марксизъм, а още по-лошото е, че през ХХ в. тя на практика доказа своята несъстоятелност.

Искам да обърна внимание и върху още една идея на Благоев, която сравнително рядко се споменава. Тя се отнася до отношенията между частното и общото, между ставащото в малките държави и в големите.

В началото на ХХI в. вече едва ли някой българин живее с илюзията, че ставащото в България може да се огради от останалия свят и да зависи само от нашата собствена воля. Ярко доказателство за това беше и опитът на БСП да управлява чрез собствените си виждания и без да се подчинява на външните влияния и интереси, след като спечели изборите с абсолютно мнозинство през декеври 1994 г. И този опит се оказа болезнено неуспешен. Но до извода за засилващата се зависимост от външния свят още почти преди век е достигнал и Димитър Благоев. През 1919 г., може би и под влиянието на двете национални катастрофи, преживени от България по време на Балканските и на Първата световна война, Благоев охлажда ентусиазма на еуфорично настроените левичари с думите: “Революцията в България ще зависи три четвърти от положението вън и една четвърт от положението вътре”18 . Оказа се, че през целия ХХ в. пътят на България е предопределен от сблъсъка на великите сили и от техните спорове за Балканите и за Източна Европа. Което обаче не освобождава родните политици от отговорността им, ако не за стратегическия избор, то поне за средствата и начините, по които реализират европейските и световните тенденции, част от които е и България.

И накрая искам сама да си отговоря на още един въпрос, с който може би трябваше да започна: Има ли смисъл ние, гражданите на демократична България в началото на ХХI в., да се връщаме толкова назад и да се занимаваме с неща, които са били важни за нашите предци преди век, които са се развили и реализирали преди няколко десетилетия и в чиито последици (или руини, кой както иска да го приема) живеем днес?

Моят отговор несъмнено е положителен. Това е естествено, защото професията ми на историк ме кара да гледам с интерес и любопитство към миналото. Но това не е единствената причина, главният смисъл на погледа назад съвсем не е любопитството, а по-скоро прагматичната необходимост да познаваме миналото, за да не ни се налага да повтаряме едни и същи грешки, след огромни усилия да достигаме до едни и същи дилеми и да се чудим как да ги решим (когато другаде и по друго време те отдавна вече са решени), да видим приликите и разликите в миналото и настоящето, за да знаем с какви проблеми можем да се сбъскаме в бъдещето.

Бележки:
1 Само за сравнение искам да примопня, че когато Тодор Живков е отстранен от власт на 10 ноември 1989 г. той е на 78 г., но въпреки тази негова внушителна възраст народът (каквото и да разбираме под това събирателно понятие) започва да го нарича разговорно Тато или Бай Тошо, а не Дядо.
2 Научният отглас от тези крайно остри полемики може да се открие в съвременната историография у: Константинова, Здр. Бунтът на “анрахо-либералите”. Бакалов срещу Благоев. С., 1995.
3 Данчов, Н. Г., Данчов, И. Г., Българска енциклопедия. Фототипно издание. Т. 1, С., 1992, с. 135.
4 Книгата е издадена в Търново през 1891 г., макар още в предговора авторът признава, че тя е проектирана три години по-рано, когато българската преса е започнала остро да дискутира този въпрос.
5 Димитър Благоев. Избрани произведения. Т. 1, С., 1950, с. 10.
6 Пак там, с. 20.
7 Пак там.
8 Пак там, с. 43.
9 Пак там, с. 44.
10 За да опише целта на социализма Благоев си служи с думите на проф. Летурно, че той е “идеал на висшата нравственост и че е неизбежно едно общество по-съвършено, гдето всеки ще намери едно пълно съществуване, гдето всички изкуствени привилегии ще изчезнат, гдето всякой ще бъде на мястото си, ще се развива в пределите на своята природа, гдето никой не ще бъде оставен или пожертван , гдето великата съвременна религия, култът на Мамона, не ще има вече привърженици, гдето тесний егоизъм, личен или фамилен (семеен), ще отстъпи мястото на грижата за общото добро.”
11 Димитър Благоев. Цит. съч., с. 39.
12 Пак там, с. 83.
13 Пак там, с. 48.
14 Пак там, 13-15.
15 Пак там, с. 41.
16 Пак там, с. 57.
17 Пак там, с. 67.
18 Благоев, Дим. “Тесни социалисти” с анархистически глави. Сп. Ново време, кн. 10-11, 1919 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук