Жорж Хадат е роден през 1936 г. в Бейрут, Ливан. Започнал е политическата си дейност през 1949 г. като член на комунистическата партия. През 1962 г. завършва ВПШ на БКП в София. Между 1952 и 1987 г. по политически причини многократно е арестуван и затварян. През 1958 г. участва във въоръженото въстание в Ливан срещу марионетния режим на бившия ливански президент Камил Шамуун. През 1964 г. е изключен от компартията в Ливан заради коренни разногласия. Съдействал е на ливанското национално движение и палестинската национална съпротива. Има стотици статии, много от тях са събрани в книги. От 1991 г. живее постоянно в България. Член е на Съюза на ливанските писатели и на УС на асоциацията на ливанците в България.
САЩ все още живеят в атмосферата на шока, на който бяха подложени по време на атентата от 11 септември 2001 г. Целият свят бе ужасен от човешките и материалните щети, причинени при този внезапен удар, отнел живота на невинни хора, чийто брой, както обявиха американските власти, достигна няколко хиляди.
Според коментаторите тази операция превъзхожда по “тероризма си” подпалването на германския Райхстаг през 1933 г., извършено от хитлеристите, за да стегнат в своя юмрук Германия при подготовката на войната. По вероломство и брой на човешки жертви тя превъзхожда и внезапното японско нападение, което потопи американския флот в Пърл Харбър през 1941 г. и стана пряка причина за въвличането на САЩ във Втората световна война.
Аналитиците са единодушни, че политическата история на Америка в частност, а и на целия свят, след този ден няма да се върне по никакъв начин към това, което беше преди него.
В тази касапница се пресичат две неразделно свързани помежду си измерения:
• комплексно-операционно измерение, представлявано чрез стратегическите, политическите и икономическите мотиви, цели и резултати.
• по-обширно, по-значително измерение, т.е. човешкото, морално-политическо измерение.
Инструментариум
След 11 септември 2001 година американската администрация издава веднага някои предварително готови или полуготови „обвинителни списъци” начело с „главатари на тероризма”: шейх Осама Бен Ладен, организацията „Ал Кайда” и движението „Талибан”. Започва войната срещу Афганистан. Следват намеци за нови страни и държави начело с т. нар. държави от „оста на злото”: (арабският) Ирак, (ислямският) Иран и (комунистическата) Северна Корея. Ирак също бе нападнат и окупиран под лозунга „Борба срещу тероризма”.
Политиката под „освободителните” и „спасителните” лозунги не е нещо ново в западното колонизаторско поведение към Изтока. В миналото „кръстоносците” са дошли под предлог за спасяване гроба на Христос от ръцете на „порочните неверници”, между които уж са били източните и арабските християни. Така и Наполеон е извършил своята инвазия в Арабския изток и се е опитал да го окупира и да го използва като главна и изходна база за овладяване на света точно както иска да направи днес Америка. Но историята потвърждава, че политиката на колониалната инвазия винаги е целяла нещо друго, съвсем различно от „просвещението”, „освобождението”, „развитието” и „демократизирането”. Именно тази политика е основа за международно доминиране и конфликти, за колониалните войни, за потисничеството на слабите страни и безпомощните народи, и най-накрая, разбира се, за историческата реакция, въплътена в революциите и освободителните войни.
Днес политиката на полагане на „американското освобождение”, „американския мир” и „американската доминация” се основава на серия от регионални и международни конфликти, от чиито последици едва ли ще може да се спаси някоя страна, и най-вече Америка. Трудно е да се гадае какви могат да бъдат последиците от тази политика, къде, кога и как ще свършат те.
Какво се случи?
Загрижеността на целия свят се съсредоточи от самото начало върху опита да се узнае коя е страната или “съглашението” от страни, която е извършила това “клане” на 11 септември 2001. От отговора на този въпрос трябваше да зависи определянето на линията на общия ход на бъдещите международни събития, които вече ще се въртят, положително или отрицателно, пряко или косвено, около международната политика на американския „единен полюс”.
След като е минало толкова време от онази дата, и при мъглата, с която се обвиват събитията от 11 септември 2001 г., е ясно, че да се разбере главната и истинската страна или страни, които стоят зад атентата, не е нещо просто. Предположенията са многобройни и противоречиви:
• или че американската администрация не знае още “последния верен адрес”;
• или че тя знае, но не казва всичко, което знае поради съображения, отнасящи се към „нейна битка” срещу истинските или предполагаемите „врагове”.
• или че цялата операция и нейното замъгляване не са нищо друго освен израз на вътрешноамериканска борба, в която съдействат или са въвлечени да съдействат външни сили;
• или е борба на международни сили, държави или организации, в която съдействат, или са въвлечени да съдействат вътрешни американски сили.
Но ако вярваме, както иска американската пропаганда, че „ислямският тероризъм”, по-конкретно „бенладенският”, е достигнал равнище от сила и сръчност, при което да може да изпълни такава изключителна операция, проникнала в дълбочина в структурата на американската система, това означава, че е станал истински преврат в международната стратегия. И това прави въпроса за центъра на международния тероризъм общ, замъглен и труден. До отговора не можем да се доближим, без да проследим американската политика, реакциите срещу нея и свързани с тях международни събития през идващите години и даже десетилетия.
Човешките жертвоприношения
Архитектите на акта от 2001 година очевидно не са се стремили само и просто към “реванш”, “убийство” и “саботаж”. Логиката подсказва, че са търсили шокиращи измерения на човешката трагедия като инструмент или като спомагателен фактор, за да постигнат стратегическите си цели. Американската администрация също е използвала и продължава да използва невинните американски жертви като “ризата на Осман”1 , т.е. като предлог за постигане на свои стратегически и оперативни цели.
Силата, която стои зад събитията от 11 септември не е нещо ново в историята на човешкото очовечаване. Тя е типична и напълно нормална при раждането, реализирането и практиката на всеки феномен на сила в международната история. Независимо дали този феномен е религия или вероизповедание, голяма партия или широко масово движение.
Това “клане” с неговата колосалност и чудовищност не е първата терористична операция или обществена катастрофа, която разтърсва човешката съвест и целия политически живот на световната общност. С него не започва, а се повтаря още веднъж един от хилядите епизоди в серията от човешки, обществени и национални трагедии, добре познати в древната и новата история, в различните континенти и страни: във Виетнам, Сърбия, Германия, Латинска Америка, Южна Африка, Алжир, Палестина, Ливан, Иран, Кувейт, Ирак и др. Тези трагедии свидетелстват, от една страна, за жестокостта и зверствата на човека срещу неговия брат-човека, а от друга – за омразата и отчаянието, към които потисничеството, доктринерската, религиозната и националната дискриминации водят широки групи от хора по всяко време и навсякъде.
Това зверство не се различава от други подобни освен по това, че е станало във или срещу Америка. Целият този „изключителен”, особено официален, международен шум срещу насилието и терора бе вдигнат не като кампания срещу насилието и терора сами по себе си, а за задоволяване и фаворизация на САЩ, имайки предвид привилегирования статус, които те ползват в настоящия световен ред. Ред, основан на дискриминацията между страните и народите, на определянето на хората като висши и нисши даже в смъртта.
Насилието с всичките му агресивни и отбранителни, легитимни и нелегитимни форми, т.е. насилието, практикувано както от потисническа страна, така и от потисната страна, е израз на екзистенциалното противоречие у човека в условия на дискриминационното, класовото, расовото, етническото, националното и т.н. общество.
“Цивилизационността” и екзистенциалната база на насилието
Религиите и всеобщите идеологически школи и течения винаги са били изразител и регулатор на човешкото поведение и на всички форми на обществените борби. Ако се абстрахираме от теологическата, метафизическата и абстрактната страна и се обърнем към действителните и практическите отражения, тълкувания и приложения на религиозните и идеологическите мисии, учения и принципи, независимо от техните източници и справедливостта и хуманността на първопричините, както те се представят на масата от вярващите в тях, може да се каже, че те са поставили хората в озадачаваща ситуация: от една страна, те призовават към добро и мир между хората, но от друга, оправдават с право или без право практикуването на насилие срещу инакомислещите. Историята продължава да потвърждава всеки ден тази дискриминационна логика между „нашите” и „другите”.
Мюсюлманите, които започнаха революция срещу повелителите на идолите, шахиншахите и царете, като носители на мисия, потиснати, прокудени и борещи се, са издигнали от своите редици нови идоли, като мамелюците, султаните и разните повелители на потисничеството, размириците, агентурата и диктатурата.
Същото нещо може да се каже за демократизма, социализма и национализма, за историята на Франция, Британия, Русия, Америка и т. н. Няма нищо ново под слънцето в сферата на “цивилизационната” история, в която още надделяват жестокостта и зверството.
В казаното няма никакво оправдание на тази “норма”, то е само признание на горчивия факт.
Империалистическото “цивилизаторство”
За да бъдем реалисти, трябва да признаем положителните черти на “либерализма” и “демокрацията”, които ни е дало капиталистическото западно общество, в сравнение с мракобесните, реакционни и деспотични режими от „източния” модел като режима на Саддам Хюсейн и фашистки, полицейски и диктаторски режими от „западния” модел като турския „ататюрски” режим. И да признаем също положителните и прогресивните страни на индустриалната революция, комуникационната революция, човешкото разбиране и човешките страни на глобализацията, “глобалното село” и т.н. Имайки предвид всички тези положителни страни в тяхното историческо измерение, трябва да признаем също, че съвременната империалистическа система не е качествен поврат в “историческата екзистенционална норма” на насилието, а само я потвърждава. Самата тази система се базира на абсолютната икономическа дискриминация и по такъв начин потвърждава и умножава всички форми на обществената, етническата, религиозната, националната и расовата дискриминация с всички породени от нея по необходимост конфликти и механизми на реализация на насилието.
Няма съмнение, че човечеството е осъществило големи достижения в науката и културата, осъществило е цивилизационен, правен и морален прогрес в резултат на дълга и кървава борба за вътрешно и външно освобождение, за демократизация на обществата, за хуманизиране на обществените и международните отношения, за признаване и реализиране на равенство между хората, за признаване на правата на човека и нациите, и на първо място на индивидуалното, обществено и национално право на свободен и достоен живот.
Но въпреки извисяващото се здание на ООН, подслонило се в сянката на Паметника на свободата в Ню Йорк, и въпреки исторически прогресивната роля на “обединяващото”, национално и международно движение на капитала, достигайки до глобализацията, насилието, рефлектиращо в контранасилието, както и породените в техния контекст войни, революции, диктатури, репресии, кланета, терор и т.н. все още са водещият, доминиращият език в комплексните и противоречиви национални, регионални и международни отношения.
И в този контекст насилието се изтъква като главно средство за “производство”, “възпроизводство”, “регулиране” и “организиране” на вътрешните обществени отношения, присъщи на всяко общество поотделно.
Първоначалната причина за това, че насилието става основата, върху която се издига цялото човешко общество, е, че животът на това общество в нашата ера е изцяло зависим от капитала. Той е като кръвта, която тече във вените на цялото универсално обществено тяло. Капитализмът е икономическо-обществено-политическо-моралната система, световно доминираща в сегашната ера. И въпреки горчивата борба срещу капитализма, водена от “реалния социализъм” в лицето на бившия Съветски съюз и социалистическата система; въпреки достиженията, които осъществи „реалният съветски социализъм” преди своето рухване, той не можа нито да преодолее коренно „ценностите” на капитализма, нито да се издигне над равнището на неговото „възпроизводство”.
Достиженията на социализма бяха пряк или косвен “ехо-отговор” на „ценности” на самия капиталистически режим, но с държавна форма, която по-скоро приличаше на съвременен фараонизъм: малцинствен избран елит, който номинално „не притежава” нищо, но фактически притежава „право на разпореждане” с всичко; и трудещ се „национализиран” народ, отчужден материално и духовно, и „свободен” гражданин, който дава всичко, но не притежава нищо. Дори право на разпореждане със самия себе си.
Основната „ценност” на капитализма, от която произлизат всичките останали „ценности”, е насилието. С него се реализира частната собственост, борбата за нея, формите на нейното разделение, преразпределение и освобождаването от нея. Каин става собственик на частна собственост, когато става убиец. Робът не става роб, господарят не става господар, робът и господарят не се „освобождават” от системата „робство – господство” освен с меч.
Няма съмнение, че капитализмът в своя път на развитие, изграден върху „опростяването” на формите на частната собственост, е осъществил грандиозни достижения на всички равнища, най-значимото от които е насаждане на принципите на свободата, братството и равенството в мисленето, изразяването, труда, инициативата, движението на хора, на стоки и на капитали и т. н. и т.н. Сами по себе си тези „принципи”, които се въртят около формалната индивидуална свобода, абстрактно превъзхождат расовата, националната, родовата, религиозната, идейната и политическа дискриминация между хората. Следователно те поставят “идеалната”, “принципна” основа за преодоляване на насилието и за осъществяване на “всеобщия мир” и обществена “хармония” на национално, регионално и универсално ниво.
Но в реалността капитализмът носи вътре в себе си подривно противоречие, което произлиза по необходимост от неспособността му да намери баланс между два противоположни вида индивидуална свобода. Първо, природната индивидуална свобода, която представлява субстанцията на човешкото съществуване. Тази субстанция е необходима и безусловна субстанция на човека. Чрез нея той реализира себе си интегрално спрямо другите. Тази свобода може да съществува и да се реализира само чрез същественото равенство между хората. То предполага всеки индивид в своята различност да се реализира не като противоположен, а като интегрален с „общото”. Чрез своята съвкупност индивидите стават по-силни и по-богати един с друг, и нито един от тях не анулира, не подчинява другия. Второ, капиталистическата индивидуална свобода. Тази функция е придобита, ненеобходима и условна черта на човека. Чрез нейното практикуване веществените и фетишизирани „ценности” унищожават хуманността на човека. И тази свобода не може реално да съществува, да се реализира и да се развива освен чрез изкуственото производство на неравенство между хората във всички негови форми. В крайна сметка индивидът е противопоставен на „общото”.
Ако допускането на индивидуалната свобода е дало понятията “демокрация”, “право на народите и нациите на самоопределение” и т.н., то от този екзистенциален дисбаланс между човешката „същност” и капиталистическата „функция” е произлязъл дивият капитализъм и неговият развит стадий – империализмът. Той по необходимост е произвел новата обществена дискриминация, въплътила “първородния грях” на всички видове предишни обществени дискриминации – расови, национални, религиозни, класови, идейни и политически. Именно тази капиталистическа дискриминация е основа на всички видове насилие в съвременния свят. В нашата съвременна ера е достатъчно да посочим органичната корелация между международния монополистически капитал и расистката, религиозната и ционистическата мобилизация срещу палестинците, арабите и мюсюлманите. Тази корелация изумително съединява „ценностите” на просвещението, глобализма и постмодерната информационна революция с „ценностите” на предсредновековното мракобесие. Тя вече заплашва безопасността на целия свят, проповядвайки открито т. нар. от нея „сблъсък на цивилизациите”, предизвиквайки всички форми на мракобесие.
Най-крещящият пример за това днес е индустрията на смъртта, представлявана чрез лудешката и абсурдна надпревара във въоръжаването. Военната индустрия е станала главната обществена и производителна функция на съвременната империалистическа държава. И този пример придобива най-чудовищна форма в прекалено превъзхождащото, особено космическо и ракетно, едностранчиво въоръжаване от страна на САЩ, най-силната държава в света. Страна без опонент след рухването на съветската формация. От военно „отбранителна” гледна точка американската държава няма нужда от по-голямата част на това легендарно въоръжаване, което играе ролята на смъртна отрова в нормалните отношения между държавите и народите. И въпреки това тя продължава този курс по две причини.
Първо, капитализмът става все повече и повече паразитно явление, без икономическа и обществена нужда от него, наложено насилствено на човешкото общество. Единствената „положителна” обществена цел на това производство е удовлетворяването на алчните материални интереси на паразитната монополистическа олигархия, свързана с това производство.
Второ, тази паразитна олигархия използва постоянното и разширено възпроизводство на своето смазващо военно превъзходство като опора, за да продължава да налага волята си върху държавите и народите от целия свят, да прекроява международното общество според кастовите си интереси. Процесът се осъществява чрез използване на фактическата сила, облечена формално и фалшиво с международния закон. Тази олигархия достигна вече абсурдния „логически” край на своя паразитен процес, представляван във възпроизводството на самия традиционен колониализъм със свойствените му цинизъм и варварство, в абсолютен разрез с интересите на преобладаващо мнозинство от народите на света.
Същност на дивачеството
Единственият подходящ термин, с който можем съдържателно да опишем поведението на империализма, е “съвременно дивачество”.
В миналото някои племена в своята “диваческа” епоха: германци, хуни, монголи и татари, са нападнали и разрушили Рим, Багдад и други перли на процъфтяваща цивилизация. Най-същественият катализатор за подобно поведение на тези племена е бил първобитният ламтеж, произлизащ от голямото несъотвествие в овладяване на богатството и начинът на неговата консумация.
Така наречените диви племена са живели в перифериите на цивилизационните центрове, изпитвайки немотията и мизерията в натуралния им прост смисъл. От тях произлиза трагичната борба с природата и с „другия човек” – единствено и само в името на оцеляването на рода. В същото време господстващите класи в цивилизованите центрове са „страдали” от преяждане и разкош, включително от „преяждане” от „консумацията” на хора, в лицето на робини и роби. „Цивилизационното” проституиране с човешкото същество достига степен, при която съществото (в неговата идентичност на „човек-роб”) се превръща в средство за развлечение.
Без никакво оправдание на древното дивачество контактът с „диваческите периферии”, довел до „диваческото” разгромяване на цивилизационните центрове, с всичките му негативи, е носел – в някакъв исторически смисъл – обективно „положителна” страна: „нормалното” или „натуралното” отричане на режима на „цивилизационното” робство.
Нека да спрем вниманието си на един забележителен момент. Татарите, които са нанесли съкрушителен удар на арабско-мюсюлманската държава, включително и на нейното блестящо цивилизационно лице, и които са хвърлили книгите и ръкописите в река Ефрат, в същото време са „конфискували” арабските и мюсюлманските учени и майстори, и ги екстрадирали в своята страна, за да използват техните знания. Така татарите са станали неделима част от ислямския свят. Как се съчетават тези привидно противоречиви “татарски” тенденции?
Отговорът е, че тези „диваци” не са били всъщност против цивилизацията, както ги упрекват повърхностно, а са гледали на науката като на най-силно оръжие, от което се е ползвал техният враг, за да властва и поробва. Затова са прибегнали към изземването на това оръжие и са се опитали да го използват. Това „отбранително-ламтежно” измерение на татарското „дивачество” напълно се различава от абсолютно агресивните и разрушителни поведение и цели на американските колонизатори при тяхната последна окупация на Ирак.
Днес американската държава, новият Рим, плячкосва лъвския дял от световната икономика и прахосва “незначителна част” (няколко хиляди милиарди долари годишно!) за налудничаво въоръжаване.
В същото време милиарди човешки същества живеят на по-ниско ниво от това, при което са живели “диваческите” племена преди хиляди години. Опустошението и сушата нападат цели народи поради несправедливото използване на човешките и природните ресурси. Болестите, и най-вече спинът, унищожават десетки милиони от бедните африканци – нещо, което „помага” „човекоподобните” да не „прахосват” природните богатства на Африка, и улеснява завладяването на тези богатства от страна на международните монополистически деспоти.
И вместо да извлекат необходимите поуки от този дисбаланс в “жизнения оборот” на човешкото общество като цяло, и в частност от това налудничаво разхищение по въоръжаване, расистките западни теоретици се стараят да оправдават империалистическия расизъм под претекст за “сблъсък на цивилизациите” и размишляват, от друга страна, върху “най-добрите” “научни” методи, намиращи “окончателни решения” за “излишните” демоси в бедните страни. В челото на тези решения стоят войните, гладът, недостигът на храни и лекарства, разрушаването на околната среда и, не на последно място, общественият, национален и религиозен „екстремизъм” с всички съдържащи се в него елементи на потисничество.
Нехуманният прогрес
В миналите десетилетия, и особено в условията на студената война, чрез която международният империализъм е бил предизвикан, много закони, харти и конвенции са създавани, за да се съчетае легитимирането на “законното” насилие с борбата срещу “незаконното” насилие, включително и терора.
Тук е уместна следната забележка: обществото в съвременната империалистическа епоха е напреднало повече технически, отколкото хуманно – в областта на ограничаването на насилието. То е напреднало “технически”, “законодателно” и “политически”, но самото общество като цяло – не. Безопасността и стабилността, в широкия смисъл на думата, стават все повече и повече привилегия на богатите и силните, при това на най-богатите и най-силните, за сметка на бедните и слабите, при това най-бедните и най-слабите.
Изхождайки от тази жива реалност и въпреки целия забележителен шум, вдиган от американската администрация чрез „право, с което се иска криво”, само с един обикновен поглед към “картата на насилието” в международното общество като цяло, и вътре във всяко местно общество поотделно, ясно ще видим, че колкото повече по-бедните и по-слабите общности, народи и региони се опарват от огъня на насилието и разрушителните му последствия, толкова по-богатите и по-силните общности, страни и региони се радват пропорционално повече на безопасност и стабилност.
Ако се върнем към първобитните общества, ще видим, че когато е прибягвано към насилие срещу невинни (като отмъщение за престъплението на който и да е член от клана на престъпника), е имало един вид равностойност и равновесие в прибягването към насилие.
В „напредналата” фаза на дивия капитализъм обаче, въпреки всички претенции за „демокрация” и „права на човека”, елементът на „равностойност” и “равновесие” в борбеното противопоставяне между империализма, от една страна, и бедните общности, от друга, е изчезнал. Империалистическата агресия срещу слабите народи вече придобива вида на ужасни, почти безнаказани кланета и масов “мирен” геноцид чрез глад и жажда, разпространение на болести и подкрепяне на експлоататорски, деспотични и зверски режими, каквото е например отношението на американската администрация към режимите на талибаните в Афганистан и на Саддам в Ирак.
В сегашното зло „американско време” нещата стигат до степен на самохвалство с “чистата война!” по американски образец, в която от агресорите загиват само незначително малцинство от синовете на „избрания народ”. И когато се леят крокодилски сълзи за това малцинство, дори и от няколко души, в същото време се избиват и осакатяват хиляди невинни цивилни от по-слаби и по-бедни “врагове”, разрушават се инфраструктурите и жизнените ресурси на цели страни и народи, което ги връща назад десетки и стотици години. И може би изразът на бивш американски държавник “ще върнем виетнамците в каменната ера” е главният морален пътепоказател на “триумфалния” съвременен американски ултраимпериализъм.
“Жреците на храма”
Тези колосални престъпления срещу човечеството се улесняват от кампании за широко информационно затъмнение, изопачаване и скриване на истината от народите. Включително и от народите на страните-агресорки. Това е така, защото по-богатите и по-силните престъпници, които държат дебелата тояга на откритата агресия извън своите страни, и на скритото и откритото репресиране вътре в тези страни, са същите, които държат, чрез наемниците на съвестта, вълшебната пръчица на хитрата пристрастна информация, направлявана по стила на Гьобелс. Оказва се, че информационната “школа” на този известен с информационните си фалшификации хитлеристки лидер не е умряла заедно с неговото самоубийство заедно с Хитлер в края на Втората световна война.
Степента на раздразнение на “американската демокрация” от относително обективната информация извън нормите на “новия световен ред”, се прояви в отрицателното американско отношение към катарския телевизионен канал “Ал-Джазира” и другите арабски информационни медии изобщо. Дори към традиционно про-американските. А разбираемо е, че арабските информационни медии, за да не губят доверието на обикновения арабски гражданин, се “осмеляват” да излъчват с професионална обективност (наред с пълните текстове на всички декларации, заявления, интервюта и даже най-малкото кихане на американските отговорни лица) и някои изявления на шейх Бен Ладен и организацията “Ал-Кайда”. Същото се отнася и за някои новини и кадри за легитимната палестинска и иракска съпротива, за бедните деца и цивилни, села и квартали в Палестина, Ливан, Афганистан и Ирак, които са жертви на непоправимите американски “грешки”. Грешки, които нямат край.
Историческата отговорност
Именно властващите монополистически сили в богатите и силните страни, и особено в Америка, носят историческата и сегашната отговорност за узаконявяне на насилието и на терора, с най-грозните им прояви, в целия международен обхват. И това се потвърждава от всички факти. Достатъчно е да се спрем на някои от тях.
1. Империалистическият Запад носи отговорност за периода на непосредствения колониализъм и робство. В този период са избити десетки милиони индианци – в началото случайна мишена по пътя на колониалната инвазия в Изтока. Целите, поставени след падането на арабската власт в Испания, бяха чрез обикаляне около земното кълбо да се обновят „кръстоносните” походи за колонизирането на Изтока. Тези планове довели до „случайното откриване” на Америка и произлизащата от него драматична съдба на индианците. Фактически тези индианци са „западни” само с местоположение, а са напълно “източни” и по физиономия, и особено по онеправданост. Те бяха третирани тъкмо така, както западните колонизатори са третирали и продължават да третират всички източни народи. В същия исторически период, в който се извършва колонизаторската „асимилация” на „откривана” Америка, нарочена за нов свят (нов за кого?), са били изловени, избити или поробени десетки милиони африканци. Завладени и угнетени са народите на Азия и Африка, наброяващи милиарди хора. В продължение на стотици години западните държави се възстановяват, развивата и забогатяват; въздигат своя икономически подем и извършват индустриална и постиндустриална революция въз основа на ограбването и ужасната експлоатация на Изтока. Те продължават и до ден днешен да “благоденстват” от “благата”, които са им наливали и продължават да наливат старият и новият колониализъм. В същото това време източните страни – богати с природни блага и населени с млади и амбициозни народи – се давят в заемите на международното мошеничество и стоят на вратите на Международната банка или Международния валутен фонд, за да просят нови заеми, които не представляват нищо друго освен вериги на съвременно робство на глобалната империалистическа собственост.
През Втората световна война Америка бомбардира с атомни бомби японските градове Хирошима и Нагазаки. Западните съюзници опустошават германския град Дрезден. В тези престъпления срещу човечеството са унищожени хладнокръвно, без никаква истинска военна необходимост стотици хиляди цивилни граждани. Като оправдание за това е послужил лъжливият предлог, че трябва да бъдат принудени Хирохито и Хитлер да капитулират. Но истинската причина е била, първо, расово „отмъщение” и „дисциплиниране” на японските и германските цивилни граждани; и второ, тероризиране на народите на бившия Съветски съюз, новата възходяща сила тогава. Следователно западните “демокрации” са използвали метода на масовото избиване на японски и германски цивилни за осъществяване на своите стратегически цели, точно както Хитлер е използвал холокоста срещу беззащитните евреи.
И тук трябва да отбележим, че Германия се е извинила на евреите и е платила обезщетения на Израел като „изкупление” за холокоста. Ционистката държава обаче използва тези обезщетения за финансиране на окупацията и агресията и за заблуждаване на обикновените евреи, заставяйки ги да работят ангария (както нацизмът е наложил ангария върху част от заловените евреи за извършване на “мръсните работи” срещу своите събратя в концлагерите на смъртта), продължавайки по този начин хитлеристките деяния, извършвайки нов холокост. Този път срещу палестинци и араби.
Америка и съюзниците й не искат и до ден-днешен да се извинят за това, което са извършили, нито да обезщетят народите на исторически онеправдания Изток за периода на робство и колониализъм. И то имайки предвид, че всички евреи са около 20 милиона, а народите, които паднаха и падат жертва на колонизаторското и империалистическо насилие, наброяват повече от девет десети от човечеството. Това представлява перманентна расова дискриминация срещу преобладаващото болшинство от населението на земята.
И сега американската администрация отказва да съблюдава пълната и обща забрана на оръжията за масово унищожаване. Тя иска да ги монополизира. И отказва да подпише конвенцията “Киото” за екологията и климата – нещо, което застрашава цялото земно кълбо. Отказва да ратифицира Конвенцията за забраната на противопехотните мини, обявява се срещу учредяването на международен съд за военните престъпници. Същото се отнася и за много други конвенции. По такъв начин тя потвърждава един специфичен за нея принцип и той е „принципът” на погазване на елементарни морални принципи, без чието съблюдаване и уважение е невъзможна ефективната борба срещу насилието и истинския терор.
2. Господстващите империалистическо – ционистически сили не се задоволяват само с обстоятелството, че самите те употребяват насилие изобщо и без диференциация. Включително и най-грозната форма на терора – окупацията и държавният терор. Те фактически го “упражняват законно” по начин, който съответства на техните интереси. Така се прибягва до “закони”, конвенции и международни условности срещу “нарушителите” даже когато проблемът засяга защитата на един човек, опозиционер или “дисидент” – убит, затворен или преследван. Но наред с това повечето кървави военни преврати, деспотичните държавни режими, притежаването на оръжия за масово унищожение, агресивните войни и кланета, жертва на които са падали и падат десетки и стотици милиони хора от Латинска Америка, Източна Европа, Африка, Средния изток, Средна Азия и Далечния изток – всичко това е ставало и става с организацията и участието на същите тези сили. Под прикритието на някаква международна законност и под предлог за противопоставяне срещу “държавите на злото” се организират кампании на геноцид, в които се използват международно забранени оръжия и всички форми на блокада, глад и забрана на лекарства, за овладяване на ресурсите и трасетата на петрола и природния газ. Между най-трагичните и най-унижаващи човешкия разум исторически примери, е “законното” положение на палестинския народ, за който е пледирано чрез десетки международни решения, подкрепящи неговата кауза, които през повече от петдесет години до днес си остават празни думи, в резултат на “политиката на двойния стандарт”, налагана на света от империализма и ционизма.
“Урокът” на Бутрос Гали може да служи за поука на всеки в това отношение. Бившият генерален секретар на ООН е християнин-копт, египтянин, жена му е еврейка, образованието му е френско, доскоро беше председател на международната франкофонска организация. Когато е избран за генерален секретар на ООН, това става с американско благоволение – към него лично и към проамериканската и прозападната египетска политика като цяло. В такава биография няма пролука, през която може да се промъкне обвинение срещу Бутрос Гали за симпатизиране на “ислямския фанатизъм” или “терора”. Тъкмо обратното. Но въпреки това той е отстранен от поста си в ООН по недостоен начин, с едностранчива американска воля. 14 от 15 членове в Съвета за сигурност са били склонни да подкрепят удължаването на срока на Гали за този пост. Само г-жа Мадлин Олбрайт, тогавашната американска представителка в ООН, се обявяява против. И Съветът за сигурност се подчинява на нейната воля. “Престъплението” на Бутрос Гали пред американското благоволение тогава е било, че той “не бе забравил”, че е човек, “не се е срамувал”, че е арабин, а се “осмелил” да поиска международна анкета за клането в ливанското градче Кана (споменатата в Евангелието Кана Галилейска), в което загиват повече от сто души, между които над 30 деца, а стотици цивилни ливанци са ранени в резултат на предумишлена бомбардировка от страна на израелската армия над контролния пост на ООН край градчето. Там нещастните цивилни са се скрили от страх от израелските бомби. Оправданието на израелската армия за това масово убийство е, че е станала “грешка”, тъкмо както американските „грешки” и терминология. Разбира се, анкета не е направена – тъкмо както в случая с клането в Дженин в окупираните палестински земи и много други преди него. С отстраняването на Бутрос Гали от поста генерален секретар на ООН по такъв произволен начин американската администрация е показала колко “уважава” “законността” на ООН. А един от нейните основатели е държавата Ливан. Хартата на правата на човека е документ, в чиято предварителна подготовка е участвал основно ливанският представител в ООН по онова време, мислителят Шарл Малек.
3. За “подкрепа” на политиката на сила, потисничество и терор властващите международни сили прибягват към политиката на икономически терор, за да принудят останалите държави, особено слабите и бедните, да се подчинят на тяхната воля и интереси посредством познатите икономико-политически „клещи”, т.е. клещите на предоставяне помощи и заеми или отказването им и налагане на ембарго, като част от дяволска комплексна игра, състояща се от различните методи на тоягата и моркова. Осигуряват си “мълчание” по отношение на много от извършените престъпления и “затваряне на очите” при неизпълнение на нежелани от тези сили решения на международната законност и осигуряване на “гласове” в подкрепа на “желаните” и наложените решения и политики.
4. Независимо от възможностите и специфичните стимули на извършителите на терористичните операции в Америка и от другите съучастници и големи „играчи” в тях, нещо което влиза във формулата „кой кого обслужва и защо”, ако се потвърди обвинението срещу организацията на Бен Ладен, че е участвала в тези операции, има съгласие в международното обществено мнение, включително вътре в самата Америка, че именно американските спецслужби носят буквално и пряко главната отговорност за случилото се не само заради подозрителната “неспособност” за предотвратяване на тези операции преди да се случат и при откриването на техните детайли след тяхното извършване, но преди всичко, защото тези служби конкретно са се нагърбили с ролята на кърмачка на организацията на Бен Ладен, която се ражда, разраства и укрепва под техните грижи и покровителство, преди да са се скарали с него – ако това скарване е истинско.
Малкият терор и големият терор
В това изложение на човешкото измерение, през призмата на което трябва да се гледа на престъплението от 11 септември в Америка, се виждат две неща.
Първо, основният икономически, “морален” и политически източник на терора, като един от аспектите на насилието в съвременното общество, лежи именно в сърцевината на системата на дивия капитализъм и империалистическата доминация.
Второ, това престъпление извира от този непосредствен източник: или като една от формите на двубоя вътре в самия империалистически лагер, на който стават жертви невинни хора; или като реакция срещу империалистическото господство със същите методи и “морал”, които империализмът е насаждал десетки и стотици години и продължава да се “грижи” за тях в целия свят. Или като обстоятелство, съчетано от двете обстоятелства, при което не може да се съди предварително кой кого използва от заинтересованите страни.
В миналото беше лесно да се упреква „подривният комунизъм”, понеже е бил „външен” феномен, т.е. е стоял „вън” от капиталистическата система. А сега, каквито и да бъдат предположенията около това страшно “клане”, ще е вярно да се каже: „Който сее вятър, ще жъне буря!”
Империализмът, особено американският, сам е пуснал “злия дух” на терора, включително т. нар. “ислямски терор”, особено “Ал-Каийда” и “Талибан”. И сега няма нищо, което да показва реално, че той желае наистина да го унищожи, да “пресуши неговите извори”, които от самото начало се намират в “негово владение”. Истината е точно обратната. Империализмът, след като е постигнал своите цели чрез някои видове терор, сега иска да го “обновява” и “развива”. И ето че виждаме как под предлог за “борба срещу терора” става “пресушаване” на демокрацията, милитаризация на обществото вътре в Америка и оправдаване на “терора на великата държава” на международната арена. Цели се, ако е възможно, въвличане на цялото земно кълбо в служба на интереса на висшата монополистическа американска олигархия с нейните два свързани помежду си и противопоставящи се един на друг блока: англо-саксонския и ционистическия.
Всичко това води към поставяне на въпроса около терористичния характер на империалистическия американски „нов световен ред” и неговото абсолютно противоречие с истинските интереси на всички народи на света, в това число и с интересите на американския народ, от който се иска да бъде нещо не повече от оседлан кон и жертва на този ред.
