Тиха завист наляга човек, когато проследи професионалната биография на Иван Гайтанджиев. Двадесет и четиригодишен става редактор и външнополитически наблюдател в Комитета за телевизия и радио. След това е ръководител на кореспондентско бюро на БТА в Пекин – пет години, в Токио – шест години, във Вашингтон – четири години. И цялото това богатство от съприкосновение с велики култури и потопеност в значими политики – включени авторитетно в българския парламентарен и публицистичен живот.
Ако имаш обаче възмож-ност да работиш с Иван Гайтан-джиев, завистта с лекота от-стъпва място на човешкото и интелектуално удоволствие. Внушителните знания, респек-тиращата балансираност на всеки анализ и преценка, меко-тата на изказа те правят съпричастен на това богатство. То става и твое.
През следващите години България ще има все по-голяма нужда от публицисти и политици като Иван Гайтанджиев. Това е така, защото във външната политика нищо не е на повърхността. Защото, за да се ориентираш сред общите фрази, дипломатични усмивки и лакирани клишета, е необходим огромен опит. Необходима е интуиция, родена от десетилетни наблюдения, изстрадани анализи и проверени прогнози.
Разбира се, такива публицисти и политици ще бъдат полезни при едно условие – ако България намери желание в сърцето си и кураж в ума си да бъде себе си. За малкия това е трудно. За малкия е много по-лесно да повтаря рефрени, да гледа в устата суфльори или да изпълнява клоунски скечове в голямото представление.
И когато мисля за тази леснота, конюнктурно удобство и прагматично безветрие, следейки словото на Иван Гайтанджиев през всичките тези години, съм се питал и се питам дали не бърка политиката с морала. Например, когато говори за американската война в Югославия, за българското държавно заиграване с косовските албански лидери, за потупванията по рамото на силните, на които се радваме като индианци на мъниста, с една дума – за това как се грижим повече за чуждите, отколкото за своите национални интереси.
Този избор обаче между политическото оцеляване и оцеляването на политическото достойнство няма как да не те изпълни с надежда.
Шейсет годишен юбилей. Какво може да се пожелае на човек, когото уважаваш и обичаш и който влиза в своята есен? Едно единствено нещо. Дълга, много дълга есен. Есен, която ще бъде достатъчно щедра и търпелива да те изчака да събереш и подредиш спокойно плодовете на живота си. Есен, която ще ти позволи да съединиш в мъдрост поривите на своята пролет и жарта на своето лято. Защо какво друго е мъдростта освен сплав от проверени мечти и изпепелени утопии?
На многая лета, скъпи приятелю!
