РАЗКАЗИ

0
150

Тихомир Йорданов (р. 1932 г.) е член на Съюза на българските писатели. Живее във Варна. Работил е като журналист и редактор в печатните медии, книгоиздателството, радиото и телевизията. Автор е на 15 книги с разкази и новели, сред които “Трудно щастие”, “Трима в един ден”, “Разкази от старо и ново време”, “Варненски работи”, “Случаен изстрел”, “Парад”, “Спасената книга”, “Варненска читанка” и др.
ПРОФЕСОРСКИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ

Най-занимателните разкази не са в книгите. Те се разказват на маса, когато участниците започнат да си припомнят едно-друго от собствения живот, или преповтарят чужди преживелици.
Ето два такива разказа.

1. ОТКРИВАНЕ НА АМЕРИКА…

Професорът, с когото се запознах на едно събиране на приятели, разказваше за първото си посещение в Щатите.

– От един американски университет, там ги има много, ме поканиха да изнеса публична лекция – започна професорът. – Вероятно ще да е било заради една моя статия, поместена в чуждестранно списание, в която излагах някои свои догадки. Потърпете, няма да ви отегчавам с науката си. Ще кажа само, че лекцията ми събуди интерес – слушателите бяха много, а въпросите им бяха изпитващи въпроси. Естествено, накрая имаше ръкопляскания и за мен всичко завърши със задоволство. Беше още по-ласкателно, като се има предвид, че нашата малка страна за американския небосклон представлява почти незабележима, с непостоянно трепкане звездица. Не си правя илюзии, че мнозинството от американците знаят къде на картата се намира нашата България, те даже не са чували името й. Затова искрено се зарадвах, когато след лекцията при мен дойде възрастен човек, и от мен по-възрастен. Беше облечен, може да се каже, елегантно и с белези на заможност.

“Вашата България е възхитителна страна. Ще ми простите това признание – каза той, – аз дойдох на лекцията ви, привлечен не от името ви, което и сега ми е непознато, нито пък от темата, която току-що развихте. Дойдох заради името България. То ми напомни поразяващо красиви гледки на лесисти планини и полета, над които плуват облачни сенки; сменящи се краски, сякаш палитра на художник; селца, градчета – и те малки и навярно спокойни като трудолюбив кошер… Великолепно…..Великолепно…..”- повтаряше този човек, към когото започнах да изпитвам една странна привързаност заради възхитата му от моята страна, за чиито прелести, потънал в работата и грижите си, не съм се и замислял. Едва ли не възгордян от щедрите похвали за страната ми, запитах: “А вие били ли сте в България, по кои места сте били?” “Не – каза той. – Не съм бил. Бомбардирал съм я. Видях я отвисоко, когато летях над нея…”

– Ето такава аз открих Америка – завърши професорът.

2. …И НА ФРАНЦИЯ

А друг един професор, който също беше там, разказа друга история.

Него пък го поканили във Франция. Съществувало някакво научно сътрудничество между нашия медицински университет и френския. Пристигнал там професорът, посрещнали го, настанили го, ухажвали го като най-желан гост. И след като го поразходили тук и там, френският професор му предложил:

– Колега, би ли ви заинтересувал един случай с тежка форма на алергия, каквато ние напразно се опитваме да овладеем?

Нашият професор, дерматолог и венеролог, не се отказал да види болния тунизиец. Надълго и нашироко му разяснили случая, начина и средствата за лечение на кожните обриви по тялото му, проведените консултации, прилаганото медикаментозно лечение и т. н. Като всеки учен, професорът бил заинтригуван. Облякъл той бялата престилка и придружен от внушителна група бели престилки, влязъл при болния. Погледнал го – петнисто зачервяване, изглежда, сърбяща кожа, издраскана от чесане. Казал да покрият заголения корем на тунизиеца и се засмял:

– Колеги, нищо му няма. Наредете да го изкъпят и добре да го изтъркат, защото той е въшкав…

– Какво значи това? – недоверчиво запитал лекуващият лекар.

– Нищо повече, освен че има паразити.

С това медицинската консултация завършила. Изкъпали тунизиеца, преоблекли го и го оставили в леглото. Болният спал непробудно две денонощия, а като се събудил, поискал да яде. И се наял сито. Обривите му изчезнали. Изобщо човекът оздравял. Той отскоро бил във Франция. В болницата го били изпратили от емиграционната служба.

– Няма да ми повярвате, но с тази моя консултация станах известен във френската медицина. После случаят беше описан в списанието на университета – смееше се професорът. – Мога да ви покажа това списание. Наистина не е за вярване, но въшката, като паразит, там отдавна е била забравена от университетските учебници… Това пък е моето откриване на Франция.

Изпратихме края на разказа му с всеобщ смях и с твърде свободни коментари.

С МОЛИВ ПО БЕЛИТЕ ПОЛЕТА

Четях хрониката на граф Жофруа дьо Вилардуен (1150 – 1213) “Превземането на Константинопол”. Това е летопис за началото и края на Четвъртия кръстоносен поход, предприет за освобождаването на Гроба Господен.

След като се събират и договарят, кръстоносците още в началото, поради разногласие по кой път да минат, се разделят на две войски. Едната тръгва пряко за Сирия, а другата към Константинопол, натоварена на корабите на венецианския дож Енрике Дандоло, когото уговорили да им помогне след богопротивни пазарлъци за платата.

По белите полета на книгата аз си отбелязвах някои пасажи ту с въпросителен знак, ту с удивителен, а твърде често и с двата. Кръстоносният поход бил предприет, според историците, с цел да бъде освободен Божият гроб от друговерците. Летописецът не споменава кои са те и какви са. Но не е трудно да се направи справка с други източници. Всъщност мен по-малко ме интересуваха самите исторически факти, отколкото техните проявления. В такъв смисъл са и моите Nota bene по страничните полета.

И така: рицари, свободни конници и пешаци се качват на венецианските баржи, кораби и галери, които били “толкова богати и красиви и толкова много, че на тях би могло да се натовари три пъти по-многобройна войска отколкото е французката”. Благословеният от папа Инокентий поход спира пред стените на преславния Цариград.

“Сега вече ще научите – пише летописецът, – че мнозина от поклонниците излизаха да погледнат Константинопол, богатите му дворци и високи църкви, каквито там имаше в изобилие и всички бяха много богати (в никой друг град няма толкова!). Може да се каже, че светини в този град имаше колкото в целия останал свят.” И не само от великия Цариград, а и от всички превзети от кръстоносците градове и крепости Жофруа дьо Вилардуен се удивлява на красотите и богатствата им. И за всичко езикът му намира само една дума: плячка.

Ето, например, какво пише той:

“На четвъртия ден те напуснаха Терми (днес град Хисар), който бе много красив и хубав град и в него имаше горещи целебни извори, най-добрите в света, но императорът заповяда градът да бъде разрушен и изгорен, и отмъкнаха те оттука много добитък и много други имущества награбиха.”

Така е след всяка победа. Плячката бива изчислявана и поделяна в злато и сребро, без да се броят вещите и добитъка. “И те (кръстоносците – б. м.) много се радваха на дарената им от Господ победа, защото този, който досега беше беден, стана богат и имотен” – пише Вилардуен на друго място.

Но подире им тръгват омраза и диво отмъщение. Въстаналите филипополци отрязват главата на натрапения им за крал Бонифаций Монфератски и я изпращат на българския цар Калоян. Ограбените и унижени тукашни хора преследват плячкаджиите. Те изравят дори убитите и погребани врагове, за да ги обесят по пътищата, откъдето са минали.

Краят на този кръстоносен поход се знае.Нашата история помни и граф Балдуин Фландърски, нещастния краткотраен император на рицарския Константинопол. Впрочем, скоро, на 14 април 2005 г., се навършиха 800 години от разгрома на латинците в битката при Адрианопол, в която е бил пленен и самият император.

Кръстоносните походи са били седем.

Сега европеизмът навлиза у нас.

Плаши ме Осмият поход.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук