ЦЕНТРАЛНОЕВРОПЕЙСКАТА ЛЕВИЦА ПРЕД ПОЛИТИЧЕСКАТА ЕСЕН НА 2005 Г.

0
142

Искра Баева е доцент по съвременна световна история в ИФ на СУ “Св. Климент Охридски”. Занимава се с проблемите на Източна Европа след Втората световна война. Автор е на книгите: “Източна Европа след Сталин 1953-1956” С., 1996; “България и Източна Европа” С., 2001 г.; в съавторство с Евгения Калинова: “Българските преходи 1939-2002” С., 2002 (и на френски език в издателство Арматан); “Следвоенното десетилетие на българската външна политика 1944-1955” С., 2003 и др. Главен редактор на сп. “Ново време” (1993-2000 г.).
Изправени пред тежка парламентарна и правителствена криза в България, която последва наистина плуралистичните избори за 40-то НС, както и пред невижданите в съвременната ни история порои и наводнения, ние, българите, сме много малко склонни да забелязваме проблемите на другите. Съвсем не искам да поставя под въпрос известната и описана достатъчно картинно в литературата българска любознателност и отвореност за ставащото по света. Тя продължава да съществува, но доста видоизменена и вече се осъществява или с помощта на световната електронна мрежа, или чрез политическия (може и политикански) интерес към големите световни проблеми.

Любопитството към ставащото по света е много хубаво, защото продължава да ни определя не само като европейци, но и като граждани на света. Лошото е в това, че сякаш напълно изчезна съпричастието ни към по-близките, към държавите, разположени в съседство или в недалечни региони. А именно с тях е най-голямо подобието ни и като географски дадености, и като обществени проблеми, реакции и предизвикателства.

С тези уводни думи искам да върна вниманието на читателите на сп. “Ново време” към състоянието, в което днес се намират “отличничките” от бившия ни “братски” социалистически лагер. Имам предвид онези, които българските политици често ни сочеха, а и продължават да ни сочат като пример, чиито успехи преувеличават, пропускайки неудачите им или новите предизвикателства, пред които са изправени. В името на общия ни следвоенен полувековен път и с дълбокото убеждение, че подобията помежду ни са много повече от различията, ще се спра именно на техните проблеми.

Поредната лява вълна в началото на ХХI в.

В началото на ХХI в. след явното отстъпление на централно-европейската левица през втората половина на 90-те години, отново се очерта висока и силна лява вълна в Източна Европа. Тя беше заявена с победата на полските социалдемократи (създали доста по-широк Съюз на демократичната левица – СДЛ) в изборите на 23 септември 2001 г.(1) Наследничката на ПОРП (Полската обединена работническа партия, управлявала страната от 1944 до 1989 г.) СДЛ не получи абсолютно мнозинство дори и с помощта на предизборния си коалиционен партньор Съюз на труда. Затова правителството бе съставено след привличането на традиционния съюзник на левицата в годините на прехода – Полската селска партия (ПСП). На това ново ляво коалиционно правителство му се наложи да измине постлания с проблеми, подводни камъни и големи предизвикателства път на преговорите, които най-голямата не само източноевропейска, но и постсоциалистическа държава – Полша, проведе с Европейския съюз. За общите за всички присъединяващи се преговорни проблеми – малко по-късно.

Следващата стъпка към овладяване на политическата сцена в Централна Източна Европа направиха левите сили в Унгария. През пролетта на 2002 г. (на 7 и 21 април) в много трудни и оспорвани избори УСП (Унгарската социалистическа партия) успя да свали от власт самоувереното и силово дясно правителство на младите демократи на Виктор Орбан от ФИДЕС(2) . Новото правителство на номинирания от УСП икономист прагматик Петер Медьеши е съвместно с либералите от ССД (Съюза на свободните демократи, който няма нищо общо със злоупотребилата с това име българска формация на Стефан Софиянски), като този път коалицията се оказа задължителна, защото УСП не получи мнозинство в парламента(3) .

Към лявата вълна задължително трябва да се прибави и доста своеобразното постсоциалистическо развитие на Чешката република. Поради комплекс от причини (сред тях задължително трябва да се изброят Пражката пролет от 1968 г., “нормализацията” 1969 – 1989 г., разпадането на общата държава на чехи и словаци в периода 1990 – 1992 г.) новородените Чехия и Словакия излязоха извън общата схема на редуването на десни и леви управления, която се утвърди в Източна Европа в годините на прехода.

В по-развитата икономически Чехия се оформи особен тип дясно управление на монетариста Вацлав Клаус (председател на Гражданската демократична партия – ГДП, отцепила се от Гражданския форум на Вацлав Хавел), който въпреки личните си икономически убеждения се съобразяваше по-скоро с наследената от епохата на държавния социализъм висока социална сигурност и обществена солидарност в чешкото общество. Умереността в управлението, широкото прибягване до масовата приватизация, ниската безработица, защитените социални права на работниците осигуриха на Клаус дълго премиерство и затрудниха левицата.

“Лявата вълна” в Чешката република се забави и поради специфичните трудности в структурирането на лявото политическо пространство(4) . Тя дойде едва през 1998 г.(5) и за разлика от другите страни в региона не представляваше завръщане на бившите комунисти във властта, а се оформи след изборната победа на една нова партия – ЧСДП, създадена след рухването на държавния социализъм в Чехословакия. Победата й не беше абсолютна, затова лидерът на ЧСДП Милош Земан беше принуден да избира между коалиция с комунистите и “правителство на малцинството”. Той избра втория вариант, но след като осигури стабилността на своето малцинствено правителство, гарантирала му пълен парламентарен мандат (1998 – 2002). Това стана благодарение на подписания и периодично обновяван “Опозиционен договор до провеждане на парламентарните избори през 2002 г.” между ЧСДП и втората по големина, макар и дясна ГДП(6) . Според договора ЧСДП управляваше с пасивната подкрепа на ГДП, след като й отстъпи парламентарната власт – В. Клаус не само оглавява Националното събрание, но и упражнява известен контрол върху параметрите на политиката.

Въпреки значителната фрагментация на чешкото политическо пространство проблемите в отношенията между видовете власти (парламентарната на Клаус, изпълнителната на Земан и президентската на бившия дисидент Вацлав Хавел), икономическите проблеми, предизвикани от външнополитическата преориентация от Изток на Запад, ЧСДП успя да запази водещите си позиции и при следващите избори, проведени на 14-15 юни 2002 г.(7)Тъй като получи малко над 30% от гласовете, ЧСДП беше принудена да направи коалиция с християнлибералите. Независимо от това ЧСДП се оказа изключение в постсоциалистическа Източна Европа, защото успя да повтори мандата си за съставяне на правителство. При обяснението на този успех не бива да се пропуска фактът, че в Чешката република парламентарната фрагментация присъства от началото на прехода – след изборите от 2002 г. в Националното събрание има 6 формации, една от които е съставена от 4 партии. Точно тя – “Коалицията” (споразумението между ХДС-ЧНП и УС-ДЕУ(8) ), стана партньор в коалиционното правителство на новия лидер и премиер от ЧСДП Владимир Шпидла. Парламентарната подкрепа е крехка: едва 101 гласа в 200-членното Национално събрание, но този един глас дава правото да се състави правителство на мнозинството, а не на малцинството.

Панорамният поглед върху политическия характер на управлението в постсоциалистическа Източна Европа показва общи тенденции:

• на мястото на острото противопоставяне между лявото и дясното и произтичащата от него възможност за абсолютни изборни победи и еднопартийни правителства се появи общата умора на избирателите, които гласуват все по-малко и за все по-разнообразни политически сили;
• коалиционните правителства стават неизбежна необходимост, което предполага по-голяма гъвкавост и компромисност на политиците;
• основните политически сили прекратиха споровете по външнополитическата ориентация, която стана обща – сътрудничество в НАТО (трите страни от март 1999 г. членуват в Северноатлантическия съюз) и ускорени преговори с ЕС за пълноправно членство на 1 май 2004 г.

Единодушието на левица и десница по външната политика съвсем не означава, че в обществото няма и други виждания – има, но те започнаха да се изразяват от т. нар. несистемни партии. Това са партиите на прехода, които не желаят да бъдат част от постсоциалистическата система на глобализирания свят. За гражданите в Източна Европа (и не само там) тези нови формации се оформиха като единствената истинска алтернатива, но алтернатива, изписваща на знамената си различни популистки, националистически или анархистични лозунги.

Проблеми пред управлението на левицата

Завръщането на източноевропейската левица на власт в Централна Европа съвпадна с последния отрязък от пътя на “отличниците” към толкова мечтания в началото на прехода Европейски съюз – в края на 80-те и началото на 90-те години навсякъде най-популярните лозунги бяха за “Път към Европа” или за “Завръщане в Европа”. Последният отрязък от този път, който трябваше да изминат левите правителства, беше придружен вече не от илюзиите, че “Европа” е равнозначна на “рог на изобилието” и ще даде благоденствие за всички, а от отрезвяващите европейски икономически ограничения.

През последния отрязък бяха затворени нови преговорни глави, бяха уточнени параметрите на договорите за присъединяване (подписани на срещата на върха на ЕС в Атина на 16 – 17 април 2003 г.), което означаваше предсрочното затваряне на атомни електроцентрали, изградени по съветски модел, отказът от някои промишлени и аграрни производства, съгласието с ограничителните търговски квоти. Тогава гражданите на бившите социалистически страни от Централна Европа наистина разбраха какъв е размерът на цената на присъединяването към ЕС, която ще трябва да платят самите те. И на мястото на евроентусиазма дойде евроскептицизмът, а при случая с бунтовните поляци – и движението за отхвърляне на консуматорска и светска Европа.

Най-остра беше реакцията на източноевропейците, заети в аграрния сектор. По исторически причини изглежда естествено, че най-големият протестен потенциал срещу европейските аграрни ограничения притежават полските селяни. Те са и най-многобройни, тъй като отказът на полското политическо ръководство в лицето на Владислав Гомулка през 50-те години да кооперира аграрния сектор запазва влиятелната социална група на дребните и средните селяни, наричани вече фермери. С приключване на преговорите и наближаващото членство в ЕС полските фермери не само започнаха да изразяват нарастващо недоволство, но и да се самоорганизират в протестни акции. Така се родиха новите полски “несистемни” политически сили.

Първо място между тях по право заема “Самооброна” (Самоотбрана) на Анджей Лепер. След “дивите” селски протести срещу нахлуващата евтина селскостопанска продукция от ЕС, излели се в блокиране на международни магистрали, изземване и унищожаване на вносни или собствени плодове и зеленчуци в края на миналия и началото на нашия век, този протест се канализира в създаването на новата партия на протеста, която на изборите от есента на 2001 г. влезе триумфално в Сейма със своите 9,7%. И не само това – на същите избори парламентарната бариера прескочиха още две “несистемни партия”, заложили на традициите на полския консерватизъм и национализъм – Лига на полските семейства с 6,4%, и войнствената антикомунистическа “Право и справедливост” с 9,1%.

Така партийно политическата система в Полша още в началото на века започна да излиза от рамките на традиционното европейско подреждане по посока от умерено социалдемократическо ляво към умерено консервативно и християндемократическо дясно. Тогава своята идейна и политическа физиономия успя да запази лявото крило в лицето на СДЛ, но на мястото на неуспялата да прескочи 8% изборна бариера за коалиции дясна Изборна акция “Солидарност” дойдоха новите протестни националистически, католически и антикомунистически формации. Те се обявиха против цялата система, против присъединяването на Полша към ЕС като политически императив и създадоха големи проблеми на лявото управление от 2001 г.

Макар и по-различен, доста по-цивилизован начин, характерен за индустриализираната още в края на ХIХ в. Чехия, лявото управление и там се сблъска с масови антиевропейски настроения. И тук те се подклаждат от недоволството на ангажираните в аграрния сектор. През октомври 2002 г. хиляди фермери организираха протестни акции срещу аграрната политика на ЕС. Съдържанието и формата на протеста показаха различията с полските селяни. В чешкия случай протестът беше добре осъзнат и калкулиран, защото се сочеха неудовлет-ворителните квоти за мляко, едър рогат добитък, захар, картофено нишесте, вино и най-вече фактът, че фермерите от новоприсъеди-няващите се страни ще получат през 2004 г. (годината на присъединяване) едва 25% от размера на преките земеделски инвестиции, които получават фермерите от старите членки на ЕС(9) . По-добрата информираност на чешките граждани канализира протестния вот в определени рамки, благодарение на което в Чешката република не успя да се оформи достатъчно значима “несистемна” сила, която да руинира политическата система на прехода, както това стана в Полша.

Следващият проблем, който поддържаше напрежението при управлението на левицата и предизвикваше чести кризи, е този за “лустрацията” на обществото(10) . За разлика от България и други по-източни страни от бившия Източен блок, в Централна Европа отварянето на архивите на тайните служби и общественото и административно осъждане на свързаните с тях дейци стана още в началото на прехода. Един от първите приети закони, както и наименованието “лустрация” идва от Чехословакия, където през 1991 г. със закон беше забранено на политици и дейци, свързани с тайните служби, да осъществяват публични функции(11) . В Унгария “лустрацията” беше въведена през 1994 г., а в Полша това стана със закон едва през 1997 г.(12)

Оставям настрана самата идея, че е възможно да се “разправим” с миналото си с помощта на ограничителни действия и репресивни закони, но следлустрационната политическа практика в Източна Европа достатъчно ясно показа политическата несъстоятелност на подобна кампания. В политическото пространство периодично по неизвестни пътища продължават да се появяват обвинения или “досиета” на един или друг политик, което предизвиква кадрова, правителствена или парламентарна криза, без да има каквато и да било сигурност в автентичността или целостта на документацията. Общият извод на политическите наблюдатели е, че за пореден (едва ли за последен) път тайните служби се намесват в политическия живот и се опитват да го контролират.

А ето и примерите, които потвърждават горния извод. Още през 2004 г. лидерът на СдРП (Социалдемокрация на Република Полша) Юзеф Олекси е обвинен в контакти с тайните полски и съветски служби. Това не предизвиква голяма изненада, тъй като този политик произлиза от висшата номенклатура на ПОРП. Опитът той да бъде отстранен от властта успява само частично, тъй като макар и да напуска изпълнителната, по-късно Олекси отказва да напусне поста председател на парламента и се обръща към съда.

В средата на 2005 г. полският вестник с най-висок тираж “Газета Виборча” не само отправя подобно обвинение, но и публикува досието на новия премиер Марек Белка(13) .

През пролетта на 2005 г. в сътрудничество с тайните служби са обвинени и двамата президенти на прехода: легендарният създател на “Солидарност” Лех Валенса (изпълнявал президентските функции от 1990 до 1995 г.) и левият Александър Квашневски (двукратно избиран през 1995 и 2000 г., който окончателно трябва да напусне поста през есента на т. г.).

В Чехия Павел Пшибил, началник на кабинета на премиера, е принуден да подаде оставка на 21 август 2004 г., след като е обвинен, че през 1989 г. е ръководил милиционерски акции срещу протестиращи.

В Унгария обвиненията, че социалистите са поддържали връзки с тайните служби от миналото придружават цялото съществуване на УСП. Компромати бяха използвани в борбата срещу първия водач на УСП и премиер Дюла Хорн, а през 2002 г. в същото беше обвинен и вторият ляв премиер Петер Медьеши(14) .

Най-сериозният, тежък и универсален проблем, който не само създава трудности в управлението на левицата, но и трайно подронва нейното влияние в обществото е този за корупцията в нейните редици. Корупцията е явление, срещу което засега не е намерено радикално и общо решение, има я навсякъде – в диктаторските и репресивните системи, където наказанията са особено жестоки, често смъртни, както и в демократичните – европейските държави, САЩ и къде ли не. Равнището на корупция е особено високо в слаборазвитите страни (например в Африка), както и в системите в преход, където правилата още не са твърдо установени. Последната тенденция се проявява особено ярко в Източна Европа и е сред най-значимите фактори за спадащото доверие към политиците изобщо, както и за общата криза в политическата система, проявила се в началото на ХХI в.

През 2001 г. за всички стана ясно, че сривът на правителството на Изборна акция “Солидарност” се дължи на отявлената корупция и непотизъм, но това знание не съумя да предпази лявото коалиционно правителство на СДЛ от същия проблем. Напротив, именно масовата корупция по места, но и в центъра сведе влиянието на управляващата левица в Полша още през пролетта на 2004 г. до 12% и предопредели неизбежността на оставката на правителството на Лешек Милер на 2 май с. г. – само ден, след като беше изживял един от най-великите си моменти – да сложи подпис под договора за присъединяване на Полша към ЕС(15) . За нов премиер беше предложен икономистът Марек Белка, който трудно успява да се утвърди – парламентарната процедура за одобряване на неговото правителство продължи от 2 май до 29 юни 2004 г., а и след това му се наложи да премине през изпитанията на вотове в Сейма, след като общественото доверие в левицата спадна до 9%.

Отново корупция е причината за правителствените промени и в Чешката република. Те станаха неизбежни, след като в изборите за европейски парламент (10 – 13 юни 2004 г.) ЧСДП преживя унизително поражение(16) . Резултатът се изрази в оставката на премиера Шпидла (който обаче стана комисар по социалните въпроси в Европейската комисия), докато начело на правителството застана дотогавашният министър на вътрешните работи 35-годишният Станислав Грос. Но след по-малко от година младият социалдемократ беше принуден да понесе последствията от обвинение в корупция или по-точно да плати за невъзможността си да даде смислено обяснение как е заплатил огромния си апартамент, както и да отговори на неясни въпроси около бизнеса на съпругата си.

Началото на новата правителствена криза е поставено през март 2005 г. и се изразява в разклащане на коалицията, след като партньорите заплашват да я напуснат, а седем министри дори подават оставка. В крайна сметка с помощта и на президента Вацлав Клаус, който отказва да приеме оставката на министрите, Грос е принуден да напусне правителството и на 25 април 2005 г. на премиерския пост той е заместен от министъра на европейското финансиране и заместник-председател на ЧСДП инж. Иржи Пароубек. Правителството е спасено, то преодолява гласуването в Националното събрание, но доверието в чешката левица остава изключително ниско и през май 2005 г. продължава да гравитира около 10,5%, каквото не е било от 1996 г. А неприемливата за социалдемократите КПЧМ, оставена трайно далеч от властта, но осигурила избора на Вацлав Клаус за президент, твърдо заема второто място в симпатиите на обществото със своите 16,5%(17) .

Проблеми, предизвикани от отношенията между коалиционните министри, има и лявото правителство в Унгария. Заради тях УСП през август 2004 г. е принудена да се раздели с безпартийния премиер П. Медьеши. Тя е принудена да поеме открита политическа отговорност и на 30 септември 2004 г. начело на правителството застава младият 43-годишен социалистически лидер Ференц Дюрчански, който преди 1989 г. е бил младежки деец, а в годините на прехода е успял да се превърне в милионер. Правителствените сътресения не могат да не повлияят негативно на обществените нагласи към УСП. Това е едно от обясненията, че при поредния избор на президент (това в Унгария става в парламента) доверието на депутатите получава кандидатът на десницата юристът Ласло Шойон – бивш дисидент, природозащитник и председател на опозиционната част на Кръглата маса.

Сравнението между управлението на левицата в трите държави от Централна Европа през последните години показва една обща тенденция, която е валидна и за предишните десни правителства:

• те могат да се похвалят с външнополитически успехи, които в случая се измерват със завършване на преговорите и членство в ЕС, съчетаване на влизането в ЕС с проамерикан-ските настроения, изразени в общата подкрепа за войната на САЩ в Ирак;
• в икономическата сфера резултатите са смесени: финансовата и икономическата стабилизация е в ход, но без да са постигнати социалните цели на левицата;
• едновременно с това продължават корупционните практики, а се сменят само участващите лица и групи.
С други думи, утвърждава се и се задълбочава тенденцията за заличаване на границата между левица и десница. А фактът, че тя се отнася не само за Източна Европа, а и за много други европейски и не само европейски държави, е малко успокоителна. Тя създава многобройни нови опасности, най-ярката от които е очертаващата се обща криза на политическата система.

Накъде в новата политическа есен?

Най-близо до поредните избори, а и в най-тежка политическа ситуация е полската левица. Правителството на безпартийния Марек Белка имаше само една цел – СДЛ да изкара мандата си докрай. То започна пътя си трудно, а проблемите с намаляващата обществена и парламентарна подкрепа и с корупционните скандали не направиха пътя му по-лесен.

Правителството на Белка оцеля при вота на недоверие, гласуван на 4 март 2005 г., но той изигра ролята на капката, преляла чашата на търпението. Веднага след него премиерът Белка обяви, че в началото на май ще поиска разпускане на парламента и провеждане на предсрочни избори през юни 2005 г. (само няколко месеца преди редовните). Само че в тях той нямаше намерение да участва със СДЛ, а в състава на новоучредената през май Демократическа партия редом с такива личности като първия некомунистически премиер на съвременна Полша Тадеуш Мазовецки.

Желанието на Белка не беше уважено от полската политическа класа, която предпочете да запази Сейма. Не успя и опитът на Белка да се подготви за изборите като напусне правителството и се посвети на новата си партия: президентът Квашневски не прие оставката на Белка и така се стигна до парадоксалната ситуация правителството на СДЛ да бъде оглавено от човек, който членува в опозиционна партия. Съвсем друг е въпросът дали създаването на Демократическа партия като пореден опит на старата политическа класа да възроди мита за “Солидарност” и надеждата за модерна центристка партия, ще постигне целта си (по-скоро не).

През есента в Полша предстоят парламентарни и президентски избори. И в двата случая пред полската левица стои сложната задача да се бори с резултатите от собственото си управление, което трудно може да се нарече ляво. Неизпълнените обещания – модернизиране на обществената сфера, превръщане на здравеопазването и образованието в общодостъпни, намаляване на безработицата, както и в много други страни не само доведоха до дълбоко разочарование от левицата, но създадоха условия за трансформация на политическата система. В лявата посока тя се изразява в раждането на нова “истинска” левица, на която обаче първо предстои да се справи с първото изпитание и да влезе в Сейма. Но и “старата” СДЛ трябва да се бори за прескачане на парламентарната бариера.

За политическите анализатори и наблюдатели обаче по-важни са общите тенденции. Полша отново е първенец в Източна Европа, този път в разрушаването на наследения от революциите от 1989 г. партийно-политически модел. От него останаха руини – и в дясно, и в ляво. Днешните предизборни нагласи показват естественото за махалото движение надясно, но това вече не е класическата десница на прехода (“Солидарност”), а нова, базираща се на популисткия лозунг: “Изберете нас, защото не сме управлявали!” Всъщност всички “несистемни” полски партии с шансове издигат същия лозунг, но той говори не за техните послания, а показва краха на политическата система, ако не и на прехода изобщо. “Новата” десница (от “стари муцуни”, преминали през 5-6 партии) се състезава с чистите популисти от “Самооброна” и с католическите фундаменталисти. И всички те са популистки формации, фиктивно играещи ролята на десница и левица, но намиращи се твърди далеч от европейската партийно-политическа традиция. Възможно е обаче да показват европейското бъдеще.

Не много по-благоприятни са перспективите пред левицата в Унгария и Чехия. Но те разполагат и с предимства. Първото е, че изборите са малко по-отдалечени във времето – през пролетта и лятото на следващата 2006 г. А второто, което е и много по-важно, е, че все още в Унгария и Чехия не се забелязва възход на “несистемните” партии. И в двете страни шансовете да се осъществи “нормалната” парламентарна смяна на левицата с десница (ФИДЕС и ГДП) значително надхвърля 50-те процента.

А тъй като УСП и ЧСДП едва ли биха могли да се преборят за правото да останат в управлението, може би е по-добре да посветят много повече усилия на своите идейно-политически, а може би идеологически основи. Защото голямото предизвикателство за европейската левица като цяло е въпросът накъде върви. Дали не е време да спре увлечението по десните решения и икономическия либерализъм и да се потърси нов социален проект, което до постави основата на “нова” левица, способна да се справи със старите и нови проблеми на глобализиращия се свят?

Възможно е и обратното решение, но тогава как ще избягаме от все по-често повтарящия се въпрос: А това левица ли е?

Бележки:

1 Повече за условията, при които полската левица, съставена от предизборната коалиция на Съюза на демократичната левица и Съюза на труда, се завърна на власт с 41% от гласовете и за съставянето на новото правителство вж.: Баева, И. Полското политическо махало отново върви наляво – Ново време, бр. 9, 2001, 72-85.
2 УСП успява да получи съвсем малко предимство от 1% (42 срещу 41) от гласовете на избирателите. Баева, И. Трудната победа на унгарските социалисти на парламентарните избори – Ново време, бр. 5, май 2002, 81-96.
3 Същата коалиция на УСП със ССД управлява Унгария и в периода 1994 – 1998 г., но тогава УСП имаше абсолютно мнозинство и предложението ССД да се включи в правителството демонстрира желанието на УСП да бъде консенсусна сила и да получи по-широка подкрепа в обществото.
4 ЧКП се оказа единствената управляваща до 1989 г. партия в региона, която не пожела да се раздели с наименованието си “комунистическа” и го запази, макар и да се преименува на Комунистическа партия на Чехия и Моравия. Запазването на името не означава, че КПЧМ запазва и организационните и идеологическите принципи на ЧКП. Въпреки очевидната си демократизация запазването на името продължава да й пречи в политическата й реализация. КПЧМ е партия с трайно място в парламента (тя обикновено получава около 20% от гласовете на избирателите), но е в също толкова трайна политическа изолация сред останалите парламентарни партии.
5 Тогава, в изборите, проведени на 19/20 юни 1998 г. ЧСДП получава 32,3% от гласовете и с това възможност та да оглави новото правителство, макар със своите 74 депутати в 200- членния парламент то да си остава правителство на малцинството. Баева, И. Дойде времето на левите и в Чехия. Ново време, бр.1-2, 1998. 99-107.
6 Чешка информационна панорама. Април 2001. “ГДП и ЧСДП се споразумяха”, с. 2.
7 Баева, И. Изборите в Чехословашката република – социалдемократите продължават да управляват – Ново време, бр.7-8, юли – август, 2002, 149-163.
8 Разшифроването на тези съкращения е следното: ХДС – Християндемократически съюз, ЧНП – Чешка народна партия, УС – Уния на свободата, ДЕУ – Демократична уния.
9 Чешка информационна панорама. Ноември 2002, с. 3.
10 Терминът идва от латинското lustratio в смисъла му на “очистване чрез жертвоприношение”. Той е въведен с цел да се осъществи “прочистване” на държавния и официалния обществен сектор от остатъците от “комунизма” и има откровено репресивен характер.
11 Законът за лустрацията е приет през 1991 г. от чехословашкия парламент, след разпадането на държавата, той е препотвърден в Чехия през 1995 и 2000 г. И в двата случая президентът Вацлав Хавел налага вето на закона, но то е отхвърлено от националното събрание. Доводите на Хавел са следните: “Закон, който забранява агенти на бившите тайни служби и високопоставени бивши комунисти да работят в държавната администрация няма да помогне на Чехия да се примири с тоталитарното си минало. Законът наказва лошите агенти, но често от него страдат и обикновени хора, които са били заплашвани или принуждавани да подписват някакви документи.” Пак там, юли, 2001, с. 3.
12 Повече за “лустрацията” в цяла постсоциалистическа Източна Европа вж.: В. Култура, 22 април 2005 г., бр. 15, 10-11
13 Според това досие излиза, че Марек Белка е поискал да сътрудничи на специалните служби, за да може да замине на специализация в Чикаго, но след това не е изпълнявал никакви такива функции. Gazeta Wyborcza, 23 czerwiec 2005.
14 Той е атакуван от опозицията още на 19 юни 2002 г., че е бил офицер от контраразузнаването през 70-те години. Медьеши тогава твърдо се противопоставя на обвиненията по същество. Той признава, че през 1978 г. си е послужил с тайните служби, но ги е използвал в интерес на Унгария, като е действал в посока на присъединяването на Унгария към МВФ.
15 На 6 март 2004 г. Л. Милер е обвинен в корупция, но оставането му начело на правителството става невъзможно, след като СДЛ се разцепва и на 27 март с. г. от нея излиза група от 20 депутати (от общо 192 на СДЛ), водени от Марек Боровски и обявяващи се за създаване на истинска лява партия и скъсване с номенклатурното наследство на ПОРП.
16 Първият удар за правителството беше изключително ниското участие – 28%, а вторият – изборните резултати. На първо място застана евроскептичната ГДП с 30,04%, втора беше КПЧМ с 20,26%, докато ЧСДП остана едва пета с 8,78%. Чешка информационна панорама. Юли 2004, с. 1.
17 Пак там. Май 2005, с. 1.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук