ПАРТИЯТА И НЯКОИ ВЪПРОСИ НА ПОЛИТИКАТА, ПАРТНЬОРИТЕ, САТЕЛИТИТЕ

0
122

Математик-информатик, завършил е СУ “Св. Кл. Охридски”. Работил е като научен сътрудник в Института по строителна кибернетика. Дълги години е бил в българските специални служби. Дейността му е в сферата на информационните системи, анализа и по проблемите на вътрешната сигурност. Секретар на МВР от 1995 до 1997 г. Член на ВС на БСП, занимава се с въпроси на информационната дейност и политическите анализи.
Без съмнение, основният български проблем на прехода е управлението на държавата и процесите в обществото, а съставни елементи на този проблем са:

• бавното очертаване на националната идея в глобалния свят и защитата на националните интереси в условията на трансфер на суверенитет;
• слабото детайлизиране на системата от национални приоритети (доколкото ги има извън членството в НАТО и ЕС);
• липсата на цялостна идея и практическа програма за създаване и реализиране на системата на българските реформи;
• хаосът в работата по разграждането на авторитарната държава на източноевропейския социализъм и съграждането на демократичната държава от тип “член на ЕС” с отчитане на историческите особености и реалните възможности на европейския югоизток;
• лишеното от политически и икономически разум и елементарна справедливост и баланс реформиране на собствеността и поражданите от нея отношения – безумията на българския реституционен модел, хаотичната и наситена с криминалност приватизация, недобре организираните инвестиционни процеси при продължаваща липса на подредени идеи за структурната икономическа реформа (отчитаща модерните световни и европейски тенденции и българските реалности);
• едновременното оттегляне на старата държава и липсата на нова силна държава, при което партийно-политическата дейност и поражданите от нея управления се туморизираха с комисионерство от позициите на властта и всякакви законни и престъпни форми на деформираното превръщане на политическата власт в икономическо статукво (тънещо в перманентна нестабилност), пирамидата на което се подреждаше от партийните клиентели и хамелеоните на новородения национален капитал (нормален, сив и престъпен);
• бързата поява на сериозни деформации в ценностната система на държавата, обществото и гражданите и недопустимо оттегляне на държавата (и в политическата надстройка, и в икономическата и социалната база) от нейната организираща роля в градежа на обновена ценностна система;
• политизирана до крайности административна и кадрова реформа, при която кадрови недоразумения заемат постове от министър до последния общински чиновник и генерират управленска атмосфера, проядена от шуробаджанащина (партийна, групова и лична), корупция и пряко и непряко криминализиране на управленски дейности и некомпетентност отгоре до долу.

Вероятно могат да се изброят още елементи, да се анализират и оценят връзките и съотношенията между тях, да се класифицират и подредят пораженията. Това сигурно ще стане в обозримо бъдеще, когато някоя от партиите и ръководещите ги личности осъзнае безусловната необходимост от исторически, политически, икономически, социален и духовен анализ на периода, който с учудваща лекота само наричаме преход. Без да осъзнаваме достатъчно този преход с оглед нуждите на бъдещото управление на България.

Несъмнена вина на всички сериозни български политически сили е, че вече 16 години постоянно затъват в ежедневните проблеми на управлението на държавата и обществото, давят се в тях и не съумяват да погледнат в миналото, да прогледнат в бъдещето и да очертаят с ясна перспектива пътищата на настоящето. Не се притеснявам да посоча, че България не бе управлявана добре през 16-те години след 10 ноември 1989 година. А азбучна истина е, че управлението е еманация на политиката, която следва определена философия и идеи и създава и налага правила. И партиите съществуват, за да правят политика и да я реализират през управлението и неговите независими власти с техните институции.

Събитията с кризисен политически характер след изборите за Народно събрание на 25 юни 2005 г. поставят с актуализирана острота въпроси, свързани с политиката, създавана, налагана и провеждана в държавата и обществото. Не по-малко остър е въпросът за ролята на БСП в тези процеси и отношенията й с реални и потенциални партньори и сателити.

Основна линия на разсъжденията ни ще бъде доколко и как БСП (и левицата) участва в създаването на политика, публичното и общественото признаване на тази политика като национално общовалидна (т.е. признаване, че политиката на социалистическата партия определя дневния ред на държавата и обществото) и

доколко БСП се приема като изпълнител или опонент на налагана й от други политика

Още от предхождащите 10 ноември 1989 години и от развитието на процесите в държави като Полша, Чехословакия, Унгария беше ясно, че и на българската левица ще й бъде предложен и налаган конфронтационен политически модел в условията на смяна на системите и режимите. При който трябва да се ликвидират влиянието и ролята на старите партии-държави. БКП и БСП след нея не бяха готови с добре обмислена като философия, етапност и перспектива политика, която да предложат и наложат в новите условия. Получи се ситуация, продължаваща и до днес, чиято управленска философия се оформи на базата “проблем – търсене на решение – организирано решаване или оставяне да се реши от само себе си (независимо от резултата на решението)”.

Така се появи и стабилизира политиката на дребнотемието, на късосрочните и средносрочни политики с натрупване на нерешеното, на превеса на личния и групов политически интерес над националния, държавния и обществения интерес. Политика се правеше постфактум и под натиска на обстоятелствата, без достатъчно усилия да се насочват и организират тези обстоятелства в полезна посока. Нещо повече, външни и вътрешни фактори неведнъж организираха тези обстоятелства срещу левицата.

Това пролича най-силно през втората половина на 1996 г. и в началото на 1997 г. БСП беше тикана постоянно в ъглите на вината и нереформираността. Не спираха опитите да я изолират или разцепят. И постепенно я принудиха да си сложи смокиновия лист на т. нар. прагматична политика. А зад нея преобладаваше твърде често съглашателство към налагани от външни за БСП фактори политики. БСП се пригаждаше към дневния ред на обществото и държавата и много малко задаваше този ред. Така се създадоха условията на застрашеност от постоянна дестабилизация на трудно изгражданото българско статукво. И на ролята на левицата в него.

Но да се върнем към дневния ред на обществото и адекватността на предлаганата и налагана политика, нейните творци и ползватели. Веднага след 10 ноември 1989 г. се очертаха няколко елемента на политиката:

• Постигане минимум на политически консенсус, който да осигури мирно протичане на процесите, особено в първите опасни месеци и години.
• Оформяне на същността и правилата, структурата, етапността на реформите на прехода, балансиране на движещите ги сили и постигане на консенсус по приоритетите и тяхното последователно програмно-планово реализиране.
• Очертаване на оптималната справедлива балансираност на интересите в новата система “държава – общество – граждани”, постигане на елементарна сигурност за задоволяване и гарантиране на тези интереси и създаване на тази база на статукво с нормална стабилност и изменяемост в рамките на една съвременна демократична държава.

Левицата се опита да бъде водеща в създаването на политиките и решенията по горните проблеми. Първата стъпка направи Андрей Луканов със срещата с опозиционните лидери в дома на Николай Хайтов през ноември 1989 г. За съжаление в тази постъпка (а и впоследствие в поредицата политически ходове на Луканов през целия преход) имаше елементи на лична политическа игра за постигане на лично или най-много групово определяни цели в БСП и чрез БСП.

Това беше усетено от аматьорите в политиката, каквито бяха първите лидери в СДС и от техните съветници и манипулатори сред външните фактори. И изигра важна роля в превръщането на БСП в ответник, а десницата – в ищец при правенето на българската политика в конфронтационните преходни условия.

Тази ответническа роля пролича най-ясно в острите и критични моменти на противопоставянето. Като примери могат да послужат Кръглата маса и взетите от нея решения, отказът на Желю Желев и Стоян Ганев да подпишат инициираното от Петър Младенов споразумение между политическите сили за мирен преход, свалянето на двете правителства на Луканов и на самия Петър Младенов като президент, събитията от края на 1996 и началото на 1997 г. и редица по-незначителни събития и случки.

За да се стигне и до ситуацията преди изборите през 2001 г. Оттогава и до днес е неизяснена докрай ролята на различните политически сили и направляващите ги външни и вътрешни фактори за създаването на

“решението” Симеон в българската политика и управление

Предполагаемо ясно бе, че чрез Симеон се цели:
• Създаване на буферна центристка политическа зона, която да смекчи конфронтацията и да замени чистия двуполюсен модел “ляво-дясно” с модифициран “левоцентристки-десноцентристки” модел. Да смени етническия баланс с центристки баланс. (Първият опит беше още през 1997 г., когато Симеон благослови съюза Доган – Луджев и др.).
• Пребалансиране и хармонизиране на икономическите и финансовите интереси и гарантирането на достигнатото статукво и степен на олигархичност за периода 1990-2001 г., както и по-хармонично разпределяне на новите възможности на принципа на по-широкото ветрило.
• Даване на възможност за по-комбинативна политическа игра на основните външни и вътрешни фактори при по-нататъшното развитие на българските процеси с неизбежното за това коалиране.

Каквото и колкото и участие да имат хора на БСП в намиране на решението “Симеон”, то не беше изчислено с цялата му бъдеща сложност и значение за преподреждане на българското статукво. На първо място – спрямо претенцията на Сакскобургготски да се опита да се превърне от балансиращ политически фактор във водещ икономически и финансов български фактор, в лидер на стабилизирана българска олигархия, която да диктува явно и скрито политиката и управлението на държавата и обществото. На второ място – спрямо преоформянето на политическото пространство в цялата гама ляво – център – дясно с поддържането на тенденция “равнослаби партии”, изключваща политическа доминация и предполагаща широка управленска коалиционност под диктата на неполитически фактори, главно от финансово-икономически олигархичен характер и поддържана в по-префинена непартийност администрация.

С други думи, за четири години юздите на Симеон бяха прекалено отпуснати и му се даде възможност да се почувства много по-голям политически фактор, отколкото се е предвиждало в началото на 2001 г. По обясними причини Сакскобургготски се вживя в ролята и на цар в политическото и управленско пространство. С характерното за монарха желание да властва, но не да управлява. Защото управлението трупа отговорности и всичко, следващо от тях. Симеон създаде политиката на многоъгълниците, като видимо се правеше на един от ъглите, а скрито се стремеше да заеме центъра на всеки многоъгълник. През годините 2001- 2005 към постоянните ъгли Първанов – Доган – Симеон се привличаха и очертаваха в различна степен и Станишев, и Софиянски, и късовременните “нововремци”. За да се стигне сега до опита да бъдат “произведени” в ъгли (реално главно за политически рекет) и Надежда Михайлова, и Иван Костов, и “светата троица” в БНС, та дори и Волен Сидеров.

Тази политика на многоъгълника Симеон приложи още през юни 2001 г., когато покани в правителството и СДС, и БСП, но получи в отговор само “експертите” на левицата Димитър Калчев и Костадин Паскалев и цялата администрация на СДС под ниво министър. И сега, след изборите на 25 юни 2005 г., както и да оценяваме ходовете на Симеон, той отново се добра до управлението многоъгълник като широка коалиция. Това, към което се стремеше БСП от началото на прехода, когато Андрей Луканов се помъчи да направи свое ширококоалиционно правителство, но стигна само до кабинета Димитър Попов и впоследствие до по-орязания коалиционен вариант на кабинета Беров. Междувпрочем, коалиционно управление на ниво кабинет имаше при пет от десетте правителства (вкл. двете служебни).

Така стигаме до въпроса за партньорството в българската политика и управление и мястото на БСП в него. Постоянен демоклев политически меч над социалистическата партия в прехода е била изолацията. Моделът “всички срещу БСП”, към който СДС се стремеше от създаването си. Ясно е, че БСП след 1989 г. беше обречена или на партньорство, или на провали. Това се разбираше от ръководството на партията, но не се разбираше и приемаше достатъчно от членската маса, съмишлениците и електората.

Преодоляването на този проблем има значение и днес, сигурно ще го има и утре. Колцина разбраха и оправдаха Александър Лилов, когато парламентарната група на БСП беше седморна коалиция с причудливи участници – политически джуджета и еднодневки като партийката на Аджаров и движението на Миленова, та чак до “Ера-3” (“Ера-3” бе първообразът на “Атака”, но беше пропуснато много, за да се организират нещата по по-различен и по-полезен за България начин). И вчера, и днес сме свидетели на съпротивата срещу Александър Томов, Николай Камов, Кръстьо Петков. Срещу партнирането с Ахмед Доган, което по същество датира от първите месеци след 10 ноември 1989 г. Тогава беше преодоляна опасността от мащабен сблъсък с непредвидимо развитие между струпаните от двете страни на парламента маси от българи и български турци. Тогава се сложи началото на осъвременяване на българския етнически модел (но на него смятаме да посветим отделна статия).

Примерите от прехода сочат, че партньорствата се градят трудно и се разсипват лесно

БСП улови политическата нужда от партниране още с Кръглата маса. С поредицата от тематично партниране по редица въпроси от българския дневен ред. За съжаление кълновете на необходимото за България вътрешно партньорство често бяха удавяни във вълните на политическата конфронтация, на реалната и илюзорната битка на интересите на различните политически сили, на вътрешнопартийната патриотарщина и политическо ксенофобство. Така бяха пропуснати редица възможности в реално политическо време – и при партнирането в българския етнически модел, и при партнирането със земеделските формирования (неизлекувано от болестния синдром на периода 1918 – 1923 г. и протуберансите му след 9 септември 1944 г. и 10 ноември 1989 г.), и при партнирането с наследниците на широканския социалдемократизъм, с екологическите формирования, със структури от неправителствения сектор, особено синдикатите.

Не по-малко проблеми имаше и в сателитното партниране, като под сателити в случая разбираме лявоориентирани партии и движения, чиито програмни цели и интереси имат несъществени отлики от тези на БСП и които не биха могли да имат реален политически живот без включване в орбитата на социалистическата партия. БСП роди различни елементи на социалдемократически политически субект, но не успя да изгради нито влиятелен сателитен такъв субект, нито самостоятелен такъв, но ориентиран безусловно левоцентристки.

Според мен грешката започна веднага след 10 ноември 1989 г. в отношенията и партнирането на БСП с БСДП на Москов – Дертлиев. Включването на автентичните стари партии като БСДП, БЗНС “Н. Петков” (впоследствие на БЗНС – Мозер), дори на БРДП – Константинова в СДС е сериозна политическа грешка на БСП. Старите партии – самостоятелно или в коалиции, можеха да променят още в началото хода на прехода. А СДС трябваше да се създаде като изцяло нов политически субект. За това имаше достатъчно ресурси – политически и електорални. Абсурдът социалдемократически субект да е в българската десница (колкото и псевдодесница да е тя понякога) май пак си е наш патент. Социалдемократическата българска политическа аномалия продължава и до днес и това не е от полза за БСП.

По същия начин стои въпросът и за БКП-атата. Слава богу, не сме стигнали до абсурда да има БКП в ОДС. Не по-различна и не по-успешна бе политиката на БСП към създаване и укрепване на сателитен патриотичен политически субект на основата на идеите на модерния национализъм. Не е учудващо, че БСП няма сателитни организации в сектора на НПО.

Основният аргумент в сателитната политика на БСП е бил страхът от отнемане на електорат и адекватната представителност на социалистическата партия във властите. Ако седемчленната имитационна “коалиция” на Лилов беше оправдана в тогавашния политически момент, то сега недостатъчното оползотворяване на Нова левица и Коалиция за България е минус за политиката на БСП. Неоформената като политическа рамка и като детайли и неразяснената в целия й сложен спектър партньорска и сателитна политика на БСП сви електоралното ветрило вместо да го разгъне, затруднява и коалиционната политика като цяло. И това е една от причините за невисокия резултат на 25 юни 2005 г.

Всички казваме “хората гласуват за политика, за личности и по политическа генетична обвързаност”. И на тази база се сумират гласовете за нас и против другите. Но хората гласуват за добре обяснена политика, добре показани и доказани личности и добре мотивирана генетична обвързаност. Както и за добре и умно проведена негативна кампания срещу другите, за добра и умна кампания спрямо партньори и сателити.

Ясно е, че и занапред голямата гросмайсторска игра в българската политика ще е коалиционната игра. И в централната, и в местната власт. За да бъдеш силен фактор и коалиционен играч, са нужни политика, партньори, сателити и постоянно (а не само около избори) убеждавани в широчина и дълбочина партия и електорат. В този смисъл е от първостепенна важност сформираното с много труд ново коалиционно правителство под ръководството на Сергей Станишев да успее в решаването на основните български проблеми. Да осигури успешни за левицата президентски избори, влизане на България в Европейския съюз и да подготви, независимо в какъв формат, водеща роля на левицата след изборите през 2009 година.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук