НЕСТАНДАРТНИЯТ И НЕВЕРОЯТНИЯТ ВЕЛИН ГЕОРГИЕВ

0
140


Извинявай, Велине, че закъснях с този отзив за твоята юбилейна книга “Белязано дърво”. Може би трябваше да си поема дъх от впечатляващите висоти, до които се издигаш в поетичните си изповеди. Отдавна се знаем с теб, но очевидно е било нужно да изчета многократно всич-ките – над 250 стихотворения в сборника, за да те преоткрия като поет – като един от големите поети на България.

Сега искам да ти кажа, че те виждам в истинските ти измерения. Наричат те неканоничен, антисистемен, нестандартен, модерен – и аз съм съгласна с тези оценки.

Що се отнася до твоя “модернизъм”, неговото естество е друго. То не се покрива с втръсналото ми маниерно писане, което разчита на неразгадаеми метафори, на странна лексика и синтактични несъобразности. Ти си модерен по своему, защото избираш свой нестандартен начин и подход към темите и образите, които сътворяваш с учудваща вещина.

Повечето от твоите стихотворения се четат с ускорено сърцебиене, дори със сълзи на очи. И това се забелязва още при първото стихотворение в “Избрана лирика”. Образът на майката, родила и отгледала четирима синове, е неповторим:

Четири сина. Та мама
е сътворила куплет.
Други
заслуги
тя няма,
но е Поет.

И което прави особено силни стиховете за майката, е тяхната лаконичност. Така е в “Тристишия за мама”. Синът го няма. Той се е въплътил в дъжд, чиито капки разплакват майчиния прозорец. Подобни стихове си написал и за бащата, и за дядото – те разравят родовия корен, забит много отдавна в земята. Това придава виталност на всеки образ и картина, защото ти, Велине, пиеш от силата на земята кърмилница. Какво би бил без нея, как би протекъл живота ти? Теб те плаши тишината. И когато усетиш нейните студени пипала, възкликваш:

Боже, нещо се е случило.
Необяснимо е това беззвучие.
Къде са птиците. Къде са хората.
Защо не лавне кучето на двора.
Поне щурците да не се спотайваха…

Без да влизаш в противоречие с мрачната представа на човека за смъртта и тлението, ти си някак си на “ти” със смъртта. Търсейки философския смисъл на битието, за теб смъртта е толкова естествена, колкото и самото рождение. Показателни в това отношение са последните стихове в стихотворението “Никой” – “Мъката си сбирам/ тихо в пепелника/. По-добре умирай/ без да знае никой.” А в един “Безнадежен триптих” долавям някакво примирение с неизбежното: “Ще ме сграбчи някакъв гърч./ И ще посинея, без да чуя:/ Какво ти е, сине.”

И тук обаче ти не си стандартен. Многобагрието на твоя философски камък осветява пътечките към неизбежния край с различна светлина. Едно е да се простиш с живота, когато му е дошло времето, друго е да простреляш летящ във висините горд сокол или да погубиш щурец, закачен като стръв на рибарската въдица!

Трябва да ти призная, че този твой мотив ме покърти най-дълбоко. Аналогията “щурец-поет” е твоята апология на поезията, защото наистина: “Поетът е щурец от памтивека./ И в унеса на песента той става/ удобна стръв…” В твоя поетичен катехизис смъртта има и други измерения. Ти възвисяваш саможертвата в името на другите. И това е сторено по неповторим начин чрез образа на птицата майка, която не напуска горящото си гнездо, за да остане докрай при децата си. “Тя можеше да отлети нататък/защо й беше нужен този край?” – логичен въпрос, но елементарният отговор не е в твоя стил. Ти даваш възможност на читателя сам да прецени и открие възвишеността на подвига.

Но в твоята лирика има и ритуална смърт. Къде ли я открих? Да, в твоите чудесни тристишия! Зачитам “Ритуал”:

Дъждът – слуга на есента –
листата тази нощ окъпа
и ги подготви за смъртта.

Не се наемам да правя сравнение на кратките ти триредни стихотворения с така модерната днес хайку поезия. Но ако някой неин ценител и почитател се опита да ги съпоставя, сигурна съм, че ще ги оцени по достойнство. Това е изумително при тебе, че си майстор и на кратките форми, и на многострофните, и на изрядния класически стих, и на свободния.

Хубаво е, че не се увличаш в безримните куплети. Действаш така, както ти го подсказва сърцето и невероятния ти талант да правиш нещата нестандартно. Образите ти понякога звучат грубо, в друг случай са нежни и дори ефирни. Това многообразие на творческия процес винаги държи читателя в състояние на очакване на любопитство и вълнение. Съгласи се, че признанието в стихотворението “Автограф”: “Аз съм светец и гамен!” на някого ще прозвучи смущаващо, но във всички случаи ще бъде дразнител и ще предизвиква интерес.

Бих искала да отбележа и още нещо, много характерно за твоята лирика. Темата за болката я пронизва открай докрай. Само чистите хора могат да болеят така искрено и дълбоко като теб. Понякога това състояние добива космически измерения: “Толкова ли е тежка мъката ти, Поете,/ та щом направиш крачка -/ накланяш земното кълбо.”

Че си странен, това е известно на всичките ти приятели и читатели. Странен човек, странен поет. Творец, който откликва на всичко – “От Адам до Саддам.” И аз ти вярвам, приятелю, когато казваш: “От две неща – възторг и умиление – дори да искам, не мога да се отърва!”

А аз искам да завърша с изповедните ти думи:

Какъвто бях, такъв съм. И ще бъда
непоправим до сетния си ден.
И на каквото и да ме осъдите,
във словото си ще съм прероден.

Бъди наистина такъв – човечен, гневен и ласкав, неподражаем и невероятен – поет и приятел. Защото си белязаното дърво на днешната ни поетична дъбрава.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук