Майкъл Албърт, американският автор на политическия бестселър „Парикон – животът след капитализма“ (Michael Albert – „Parecon/ Participatory Economics – Life After Capitalismе“, New York) e съосновател на реномираното списание „Z Magazine“, на прогресивното издателство „South End Press“, а по-късно и на международно признатия ляв информационен интернет-портал „Znet“ (www.zmag.org), на който е и администратор. Албърт започва своята политическа дейност през 1967г. и оттогава се занимава с активна организационна дейност. Публикувал е също и редица социално-критични статии, третиращи развитието и проблемите на съвременната икономика, трансформациите в обществата, глобализацията, както и проблемите на войната и мира днес. Написал е и над дузина книги, често в съавторство с Робин Ханел. По-новите сред тях са: Thinking Forward и Thought Dreams, Looking Forward: Participatory Economics in the 21st Century и Political Economy of Participatory Economics (и двете с Робин Ханел като съавтор), The Killing Train и др.
Лекция за „Животът след капитализма“ * за Парикон – Икономикатa на съучастието
Презирам капитализма също като вас. Аз съм против икономика, която осигурява богатство на Бил Гейтс, равно на сумарното богатство на цялото население на Норвегия. Не искам да има бездомници под мостовете, а висшите корпоративни чиновници да разполагат с къщи като замъци. Не искам хората да се ограбват един друг, забравили за общото добруване, да се ритат в свирепа борба за трохи или богатства. Не искам живот, наподобяващ надпревара на плъхове, при което мнозинството от хората губят, а печелят най-едрите и най-зли плъхове. Не искам налагането на корпоративна диктатура, в царството на която мнозинството от хората са лишени от достойнство, нямат влияние, нито власт – нямат дори храна. Не искам пазари или централно планиране. Не искам робията на възнаграждението. Не искам класовото разделение и господство.
Не искам икономика, която произвежда типове като Буш и Ръмсфелд с огромна власт, които смятат, че ако си афганистанец, си излишен, ако си иракчанин, си излишен, ако си палестинец, си излишен, ако си кореец, си излишен, ако си венецуелец, аржентинец или бразилец, си излишен, или ако си от Бронкс или Уатс, на практика, ако не принадлежиш към господстващата класа на Буш и Ръмсфелд, от класата на техните роднини и поддръжници, значи си излишен. А всъщност излишен е капитализмът. И ние сме хората, заедно с милиони други, които трябва да го махнем от историята.
Но след като не искаме капитализъм, какво искаме на неговото място? Ако вярваме, че е възможен друг, по-добър свят, какви са неговите отличителни черти?
Ние не искаме да има хора, които обядват с хайвер и разполагат със собствени самолети, докато други обядват от кофите за боклук и живеят под мостовете. Ние искаме справедливо разпределение на богатствата и жизнените условия.
Вместо структури на властта, в които собствениците могат да местят мащабни индустрии и да засипват с отпадъци цели райони и тяхното население, с ръководители и интелектуалци, които могат да диктуват кога един работник да отиде до тоалетната и изобщо начина ни на живот, докато 80% от населението – работническата класа – практически няма глас при определяне на икономическите си условия, като се почне от това колко работи и се стигне до това какво върши, кога го върши и какво произвежда, ние искаме безкласови структури за вземане на решения на база на самоуправлението. Искаме хората да влияят върху решенията в степента, в които те ги засягат.
Вместо конкурентно или авторитарно разпределение, което увеличава печалбата и властта на управляващата каста, ние искаме разпределение, опиращо се на взаимната помощ и самоуправление, което увеличава благосъстоянието, развитието и справедливостта в обществото.
Парикон – или Икономиката на съучастието – представлява икономическа алтернатива както на капитализма, така и на онова, което в Русия, Китай и други страни наричаха „реален социализъм“.
Икономиката на съучастието отхвърля смехотворното твърдение на М. Тачър, че „Няма алтернатива“ „There Is No Alternative“ = TINA). Тачър иска от нас да повярваме, че страданията на бедността и човешките унижения са неминуеми и неотстраними като земното притегляне, че те са житейски факт. Това е чиста лъжа.
Икономическата алтернатива, наречена Икономика на съучастието, или Парикон за по-кратко, е изградена на базата на четири ключови ценности и използва четири определящи институции, застъпващи тези ценности.
Икономика на солидарността
Първата ценност е Солидарността. Икономиките определят взаимоотношенията между хората. В общи линии те въздействат на отношенията им един към друг.
Капитализмът е система на елиминиране, в която, за да успееш, трябва да смачкаш другите. От теб се иска да бъдеш глух, сляп и ням за ужасните мъки на останалите под теб и направо да се катериш по тях, като ги натискаш още по-надолу. При капитализма един прочут мениджър на един бейзболен отбор, наречен „Ню Йорк Янкийс“ казваше: „Добрите хора финишират последни“, което представлява ужасна критика за пазарната размяна. Моят вариант на това прозрение е, че в капитализма „мръсотията изплува“. Още веднъж вижте възвишените ни вождове.
Икономиката на съучастието или Парикон е нещо съвсем различно. В самата си същност тя е Икономика на солидарността. Нейните институции за производство, потребление и разпределение не разрушават и не препятстват взаимната помощ и симпатия между хората, а точно обратното – подтикват дори антиобществено настроените да мислят за доброто на другите. За да успееш, при Парикон трябва да действаш на основа на солидарността.
Тази първа ценност на Парикон е напълно безспорна. Само един психопат може да защитава твърдението, че при равни условия по-добрата икономика е тази, която поражда враждебност и антиобществени прояви. Всеки разумен човек ще се съгласи, че при равни условия по-добрата икономика е онази, която генерира солидарност. И така, нашата първа ценност е Солидарността.
Икономика на разнообразието
Втората ценност, която искаме една добра икономика да прокарва, е Разнообразието. Икономиките влияят върху възможностите за избор, които хората имат като труд и потребление.
Самите капиталистически пазари размиват избора. Те възхваляват възможностите, но в действителност съкращават много пътища за задоволяване и развитие, като заменят всичко човешко и грижовно с онова, което е най-комерсиално, най-печелившо и най-вече – най-добре работещо за съхраняване на господството и богатството.
За разлика от това Икономиката на съучастието е Икономика на разнообразието. Институциите на Парикон за производство, потребление и разпределение не само не намаляват разнообразието, а дори наблягат на откриване и зачитане на разнообразни канали и решения на проблемите. Парикон признава, че всички ние сме същества с ограничени възможности и като лични такива, и като време. И би било добре да се възползваме от направеното от други, за което ние самите не сме имали време да направим, а също и че не сме безпогрешни и не бива да съсредоточаваме всичките си надежди в ограничен брой средства за развитие и напредък, а да се застраховаме срещу несполуки, като съхраняваме и опитваме алтернативни пътища и възможности.
И тази ценност е напълно безспорна. Трябва да си наистина ужасно извратен тип, за да спориш, че при равни условия една икономика е по-добра, ако намалява възможностите за избор. Напротив, всеки би се съгласил, че при равни условия по-добра е тази икономика, която произвежда и защитава разнообразието. И така, това е втората ни ценност: Разнообразието.
Икономика на Справедливостта
Третата ценност, която искаме една наистина добра икономика да генерира, е Справедливостта. Икономиките влияят на разпределението на продукта между участниците. Те определят нашия бюджет или какъв дял от обществения продукт получаваме.
Капитализмът възнаграждава основно собствеността и пазарната позиция. Той постановява, че онзи, който държи акта за собственост на производствените мощности, заслужава печалба само по силата на този къс хартия и нищо друго. Освен това той ни вменява, че онези, които имат силна пазарна позиция, било то благодарение на монополизирано знание или умения, или на по-добри инструменти, или на организационни преимущества, или на това, че са родени с особена дарба, или на това, че могат да прилагат груба сила, имат право на всичко, до което успеят да се докопат. В това отношение капитализмът обединява „морала“ на Ал Капоне с бизнесшколбта в Харвард, които, като се изключат някои дребни подробности, са еднакви. Вземи каквото можеш, а за другите – огризките или дори нищо.
Но Икономиката на съучастието е Икономика на справедливостта, тъй като институциите на Парикон за производство, потребление и разпределение не само не разрушават и не препятстват справедливостта: те я стимулират. Тук обаче се появява едно усложнение. Какво точно имаме предвид под справедливост? А това вече е спорно.
Парикон отхвърля, разбира се, възнаграждаването на собствеността. И естествено отхвърля възнаграждаването на силата. А самият продукт? Трябва ли на хората да се заплаща според обема и стойността на произведеното от тях? Трябва ли да получим от социалния продукт това, което съответства на произведеното от нас като част от социалния продукт? На пръв поглед изглежда справедливо, но наистина ли е така?
Да речем, че се върши една и съща работа за едно и също време с една и съща интензивност. Защо някой, разполагащ с по-добри оръдия на труда ще вземе повече от някой с по-лоши? Защо някой, който някак си е успял да произведе нещо по-високо ценено, трябва да получава повече от някой, произвеждащ нещо не толкова ценено, но с определена обществена стойност, ако двамата работят еднакъв брой часове с еднакъв интензитет при сравними резултати от работата им върху качеството на живота? Защо някой късметлия в генетичната лотария – например, с гени, обуславящи по-големи размери и физическа сила, по-бързи рефлекси или талант за композиране на музика – трябва да взима много повече от някой с по-малко късмет в генетично отношение, при положение че и двамата работят в своята специфична област с еднакъв интензитет и с еднакво ниво на изразходване на усилия и неудобства?
Икономиката на съучастието предвижда за онези, които работят, заплащане според направените усилия и жертви.
Ако двама души събират реколта на полето, като единият от тях е по-силен или има по-добри оръдия на труда, но двамата работят еднакъв период от време, с еднакви усилия под едно и също слънце, то тогава дори човекът с по-добрите оръдия да е събрал повече от реколтата, при Парикон те ще получат еднакво заплащане заради еднаквите положени усилия и жертви.
Ако един велик композитор създаде шедьовър, а добър композитор произведе само прилична пиеса, но всеки от тях е работил едно и също време при едни и същи условия, то при Парикон те ще получат еднакво заплащане, макар резултатът от тяхната работа да е очевидно различен.
Ако човек работи по-продължително време, той ще получи по-голямо възнаграждение. Ако работи по-усърдно, също ще получи по-голямо възнаграждение. Ако работи в по-лоши условия и усърдно изпълнява по-непривлекателни задачи, то той също ще получи по-голямо възнаграждение.
Но няма да получи повече пари само поради това, че разполага с по-качествени оръдия на труда, или за производството на нещо, което е по-ценно, или дори за това, че има вродени дарби. Колкото до придобитите умения, хората ще бъдат възнаграждавани за труда за направените усилия и жертви, но не и за произтеклия от това продукт.
Обезщетяването само на усилията и жертвите, които хората правят в работата си, е спорно. Някои противници на капитализма смятат, че хората трябва да бъдат възнаграждавани за крайния резултат от работата им и тогава един голям спортист трябва да печели крупни суми, а добър доктор ще печели повече от трудолюбив земеделец или готвач в закусвалня. Парикон отхвърля това. Всъщност при Парикон човек, работещ тежка, омаломощаваща и нископроизводителна работа ще получава повече от човек с добра, приятна, високопроизводителна работа.
Ето, такава е нашата трета ценност – наистина една спорна ценност, както вече изтъкнахме. Ние искаме добра икономика, която да възнаграждава усилията и жертвите и, разбира се, да осигурява пълно възнаграждение за хората, които не могат да работят по едни или други причини. Не знаем дали ще успеем да го направим без сурови и възпиращи последици, но ако е възможно да постигнем този тип Справедливост, това определено си заслужава усилието.
Самоуправление
Четвъртата и последна ценност, върху която е изграден Парикон, е свързана с процеса на вземане на решения и се нарича самоуправление. Икономиката влияе върху това каква роля има всеки участник в решенията за производството, потреблението и разпределението.
При капитализма собствениците или капиталистите имат огромна роля. Ръководителите и високоплатените представители на умствения труд, които монополизират лостовете за вземане на ежедневни решения, като адвокати, инженери, висши финансови чиновници и лекари, играят много съществена роля. А в същото време други хора са фактически лишени от каквото и да било право на глас. Всъщност, хората, които послушно превиват ежедневно гръб над изсмукваща силите им работа, рядко знаят какви изобщо решения се взимат, да не говорим въобще за някакво влияние върху тях.
В рамките на капиталистическите фирми съществува йерархия на властта по-силна от тази в една диктатура. Самият Сталин не е и сънувал, че населението на Русия би следвало да иска разрешение да иде до тоалетната – условие, което много често е налагано на работниците в големите корпорации.
Но Икономиката на съучастието е истински демократична икономика. Хората могат да контролират живота си до съответната касаеща ги тях степен. Всеки човек има равнище на влияние, което не нарушава това на другите, които имат същото равнище на влияние. Ние влияем на решенията в степента, с която те влияят върху нас. Това се нарича Самоуправление.
Представете си работник, член на по-голяма група. Той/тя искат да поставят снимка на дъщеря си на работното място. Кой трябва да вземе решението за това? Собственикът? Управителят? Другите работници? Очевидно е, че нито едно от тези предложения не е смислено. Само работникът, за чието дете става дума, има пълната власт да реши този въпрос. При този специфичен случай той/тя имат право да решават като диктатори.
А сега си представете, че същият работник или работничка иска да включи радио на работното си място, да слуша силно рокендрол или дори хевиметъл. В този случай кой трябва да вземе решение? Интуицията ни подсказва, че онези, които чуват радиото, би трябвало да имат думата. А най-много ще тежи думата на онези от тях, които ще се дразнят или ще се радват на музиката.
На този етап вече стигнахме до някаква ценност при вземане на решения. Нямаме нужда от философи с научни степени, нито на неразбираемия им професионален език, за да схванем, че не желаем система, при която един човек има един глас и 50% винаги печелят. Нито пък искаме един човек винаги да има един глас, но процентът за съгласие да е различен. Не искаме и винаги едно лице да решава авторитарно като диктатор. Не искаме винаги и вземане на решения с консенсус. Не искаме какъвто и да било друг едностранчив подход. Всички изброени начин за вземане на решения имат смисъл в някои случаи, но в други имат ужасни последствия.
Ние сме за такъв начин на вземане на решения – както и за предхождащите дискусионни процеси, изработване на дневен ред и прочие – така че всеки да има право да влияе върху решенията пропорционално на степента, в която той ще бъде засегнат от тях.
Логиката на всичко това е съвършено проста. Ако ние всички нямаме право на глас при вземане на решение пропорционално на степента, в която то ни засяга, тогава думата на някои хора ще тежи повече, доколкото взетото решение ги засяга пряко, а мнението на други ще бъде по-слабо, в зависимост от това доколко решението ги засяга. Но морално основание за подобно разграничение няма, нито основание да се смята, че така се взимат най-правилните решения. Опитът е, разбира се, от съществено значение за вземане на сполучливо решение – той осигурява информация, свързана с разглеждания проблем, по който трябва да се вземе становище. Освен това опитът е от значение, когато трябва да обосновем собствените си предпочитания, защото на практика ние сме най-големите специалисти на света в областта на собствените си предпочитания и всеки от нас носи отговорност за тяхното изказване. И така, това е нашата четвърта ценност – Самоуправлението.
Ефективност
Има и още една ценност, която искам да спомена тук, въпреки че тя е определено по-обща и почти очевидна. При Икономиката на съучастието ние искаме да бъдем ефективни.
Има ли някой, на който тази дума да му е много неприятна? На мен – да. Но ние сме длъжни да преодолеем това отвращение и да си припомним, че ефективността всъщност означава стремеж към постигане на целите, без да прахосваме онова, което ценим. Следователно, всички трябва да се отнасяме положително към ефективността. В противен случай ще излезе, че ние или не сме за постигане на целите си, или че сме за прахосване на това, което ценим.
Защо все пак тази дума автоматично предизвиква неприязън? При капитализма предпочитанията на собствениците определят целта, а онова, което е ценно за собствениците, не се прахосва. Тоест, при капитализма ефективност означава търсене на максимална печалба при репродуциране на условията за печалба, без да се прахосват активи, които собствениците могат да експлоатират. Капиталистите не се интересуват дали хората умират от белодробни заболявания в мините и нямат нищо против да изтребват хора било то с оръжия или с глад, защото засегнатите хора са без значение за печалбата. Капиталистите не се интересуват какви болести носи на хората замърсяването на работните им места. Те не се смущават да разрушават или взривят активи, до които нямат достъп и които не могат да експлоатират, макар други да страдат от това. Да бъдеш ефективен, при капитализма означава да бъдеш зъл, защото това е една зла система и поради това ние изпитваме антипатия към думата „ефективност“, когато тя се използва около нас.
При Парикон обаче ефективността означава производство, потребление и разпределение според нуждите, както и разработка на потенциални възможности за разширяване на солидарността, разнообразието, справедливостта и самоуправлението. А това значи да не прахосваме източниците, от които черпим и които осигуряват качеството на живота, който желаем. Така че Парикон трябва да бъде една ефективна икономика в този смисъл на думата.
Тъй като вече имаме няколко водещи ценности, ние сме в състояние да преценим икономиките, които познаваме, и можем да опишем онази, която считаме за достойна.
Нека сега оценим накратко съществуващите алтернативи – икономиката на частната собственост, пазарната икономика, икономиката с централно планиране, икономиката с корпоративно разделение на труда и икономиката, която възнаграждава собствеността или властта, или дори крайната продукция: всички те не стимулират ценностите, на които държим. До една са антиобществени, авторитарни, несправедливи, неекологични, разделящи хората на класи и управлявани от класи икономики. Те потискат мнозинството и затова са недостойни икономики. Те целенасочено разрушават солидарността, намаляват разнообразието, ликвидират справедливостта и дори не схващат идеята за самоуправление. Поради тази причина ние отхвърляме собствеността, пазарите, централното планиране, корпоративното разделение на труда и заплащането според крайния резултат или решението на властимащите.
Икономиката на съучастие е изградена върху няколко основни определящи избора, различни от изброените по-горе, които ние категорично отхвърляме.
Работнически организации и съвети
Работниците и потребителите се нуждаят от място, където да изразяват и следват предпочитанията си. В исторически план тази нужда са задоволявали работническите организации. На работните места те се наричат работнически съвети. Когато са свързани с потреблението, се наричат потребителски съвети. Когато хората се надигнат, за да поемат контрола върху своя стопански живот, те създават съвети. Винаги е било така в миналото – това става и в момента, например в Аржентина. Съветите са органи на пряката организация на работниците и потребителите. Противниците на капитализма ги възприемат без спорове, въпреки че никой не ги превръща в приоритет, както е при поддръжниците на Парикон.
При Парикон за участие в рамките на съвети трябва да се спазва допълнителното задължение да се използват определени процедури за вземане на решения, както и определени начини на комуникация, които определят за всеки участник във връзка с всяко решение степен на участие, пропорционално на степента, в която решението по определен проблем ще въздейства върху живота му. Понякога това може да бъде типично демократично гласуване, понякога е консенсус, понякога има други възможности. Но в никакъв случай не може да бъде постоянна власт на малцинството над мнозинството.
Така че при Парикон работници и потребители се организират в демократични съвети, а правилото за взимане на решения е такова, че методите за подаване на информация към взимащите решения, към очертаването на предпочитания и по-нататъшното им оформяне в решения трябва да дава на всеки участник влияние върху решението, пропорционално на степента, в която участникът ще бъде засегнат от него.
Съветите се превръщат в орган на правото за вземане на решения и съществуват на много равнища, обхващайки отделни работници и потребители, имат подразделения – работни групи и работни екипи – както и по-големи структури по поделения, по месторабота, по цели отрасли, квартали, окръзи и щати или държави.
Хората в съветите са онези, които взимат икономическите решения. Те могат да се вземат с обикновено или квалифицирано (2/3 или 3/4) мнозинство, с консенсус или да се използват други възможности в тази област. Решенията се вземат на различни нива с по-малко или повече участници и различни процедури в зависимост от специфичния характер на проблема, който се решава. Понякога е възможно екип или отделно лице да вземат напълно самостоятелно решение. В друг случай дадено предприятие или цяла индустрия могат да бъдат решаващата сила. Могат да се ползват различни начини и средства за отчитане на гласуване според нуждите на различните решения. Идеален избор не съществува. Следва обаче да се спазва изискването всяко решение да се взема в съответствие с евентуалното му пропорционално въздействие върху всеки засегнат.
Възнаграждения
Следващото задължение на Парикон е осигуряване на възнаграждение, отговарящо на направените усилия и жертви, а не на базата на собственост, власт или дори краен резултат.
Ние работим и извършената от нас работа ни дава право на дял от продукта на нашия труд. Но новото разбиране изисква да получим възнаграждение, съответстващо на усърдието ни, на продължителността на работата и за това, което сме жертвали по време на изпълнението й. Не бива да имаме по-високи доходи, защото сме били по-продуктивни заради по-качествените ни оръдия на труда, били сме по-квалифицирани, демонстрирали сме възможностите на по-големия си вроден талант, а още по-малко имаме право на каквито и да било претенции на базата на по-голямата власт, с която разполагаме, или въз основа на по-голямата ни собственост. Ще имаме право на по-голямо потребление само по силата на влагане на повече усилия или понасяне на по-големи жертви. Това е справедливо от етична гледна точка и освен това осигурява стимули, тъй като се възнаграждава само онова, което зависи лично от нас, а не онова, което не зависи от нас.
Кой ще решава колко усилия сме вложили в работата си? Работническите съвети в контекста на по-широката икономическа ситуация, установена и от други институции. Ако работите по-дълго, имате право на по-голяма част от обществения продукт. Ако работите по-интензивно, пак имате право на по-висок доход. Ако работите тежка, опасна или еднообразна, непривлекателна работа, също имате право на по-голямо възнаграждение. Но няма да имате право на по-голям доход, защото притежавате производствена собственост, тъй като фактически тази собственост е притежание на целия сициус/общество. Нямате право на по-голям доход и заради това, че работите с по-качествени оръдия на труда – или произвеждате по-търсена продукция, или имате вродени лични качества, които ви правят по-продуктивни: те не включват в себе си усилие и жертви, а са резултат на късмет или дарба. По-високата продуктивност се оценява положително, разбира се, но за нея не ще се получава допълнително заплащане. Както от гледна точка на морала, така и по отношение на стимулите, Парикон върши точно онова, което има смисъл. Допълнително заплащане се получава само за онова, за което заслужава да бъдем възнаградени: жертвите в работата. И допълнителното заплащане стимулира онова, което действително можем да дадем в повече – а именно усилията ни.
Да предположим, че работническите и потребителските съвети са изградени. Да предположим, че вярваме в значимостта на участието, демокрацията и дори в самоуправлението. Да предположим също, че на работното ни място има типично корпоративно разделение на труда.
Какво ще стане?
Около 1/5 от работната сила, монополизирала посредством позициите си, осигурени чрез това корпоративно разделение на труда, правото на участие при вземане на решения и по-високата степен на информираност за процесите, ще налага дневния ред. Техните решения ще бъдат окончателни. Дори и другите работници – които са мнозинство – макар и да имат право на глас, ще гласуват и одобряват само планове и възможности, предложени от тези координираща класа. При вземането на решения ще започне да се зачита волята им. След време този елит ще реши и да се самовъзнагради с по-високо заплащане, за да развива висшата си мъдрост. Така той ще се разграничи от другите не само по власт, но и по доход и статус.
Каква е алтернативата срещу такова развитие?
Балансирани работни комплекси
Икономиката на съучастието работи с балансирани работни комплекси. Вместо групиране на дейностите така, че някои видове дейности да затвърдяват властнически позиции, докато други да бъдат ужасно затъпяващи, едни дейности да обогатяват със знания и да дават власт, а други да затъпяват и да лишават човека от самостоятелно мислене, като го превръщат в робот, изпълняващ заповеди, Парикон казва, че всяка работа трябва да бъде сравнима с всички останали по качеството на живот и властта, които тя осигурява.
Всеки човек има работа. А всяка работа е сбор от дейности. При Парикон работата съответства на таланта, капацитета и запаса от енергия на онзи, който я изпълнява. Но всяка една работа е комбинация от дейности и отговорности, която осигурява качество на живота и най-вече власт, които са сравними с тези на всички други.
При Парикон няма да има хора, които се занимават само с хирургия. Човекът, който прави операции, трябва да извършва и почистване на болницата, както и да изпълнява други задължения – тоест, цялата му работа трябва да представлява справедлива комбинация от дейности. При Парикон няма ръководители и работници. Няма адвокати и готвачи в закусвални. Няма инженери и работници на конвейер. При Парикон хората извършват на работното си място комплекс от различни дейности – така всеки работник развива вродените си дадености при изпълнение на задачи, изискващи определена степен на творчество, изпълнявайки своя дял от обременителните и скучни – или пък интересни и създаващи авторитет – задължения и отговорности.
Работата ни не трябва да оставя някои от нас само да заповядват, а други да се подчиняват. Тя трябва да ни подготвя за участие в самоуправлението на работническите и потребителските съвети, да ни подготвя за разумно и продуктивно ангажиране в самоуправлението както в живота, така и в институциите.
Но да приемем, че сме въвели функциониращи работнически и потребителски съвети с правила за вземане на самоуправляващи решения, със заплащане на базата на усилието и жертвите, с балансирани трудови задължения, но съчетаем всичко това с пазарно или централно-планово разпределение. Ще се получи ли работеща икономика?
Оказва се, че няма да се получи.
Пазари и планиране
Пазарите разрушават схемата на заплащане и създават контекст на конкуренция, при който предприятията са принудени да съкращават разходи и да се състезават за пазарни дялове. За да постигнат това, те фактически нямат избор. Единственият открит пред тях път е „съкращаването на разходите“, което удря хората… Така на сцената отново изпълзява координиращата класа, която заема позиция над другите работници, унищожава нашите предпочитани норми за възнаграждение, набира власт и смазва самоуправлението, към което се стремим.
Борбата за разпределение на пазарите ще унищожи прекрасните нововъведения, които искаме да приложим на практика, и на тяхно място ще наложи координираща власт с познатите ни разделение на труда и йерархия по отношение на доходи и власт.
Същото ще стане и при централното планиране. То веднага ще издигне плановиците, а скоро след това ще издигне и ръководителите, които поемат плановете за изпълнение, а накрая и всички участници в икономиката, които имат сходни позиции. Централното планиране също ще наложи разделение с координаторска класа и власт над работниците, които ще изпаднат в подчинено положение. Проблемът е, че пазарите и централното планиране рушат ценностите и свързаните с тях структури, които сме обявили за стойностни. Пазарите – дори и без частна собственост върху средствата за производство – изкривяват оценката в полза на частната пред общата полза, насъскват хората един срещу друг и, следователно, разрушават солидарността. Те възнаграждават крайния продукт и властта, а не усилието и жертвите. Те разделят участниците в икономиката на класа, натоварена с потискаща, тежка, еднообразна работа, вършена в пълно подчинение и покорство, и класа с власт да се възползва от обстоятелствата и да определя икономическите резултати, като при това получава и най-високи доходи. Те изолират купувачи и продавачи от мнозинството на населението и ги принуждават да игнорират по-широките последствия от усилията им – включително и въздействията върху околната среда.
Централното планиране от друга страна е авторитарно. Също като пазарите то отхвърля самоуправлението и произвежда класово разделение и йерархия – разделя плановиците от изпълнителите на плановете им и овластява едни работници повече от други. И двете икономически системи на разпределение не стимулират, а потискат ценностите, които изтъкнахме по-горе. Каква алтернатива предлага Икономиката на съучастието над пазара и централното планиране?
Нека си представим, че вместо йерархично налагане на преценките на централното планиране или на пазарната търговия на конкурентна основа между хаотично разпръснати купувачи и продавачи, ние потърсим сътрудничество, квалифицирано и самоуправляващо се преговаряне между преплетени в обществото участници, от които на всеки му е предоставено влияние, пропорционално на въздействието на дадено решение върху него… Това ще стимулира самоуправлението чрез съвети, възнаграждението според усилието и жертвите, както и създаване на балансирани работни комплекси. Освен това ще се осигури справедлива оценяваща система за личностно, обществено и екологично въздействие на работния процес и ще създаде условия за истински безкласово общество.
Планирането при Икономиката на съучастието е система, при която всеки работнически или потребителски съвет предлага формирани след обсъждане работни дейности и потребителски предпочитания в светлината на познаване на местните и глобални въздействия и вярна преценка на цялостните социални ползи и разходи, свързани с направения избор. Системата използва двупосочен обмен на взаимно информирани предпочитания чрез набор от прости принципи за общуване и организация и средства, включващи т. нар. индикативни цени, помощни съвети, периодично съгласуване с постъпваща нова информация и други такива средства и начини, които дават възможност на участниците да изразят предпочитанията си, да ги обмислят внимателно и да ги съгласуват с постъпващите предпочитания на други участници. В резултат на тези усилия в крайна сметка се стига до търсеното съгласуване в съответствие с основните изисквания за възнаграждение на усилието и жертвите, балансирана работа и самоуправление с участието на всички.
Участниците посочват предпочитанията си, информират се за предпочитанията на другите и внасят изменения в своите предпочитания с цел придвижване до изработване на осъществим общ план. При всеки нов етап в процеса на общите разисквания всеки участник се стреми към благополучие и развитие, но е напълно наясно, че личното му благополучие зависи от цялостното благополучие на обществото; че благополучие не се постига чрез експлоатация и унижение на другите до него…
Икономиката на съучастие създава безкласовост
Отделният индивид ще се радва на по-добри условия на работа, ако се постигне всеобщото им средно подобрение в обществото на Парикон. Той ще получава по-добро възнаграждение, ако работи по-усърдно и по-продължително с колегите си или ако средният доход в дадено общество се повиши. Чрез Парикон човек не само крачи напред солидарно с другите участници в икономиката, но влияе на всички икономически решения – не само на решенията, вземани на неговото работно място, но и на решенията в останалата част от икономическата сфера: той влияе на тези решения пропорционално на въздействието им върху неговото качество на живот.
Парикон не само отстранява несправедливото неравенство в богатство и доходи – чрез Парикон се постига справедливо разпределение на благата. Парикон не само не принуждава участниците в икономическия живот ожесточено да се конкурират и да указват натиск върху живота на другите. Парикон произвежда и стимулира солидарност. Парикон не уеднаквява производството, а точно обратно – създава разнообразие. Парикон не дава безкрайна власт на малобройна управляваща класа, превръщайки мнозинството в роби без право на глас за неща, засягащи пряко живота им. Парикон се обляга на самоуправлението, при което всички ние имаме подобаващо влияние.
Понастоящем в училищата ни учат да понасяме скуката и да изпълняваме заповеди – капитализмът има нужда точно от това и го изисква от мнозинството от хората. При Парикон ще се учим да бъдем толкова способни, съзидателни и продуктивни, колкото можем – ще се подготвяме да участваме в цялостния живот като пълноценни граждани.
Икономиката на съучастието е икономика на солидарността, икономика на разнообразието, икономика на справедливостта и икономика на самоуправлението. Тя ще е истинската безкласова икономика.
В разговор като този е възможно само да се набележат някои основни положения, подкрепени с доводи и мотивация… Моите надежди са, че ще възприемете изложеното като възможна, може би пълноценна, добре очертана, завладяваща, убедителна и силно желана алтернатива на капитализма, която дава отговор на въпросите как да произвеждаме, консумираме и разпределяме по-резултатно и по-морално от сега.
Парикон ще представлява живота след края на капитализма…
Превод Иван Аладжов
