НЕУСТОЙЧИВОТО НЕРАЗВИТИЕ

0
27

Ноам Чомски е роден на 7.12.1928 г. във Филаделфия, Пенсилвания (САЩ). Той е син е на еврейския учен Уилям Зеев Хомский, родом от Украйна и Елси Хомская-Симоновская, еврейка от Беларус. От 1945 г. Чомски следва философия и лингвистика в Пенсилванския университет, получава докторска степен от Пенсилванския университет през 1955 г. В докторската си работа започва да развива някои от лингвистичните си идеи, разработвайки ги по-късно в книгата си „Синтактични структури“ (1957 г.), която е най-известният му труд в тази област. След получаване на докторската степен Чомски преподава в Масачузетския технологичен институт в продължение на близо 20 години. През това време започва публично да се ангажира по политически въпроси, привеждайки доводи срещу американското участие във Виетнамската война. През 1969 г. проф. Чомски публикува първата си политическа книга „Американската сила и новите мандарини“, съдържаща есета по тази тема. Оттогава е световноизвестен с дисидентските си политически възгледи. Чомски чете политически лекции по целия свят и пише редица книги и памфлети. Неговите убеждения, широко класифицирани като либертарен социализъм, печелят много привърженици.

Проф. Чомски е една от най-известните фигури в американската левица. Сам се дефинира в традицията на анархизма, политическата философия, която той резюмира като отричаща всякакви форми на йерархия. Конкретно той се самоидентифицира с анархо-синдикалистичното движение. За разлика от много анархисти обаче Чомски невинаги се противопоставя на електоралната политика, дори е подкрепял кандидати. Чомски характеризира себе си като консервативен в класическия либерален смисъл.

Като цяло, професор Чомски не е почитател на традиционните политически категории, а предпочита неговите възгледи да говорят сами за себе си. Главните му методи на въздействие включват писането на множество статии и книги и изнасянето на речи. Той има значителен брой последователи по света. Затова е и много трудно професорът да бъде спонтанно поканен на политическо събитие – листата на чакащите е дълга и често са нужни до 2 години за посещение на професора. Чомски е особено популярен сред студентските групи в Щатите и Канада.

Професорът е последователен и прям критик на правителството на САЩ. Той твърди, че САЩ са водещата терористична държава в днешно време. Критикувал е щатското правителство за участието му във Виетнамската война и намесването му в страни от Централна и Южна Америка, Ирак и военната му подкрепа за Израел, Саудитска Арабия и Турция. Чомски неведнъж е изтъквал теорията си, че американската външна политика се основава на „заплахата на добрия пример“, което, както той казва, е другото име за „Теорията на доминото“ на Щатите през Студената война. „Заплахата на добрия пример“ е, че една страна може самостоятелно и успешно да се развие, независимо от капитализма и сферата на влияние на САЩ, като по този начин представи успешен модел за други държави, включително такива, в които САЩ имат големи икономически интереси. Според Чомски, това подбужда Щатите многократно да се намесват и потушава социалистически и други еманципаторски движения за независимост дори в региони на света, където САЩ нямат големи икономически или военни интереси. В една от най-известните си книги „Какво наистина иска чичо Сам“ той използва тази теория като обяснение за щатските интервенции в Гватемала, Лаос, Никарагуа и Гренада. Чомски смята, че политиката на Студената война на американското правителство не е единствено резултат от антисъветската параноя, а е била насочена да запази американското идеологическо и военно господство над целия свят.

Чомски, въпреки че е евреин, е и силно критичен към израелската политика спрямо палестинците и етническите малцинства в Израел. Книгата му „Съдбоносният триъгълник“ се смята за един от главните извори на противопоставящите се на израелското отношение към палестинците и американската подкрепа към Израел. Чомски осъжда израелската роля в „ръководството на държавния тероризъм“, по-точно продажбата на оръжие на страни от Латинска Америка, които той характеризира като марионетни държави на САЩ, напр. Гватемала през 70-те. Той многократно и яростно също е осъждал Щатите за тяхната военна и дипломатическа помощ за Израел, както и сектори на американската еврейска общност за ролята им в спечелването на тази помощ.

Чомски дълбоко се противопоставя срещу системата на „корпоративно-държавен капитализъм“, практикувана от Съединените щати и техните съюзници. Той подкрепя възгледите за социализма на Михаил Бакунин, които изискват икономическа свобода наред с „контрола на продукцията от самите работещи, не собственици и мениджъри, които ги управляват и контролират техните решения“. Чомски нарича това „истински социализъм“. В своя труд „По държавни причини“ Чомски показва, че вместо с капиталистическа система, в която хората са „платени роби“ или в бившите социалистически страни, в които решенията се взимат от централен комитет, едно общество може да функционира и без платен труд. Той привежда доводи, че хората трябва да са напълно свободни да упражняват професията си по свой избор, ще бъдат свободни да правят каквото искат и работата, която те доброволно ще избират, ще бъде възнаграждаваща сама по себе си и социално потребна за цялото общество.

Друг фокус на политическата работа на Чомски е анализът на мейнстрийм медиите (особено в САЩ), техните структури и ограничения, както и ролята им в подкрепа на големия бизнес и правителствените интереси. За разлика от тоталитарни системи, където физическа сила може лесно да се използва за принуждаване на населението, демократични режими като САЩ използват предимно ненасилствени средства за контрол, въпреки зачестилите напоследък случаи и на държавно насилие. В едно често цитирано изказване Чомски заявява, че „пропагандата се отнася към демократичната държава така, както тоягата към тоталитарната“ („Медиите под контрол“).

Имайки предвид, че нашумялото напоследък понятие „Устойчиво развитие“ се е превърнало в моден „новоговор“ на политиците ни, които обаче често го използват без дори да знаят какво точно се има предвид с него, предлагаме на българските читатели статията-отговор на проф. Ноам Чомски на зададения му въпрос:“Какви са мотивите на САЩ да настояват за устойчиво развитие в развиващите се страни?“
За първи път чувам, че САЩ наистина настояват за устойчиво развитие!? Доколкото съм запознат, те по-скоро настояват за неустойчиво неразвитие.

Програмите, залегнали в политиката на САЩ, вижте само правилата на Световната търговска организация, да речем TRIP и TRIM (Trade-Related Intellectual Property и Trade-Related Investment Measures – Интелектуална собственост с отношение към търговията и Инвестиционни мерки с отношение към търговията) са замислени да възпрепятстват развитието и растежа. Така правата върху интелектуалната собственост са просто защита на монополните цени и контрол, гарантираща на… мегакорпорациите правото да налагат монополни цени, тоест да гарантират, че напр. лекарствата на фармацевтичната промишленост ще имат цени, които повечето хора в света не могат да си позволят, дори и някои хора тук. Например лекарствата в САЩ са много по-скъпи, отколкото същите лекарства, да речем, в съседна Канада, по-скъпи, отколкото в Европа. А в Третия свят това просто обрича милиони хора на смърт.

И други страни могат да произвеждат лекарствата. При предишните патентни режими патентът беше върху процеса. Не знам дори дали и това е правомерно, но патентите върху процеса означаваха, че ако някоя фармацевтична фирма намери начин да произведе лекарство, друг някой по-умен може да намери по-добър начин да го произведе, защото само процесът е патентован. Тоест, ако бразилската промишленост намереше начин да го прави по-евтино и по-добре, чудесно, можеше да го прави. Нямаше да наруши патентите. Режимът на Световната търговска организация настоява вместо това за патенти върху продуктите, тоест да нямаш право да измисляш по-умен процес. Забележете, че това възпрепятства растежа и развитието и е замислено точно с тази цел – да блокира нововъведенията, растежа и развитието и да поддържа изключително високи печалби.

Фармацевтичните корпорации и други твърдят, че това им е необходимо, за да компенсират разходите по изследванията и внедряването. Но погледнете по-внимателно. Много сериозна част от изследванията и внедряването тъй или иначе се плаща от данъкоплатците… Но това е занижено, тъй като не отчита фундаменталните биологични и научни изследвания, които също се плащат от данъкоплатеца. Да речем, че той ги плаща наистина на 100%. Тогава цялата аргументация за монополните цени изчезва и би имало огромна полза за обществото. Няма оправдателна икономическа причина да не се направи това освен една – печалбата, но това е опит за възпиране на растежа и развитието.

За Инвестиционните мерки с отношение към търговията.

Какво постигат те? TRIP-овете са пълен протекционизъм в полза на богатите и силните чрез обществено субсидирани корпорации. TRIM-овете са малко по-деликатни. Те изискват дадена страна да не може да поставя условия на инвеститора. Да речем, „Дженерал Мотърс“ реши да произвежда части в някоя друга страна с неорганизирана и евтина работна ръка и после да ги връща в „Дженерал Мотърс“ (работа на ишлеме – бел. прев). Една от причините, на които се дължи успешното развитие на азиатските страни, е, че те блокираха тази възможност, като настояха, ако има чужди инвестиции, да бъдат направени така, че да дават положителен резултат за страната получател. Тоест да има трансфер на технологии или да инвестираш там, където те искат да инвестираш или част от инвестицията да отиде за износ на такъв краен продукт, който да генерира печалба и за страната… Отчасти това беше пътят на източноазиатското икономическо чудо. Между другото, това е начинът, по който се развиха и другите страни, включително и самите Съединени щати – с трансфер на технологии от Англия. Но тези възможности днес са блокирани именно от инвестиционните мерки, които имат отношение към търговията. Привидно те звучат сякаш улесняват свободната търговия, но в действителност увеличават способността на огромните концерни да извършват централно управление на задграничните сделки. Ишлемето и вътрешнофирмените прехвърляния са точно такива – те се управляват централно. А те подкопават растежа и развитието.
Всъщност, ако се погледне по-общо, цели се въвеждане на режим, който ще предотврати онзи икономически растеж, който се състоя в днешните богати индустриални държави. Е, той не е най-добрият растеж, който можем да си представим, наистина, но поне е някакъв растеж. Ако се върнем от Англия до Съединените щати, Германия, Франция, Япония, Корея – всяка една от тези страни се разви, като драстично нарушаваше днешните принципи, залегнали в Световната търговска организация. Тези принципи са методи за подкопаване на растежа и развитието и осигуряването на концентрацията на властта. Въпросът за устойчивото развитие дори вече не се повдига… Устойчивото развитие означава например да се обръща внимание на т. нар. външни фактори, неща, които фирмите дори не поглеждат.

Да вземем за пример търговията.

Търговията би следвало да увеличава богатството. Може и да е така, може и да не е, но не може да се каже, преди да се отчетат всички разходи в търговията, включително онези, които не се отчитат, например разходите по замърсяването. Когато нещо се движи от тук до там, то замърсява. Това се нарича външен фактор, той не се отчита. Или изчерпването на ресурсите, както се изчерпват ресурсите при селското стопанство. Или военните разходи. Например цената на петрола се поддържа в определени граници, не много висока, не много ниска, чрез една значителна част от Пентагона, насочена към близкоизточните производители на петрол, която е там, не защото Съединените щати много обичат да правят учения в пустинята, а защото там е петролът. Цената трябва да се поддържа не много висока и да не пада много ниско, да остане такава, каквато е. Този въпрос не е проучван много обстойно, но един консултант на енергийното министерство на Щатите изчисли, че само разходите на Пентагона субсидират с около 30% цената на петрола …

Погледнато в по-общ план, има много такива неща. Едната страна на търговията е, че тя лишава хората от техния поминък. Когато САЩ изнасят свои субсидирани селскостопански продукти в Мексико, те изхвърлят милиони селяни от техните ферми. Това е разход. Всъщност е многократен разход, защото тези милиони хора не само страдат, но и са принудени да ходят в градовете, където смъкват нивото на заплащане и така страдат и други хора. Включително, между другото, и американските работници, които вече се конкурират с още по-ниски надници. Всичко това влиза в разходите. Ако те се вземат предвид, картината на икономическите взаимоотношения изцяло се променя.

Между другото, това е вярно също и за брутния вътрешен продукт. Вижте измеренията на брутния вътрешен продукт – те са силно идеологически. Например един от начините да се увеличи брутният вътрешен продукт в Съединените щати е да се прави онова, което реално не се извършва – например да не се поправят пътищата. Ако не поправяш пътищата и имаш много дупки, колите се чупят. Трябва да купуваш нова кола. Или да идеш на сервиз да ти я оправят и т. н. Всичко това увеличава брутния вътрешен продукт. Хората боледуват повече, когато замърсяваш атмосферата. Това увеличава брутния вътрешен продукт, защото те трябва да ходят в болница, да плащат на лекари, да купуват лекарства и т. н. Всъщност онова, което увеличава брутния вътрешен продукт в обществата така, както са организирани днес, често не представлява никаква социална полза в никакъв разумен смисъл.

Имаше усилия да се въведат други мерки, които отчитат тези неща и те показват нещо съвсем различно. Например Съединените щати са една от малкото индустриални страни, които не публикуват редовно „социални индикатори“ – социални измерители като тормоз на деца, смъртност, всякакви подобни неща. Повечето страни го правят. Всяка година те измерват своя социален индикатор. Съединените щати не го правят и затова е трудно да се прецени реално социалното здраве в страната. Но имаше усилия да се направи това.

Имаше един сериозен проект в университета „Фордам“ – йезуитски университет в Ню Йорк. Години наред те се опитват да изградят измерител на социалното здраве в Съединените щати. Само преди няколко месеца издадоха последния том. И доста интересни неща има там. Според техните анализи, мерките от типа, за които споменах, някъде до 1975 г., тоест по време на „златния век“, както го наричат, социалното здраве е растяло повече или по-малко заедно с икономиката. Икономиката се е подобрявала, но и социалното здраве се е подобрявало. От 1975 г. те се разделят. Икономиката продължава да расте, макар по-бавно от преди, а социалното здраве дори запада. И продължава да запада и днес. Всъщност те стигат до заключението, че Съединените щати са в рецесия, в сериозна рецесия от гледна точка на този въпрос. Точно тук е мястото да се обърне внимание на въпроси като устойчивото развитие, което е смисленото развитие. Но това изисква изцяло различен поглед върху всички тези въпроси на икономиката, техните последствия и пр. Нещо, което определено трябва да се предприеме. А това са въпроси, които възникват, когато хората говорят за устойчивото развитие, но САЩ със сигурност нямат такава програма. Би трябвало да имат, но нямат.
Превод Иван Аладжов

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук