Професор, доктор на техническите науки. Автор е на около 160 научни публикации, от които 14 монографии в областта на системния анализ, изследване на операциите, кибернетиката, математи-ческото моделиране. През последните 10 години основните му теоретични интереси са насочени към научните проблеми на националната сигурност.
В началото на октомври 2002 г. в Общовойсковата академия на Руската федерация изнесе сензационна лекция командващият американските войски в Европа генерал-полковник Монтгомъри Мейгз. Лекцията беше посветена на възгледите на американското военно командване по характера на войните през ХХI век и имаше многозначителен девиз: За нацията – на изнесени напред позиции! (на руски звучи по-стегнато и впечатляващо „За нацию на передовом рубеже“!).
Като информация лекцията представлява несъмнен интерес, но като теория не е откритие. При нея са важни акцентите на съвременната американска военна политика, чрез които може да се получи представа и се даде обяснение за много военно-политически действия на САЩ. Тези акценти очертават парадигма, която ще бъде ръководство за действие на американските военни в близките години.
Терминът парадигма е взаимстван от граматиката (означава образец, пример за склонение или спрежение. Идва от гръцкия корен на глагола deiknymi-показвам). Въведен е в по-широка употреба от Томас Кун при създаване на теорията на научните революции. От средата на 50-те години на ХХ век е оснавно понятие на политологията. Използва се в смисъл на логически модел, определящ начините за възприемане и интерпретиране на реалния свят. Тя задава насочеността на научните изследвания, подбора и обобщаването на фактите, прогнозирането на събитията, явленията и процесите.
В основата на налаганата военна парадигма стоят три понятия: асиметричност, идиосинкретичност и уязвимост.
Асиметричността е липсата на общо основание за сравняване; сбор от възможности, които е невъзможно да бъдат сравнявани с минал опит. Асиметрия е, когато се действа по съвършено нов начин, за който няма прецедент.
Идиосинкретичност е специален или необичаен подход, или средство за използване на възможностите. С други думи, това са нови начини за използване на нови и стари средства за въоръжена борба, при което върху тях не се разпространяват общите правила.
Думата идиосинкретизъм е съставна дума – от гръцките думи idios, която значи собствен, особен и синкретизъм, която произлиза от syn-kretismos – обединение на различни враждуващи републики от остров Крит против общ враг. В съвременността синкретизмът се тълкува като обединение на различаващите се. Следователно, смислово идиосинкретизмът се схваща като използване в едно и по особен начин на различни (противоположни) възможности.
Уязвимост е място или област на противника, в които военният удар довежда до сломяването на неговата воля за съпротива. Уязвимостта е пряко свързана с чувствителността, определена като способност към емоции или чувства. Следователно, уязвимостта е най-чувствителното място на противника и неговото поразяване веднага води да загуба на психологическа устойчивост и пълен разгром, независимо че той може да има в наличност мощен интелект и реални сили за водене на борбата.(1)
Ако трябва да се прави строга разлика между асиметрия и идиосинкретизъм, едното е (необичаен) метод, начин, действие, другото – (необичайно) използване на средство. Става ясно, че прилагането на двете понятия допуска съвместяване.
Да разгледаме войната (въоръжената борба) от гледна точка на новите понятия.
Традиционната симетрична война е противоборство на еднакви средства по еднакъв начин – ти имаш самолети и аз имам самолети, ти имаш танкове и аз имам танкове, ти имаш ракети и аз имам ракети, ти имаш атомни бомби и аз имам атомни бомби. Това е симетрията. При такава симетрична война побеждават количеството и качеството на личния състав и на бойната техника наред с умението те да се използват.
„Студената“ война се водеше при предположението, че евентуална „гореща“ война ще бъде традиционна (симетрична) война. Затова и политиката на взаимно сдържане се свеждаше до количествен паритет при признато достигнато равенство в статусите, като се следеше да не се нарушава качественият паритет, т.е. статусът.
Количественият паритет е равенство на наличните оръжия. Качествен паритет (равенство на статусите) е равенство на възможностите. Може да се случи така, че по-малка и по-слаба държава има или щe добие равенство в статуса с много по-голяма и могъща държава. Върху този феномен се изгражда военната политика на Корейската народнодемократична република и на Ислямска република Иран. В такива случаи целта е малката държава да притежава достатъчно ефикасно оръжие на възмездието.
Несъмнено, традиционната (симетрична) въоръжена борба не отрича използването на асиметрични и идеосинкретични подходи на тактическо, оперативно и дори на стратегическо равнище. Като пример в това отношение ген. Мейгз посочва съветската военна операция „Багратион“, проведена през 1944 г. в хода на Втората световона война. Именно в такива примери се проявяват първите признаци на противоречия в иначе привлекателната нова военна парадигма за ХХI век.
На по-високо теоретично равнище новата военна парадигма се обобщава от т. нар.
Теория на неаналитичните операции
Нейните основи са изложени в статията на Сергей Борисович Переслегин от 1998 г.: „Стратегия на чудото: увод в теорията на неаналитичните операции“. За първи път Переслегин формално доказва дълбоката взаимна връзка между психология, оръжие и стратегия. Той пише: „В рамките на аналитичната военна наука от пълководеца не се иска „гениалност“, т.е. способност да вижда в системата „война“ нещо неизвестно преди това. Още повече той не е длъжен да притежава харизма. Няма нужда и от силен характер: субординацията „горе – долу“ се гарантира от самата структура на армията. С други думи, пълководецът трябва да бъде професионалист, но може да не бъде личност.“(2)
Цитираният текст е доста спорен като същност и явно противоречи на историческите факти. Признавайки това, изложеното от ген. Мейгз става по-разбираемо – между двата подхода има ако не съвпадение, то несъмнена аналогия. Това, което ген. Мейгз нарича асиметрични войни, построени върху принципите на асиметричност и идиосинкретичност, С.Б.Пересегин означава като неаналитична операция или стратегия на чудото. И в двата случая се акцентира на идеалния фактор – психологическата устойчивост на войските и волята за победа във военно и политическо ръководство. И в двата случая усилията са насочени към атакуване на противниковия идеален фактор чрез създаване на изкуствена (виртуална) реалност, в която той няма шансове за победа. И в двата случая неаналитичната операция не замества изцяло аналитичната, а е или нейно допълнение, или съставна част. Ген. Мейгз говори за „оперативна асиметричност и идиосинкретични подходи при водене на бойните действия“, но подчертава, че „на стратегическо равнище е важно да се планира грамотно операцията и ефикасно да се използват наличните сили и средства“. При неаналитичния подход нараства много ролята на щабовете, които трябва да осигуряват не само „динамичната устойчивост на принципно неустойчиви операции, но и да организират управлението на войските около бифуркационните точки, където решенията са необратими и не могат да се поправят, а характерните честоти на управленските процеси бързо нарастват“. Тук може да се сложи точка на аналогиите.
Американският подход се окачествява като „практическа теория“, като съществена добавка към симетричната война в епохата на високите технологии и информатиката.
Неаналитичният подход се окачествява като „теоретична теория“, като опит да се изрази съвременната въоръжена борба с термините на модерната наука с надеждата, че ще бъдат намерени нови закономерности и ще бъдат направени нови открития.
Единият подход е рационален, другият ни отпраща към областта на ирационалното. Но в края на краищата и двата подхода могат да се изразят с езика на традиционната война чрез такива индикатори като: изненада, оправдан риск, нестнадартно решение, военна интуиция. Може ли тогава двата подхода да бъдат определени като научна новост във военната теория? Едва ли. Въпреки, че войната има зад гърба си 6000 години писана история, трудно може да бъдат намерени повече от 5-6 наистина революционни идеи. Асиметрични подходи и идиосинкритични действия могат да се открият още при Троянската война, Александър Македонски и Цезар, да не говорим за Наполеон и Суворов. Само два примера.
При завоюването на Египет от персите (525 г. пр.н.е.), египтяните обсаждали персийска крепост. Положението на обсадените ставало все по-лошо, но на персийския цар Кир тт му дошла гениална идея. Той заповядал всеки персийски войник да вземе по една котка. Когато египтяните тръгнали на поредния щурм, от крепостта се раздало силно мяукане. Египтяните се стъписали и не след дълго захвърлили оръжието и се разбягали. Какво всъщност е станало?
За египтяните котката била свещено и неприкосновено животно. Те не можели и да си помислят, че могат да наранят котка, камо ли да я убият. И когато чули мяукането от крепостта, помислили, че свещеното животно е срещу тях. И се разбягали. Персийците просто възприели асиметричния принцип:
„Вие срещу нас с войници, ние срещу вас – с котки“
Вторият пример е от българската история. Спомняте си стихотворението на Иван Вазов „Опълченците на Шипка“:
И турците тръпнат, друг път не видели
в едно да се бият живи и умрели.
Каква по-убедителна демонстрация на асиметричен и идиосинкретичен подход.
В съвременността те бяха нагледно демонстрирани от нацисткия Вермахт. Блицкригът (мълниеносната война) е най-добрата илюстрация на неаналитична стратегия в нейния класически вариант като квинтесенция на „стратегията на риска“. Такава стратегия се използваше и от японците при операциите в Далечния изток.
Анализирането на натрупания опит предвид новата обстановка в света доведе до лансиране на новата прадигма. Ако има нещо ново в предлаганите идеи, това е методът (начина), с който се обобщава добитият опит. Този метод е наложен от обстоятелствата.
След разпадането на СССР и на социалистическия лагер поле на реални военни действия стана цялата планета, а очакваната световна война се замести от серии локални войни. Противници станаха не държави или съюз от държави, а цивилизации. Демонът на глобализма, породен от наличието на няколко военни свръхдържави, върна света в епохата на социаликономическото единство с иманентно присъщите му противоречия, произтичащи от неравномерното развитие на отделните му компоненти. Инстинктът за оцеляване и прогресиране изправи един срущу друг несъпоставими съперници и обективно изведе на военната сцена асиметрията в противоборствата. Една съществена аналогия е завоюването на Латинска Америка от испанците през ХVII век. Трябва откровено да се признае, че асиметрията и идиосинкритичността са присъщи на по-слабия противник и могат лесно да се открият в противоборства на несъпоставими противници.
Трансформирането на старото пространство на военно противоборство в парцелирани локални сегменти, където водеща е отново мирогледната компонента в съществено променена форма на ирационализъм, промени мотивацията на войната в много опасна безжалостна и безкомпромисна посока. Това е и причината да се засили интересът към нетипични форми на борбата, характерни повече за полицейски действия, отколкото за открито стълкновение. Много неравностойни са враждуващите страни, за да се правят съдържателни изводи за въоръжената борба като такава.
Скритата пружина за притесненията на американските военни мислители са
предизвикателствата на глобалния тероризъм
Скритата цел е да се придаде на борбата срещу тероризма статуса на военно противоборство, което и оправдава използването на военна сила срещу него. Асиметрията, идиосинкретизмът и уязвимостта са взети от учебните пособия на терористите и са разглеждани като самостоятелни военни категории на една „нова“ война, обявена като главна за ХХI век.
Само по себе си, такова гледище е спорно. Терминът „терор“ не е военен термин, той е полицейски термин в този смисъл, който широко се използва. Причината за не особено голямата ефикасност от привличане на армията за ограничени антитерористични действия се крие във възпитанието и обучението на войските. Армията „работи“ на поражение, антитерористичините формирования – на избирателност. Когато двата подхода се смесят (волно или неволно), последиците са лоши (виж събитията от 23-26.10.2002 г. в Москва с взимането на 750 заложници на представлението на мюзикъла „Норд-Ост“ в театралния комплекс на Дубровка).
В един от текстовете на ЕТА може да прочетем следното:
„Врагът е силен и многоброен от материална гледна точка (много хора, добро оръжие, печат и др.). Но е много слаб и уязвим идеологически. Освен това може да бъде забелязан навсякъде. Ние, за разлика от него, сме малко и материално слаби, но сме силни идеологически. Ние сме навсякъде и никъде. И най-главното – невидими сме. Нашественикът не знае къде да атакува. Нанася удари с могъща ръка в празното пространство. Обратно, ние разполагаме с хиляди мишени и избираме която пожелаем. Като прилагаме закона за концентрация на силите, атакуваме точно определена, конкретна и предварително проучена цел. Затова в момента на нападението сме повече и по-силни от неприятеля.“(3)
Това не е нищо друго освен прилагане на принципа на атакуване в особено чувствителните противникови точки, т.е. използване на уязвимостта.
Ето типично изказване на Рамадан Шалах, генерален секретар на Палестинския ислямски джихад: „Нашите врагове притежават най-модерните оръжия в света и техните армии са обучени на много високо равнище… Ние нямаме нищо, с което да отвърнем на убийствата и разбойничеството срещу нас освен оръжието на мъченичеството. То е лесно и ни струва само собствения живот – хората-бомби не могат да бъдат победени дори от ядрени бомби.“(4) Това пък са асиметрия и идиосинкретизъм в най-чист вид.
Още през 1961 г. американският президент Джон Кенеди говори за нова война пред випускниците от военната академия в Уест Пойнт: „Това е напълно нова форма на война: нова по интензивност, но древна по произход. Това е война на партизаните, на шпионите, на бунтовниците, на наемните убийци и на терористите. Война на бързите удари вместо големи сражения, на инфилтрация вместо агресия, на стремеж за победа чрез изтощаване и разклащане силите на противника вместо прякото противоборство на войски.“(5)
И въпреки всичко, няма достатъчно основания да се смята, че развитието на военната теория и практика навлизат в епохата на стратегическата асиметричност. Такова твърдение е прибързано и, в известна степен, подвеждащо. Колкото и „нова“ да изглежда войната, описана от Д. Кенеди, тя винаги е част от някаква Голяма война, винаги съществува като такава част и трябва да се интрепретира в такъв смисъл. И тук е скрит генезисът на стратегическата асиметричност, за която говори Мейгз. Този генезис ни отвежда към Клаузевиц и към определението, че войната е продължение на политиката, но с други средства.
През 1997 г. американският президент Уйлям (Бил) Клинтън в доклада си „Стратегически перспективи на САЩ за ХХI век“ справедливо отбелязва, че на дадения етап от историята САЩ, и в тяхно лице цивилизованият тезис на Запада, успешно се е справил с всички формални противници, с всички симетрични заплахи и традиционни предизвикателства. Оттук натакък всяка стратегическа или идеологическа алтернатива ще бъде асиметрична, диспропорционална на възникналата планетарна система. Това не е формално противопоставяне между две или няколко съпоставими планетарни организации, а много по-сложен процес, при който еднозначното и неоспоримо лидерство на САЩ (Запада) ще си има работа със смътна, неочевидна и трудно разбираема реалност. Точно тази „реалност“ в посочения документ и на съвременния политологичен език се нарича асиметрия или ново предизвикателство.
Стратегическата асиметричност
на ген. Мейгз е „новото предизвикателство“, преведено на военен език. Така 150 години след Клаузевиц се затваря логическата конструкция „политика-война“ в реалностите на ХХI век. Ако останем обаче само в тясната професионална област, дори повърхностният анализ на военното развитие на водещите по военна мощ държави, като САЩ, Руската федерация, Китай, Индия (може да се добави и Израел, като държава, намираща се в особено геостратегическо обкръжение) говори, че те свързват военните си перспективи с традиционните военни възгледи даже интерпретирани в кортежа „политика-война“. До каква степен е в сила обратната релация, предстои да се установи тепърва.
Какво се има предвид?
Несъмнено желанията и усилията на тези държави са насочени за добиване на превъзходство – качествено и количествено – в космическата област. Тази област се оказва главното поле за конкуренция и надпревара. Това е естествено, защото е логично продължение на военния тренд на историческия процес.
Този тренд води началото си от незапомнени времена, когато човекът е усвоил земята като бойно поле (епохите на дивачеството и варварството). След това се е прехвърлил на водната шир (в началото на цивилизацията), за да започне само преди 100 години да усвоява въздушните простори. Няма нищо по-естествено процесът да продължи със завоюване на близкия Космос за военни нужди. Така и става. През ХХI век, който господства в близкия Космос, ще господства и над планетата. Това ще бъде посоката, в която ще бъдат насочени интелектуалните и материалните ресурси на водешите страни. И тъй като става дума за наистина огромни ресурси, технологичната пропаст и военната мощ между тези страни и останалия свят главоломно ще се увеличава.
Но да се подвежда това под категориите на неаналитичните операции и да се акцентира преди всичко на асиметрия, идиосинкретизъм и уязвимост, не е достатъчно съдържателно като наука. Това засилва опасността да се замести изследването на историческия процес с изследване на „развитието“ на категориите, да се подмени конкретното с абстрактното.
Еволюцията и революцията на средствата за въоръжена борба се развиват в две направления: създаване на нови средства (оръжия) и усъвършенстване на старите средства (оръжия). Този единен процес се движи от диалектическо противоречие, базирано върху военната модификация на третия закон на Нютон и изразяващо се кратко като „действие-противодействие“ или „нападение-защита“. Срещу стрелата се изправя щитът, срещу куршумите и снарядите – бронята, срещу въздушните нападения – противовъздушната отбрана, срещу отровните газове – противогазът, и т.н. Макар че привидно новите средства за воюване излизат извън рамките на чистата симетрия (по-добър танк срещу танк или по-добър самолет срещу самолет), те не се определят като асиметричност и идиосинкретичност, тъй като остават част от военната парадигма, част от основните принципи на противоборството, които по определение произтичат от „миналия опит“ и върху които се разпространяват „общите правила“.
От такава гледна точка противопоставянето на нов тип руски междуконтинентални балистични ракети на американската противоракетна отбрана не трябва да се разглежда като асиметричен отговор. Той напълно се вписва в традиционния отговор от типа на „по-дебела броня – по-мощен снаряд“. Асиметрията и идиосинкретизмът носят в по-голяма степен психологически нюанс и в това се състои тяхната новост. Те са предназначени (във военопрофесионален смисъл) най-вече да пречупят окончателно на равнище парадигма все още битуващи митове и заблуди, отнасящи се именно до „общите правила“ и „прецедент“.
Въвеждането в определенията на асиметрията и идиосинкретизма на думата „прецедент“ и на словосъчетанието „общи правила“ придава опора на самите понятия.
Търсенето на прецедент е характерно за англосаксонската теоретична мисъл – добре известно е, че английската юриспруденция изцяло се базира на прецеденти. В модела на войната е трудно непрекъснато да се търсят прецеденти, тъй като съществува смислова и предметна аналогия между прецедент и изненада или нестандартно решение. Да се хвърля срещу танковете конница (кавалерия), както правеха поляците срещу Вермахта в началото на Втората световна война, прилича на прецедент и на нестандартно решение, но е трудно да се отнесе към изненадата и едва ли трябва да се класифицира като асиметрично действие.
При операциите в Северна Африка пленен английски офицер, като разбрал, че най-ефективното германско оръжие срещу английските танкове е 88-мм зенитно оръдие, възкликнал: „Това не е честно – срещу танкове със зенитни оръдия!“ Срещу такива и подобни на него предразсъдъци, възпитаващи абсолютно нереална „рицарска“ представа за войната, се противопоставят и асиметрията, и идиосинкретизма. Още генерал граф Игнатиев в спомените си „Петдесет години в строя“ казва, че „английските джентълмени разглеждат войната като рискован и увлекателен спорт“ и с удоволствие биха заменили боя със състезание по стрелба по мишени, като с удоволствие са съгласни да отстъпят конкретна военна позиция или град на победителя. За щастие, ръководителите на антихитлерстката коалиция се придържаха към прагматичната позиция на симетричния отговор и предотвратиха използването от Вермахта на химическо оръжие с общата си декларация, че в подобен случай ще отговорят с още по-масово и категорично използване на същото оръжие срещу Германия. „Равновесието на страха“ по време на Студената война се основаваше на същия принцип.
„Общите правила“ се интерпретират в смисъла на международното право. Колкото и да е тънка тази нишка, е единствената, която се мъчи да внесе някакъв ред в хаоса и неуправляемостта на Голямата война. От далечни времена военните средства са позволени и забранени. Забранени са взривните и запалителните куршуми, сплескващите се куршуми, химическото и бактериологичното оръжие. Със специални конвенции са определени правата на гражданското население и на военноплениците. Друг е въпросът, че правото е ефикасно, когато има структура, която да го налага. При война такава структура може да бъде победителят или по-силният, а това вече е предпоставка за произволни интерпретации. Днешният цивилизован свят осъжда самоубийствените акции, но не осъди японските камикадзета, които, нека бъдем честни, са прототип на атентатите от 11.09.2001 г. (типична асиметрична операция). Има и друг интересен първообраз от Втората световна война. Не са били единични случаите, когато бойци, опасани от противотанкови гранати, са се хвърляли под вражеските танкове. Какво е това, ако не използване на „военен пояс на шахида“? Вярно е, че в съвременните терористични атентати става дума за нападения срещу граждански обекти, но нима през двете световни войни не беше същото?
Новият глобален свят предполага глобална война
А в такава война разликата между виновни и невинни е твърде условна. „Демокрацията, народният суверенитет и националната държава по същество са фактор, благоприятстващ за заличаване на разликата между невинни цивилни граждани и виновни военни и правителства… Презумпцията е, че всеки с действие или бездействие, като гражданин на една държава, подкрепя една или друга страна“.(6)
Ето защо асиметрията и идиосинкретизмът имат смисъл само в тясното военно професионално поле, като предпоставка за определяне на възникващи опасности, рискове и заплахи и за намиране на подходящо противодействие. Те са просто категориален инструмент към големия арсенал от средства за изучаване на войната.
Има куриозен пример, доказващ неизчерпаемите възможности за търсене и откриване на неочаквани решения за защита и нападение. В западната половина на остров Нова Гвинея е тайнствената земя Ириан-Джая. И досега тя е сред най-неизследваните региони на света. Оказва се, че местното племе удържа нашествието на пришълците, идващи дори с най-мирни намерения, и запазва своя суверенитет по един наистина оригинален начин – чрез заплаха и реално използване на канибализъм (идиосинкретизъм?). Някой може да си помисли, че това е несериозно. Не, не е. Ето напълно съвременно приложение на идеята.
На 30.09.1985 г. трима съветски дипломати са пленени от терористична организация в ливанската столица Бейрут. Още на другия ден КГБ залавя роднина на един от похитителите. Тялото му е хвърлено в центъра на Бейрут с куршум в главата и половият му орган натикан в устата. Заложниците моментално са пуснати на свобода. Съветските действия са бързи, симетрични и много убедителни. Примерът показва на пръв поглед логически парадокс – срещу асиметричини действия са много ефикасни симетрични противодействия. Понякога такъв отговор не изглежда твърде цивилизован, но кой е казал, че силовото противоборство, и особено войната, са цивилизовани?
Засилването на акцента (подчертаването) върху психологическия компонент на войната (противоборството), върху способността за мащабно поразяване на волята и решителността за съпротива у противника чрез нови начини и средства, е новото позабравено „старо“ от историята на войната. Достатъчно е да си спомним германските самолети Ю-88 „Щука“ от Втората световна война с техните „психологически атаки“ (при пикиране се включваха мощни сирени). Днес новите техники и технологии, във и извън военната сфера, откриват неограничени възможности в тази посока.
Плод на технико-технологичните увлечения във военната област е широко рекламираната идеологема за
информационната война
Казва се „увлечения“, за да не се употреби по-точната дума преувеличения. Може би това се дължи на разпространеното битово значение на термина в смисъл на пропагандна война. Професионално това, разбира се, не е така.
В българската военна наука информационната война се дифинира така: „Информационната война е всъщност управленска война… Тя е интегрален компонент на новия икономическо-политически световен ред, защото е свързана с парите (придобиване и възпрепятстване на придобиването на богатство), властта (който контролира информацията, контролира и парите), заплаха за грижливо пазените тайни, арогантността на извършителите на перфектни престъпления, новата политика (глобално разузнаване и следене, оцеляването в конкурентния свят“.(7) Особеността на определението е очевидна – в него войната се разглежда в най-общ смисъл като противоборство, като доведена до край конкуренция във всички области на човешкото битие. Подобна интерпретация е възможна, дори нужна, но тя е наистина полезна в политиката като такава. Пряко следствие от политическата интерпретация е доктрината за меката власт.(8)
Като военно понятие, информационната война е просто част от класическото военно противоборство и е свързана с неимоверно нарасналите възможности армията (въоръжените сили) да добива, събира, обработва и доставя за ползване точна, навременна и разбираема информация за противника, за неговите намерения и действия, която да позволява по-добро, по-ефикасно и по-малко рисково управление на собствените войски и оръжие.
В теоретичен план информационният подход разглежда противника не като физическа, а като информационна система и успехът се търси в поразяването му като информационна система, а не толкова като физическа система. Строго погледнато, това може да стига за формална победа, но за постигане на окончателна победа, годна за реализиране на всяка политическа цел на войната, е явно недостатъчно. Още повече че натрупаният резултативен практически опит е скромен. Всичко е все още в сферата на упражненията.
Информационната война се вписва безпроблемно в класическата схема на войната в такива компоненти като разузнаване, управление, снабдяване. Тъй като новите информационни техники и технологии увеличават силно военните възможности, трябва да се има предвид, че количественото нарастване преминава в ново качество. Точно това е предпоставка за внимателно вглеждане в новите аспекти на традиционната война, в тяхното изследване и изучаване.
Тук обаче се крият и редица трудности по обобщаване на минал опит. Досега елементи на информационна война в рамките на традиционна война са наблюдавани при военно-полицейски операции или при скоротечни войни срещу слаби противници. Този скромен опит не става за сериозни изводи и показва някои слаби страни на информационния подход. Оказва се, че симетричното противодействие лесно превежда информационния характер на войната в класическа война, в която носителят на информационната компонента попада в неизгодно положение. Казано по-просто, дори ефикасно радиоелектронно противодействие изключва много от преимуществата на информационната съставляваща: управление на високоточното оръжие, на военновъздушните сили и даже на танковите части и подразделения (такива примери имаше във войната в Ирак през 2003 г.) Какво ще бъде следствието при активно симетрично противодействие в близкия Космос още никой не знае (в момента в Космоса има повече от 2000 различни обекта и само малка част от тях нямат военно или двойно предназначение).
Следва да се отбележи, че задълбоченото изучаване на протичането на военните операции от локалните войни от края на ХХ и в началото на ХХI век не е намерило своето широко популяризиране (става дума за войната на НАТО срещу Югославия през 1999 г.; двете войни срещу Ирак през 1991 г. и 2003 г.; войната срещу Афганистан през 2003 г.). Те са интересни и поучителни в много отношения, тъй като подготовоката, действителният им ход и последиците опровергават много преувеличения, неистини и предразсъдъци, натрупани, между другото, и от страничните ефекти на информационното противоборство в битовия му смисъл.
Ако вземем операция „Пустинна буря“, реалната картина на конфликта е следната: съюзниците губят 69 самолета, Ирак – 48, при темп на бойните полети 2500-3000 срещу 30. Само първия ден, когато Ирак още можеше да вдигне във въздуха повече самолети, американците губят 17 самолета, от които 8 от 4-о поколение (Ф-15, Ф-16, Ф-18). При моделиране на бойните действия с участие на иракски летци, обучени съпоставимо с американските (казано другояче – съветски летци), загубите на съюзниците биха достигнали 400 самолета! Този урок принуди американците да се подготвят много по-добре за втората иракска война, включително и с извън военни средства. Казано с други думи, бяха използвани асиметрични действия в системата „война-политика“, интерпретирайки системата в класическия смисъл на Клаузевиц.
От друга страна, едва ли не основна военно-политическа слабост (грешка) на югославското ръководство във войната през 1999 г. беше, че то не посмя да съчетае отбраната с елементи на несиметрични и идиосинкретични отговори. Вярно е, че такъв подход криеше непредвидими рискове за страната, но който е във война, не трябва прекалено да мисли за последиците от някои свои действия, още повече че те невинаги може да се пресметнат.
Главното приложение на военната информационна компонента засега е все още в психологическата плоскост и е на разположение като плашило на военната политика на САЩ. Нещо като послание:
Вижте ме колко съм могъщ и не ми се пречкайте!
В по-интелигентен вариант, това изглежда така: „Развиващите се военни способности на възникващата американска система от системи чертае една армия, която да бъде достатъчно силна, за да може да осуети всяко чуждо военно действие, без това да води до пропорционален военен риск или цена. Тези, които замислят военен сблъсък със Съединените щати, трябва да вземат под внимание факта, че САЩ могат да преустановят и пренасочат всяко враждебно действие с минимален риск за собствените си сили…Възможността да се нанесат големи вреди в началните фази на конфликта може да подкопае волята, единството и надеждите на противника да надделее.“ (9)
Следването на такава тенденция е достъпно за малко страни в света и е лесно останалите да попаднат в предварителна прострация. Но от такова състояние може да възникнат намерения, които пряко и непосредствено отвеждат до асиметрия и идиосинкретизъм и оттам – до непрекъснато увеличаващото се желание за притежаване на всяка цена на оръжие на възмездието. Така веригата „действие – противодействие“ отново се затваря, но на по-високо качествено равнище и с по-ужасни последици за противоборстващите страни.
Непредубедено погледнато, това е логиката на историческия прогрес във военното дело, и тя не може да се избегне с никакви изкуствени научни построения и по никакъв начин. Тази логика е неумолима както в своето материално отражение, така и схаващана в движението на понятията, т.е. в своето развитие.
Отбелязва се повишена творческа активност в проблематиката на философията на войната. Тук, тъй като изследователят не е обвързан с верифициране на моделите си и, обикновено, не притежава практически военен опит, се натъкваме на поредица от теоретични куриози („Армия без врагове“ – Велизар Шаламанов; „Толерантно воюване“ – Георги Рачев), както и от реанимиране на забравени постановки от времето на Аристотел. (10)
Ако се търси нещо действително заслужаващо внимание в лансираните нови военни идеи, то е в девиза към лекцията на ген. Мейгз и се отнася до военно-политическата стратегия. В очертаващия се глобален свят, пред възникващите глобални рискове, опасности и заплахи, всяка глобална военна сила трябва да търси противодействие далече извън националните си граници. Врагът е навсякъде и противодействието трябва да бъде навсякъде. Като формално разсъждение във военната наука е безупречно, но в политиката се нарича по друг начин. Докъде може да доведе симетричният отговор на подобна военна стратегия, също не е трудно да се предвиди. Трагичните събития от 11.09.2001 г. са точно такъв отговор от стратегическо гледище – пренасяне на военните действия на територията на противника, като симетрия на изнесената напред отбрана. Ако има някой, който трябва да се опасява от подобна стратегия, това са самите САЩ – те са твърде уязвими от симетрични отговори (американското общество е вътрешно неустойчиво, с притъпена резистентност и податливо на паника при минимално нарушаване на стандарта му). Не подлежи на съмнение обаче, че за една могъща държава това е най-доброто, което може да има. Изграждането на митичната противоракетна отбрана на чужда територия е част от това „добро“. Тук печалбата е многослойна – от психологията на успокоението до пренасочване на вниманието на потенциалния противник към цели извън територията на САЩ.
Особено опасно е възприемането на американската военно-политическа стратегия от държави, които нямат американската държавна мощ и икономически потенциал. За съжаление, напоследък в редица европейски страни се лансира антинаучният тезис, определян като „нова концепция“, че „националната сигурност вече не свършва на държавните граници.“ (11) Едва ли пропагандаторите на „концепцията“ си дават сметка за нейната вътрешна противоречивост, несъстоятелност и пълна безсмислица като принцип на военната наука. За да се установи всичко това, е достатъчно да си представим какво би представлявал светът, ако всяка държава има възможността да прилага принципа. Доведена до своя логически завършек като принцип, концепцията предполага осигуряване на националната сигурност чрез завоюване на целия свят. Оттук вече е много близо до имперските принципи на Рим.
„Римската политика на думи винаги е за мир, но довежда до война – пише Артур М. Шлезинджър. – Това е политика, непрекъснато насочена към подготовка за война, политика на войнстващия интервенционизъм. В света на Рим нямаше дори ъгълче, където да не са под заплаха някакви интереси. Ако тези интереси не бяха римски, то те бяха интереси на римски съюзници; ако нямаше римски съюзници, те се измисляха. Когато и това се оказваше невъзможно, върху щитовете се издигаше оскърбената национална гордост. Така военните действия винаги имаха ореола на законността. Изглеждаше, че Рим непрекъснато е заплашен от зложелатели, че целият свят е изпълнен с врагове.“(12)
За да не възникват неприятни асоциации на римската епоха със съвременността, и, разбира се, за по-голяма точност и прицизност, е нужно вместо концепция (идейно схващане), да се използва терминът доктрина (учение за нещо).
Една по-широка интерпретация на доктрината за изнесената отбрана не предизвиква никакъв ентусиазъм. Тя отнова ни връща към дихотомията „действие-проводействие“ и може да сложи началото на неприятни процеси в глобален мащаб. Има и още нещо, което трябва да се отбележи. В историческа ретроспектива изнесената отбрана е позната от 1947 г., когато се наричаше предно базиране и стоеше в началото на Студената война. Предното базиране предизвика не само симетрични воено-политически и военно-стратегически отговори, но и надпревара във всички средства за въоръжена борба. Може да се предполага, че и доктрината за изнесената отбрана ще доведе до същите последици. Асиметрията на 11.09.2001 г. не е нищо друго освен изнесена напред отбрана или така поне трябва да се разглежда (независимо от споровете за действителния изпълнител). Оттук и вече отбелязаният общ стремеж на много държави да притежават ядрено оръжие. Не е ясно обаче, дали такъв стремеж е оправдан.
Ролята на ядреното оръжие в близко бъдеще
извън използването му като сдържащ фактор, продължава да остава дискусионна. Опитът от последните десетилетия показва, че на регионално равнище то дори не е и сдържащ фактор (войните в Корея, Виетнам и Афганистан, арабско-израелските войни, конфликтите Пакистан-Индия, Китай-Виетнам, Китай-СССР). Най-нагледен и поучителен пример е „ядреният“ Израел. Фактът, че Израел притежава между 64 и 112 ядрени боеприпаса не плаши нито една от противостоящите му арабо-мюсюлмански държави. Ако Израел само обяви на своите противници, че ще ги сдържа с ядрено оръжие, те отдавна биха го помели от лицето на земята заедно с целия му ядрен потенциал. Всяка държава, която си позволи да използва ядрено оръжие в регионален конфликт, я очаква подобна съдба.
Очакванията за нови разработки, позволяващи ограниченото използване на ядрено оръжие на местно равнище (например неутронното оръжие), не се оправдаха. Освен всичко това е опасен и неприемлив път, тъй като снижава „прага на сдържане“ и провокира (изкушава) към неконтролируемост на конфликта.
На глобално равнище, т.е при глобална война, ядреното оръжие предполага само симетричен отговор. Тук е скрита надеждата на човечеството, че във войните на ХХI век ядрено оръжие няма да бъде използвано, тъй като с негова помощ не може да се постигнат никакви цели.(13)
Вече съществуват по-ефикасни начини за отговор на традиционни заплахи, но оставащ в рамките на традиционните представи и напълно обезсмислящ например, противоракетната защита. Това са новите типове оръжия, използващи природни феномени (тектонично оръжие, метеорологично оръжие, плазмено оръжие, електромагнитно оръжие), както и познатата „класика“ от химическо и бактериологично оръжие, които са за предпочитане поради липса на странични действия извън предвидените. Свидетели сме на отделни приложения на тези оръжия, все още на дилетантско равнище, но даващи представа какво може да очакваме – използването им като псевдо-асиметрични действия в цивилизационното противоборство.
През ХХI век в употреба влизат войните от шесто поколение – безконтактни, безядрени войни – като още една проява на историческа тенденция в силовото противоборство (има се предвид закономерното, постепенно преминаване от контактно към безконтактно воюване), която, в своята крайна проява, може да доведе до изключване на човешкия фактор и до фантастичните засега „машинни войни“. Много се говори, спекулира и рекламира
„войникът на бъдещето“
Като някаква сюрреалистична фигура от фантастичен филм. Но неговото използване в „истинска“ война едва ли ще даде очаквания ефект. За военно-полицейски и специални операции този „Франкенщайн“ ще бъде полезен, но не повече.
Безконтактните войни като емблема на войните от ХХI век са твърде идеализирани. В края на краищата, освен ножа и меча, всичкото друго оръжие в историята на войните трябва да се смята като оръжие за безконтактно воюване. Трудността в интерпретацията се крие в предавания смисъл на думата контакт. Обикновено се има предвид физическият контакт (индивидуален и колективен) между противоборстващите страни в комбинация с увеличената ефикасност на поражението за сметка на високоточните оръжия и оттам – високата степен на собствена безопасност. Но контактът може да бъде не само по разстояние, но и по място, и по време. Контактната война е единство по място, разстояние и време, при тяхното сливане в една точка на съприкосновение.
Голямата война, която заплашваше човечеството през ХХ век, трябваше да бъде ядрена безконтактна война с междуконтинентални балистични ракети и оръжие от Космоса. Изключването на ядреното оръжие от военния арсенал прехвърля войната в регионални измерения и й придава интервенционален характер. Тук безконтактното воюване е особено удобно на субекта на войната и е гибелно за обекта на войната. Като се вземе предвид кои страни могат да водят интервенционални безконтактни войни, става разбираема стратегическата асиметричност, за която говорят американските военни – единственото спасение за обекта на войната е способността и волята да превърне безконтактната война в контактна война по място, т.е. да пренесе по някакъв начин войната на територията на противника. За тази цел са най-достъпни асиметричните и идиосинкретичните действия с оставането в симетрията на прикритата и продължаваща Голяма война. Какво ще представляват тези действия, не е трудно да се предскаже.
Как ще съществува човечеството при такива обстоятелства, освен ако не успее да забрани самите войни, не може да се предвиди отсега.
Войната, в пълния обем на понятието, си има своя логика и тази логика напълно се вписва в теорията на развитието като човешки прогрес. Отделянето на професионалната област от надстройките на политиката и философията е неизбежно за всяка човешка дейност, но и по необходимост довежда до друго равнище на разсъждаване, което да схване как от диалектиката на взаимодействие между различните противоречия се ражда стимулът за движение превърнал се в развитие (прогрес), и доколко и как непосредствено е свързано с производството и възпроизводството на действителния човешки живот.
Бележки
1. Всички цитати от лекцията на ген. Монтгомъри Мейгз са по сп. „Независимое военное обозрение“, бр. 37/2002 г.
2. Максим Калашников и Юрий Крупнов, Оседлай молнию! „Астрель“. Москва, 2003. Стр. 51-67.
3. Георги Коларов, Мистика и тероризъм. „Академ“. Варна, 1996. Стр. 104.
4. Васил Проданов, Насилието в модерната епоха. „Захари Стоянов“, „Св. Климент Охридски“. София, 2005. Стр. 542.
5. Валерий Шестаков, Терор – мировая война. „Олма-прес“. Москва, 2003. Стр. 16.
6. Виж (4), стр. 578.
7.Велизар Шаламанов, „Информационна война и информационна стратегия“. Сп. „Военен журнал“, бр.5/1996, стр. 51-58.
8. Джоузеф Най-младши, Уйлям Оуънс, „Информационното острие на САЩ“. Сп. „Военен журнал“, бр. 3/1996, стр. 56-64.
9. Пак там.
10. В.В.Круглов, „Новый подход к анализу современного противоборства“. „Военная Мысль“, бр. 8/2005 и бр. 6/2006 г
11. Подобни възгледи в България бяха публично развити в предаването на Бойко Станкушев „В събота вечер“ по телевизия „Евроком“ (17.03.2007 г.).
12. Артур М. Шлезинджър, Цикли американской истории. „Прогрес“. Москва, 1992. Стр. 223. Всъщност, Шлезинджър цитира американския философ и политолог от края на ХIХ и началото на ХХ век Шумпитър.
13.В.И.Слипченко, Войны шестого поколения. „Вече“. Москва, 2002. Стр. 54-55.