Внимателният прочит на творчеството на българските народопсихолози, а и вглеждането в съвременната ни действителност, ни разкрива, че българинът изначално не е склонен да дава на своите съвременници така случайно и щедро високи оценки и показ на признание. В началото на ХХ век в средите на българското социалистическо движение, на лявата българска интелигенция, наред с всеобщото уважение и почит към апостола на социализма на Балканите и в България – Димитър Благоев, наричан Дядото, се нарежда и името на Георги Кирков – Майстора. И вече повече от век Георги Кирков остава завинаги Майстора.
За да го нарекат съвременниците му Майстора, това действително е огромно, искрено, дълбоко човешко признание на личността, на качествата, на морала, на идеите, които отстоява. Но същевременно е и доказателство за майсторството на неповторимото му перо, на възпламеняващото му слово, на таланта му на творец, политик, на организатор. Това е и майсторството да не бъде като другите съвременни нему политици, за повечето от които главното са келепирът и личното себеуреждане. Освен всичко той притежава и ум, обаяние, нравственост, душевна чистота, култура и идеализъм, които са неотделими от високото призвание и признание – Майстора. Но той е и голям българин, роден и възпитан от възрожденския идеал, с европейско образование и култура.
Неслучайно Георги Кирков – Майстора е известен като „човек с универсална духовна култура“. И освен заслугите му към българското социалистическо движение, Майстора има вече повече от столетие неоспоримо място сред най-значимите български интелектуалци, сред най-светлите имена на българската интелигенция и творци. Макар и забравян или премълчаван, историята отдавна е отредила мястото му в този български пантеон.
В края на ХIХ век, когато марксизмът е духът на епохата, на времето, Герги Кирков – Майстора заедно с Димитър Благоев – Дядото изгражда партията на българските социалисти, на трудовите хора, на унижените и оскърбените в наскоро освободена България. Изискванията към тези хора са изключителни, но и те остават верни до края и отчитат това, което очакват от тях времето, трудовите хора и бъдещето на България. Те трябва да бъдат категоричният антипод на политическата безпринципност, корупция, алчност, байганьовско поведение и морал. Затова те наред с всичко останало формират и ценностната система, нравствената скала на своята партия, на нейните ръководни дейци и членове. Тази нравственост, този висок морал, който те – първите апостоли на социалистическия идеал в България, отстояват, се превръща в тяхно лично качество и достойнство, което с времето така пълноценно, заслужено и цялостно е техен приоритет и своеобразна „запазена марка“. Защото как можеш да убеждаваш, да привличаш, да пленяваш, да печелиш привърженици, ако не си безукорно честен, безкористен, социално чувствителен, последователен, принципен, всеотдаен, състрадателен и човечен.
Георги Кирков несъмнено е и цялостна личност, която не само отстоява непоколебимо и безкористно социалистическия идеал, интересите на трудовите хора, моралните и нравствените ценности, за които стана дума, но заедно с Димитър Благоев е и законодателят на всичко това, образец за подражание и възхита.
Своята последователност и искреност той доказва още през пролетта на 1896 г., когато като служител на Картографския военен институт на многолюден социалистически митинг остро критикува и иронизира монарха Фердинанд и буржоазните полититци. След този случай при строгото предупреждение от министъра на войната генерал Рачо Петров, Георги Кирков рязко отговаря: „Аз съм продал труда си, съвестта си не съм продал.“ След което следва и уволнението от държавна служба, която за мнозина е така желана и безпринципно пазена.
Георги Кирков – Майстора е роден на 27 август 1867 г., а издъхва на 25 август 1919 г. Странност на съдбата – кръгът на петдесет и една годишния живот така точно се затваря. За него е трудно да се говори и пише, защото досегът с тази голяма личност сякаш подсказва, че никой не би могъл да каже нещо по-остроумно, по-образно, по-точно и по на място от Майстора. Впрочем още от детските си години, както твърдят негови близки, той се отличава със своята неповторимост. Георги Кирков се ражда и израства в Плевен, в едно авторитетно, голямо, патриархално, патриотично, традиционно русофилско възрожденско българско семейство, където борбата за национална свобода, а също и знанието, трудът, книгите, културата се ценят и уважават високо.
Духът в този дом определя дядото на Майстора – Яко Кирков, който често влиза в разправии с турците в града, но за останалите българи той е уважаван патриот, виден гражданин и общественик, общителен и религиозен.
Бащата Йордан Кирков получава добро образование за времето си – учи в Петропавловския манастир край Търново, а сетне при Емануил Васкидович, впечатлява съвременниците си със своята култура, познания и поведение. Взима живо участие във възрожденските национални борби за освобождение. По време на учителстването си във Враца той ръководи местното население за сваляне и изгонване на владиката Паисий, грък по произход. След като се връща в родния си град Плевен, той продължава активно да участва както в национално-освободителните борби, така и в укрепването на властта и българското управление след Освобождението.
В тази патриотична, борбена и културна среда израства Георги Кирков и така се нарежда сред онези българи, които не само пренасят родолюбивата, нравствена, социална, културна атмосфера на Българското възраждане, но и последователно, всеотдайно и безкористно отстояват нейните ценности и същност в следосвобожденската епоха на България.
Георги Кирков е десетгодишен, когато родният Плевен преживява ужасите на обсадата и няколкомесечните борби за освобождение на града от руските войски. Заедно със своите близки и връстници Георги с огромна радост посреща победния ход в града на „белия генерал“ Скобелев, обикаля казармите, любува се на дългите пушки и униформите на руските войници.
След завършване на първоначалното образование на Георги Кирков, семейната атмосфера, обвързаността на Киркови с Русия, предопределят и заминаването му през 1879 г. да продължи образованието си там. Той учи в град Николаев, в Александровската гимназия и е настанен в Южнославянския пансион на Тодор Минков, където по същото време учи и така близкият му духовно Алеко Константинов. Обществената действителност по това време в царска Русия, разтърсвана от непремерими противиречия и сблъсъци, идеите на революционните демократи, на народоволците, книгите на великите руски мислители – Чернишевски, Добролюбов, Достоевски, Белински, Гогол, импулсират будната мисъл на юношата Кирков. Тези години са изключително важни за неговото интелектуално развитие и социално мислене, разпалва се неговото свободолюбие и силен стремеж към търсене на истината.
През 1886 г., недоволен от порядките в пансиона, свободолюбивият Георги Кирков се завръща в родината си. Още същата есен постъпва в Априловската гимназия в Габрово, където е и срещата му със зародилото се социалистическо движение и неговите активни представители Евтим Дабев и Тодор Постомпиров. По-късно в Търново и в Русе той дейно се включва в редактирането на списанията „Труд“ и „Развитие“, учителства в родния си край. В тези години започва и увлечението му към литературните занимания, плод на което са две стихосбирки и кратки пиеси, които никога не успява да издаде.
Успешно завършва и Школата за запасни офицери, което му отваря пътя към държавната служба – служител в Картографския институт към Министерството на войната. А след успешно положен конкурс е изпратен да учи в Картографската школа във Виена. Престоят, обучението във Виена му дават много. Младият Кирков не само придобива европейско образование, запознава се отблизо с блестящата виенска култура, но той е и в близък контакт с австрийското социалистическо движение, участва в събрания и демонстрации на виенските работници, слуша речите на неговите ръководители и влиза в близък конткакт с Виктор Адлер, Фриц Аустерлиц и Франц Шумахер. Всичко това окончателно определя неговото място в обществото, неговите социални, политически и идейни позиции, а също и неговата убеденост, че неминуемо и България, въпреки своята изостаналост върви по пътя на пролетарското движение и социалните идеи.
Така от 1895 г., след завръщането си в България, Георги Кирков заема своето неоспоримо място в средите на блестящата българска интелигенция след Освобождението, но наред с това се доказва като дълбокоуважаван и обичан политик, организатор, трибун, журналист, публицист, творец, като един от създателите и ръководителите на Българската работническа социалистическа партия.
Всичко, с което се заема, всичко, което създава и до което се докосва Георги Кирков, е изключително ценно, значимо и не губи своята стойност вече повече от столетие. Той остава образец със своята апостолска работа по изграждане на БРСДП и отстояването на идейните й основи; създател е на „Работнически вестник“ – списван с невероятно майсторство и социалистически дух; автор е на огромно количество блестящи статии, фейлетони, стихове, някои от които („Дружна песен“) дори се запяват от почитателите му; ненадминат е като трибун, оратор, който по неповторим начин привлича и очарова завинаги трудовите хора на България до края на живота си.
Заедно с обикновния български войник, подпоручик Георги Кирков от 48-и Врачански пехотен полк е на фронтовете на Балканската война. От окопите около Чаталлджа той отправя сърдечни писма до своята Тина, до Дядодото, до другари и приятели. Нежният и романтичен Кирков изпраща на Тина първите цъфнали кокичета от района на сраженията.
И не само това е Георги Кирков, не само в това е Майстор, защото в името на социалистическата програма и социалистическите идеи е избиран и работи като общински съветник в Софийския общински съвет (1911 – 1915 г.) и депутат в българския парламент (1901, 1913 – 1918 г.). И като общински съветник, и като депутат той и днес е пример за гражданска и политическа позиция и поведение, за последователност и непреклонност на идеите, на които е посветен, за защита на българската национална кауза и идеали.
При първите стъпки на българското социалистическо движение неговите авторитетни ръководители разработват програмните документи за участие в парламентарните и общинските избори и се заемат с подготовката на на общинската политика. Общинската програма представлява платформа за демократични реформи чрез средствата и в рамките на общините. Те набелязват изключително в интерес на трудещите се редица социални, благоустройствени, просветни и други мерки, които не засягат устоите на буржоазното общество, но тя пък е насочена към постигане на различни придобивки и за отстояване на редица демократични принципи.
БРСДП всъщност се стреми, целта й е да превърне общините в институции за защита на непосредствените интереси на трудовите хора на България. В периода до войните се оформят общинските възгледи и общинската дейност се определя като борба за социални реформи. По този повод Георги Кирков пише: „Ако нашата общинска дейност допринася за ръста на работническите организации, за издигане на тяхното социалистическо съзнание, тогава и само тогава тя е и ще бъде един нов фактор в нашата освободителна борба.“ Същевременно той гледа на общините като на трибуна, откъдето се разобличават капиталистическият ред и условия в България.
Народната мизерия по това време, трудните условия за живот, общественият антагонизъм формират и конкретните искания и принципи, които Георги Кирков отстоява в Софийския общински съвет, безкомпромисен е към корупцията, нехайството и политическата демагогия на управляващите. Последователно и всеотдайно работи в защита на най-важните потребности на трудовите хора:
– здравеопазване, безработица, глад, студ, грижата за намиране на работа на безработните и създававне на бюро и фонд за безработни, за приложение на работническото законодателство въвеждане на публичност на общинските заседания;
– регламент върху цените и откриване на общински магазини, отпускане и раздаване на помощи за нуждаещите се;
– право на референдум и законодателна инициатива на гражданите; даване избирателни права на жените;
– издирване и връщане на всички заграбени общински имоти;
– ревизия на миналите общински съвети;
– въвеждане на осемчасов работен ден;
– издирване на всички подлежащи на задължително обучение деца;
– строг медицински надзор над всички ученици и преподаватели;
– безплатни ученически трапезарии, безплатни дрехи, обувки и лекуване на всички бедни деца, създаване на детски градини, летни лагери за бедните деца;
– откриване на вечерни училища и библиотеки за работниците;
– борба с проституцията.
Наред с това Майстора се обявява категорично против практиката чрез благотворителна дейност да се подпомагат изпадналите в материално затруднение трудови хора. Той счита, че този подход и тази практика са оскърбителни и в този смисъл заявява в Софийския общински съвет: „Работниците не искат милостинята на любвеобилните сърца, те искат законното, искат общината да поеме своята върховна социална задача.“
Общинските съветници Георги Кирков и Димитър Благоев твърдо се противопоставят на търговете за извършване на общински строежи – водоснабдяване, прокарване на водопроводи, канализация, павиране на улици, строителството на общински сгради и др. Неведнъж Майстора изяснява, че по този начин буржоазните съветници осъществяват своите сделки и гешефти. Като настояват всички подобни общински дейности да се поемат пряко от общината.
Дейността на Георги Кирков като общински съветник е прекрасен пример за достойно изпълнен граждански и партиен дълг. Но протоколите са регистрирали единствено съобщения за речи, питания, реплики на Георги Кирков. Така те дават единствено представа за разглежданите въпроси и за неговите реакции към тях и доказват, че няма въпрос, поставен за разглеждане в общинския съвет, по който Майстора да не участва в дебата и да не изразява становището на своята партия, на своите избиратели, и то убедително, аргументирано и ярко.
През януари 1912 г. мнозинството в Софийския общински съвет внася предложение за преименуване на Четвърта мъжка гимназия на името на княз Борис. При дебата ръководството на общинския съвет се страхува от протести, в залата дори е извикана полиция. Въпреки това Кирков иска думата, но мнозинството не му позволява да говори. В залата се извисява високо гласът му: „Аз имам думата и съгласно правилника вие нямате право да ме прекъсвате. Заявявавм ви, че ако ми прекъсвате речта, ще говоря три часа. Протестирам, че от страна на болшинството ми се пречи да изкажа гледището на нашата партия.“
В отговор се чува гласът на един от съветниците: „Никой не ви слуша“, на което Майстора му отвръща: „И хубаво правите, защото ако слушате, няма да можете да спите нощес.“
През март 1912 г. в София се свиква Първата конференция на социалдемократическите общински съвети. На нея Г. Кирков изнася доклад на тема: „Социалдемокрацията в общините и окръжните съвети. Принципи и тактика.“ И в нея той развива следните основни тези, които съответстват на тогавашното административно законодателство и правомощия на общините:
“ – В общината се сблъскват същите интереси и обществени класи, които ние намираме и в държавата. Разликата е само в това, че в общината борбата на класите се извършва в по-тясна плоскост.
– В общината ние искаме да се грижим също тъй за социални реформи, за покровителство на труда, но общината е поставена да се движи в известни определени граници от съществуващите закони. При тия условия ние не можем да очакваме големи практически резултати от общинската ни политика.
– Нашата задача в общините ще бъде да упражняваме критика върху политиката и действията на буржоазните партии, да използваме общинската трибуна за широка агитация сред работническата класа.“
Всъщност, критиката, за която говори Майстора, е критика от човек с кристално чиста съвест, от общински съветник, за когото дори е кощунствено да се мисли, че около него няма дори слухове за „афери“, „далавери“, „комисионни“ и прочие корупционни практики.
Другата изключително силна страна от политическата дейност на Георги Кирков и от личностното му присъствие е парламентарната. Там, в парламента, той разгръща своята ораторска стихия, чрез която аргументира, доказва и отстоява политическите, държавническите позиции на своята партия, на голямата кауза на социализма; страстно отстоява националните интереси; социалните права на трудовите хора на България; разобличава политическите, икономическите и националните престъпления на управляващите и и монарха Фердиннад. Наред с това от трибуната на Народното събрание Майстора чертае и бъдещето на своя народ, за което и той самият всеотдайно се бари.
Така по повод на огромната обществена нетърпимост към без-бройните икономически престъпления на правителството на Тодор Иванчов през 1901 г. Георги Кирков в дебатите в парламента заявява: „Ние не искаме непременно да ги видим (министрите) избити, изклани или обесени – не; ние желаем цялата тази мистерия, цялата тази кал да излезе пред съда и отново да се разкрие. И колкото повече тази кал се изнесе пред обществото, толкова по-голяма е ползата за това общество.“
Друг път по подобен повод той припомня: „Досега виждаме, че съдят тия, които крадат ръждиви гвоздеи, а тези, които обират България, не ги съдят.“
Веднага след Първатата национална катастрофа, в годините на Първата световна война, Майстора отново е депутат в ХVI и ХVII ОНС. Тогава той е още по-непримирим към вътрешната и външната политика, която тласка страната към Втората национална катастрофа. Безпощаден е в критиката си към военните бюджети, към глада и мизерията в страната, към взиманите заеми за военни цели и продължаващото участие на България във войната. Речите му в парламента са образец на политическа, национална, патриотична, социална позиция и идейна яснота.
Като пример, който напомня и за днешния ден, са и някои изказвания на Майстора през пролетта на 1917 г.: „Аз виждам не величие, аз виждам един погром и това, което става с нашия народ. Аз не виждам… победители, а виждам победени… Българският народ в своята грамадна маса никой път не е искал покоряването на чужди народи… българският народ е искал да бъде независим и свободен, да се развива самостоятелно и свободно; но той не е посягал, нито е иска да посяга върху свободата и независимостта на други народи.“
И още много важни въпроси за България, за бъдещето й поставя Георги Кирков в българския парламент, пред своите избиратели, които звучат не само вярно, отговорно, актуално и днес, но и пророчески. В цялото това богато майсторство на Георги Кирков не бива да се пропускат и неговите задълбочени анализи и приносът му в народопсихологическото познание на българския народ и в изучаването на социално-психологическите му типове (най-ярко в „Дремиградски смешила“). С далновидните си изследвания в тази област той показва как трябва да се оценява не само политическата обстановка и проблемите в момента, но и историческото минало в тясна връзка, как да се търсят и намират правилни, адекватни решения на обществените, политическите и партийните проблеми.
Майсторството на Майстора е голямо, ярко, пленяващо и дано не си припомняме за него само на годишнините. Дано по-често си спомняме най-вече за топлите и човешки думи на Георги Кирков, отправени към трудовите хора на България и всеотдайното му служене на тях и на своя идеал.
