ПОБЕДИТЕЛЯТ НА ПРАГОВЕ*

0
135

Издателство „Суоми – МС“ издаде книгата на Йоханес Линанкоски „Песен за огненочервеното цвете“ . Преводът от фински е на Максим Стоев. Йоханес Линанкоски е псевдоним на Вихтори Пелтонен (1869-1913). Той е един от най-известните финландски писател. Неговият роман „Песен за огненочервеното цвете“ е финландската твърде своеобразна интерпретация на темата за Дон Жуан. Във Финландия романът има небивал успех, а по количеството на преводи на чужди езици стои редом с карело-финския епос „Калевала“. По него са написани сценарии за филми и театрална постановки, които се играят и до днес при голям зрителски интерес.
Изданието излиза с любезното съдействие на Финландския информационен център за литература (FILI).

Прагът Кохисева е прочут – той е най-гордият и сърдит сред многото себеподобни по река Нуоли, която е дълга цели петнадесет мили.
Мойсио е известен чифлик. Неговите собственици от незапомнени времена се славят с богатството и силата си, а тяхната гордост и непреклонност са подобни на тези на прага Кохисева.

Дъщерята на семейството е забележителна красавица: нито едно момиче няма такава разкошна коса като нейната и нито едно момче не може да се похвали, че го е погледнала по-особено със сияйните си очи.

Казва се Кюлики – никоя друга няма такова име, а хората говорят, че и светиците не се наричат така.
Последната група дървосекачи пристигна в селото през нощта и сутринта се хванаха на работа. Едни продължиха да транспортират трупите по вода, други разчистваха бреговете от заседнали дънери.

Настана вечер. Мъжете се разотиваха по домовете за през нощта.
В градината на чифлика Мойсио девойка поливаше зелевия разсад. По пътя, който минаваше край двора, вървеше момък. Още отдалеч бе забелязал момичето и го разглеждаше с интерес.

„Това е тази, за която толкова съм чувал – мислеше си той. – Тази, надменната.“
Тя се изправи, отметна зад рамото си падналата напред коса и гордо вдигна красивата си глава.
„Хубава е!“ – помисли си пътникът и неволно забави крачка.
„Това е този, за когото момичетата цял ден говориха – досети се хубавицата и тайничко му хвърли едно око, – казват, че е някак си странен.“
Момичето се наведе за вода.
„Да я подмина, или да я заговоря? – колебаеше се той. – Ами ако ме отреже? Не съм свикнал с това.“
Девойката отново се наведе над лехите, момъкът се приближаваше.
„Нима ще се осмели да ме заговори? – любопитството я глождеше. – О, ще си гf получи. Нека само опита!“
„Я и аз да се направя на надут“ – реши юношата и я подмина, без да погледне горделивката.
„Ах, така ли? – учуди се тя и от смущение разля водата край лехата. – Виж го ти! Нямам думи!“
Тя гледаше след него обидена и уязвена.
Следващата вечер отново бе в градината.
Младежът се спря.
– Добър вечер – поздрави и повдигна шапката си по-скоро надменно, отколкото вежливо.
– Добър вечер – подхвърли девойката през рамо, поглеждайки го бегло.
Замълчаха.
– Имате красиви рози. – Бе любезност, която прозвуча по-скоро дръзко.
– Не са лоши – дойде от градината. Предизвикателството бе прието.
– Защо не ми подарите една за спомен – ето от онзи, червения храст, ако това не е много нахално от моя страна?

Момичето се изправи.
– Може би някъде и да е прието да постъпват така, но в чифлика Мойсио рози през оградата не подаряват.
„Може би някъде да е прието?“ – повтори на ум той и кипна от яд. Разбра за какво намеква тя и това му се стори прекалено смело.
– Аз не съм свикнал да моля за цвете пред всеки стобор – гордо отвърна той. – И никога не моля по два пъти, даже ако това тук е прието. Довиждане!
Девойката се обърна към него и объркано го изгледа, защото разговорът взе неочакван обрат.
Момъкът направи няколко крачки, спря се, прескочи канавката и се облегна на оградата.
– Може ли да ви кажа още две думи? – попита той, като я гледаше в упор.
– Както искате – отвърна тя.
– А ако цветята са ви толкова скъпи – продължи той почти шепнешком, – откъснете моля ви тази роза и я затъкнете на гърдите си. Вас тя няма да ви унижи, а за мен ще бъде знак, че и пътникът във вашите очи също е човек.
– Всеки може да поиска цвете – отвърна девойката, като го гледаше в очите, – но ще получи само онзи, който има смелост и за още нещо.
Известно време се гледаха в очите без да мигнат.
– Ще го запомня! – изрече той многозначително. – Довиждане!
– Довиждане! – и девойката го изпроводи с поглед.
– Той действително е малко странен – промърмори тя и отново се залови за работа.

През неделната вечер на моста, който свързваше двата бряга при прага Кохисева, се бяха събрали хора. Тук ги бе довело любопитството.
Щъкаха като мравки. Онези, за които нямаше място на моста, се разположиха по бреговете. Причина за тази врява бе странен слух:
В неделя, в четири след обяд, при прага Кохисева ще има съревнование.
– Какво? – питаха се хората и не вярваха на ушите си.
През този праг от незапомнени времена никой не се бе спускал върху дърво. Преди десет години един безумец, родом някъде от устието на реката, реши да рискува и се спусна по долния праг, който е по-спокоен. Че се спусна, спусна се, но на брега го извадиха мъртъв. Местните жители дълго време не можаха да забравят тази ужасна случка.
Сега се носеше слух, че в неделя ще има състезание! Шефовете на двете задруги на дървосекачите, сред които имаше безспорни майстори на спускането, спориха кои са по-добрите. И за да приключат спора, взеха решение да организират надпревара. Загубилият щеше да почерпи и двете задруги с кафе и други неща.

Край прага Кохисева бе многолюдно и шумно – бяха дошли зрители дори от съседните села – толкова безумно им се виждаше начинанието.
На моста се препираха:
– Кой дявол ги накара да се хващат на бас?
– Някой каза, че е станало на пияни глави.
– Сигурно. Нима трезви ще посмеят?
– Кой ще се спуска?
– Има един докачлив – малко да го подкокоросаш и в огън ще влезе.
– Ами, трябва да си без акъл, за да се съгласиш.
– Не е без акъл, той е прочут със своите спускания.
– Кохисева не може да се сравнява с други прагове! А кой е вторият?
– Нима не го познавате? Това е десетникът Олави – ей го де стои.
– Този, дето прилича на важен господин?
– Същият!
– Какво представлява? Облечен е по господарски.
– Де да знам. За него никой почти нищо не знае. Казват, че и на училище е ходил, и чужди езици знае, но всички го наричат просто Олави.
– Брей, че тип.
– Сред нас какви ли няма. Но едно ще ви кажа: ако някой успее да се спусне, това ще е само той.
– Стига си предричал, не ставаш за пророк – оспори един от противниковия лагер.
– Защо старият Мойсио се е забързал толкова към шефовете?

Главните стоят на моста. Единият от тях, Фалк, се обляга на парапета, пуши с дълга червена лула и се усмихва. Вторият се казва Вянти, прилича на смолист пън, разкрачил крака с ръце в джобовете, дими с цигара. Колко е горд! Надува се със своя карелски акцент, със своите карелски ботуши с извити носове и кончови до бедрата. Като го погледнеш отдолу, виждаш не мъж, а само ботуши.
– Чух, че ставащото е резултат от ваш бас – решително казва Мойсийо. – Моят съвет към вас е да се разберете, докато не е станало късно. Аз помня как този праг отне живота на петима и за нашето село това е предостатъчно.
– Стига, Мойсио! – отвръща Вянти, изважда от устата си цигарата и плюе. – Ние няма да произвеждаме покойници, само ще позабавляваме хората.
– Както искате – твърдо продължава Мойсио, – но ще ви кажа пред цялото село: ако се случи нещастие, аз, в качеството си на кмет, ще ви дам под съд за това, че сте се хванали на бас за човешки живот.
– Той правилно говори – носят се викове отвсякъде.
Шефовете се обръщат един към друг и тихичко се съветват.
– Добре тогава! – казва след минутка Вянти и протяга ръка на Фалк.
– Пред всички ние се отказваме от нашия бас – пояснява Фалк, за да не може никой да ни обвини. А дали двамината ще се съгласят да отменят състезанието, си е тяхна работа.

Всички се обръщат към двамата младежи, които тълпата е обградила.
– Не ме е страх от покойници и нямам намерение да се давя. Просто ще се спусна по прага и край – надменно вика единият от тях, който е облечен в огненочервено сако.
– Откажете се – произнася Мойсио, обръщайки се към Олави, – той сам няма да тръгне. Вие сигурно знаете, че по този праг никой още не е оживял след спускане.
Олави замислено гледа реката. Наоколо чакат с нетърпение.
– Вярно е – казва той накрая. – Но днес ние ще се осмелим да направим нещо, за което не всеки има смелост, и аз не мога да се откажа – гласът му звучи ясно и високо, онези, които стоят на моста, чуват отчетливо думите.
Мойсио мълчаливо се изгубва в тълпата.
– Кой ще е първи? – пита Фалк.
– Мисля да съм аз – казва мъжът с червеното сако.
– Нямам нищо против – обажда се Олави.
– Поставете ето там охрана за всеки случай! – така Мойсио съветваше главните.
– Не и заради мен! – надменно извика състезателят в червено. – За другия може да се наложи…
– Нека да е заради мене – отговори Олави. – Няма да попречи никому.

Дървосекачите, въоръжени с канджи, се приближиха към водата. Зрителите чакаха с нетърпение.
Колко красив е прагът Кохисева, когато пролетното пълноводие разпенва водите му. Над него е прострял мощните си сводове мостът, под който реката като че се разделя, а малко по-надолу с шум и пръски прави невероятен скок. Отначало право, течението след това прави завой надясно и водата с ярост се блъска в огромна скала, стърчаща по средата на реката. В цепнатина на върха на канарата се поклаща пищна песекиня. Камъкът разделя течението на два ръкава: левият се насочва към мелницата, а десният към стръмна клисура, през която се спускат трупите. Водата преминава през нея с бясна скорост, но това продължава няколко мига, както и всяка друга радост на тази земя. От високите каменни стъпала и потокът се втурва към приличащия на котел водовъртеж Ева. Тук се успокоява, утихва и се устремява по-нататък към долния, по-спокоен праг.
Ето какъв е Кохисева! Само трупите правеха компания на самотната скала-великан и често тук ставаха задръствания преди дърветата да хукнат в протока между скалите.

За да се оправи задръстването, смелчаците се спускаха през горния праг и скачаха върху скупчилите се край скалата трупи, което бе трудна работа. Нито един човек не бе излязъл жив от водовъртежа Ева.
Спасителите заеха своите места, съперниците тръгнаха към брега.
Олави мимоходом хвърли поглед към групата момичета на моста. Едно от тях е бледо като платно и стои с наведена глава.
– Защо не пуснем отначало два-три дънера, за да видим къде са водовъртежите и подводните камъни? – предлага Олави.
– По-добре тогава да наемем земемер да състави карта и да отбележи каквото трябва. По картата и ще се спуснем – през смях отвръща съперникът му.
Приятелите му се кискат. Всички поглеждат Олави.
Лицето му леко поруменява, той хапе устни, но нищо не отговаря и още по-внимателно се вглежда в прага.
Противникът му хвърля насмешлив поглед, мята канджата на рамо и побягва към трупите, които са на двадесетина метра от моста нагоре по течението.
Търси подходящо за спускане дърво и избира дебела ела с драна кора, която не е много дълга. По лицето на Олави преминава странна усмивка.
– Видяхте ли? – пита някой на моста. – Не е на хубаво, той нещо предчувства.
– Е-ех! – човекът в червено бута елата в потока, скача на нея, бързо започва да я върти с крака и водата наоколо клокочи.
– Браво! – викат от моста.
Мъжът спира, гордо гледа към хората, забива канджата в дървото и подсвирквайки, отстъпва две крачки назад. С устремен към канджата поглед той насмешливо и високо започва да произнася „Отче наш“.
– Виждали ли сте нещо подобно? – със задоволство пита някой от неговите поддръжници.
– Никога!
– Стига! „Отче наш“ сега е неуместна молитва – донася се от моста строг глас.
– На тебе какво ти влиза в работата – каквото искам, това ще правя! – вика в отговор онзи в червено. Все пак млъква и изважда канджата – наближава моста.

Състезателят изчезва под него и зрителите се устремяват към срещуположните перила.
Злият поток вече подхваща дървото, водата залива ботушите му, но той стои като вкопан.
Дървото се носи все по-бързо и изчезва в пенеста дъгообразна вълна – зрителите затаяват дъх.
Щом се показва отново, водата удря края на дървото, то се отметва настрани, състезателят загубва равновесие, замахва с канджата, но само след миг отново стабилно стои на краката си.
Хората на моста въздъхват с облекчение.
– Тра-ла-ла-ла – радва се мъжът и прави няколко танцови стъпки.
– Късметлия е! – чуват се викове.
Някои поглеждат към Олави: как се чувства, когато хвалят противника?
Лицето му е непроницаемо: напрегнато следи дървото и чака.
Изведнъж дънерът отскача назад, ударен от подводен камък… Канджата пада във водата, мъжът прави няколко крачки, навежда се, после се изправя и дървото отново се носи напред, като заобикаля камъка.
– Това беше сериозно!
– Как успя да се задържи?!

Елата потегля бързо напред, състезателят стои здраво и сигурно.
Но изведнъж се разнася нов удар. Предният край на дървото излита във въздуха. „По дяволите!“ – чува се от пяната и мъжът в червено се мярка във водата далеч от дървото.
Хората на моста викат и се суетят. Спасителите, които са седнали, скачат на крака.
Мъжът се бъхти във водата, прави силни махове с ръцете и след малко е вече в спокойните крайбрежни води.
До зрителите достигат псувни. Човекът сяда на брега, излива водата от ботушите си и взема от един спасител канджата си. Водата е отнесла шапката му. Той тича нагоре по брега като луд.
– Дали не е време да приключваме? – предлага някой на моста.
– Гледай си работата! – процежда през зъби червеният състезател.
– Сега май и от карта не би се отказал – отбелязва някой тихо.
– Щом я няма шапката ми, то и сако не ми трябва! – Той хвърля червеното сако на земята, остава по синя риза, вкарва във водата ново дърво, качва се на него и тръгва към моста.

Хората мълчат.
Дървото се промушва под моста, благополучно преминава кръстовището. Мъжът замахва силно с канджата надясно, дървото се отклонява наляво и успешно преодолява първия подводен камък, въпреки, че се олюлява за секунда.
– Вижте го този юнак! Той като че наистина ще се спусне!
– Че вие какво си мислехте? – отговаря един от приятелите му.
Дървото се носи, мъжът стои свободно, канджата се поклаща като махало.
Приближава вторият камък, мъжът се отдръпва назад. Рязък удар, скок напред, трясък – канджата става на трески, синята риза изчезва в пяната.
– Край! Ще може ли да достигне брега? – хората се възмущават.
Синята риза се мярка сред вълните.
– Няма да може да излезе!
– Ей, момчета, помощ!
– Само да не се удари в скалата!
– Няма, по-близо е до средата!
Той наистина я заобикаля, носи се право към завоя, като размахва юмрук към спасителите – един вид „сам ще се оправя“.
Те не обръщат внимание на жестовете му – един от тях протяга канджата и го закачва за колана, друг за яката. Дърпат с всички сили, но водата го всмуква под трупите. Бавно, сантиметър по сантиметър, го изваждат на сушата.
Подкрепян от двамина спасители, той стъпва на брега – коленете му кървят.
– Жив човек с този праг не може да се справи! – вика мъжът с немощен глас и се обляга на оградата.

На моста си говорят тихо, чакат. Олави търси своята канджа. Бледа девойка зад гърба му нервно дърпа баща си за пеша на сакото и му говори нещо тихо, но убедително.
– Още веднъж ви моля да прекратите този цирк – казва Мойсио, като се обръща към Олави. – Видяхте какво стана с вашия приятел.
– За виждане видях, но трябва да се спусна! – високо и хладно отвръща момъкът. В гласа му има металически нотки, които вселяват някаква сигурност у хората.
Той избира дърво, проверява го как се държи над водата – то е дълго, тънко, с кора и потъна повече от нормалното.
– Този си избра друг кон!
– И ездачът май е различен!
Момъкът се бе вече покачил върху дървото и приближаваше моста. Стои спокойно, мълчаливо, без да откъсва поглед от прага. При моста за миг повдига очи и среща погледа на пребледнялата девойка. Очите му се усмихват и той едва забележимо й кима.
– На добър час! – пожелават му зрителите.
Подминава моста, зрителите с напрежение го следят.
Водата бушува, дълбоко потъналото дърво леко трепери, но момъкът стои устойчиво, сякаш под него е под.
– Видяхте ли, видяхте ли?! Той знае какъв кон да избере!
Дървото се носи, стройната фигура се наклонява наляво, канджата се поклаща във въздуха.
– Да не иска право в скалата да се блъсне?
Състезателят се приготвя, канджата в ръцете му е неподвижна, погледът е устремен към водовъртежа под канарата, той леко прикляква.
Удар. Подскок. Тежкото дърво отскача назад и той отново стои сякаш върху под.
– Виж го ти! Бре!
Отново напред. Три силни замаха с канджата и дървото минава край скалата, която съперникът му не можа да заобиколи. Зрителите шумят:
– Носи се!
Скоростта нараства, мъжът танцува като на пружини. Всички любопитно протягат шии.
Ударът в невидимото препятствие се чува надалеч, той подскача, тича напред… възстановява равновесието си, после прави няколко танцови стъпки назад и дървото полетява пак напред, цепейки водата.
– Юнак! Пък и танцьор!
– Да видим как ще се справи със скалата Мали!

А тя го очаква там, където реката прави завой.
Дървото се насочва право към полираната от вълните скала. Състезателят отива надясно и високо подскача. Скалата подхвърля предния край на елата нагоре, мъжът се приземява върху нея и продължава нататък.
– Този е същински дявол, а не човек! Кой да предполага, че ще преодолее Кохисева!
На моста се разнасят викове „ура“.
Младежът се носи по средата на течението. Водите на реката правят завой и се приближават към огромната скала.
– Тази е последната!
– Но е най-опасната!
Две-три крачки назад и стволът се удря в камъка. Скок, плясък, бързи крачки напред … само там може да забави темпото.
Отхвърлено от скалата, дървото е в средата на потока и трепти. Водата започва да го всмуква.
Спасителите стоят като истукани с отворени уста. Внезапно един от тях започва да крещи, втори се хваща за главата и също вика.
Старият мост тръпне.
– Господи! Какво ще прави сега? – зрителите са объркани: едни викат и се щурат насам-натам, други са се вцепенили от страх.
Състезателят хвърля поглед върху купчината дървета, струпали се край скалата. Замахва с канджата и като прави завой, тича към края на дървото, започва неистово да гребе и го насочва напреки на течението.
– Иска да излезе на другия бряг!
– Няма да може. Там и спасители няма.
– Сега ще скочи във водовъртежа Ева.

А долу се води борба. Дървосекачът насочва дървото към брега, водата го връща обратно и завлича надолу и след миг краят на дървото изчезва в пяната.
След няколко отчаяни усилия, след няколко бързи крачки мъжът излетява във въздуха и прескача струпалите се дървета. Зрителите виждат как канджата в ръката му се удря в нещо, после той изчезва от погледите им.
Хората тичат… крещят…
След миг онези, които са срещу скалата, възторжено хвърлят шапките си.
– Какво става? – Едни се спират, други тичат с всички сили.
След миг върху трупите се показва стройна фигура. С лице към моста, тя радостно размахва шапката си. Хората замират, след което във въздуха летят шапки, размахват се кърпи и се чуват бурни възторжени гласове.
Олави излиза на брега. Крачи бързо с окървавено лице. При мелницата, изпреварила всички други, стои пребледняла, разтреперана девойка. Той вижда най-напред нея и не знае как да се държи – да отиде ли при нея, или да я подмине. Момичето забелязва, че той се приближава, хвърля му радостен поглед и като се изчервява, навежда очи.
Олави й се усмихва и весело повдига шапката си.
После го посреща ликуващата тълпа.
– За победителя на прага, ура! Ура! Кралят на дървосекачите! Няма по света друг като него! – хората викат и го наобикалят в плътен кръг.
– Тебе, момче, май с манна небесна са те хранили – казва Вянти и го потупва по рамото. Той е много радостен.
– Вече не си просто Олави, а си Олави – Победителя на праговете.
– Охо!
– Харесва ли ти това име?
– Защо да не ми харесва? Ако искате, в църковната книга така ме запишете – смее се момъкът.
– А сега да вървим в мелницата да пием кафе – казва Фалк. – Случаят си заслужава и по две кафета да изпием.

Вечерта, когато Олави се връща вкъщи, на прозореца на къщата на Мойсио седи девойка и тревожно чака някого.
А на най-високата тараба на оградата ярко аленее забодена роза.
Момъкът прескача канавката, а главата на девойката се скрива зад пердето.
Олави прикрепя розата на гърдите си и хвърля поглед, изпълнен с благодарност към градината, но там няма никой.
Момичето на прозореца обронва руса главица на ръцете си и тихичко заплаква.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук