Тихомир Йорданов (р. 1932 г.) е член на Съюза на българските писатели. Живее във Варна. Работил е като журналист и редактор в печатните медии, книгоиздателството, радиото и телевизията. Автор е на 15 книги с разкази и новели, сред които „Трудно щастие“, „Трима в един ден“, „Разкази от старо и ново време“, „Варненски работи“, „Случаен изстрел“, „Парад“, „Спасената книга“, „Варненска читанка“ и др.
ЦЕЛУВКАТА НА БУБА
Такава целувка от женско създание съм изпитвал само веднъж в живота си. Чувството е неизразимо.
Новобранец, явих се в полка, облякоха ме с войнишки дрехи и ми зачислиха кон. Беше кобила, малко тромава, а пък и своенравна, сякаш неподходяща за кавалерийската служба. Но понеже и кавалерията се извеждаше от военните формирования, никой не си даваше труд, пък и не си позволяваше да харчи пари за нови коне. Такива нито се купуваха, нито пък се мобилизираха. По тази причина и в кавалерията се появиха пешаци, тях ги пращаха в обслужването – косачи, подковачи, сарачиЕНо аз имах късмет, попаднах в напълно комплектован ескадрон с добре обучени коне. Зачислиха ми кобилата Буба. Не знам чие е било хрумването така да нарекат животното. Останалите коне си имаха подходящи за тях имена – Арап, Алчо, Белчо, Сивчо и т. н. Все мъжки, горди имена. Само Буба носеше нежно женско име. Тази кобила се превърна за мене в досадна господарка, защото трябваше да я обслужвам като неин верен слуга – зобях я, чистех я, къпех я в реката, решех я с чесалото… Туй са все задължения на кавалериста, който освен да върти сабята в разните саблени хватки, трябваше да върти и коня си във всичките трудни кавалерийски фигури. А Буба беше свенлива като селско девойче. Дето не позволяваше да я пипат на деликатни места, това е едно, но и друго – подразнеше ли се от нещо, самоволно излизаше от строя като пуснало се от хорото ощипано момиче. В началото и аз се разсърдвах, пробвах да я вразумя с едно малко камшиче, но началството беше бдително, пък и аз разбрах, че от такава педагогика нищо няма да излезе. Потупвах я по задницата, отърквах лице в шията й, почесвах я по муцуната, захарчета й давах, тя ги обичаше. Започна да ме гледа с такъв един поглед, направо влюбена. Стигна се дотам, че когато трябваше да я разхождам след водопой, тогава язденето на конете е забранено, аз не я дърпах подире си с юздата, тя сама тръгваше подире ми. Изобщо, отношенията ни станаха много сърдечни, защото и аз я обикнах. Дотук не съм казал, че Буба имаше особен цвят на косъма – бяла, но някак си особен бял цвят, почти жълтеникав. Тя беше руса кобила. Аз харесвам русите жени. И жена ми е руса, малко пт иначе, но пак руса.
За Буба мога да разказвам безкрайно. Но няма да пропусна как тя ме спаси от тежко наказание, а може би и от обвинение в дезертьорство. Не знам дали споменах, че полкът беше дислоциран в един крайдунавски град. Навярно съображенията за това са били и равнинната област, и някогашните по тези места смели кавалерийски атаки на българската конница през войните – Балканска, Междусъюзническа, а после и в Европейската. Но такива конни сблъсквания повече нямаше да има. Конницата си отиваше. Аз бях един от последните изпратени в кавалерийската школа. Завърших я с първи офицерски чин, но в полка не се върнах. Така се случи, че станах репортер в армейски вестник. Показвах известни умения в писането. По онова време, както и сега, важна стана темата за модернизацията на армията ни. Времената се бяха променили и макар да беше мирно, нали знаеш войнишката поговорка: „Искаш ли мир, готви се за война“. Така си беше.
Но аз не довърших разказа си за отношенията ми с Буба. Веднъж, когато къпехме конете в река Дунав, моята кобила се подплаши от нещо и както бях завързал юздата за китката си, тя наостри тревожно уши и заплува по реката. Ама все навътре, към голямото течение. Тя плуваше, влачеше и мене, а пък аз не умеех да плувам. Като едното нищо ще се удавя. Навярно бяхме пресекли фарватера, който бележеше и границата. От отсрещния бряг румънските граничари крещяха, чувах гласовете им. После започнаха и да стрелят. А Буба продължаваше натам. Представи си само, излизаше, че ние с нея ставаме бегълци, дезертьори. Но когато покрай нас се появиха фонтанчета от румънските куршуми, Буба сякаш изведнъж се осъзна – направи завой и заплува обратно, към нашия бряг. Не помня как успях да я прегърна през шията. Пристигнахме благополучно – не се удавихме, пък и куршум не ни улучи. Вече на сухото, тя се отърси от водата и изпръхтя, дишаше тежко, хрипкаво. Аз, изплашен не на шега, благодарно я пошляпвах по врата и я поведох към коневръза.
Няма да ти разправям какво стана сетне – нито за разправиите, нито за наказанията, нито пък за това, че едва се отървах от военен съд. Но това, което се случи, още повече ме привърза към Буба, с която скоро се наложи да се разделя.
Изминаха почти две години. Тогава получих от вестника, в който вече работех, командировка в разформироващия се кавалерийски полк. Моят полк.
Поисках да ме отведат в конюшнята. И като видях завързаните за коневръза коне – трийсет, четирийсет ли бяха – нещо ме стисна за гърлото. Едва не се разплаках, толкова много се развълнувах. Запитах: „Има ли тук една кобила Буба?“. Само това попитах и някъде откъм края на редицата чух силно цвилене, а над конските гърбове се показа вдигнатата глава на Буба, обърната към мене. Тя ми се обаждаше. Беше познала гласа ми.
Изтичах към нея. Бръкнах в джоба си за захарче, както правех някога. Но преди да й го подам, тя ме млясна по устата с цялата си широка конска уста. Бърните й, топли и влажни, залепнаха на лицето ми с една странна пневматика. Ей Богу, това ме разплака.
Заминах си, а след това повече не се обадих да попитам за Буба. Боях се от отговора. Вече продаваха кавалерийските коне за впрегатен добитък или пък ги пращаха в кланицата…
Мъжете често си разказват войнишки преживелици. Този разказ изслушах от един мой съученик, служил някога в кавалерията.
ИМАНЯРИ
– Стелика-а! Дане! Силивестъре!
Така зовеше децата си чичо Никола, застанал на високия Дунавски бряг, където е и къщата им. Те са мои приятели, с тях играя на пясъка или пък се къпем в плиткия проток между брега и гористите върбалаци на дългия остров, образуван от речните наноси. Майка им, медицинска сестра, е румънка. Това обяснява и донейде странните им имена.
– Татко, викате ли ни? – с тънък момчешки глас запитва Силвестър, най-малкият от братята. След като разкажа и за тях, ще стане ясно защо те се обръщат към своя родител в такава изискана форма.
Тънкият ветрец донася отговора на обичания татко:
– Елате тука, вашата мама, парче по парче ще ви нарежа, по дърветата ще ви окача!
Това ме разсмива, но и трите момчета, изглежда, не се боят от страшната заплаха. Те също се скриват в шумака и се кискат. Нямат намерение да се подложат доброволно на наказанието, което навярно са заслужили, защото са оставили прасето гладно и не са пръснали зърно на кокошките. Ние се мушваме по криволичещата пътека, гъсто зашумена и влажна, бръмчаща от разлетелите се комари. Бягаме надалече от бащината закана. А чичо Никола, добродушният иначе родител, разбрал смисъла на синовното неподчинение, се прибира у дома си, за да свърши несвършеното от синовете му.
Играта ни продължава чак додето огладнеем или пък слънцето изостави напечените ни изгорели гърбове. И нищо, че сме боси, с вехти, изподрани ризки, моите приятели имат самочувствието на родени в благородническо потекло.
Чичо Никола е човек, преминал средната възраст. Той е изчел всичките Джек-Лондонови романи за златотърсачи и скитници. Втълпил си е, че е последният потомък на нещастния, посечен от турците цар Иван Шишман. Дявол беше пуснал на недоучилия човечец тази муха, която всяко лято го подгонваше да търси скритите нейде съкровища на царя. Той разполагаше с карта, или по-скоро несръчен чертеж с химически молив, с проявени по хартията петна от дъждовни капки, или пот, защото я носеше под ризата си и твърде рядко я показваше на събеседниците си, седнали и те на самоделната пейка пред къщата. Той нищо не работеше, жена му издържаше семейството с парите от болничната си заплата. А неговата отговорност беше друга – той трябваше най-сетне да открие и да донесе Иван-Шишмановото злато, за да промени съдбата си на обеднял царски потомък.
– Аз няма да претендирам за престола на цар Борис Трети… (Тогава този също последен цар беше още жив. Той беше подписал вече смъртните присъди на генерал Владимир Заимов и на поета Никола Вапцаров, чийто живот заплашваше династията му, додето той даже и не се догаждаше за намеренията на чичо Никола)… Ще поискам само – продължаваше нашият златотърсач, – да ми се отдели една губерния като Русенска област – беше си я избрал, – за да прекарам в нея старините си.
Наивните му желания изненадваха слушателите, които вече почти вярваха на обясненията му, както сочи и тази карта, кой знае от кого начертана и един Господ знае как попаднала у него. Тази карта влудяваше въображението за несметното съкровище. То се намирало в една голяма пещера под водите на река Тополница, някъде между Карлово и Калофер. Натам поемаше всяко лято чичо Никола, нарамил торбичка с хляб и сирене, за да се върне пак със същата торбичка, но вече пълна само „с насрани гащи“, както присмехулно твърдеше един друг бай Колю, който съвместяваше длъжностите на санитар и шофьор на болничната линейка.
Но чичо Никола не се обижда. Той добродушно споделя иманярските си приключения и оправданията си за няколкомесечното отсъствие.
– Трябва да се направят само две неща. Да се заприщи и да се изпомпи реката или пък да се отбие, за да вдигна аз железния капак, с който е затисната пещерата…
После следват обяснения за магии, заклинания, ужасии от избегнати опасности и така нататък и така нататък, додето всичко се превърне в една вълшебна приказка.
Чичо Никола беше продал наследените от него нивици, беше ги пожертвал за идеята на живота си. Той беше от старото класическо поколение иманяри, които преживяваха от мечтите си. Те копаеха, ровеха земята и се тешаха само с подсказвания и недомлъвки, които замъгляват мозъците им.
Макар да рискувам да се смразя с археологическата наука, ще си призная: симпатични ми са онези, старите иманяри заради романтизма им, заради чудесното въображение, заради приказките и вълшебствата, с каквито и сега ни забавляват.
Седя си аз на пейката в кварталната градинка. Покрай мене преминават хора, те вървят и говорят по мобифоните си за сделки, за бизнес, за долари и за всякаква друга валута, за незнайни пари, без да се смущават от никого. Седя си аз на пейката и дочитам във вестника антрефилета за нови археологически разкрития, за тракийски колесници, царски гробници, езически храмове и всякакви други чудеса, на които днешната ни държава на духа разчита, за да се избави от немотията си.
– Какво пише там? – кривва глава към вестника Кръстьо. Той е пенсионер, но по-рано е работил в някогашното геоложко предприятие. Какъв ли не е бил – багерист, валякчия, сондьор. Той е виждал как бликва нефт, виждал е как се копае златоносна руда и той е изравял с дълбачката си плетени метални ризници, копия и шлемове, мраморни стели и глинени съдове. Така и у него се е разбудил спящият изследовател. Казвам какво съм прочел.
– От мене да го знаеш – убеждава ме той. – Тука, под краката ни, тече една голяма нефтена река. Аз мога да я уловя, но държавата не помага! Събудя се нощя и всичко виждам като на картинка. Ако пък ме качиш на айроплан, мога да ти нарисувам откъде и накъде течеЕ
Опитвам се да му обясня, че нефтени реки няма, но убеждението му е непоколебимо. Той вече многократно е изпращал предложения до учени, специалисти, държавни управници.
– Отговор от никъде! – тюхка се той. – И аз искам да оставя едно добро на хората, но ти ми кажи как да стане тази работа, като не ми вярват?
Забелязвам как помътнелите му сълзящи очи заблестяват, във влагата им проблясват искрици. Човекът се вълнува.
– Четеш за гробници. Ами ти знаеш ли къде се намира гробът на хан Кубрат?
– Зная…
– Трънки. Нищо не знаеш ти! Ами гробът на хан Аспарух?
– Него никой го не знае.
– Глупости, глупости! Тука е той. На сто километра от нас, ама е на четирийсет метра под земята, затова още не са го отворили. Заровени са там четиристотин коня и всичките са със златни юзди. Самият Аспарух е със златната си ризница, до него е заровена и царицата му – и тя е със златна корона. Ще знаеш, аз всичко това го усещам, виждам го ей тука на… – той почуква с пръст челото си. – Онзи ден ходих в тукашния музей, разправям им на музейните. Те се под-смихват и ме побутват да си ходя: „Добре, добре, бай Кръстьо. Ще я проверим тая версия. Ако излезе вярна, ти ще станеш пръв учен. Но ти какво ще спечелиш от това? На, гледай ни нас, всичките сме на една заплата…“
Слушам го. Този всеотдаен добряк ме трогва. Неговите разкази ме връщат в детството, в годините на приказките и на чудодейните предания, които правят живота ни очарователен, красив и възможен.
Завчера пак прочетох във вестниците, че са заловили банда рушители и крадци на старини. Разкрит бил тъмен канал за износ на антики…