Панко Анчев е литературен критик и историк на българската литература. Интересите му са насочени към социално-политическите идеи в литературата от Възраждането до наши дни. Автор е на книгите „Творци и слово“, „Човекът в словото“ и „Съвестта на думите“, както и на много студии, статии и рецензии.
Изборите за българските евродепутати предизвикаха шок у почти всички политически партии. Шокирани бяха и широките социални слоеве. Стана ясно, че нещо много сериозно вече не е както преди; че нещо съществено се е променило безвъзвратно. Станало е, а не сме били готови да го посрещнем, осъзнаем и назовем. Оттук и усещането за някаква политическа криза (да не говорим, че се чуха думи за „разпад на държавността“ и прочее словесни недоразумения).
Всяка радикална промяна поражда усещането за криза. Но никоя промяна не идва изневиделица, внезапно, чудодейно. Във всички случаи тя се подготвя от обстоятелствата, дълго и постепенно набира сили и облик, за да ни се яви, когато вече е напълно готова. Но макар да знаем за тази й закономерност, защо пак изтръпваме пред нея и обезумяваме от нейния образ? Защото не следим внимателно тенденциите, не изучаваме явленията в тяхната дълбочина и причинно-след-ствена връзка, а обикновено чакаме някой отвън да ни напомни, че нещо се е случило. А който сега пръв се окопити и отърси от шока, пръв разгадае същността на новата ситуация и пръв се нагоди към нея, ще е в състояние да извлече най-много ползи и ще гарантира успешното си съществуване като политически и социален субект. Затова не бива да забравяме 20 май.
Отношението на гражданите към тези избори и реакциите на политическите партии след 20 май показват несъмнено, че политическият живот вече е друг. Настъпили са дълбоки изменения вътре в обществото. Разслоението в него е в общи линии приключило, настъпило е относително равновесие между новите класи, „революционната ситуация“, която дълго време държа в напрежение хората и политиците, а улицата предизвикваше „буря и натиск“ върху държавата, е отшумяла. Дошъл е очевидно моментът на „деполитизиране“ на обществото, когато е политиката, а икономиката владее държавата.
Затова и опитите да се „напрегнат“ отделни съсловия и да се революционизира ситуацията чрез протести и стачки за увеличение на заплатите, промяна в ръководствата на търговски дружества, за да се повлияе от улицата върху властта, са толкова вяли, скучни и неефективни. Неефективни са и опитите да се увеличи избирателната активност на населението, защото този род политика, сведена до състезание между партиите, вече не интересува хората. Те все повече осъзнават, че не владеят властта. А и самата власт (друг е въпросът коя партия доминира в нея) е силна и колкото и да са чести и бурни вътрешните й конфликти, тя е стабилна и няма да позволи каквито и да било размирици.
Тук обаче трябва да уточним нещо, което според мен е особено важно: свидетели сме на това как
„корпоративната държава“ окончателно е овладяла „националната“.
Това не бива да се разбира в смисъла, че, видите ли, мафията е заграбила властта и днес управляват порочни икономически интереси. Днес просто управляват икономиката, корпорациите, едрият (национален и интернационален) бизнес. Имаме работа с друг тип държава, както е във всички високоразвити страни в Европейския съюз. Това означава, че властта повече не е „на работниците и селяните“, не е на партиите, а на съсловията, които притежават парите и информацията. Ето го новия суверен, поради което тя е натоварена с нови функции и основни задачи, които непременно е длъжна да изпълни. Няма непорочна власт, но тази съвсем не претендира да е такава и все повече си го признава открито.
Това променя парадигмата на политическия живот. „Обръчът от фирми“ не е най-изящната метафора на този живот, но бързо трябва да привикнем към подобен образ на политиката в България. Фирмите, разбира се, не правят съответен обръч около някоя партия само за да я финансират, а за да формулират основните й цели, когато са във властта и когато са в опозиция, и я направят политически инструмент и изпълнителка на тяхната воля. Партията е необходима, за да превежда езика на бизнеса и корпорацията на езика на избирателя и симпатизанта, защото все пак властта се печели с избори, а не с бойни патрони и полицейски палки. Партията оформя и мобилизира електоралното тяло и чрез надежди и перспективи за бъдещето осигурява на съответната част от корпоративната държава (разбирай „корпорация“) до законодателната и изпълнителната власт. Партия, която не работи за корпорациите, т.е. за бизнеса и не прилага либерални методи в управлението на държавата, а се изживява практически и в представите си единствено като „партия на бедните и слабите“, не може да се задържи дълго във властта и брутално е изхвърляна от нея. Дори преди това да е събирала симпатиите и любовта на стотици хиляди хора и да е побеждавала убедително на изборите. Глобалното общество вече е отрекло традиционните представи за политика и политическа власт, които Просвещението роди и направи задължителни за цялата модерна епоха, но като че ли ние, българите (и най-вече БСП), още не го знаем или се самозалъгваме, че не е така.
Да осъзнаеш тази истина, не означава, че „всички са маскари“ и продажници. Не, не всички партии и политици са „маскари“ и продажници, но за да упражняваш властта, трябва да осъзнаваш нейната сила и принадлежност. И, разбира се, да помниш, че не става дума да обслужваш единствено Златния милиард, т.е. богатите, а бедните да захвърлиш на произвола на съдбата. Откъдето и да произлиза властта, и комуто и да принадлежи тя, оня, който я упражнява, е длъжен да се грижи за всички и да облекчава болките на страдащите и онеправданите. И ако днес не си в състояние да разрешиш техния главен екзистенциален проблем, поне да заявиш, че си в състояние в някакво бъдеще да го сториш. А дотогава да правиш възможното да бъдеш солидарен и съпричастен с тези хора и да не ги забравяш.
И именно поради това днес важен смисъл придобиват политическите идеологии. Това се видя и на последните избори. На тях практически всички изгубиха, защото не знаеха, а и нямаха какво да кажат на избирателите. Очевидно е, че с лозунги от типа „Социална България в солидарна Европа“ никого не ще убедиш да тръгне след тебе. Този лозунг на БСП е доказателство, че партията е изгубила представа за реалността или ако я има, не знае как да я формулира с думи пред своите членове, симпатизанти и избиратели. В БСП все още витае някаква илюзия за политическа непорочност и девство на политическата власт и политическите послания. Партията се оплита в постулатите на изтърканата комунистическа риторика и на либералното мислене и се чуди защо твърдото й ядро я изоставя и гласува за други партии, а либерално настроените не желаят да я видят и чуят. Тя хем иска да упражнява властта, хем да се запази чиста и неопетнена от нея. Хем ще увеличава пенсиите, хем ще намалява безработицата, а не знае как да направи и двете едновременно, защото се срамува да каже, че и двете засега са почти непостижими. Иска й се да бъде напълно социална партия, но пелтечи в обясненията защо трябва да е и либерална. Мъчи се да убеди хората да гласуват за нея, а не знае как да ги убеди, че тя е техният политически представител.
Ако беше ясна нейната идеология, крайната й цел и отношението й към новия тип власт, т.е. към корпорациите и корпоративната държава, тя смело и открито щеше да заяви своите послания и да запази привържениците си. Но бидейки във властта, тя осъзнава, че никак не е лесно да постига онова, което възрастните й членове настояват и пред които е дала някакъв не съвсем ясен и смислен обет, че ще бъде вечно с тях. Хората си мислят, че пенсиите не се увеличават, защото парите за възрастните се отклоняват чрез корупционни схеми и се присвояват от определени личности. Корупция вероятно има и в средите БСП, но не тя спъва изпълнението на т.нар. социална политика. Плахите опити на премиера да обясни причините, не се възприемат, защото и той не казва цялата истина. А истината е от идеологически характер, не от финансов.
Сега обикновено не се говори за идеология. Някой е втълпил, че днешното общество е деидеологизирано, но това не е вярно. Истината е, че колкото повече една държава забогатява, толкова повече се размиват резките граници между съсловията и класите и намалява откритото им противопоставяне. Затова и съществуват множество партии, всяка от които се стреми да привлече към себе си повече хора. Но хората отиват при една партия, ако тя говори на техния език и онова, което искат да чуят от нея, и виждат в нея своя представител в публичната власт. А по какво ще разберат каква е тази партия, ако не по нейната идеология. Идеологията е система от възгледи и ценности, които очертават дългия път и крайната цел. Не само хлябът събира хората в една партия. Човек гласува не с това, което е в джоба му, а с политическото си съзнание. Той може да е беден и пак да гласува за дясна партия, и богат – за лява. „Лявото“ и „дясното“ са политически принципи, а не социални разделители. И когато една партия се определя като „лява“ или „дясна“, тя не казва още нищо за себе си и не бива да си мисли, че автоматично привлича избиратели.
Идеологията е начин на говорене, който изисква определени думи и изрази, определен стил на изразяване. Хората обръщат внимание на стила, на експресията и очарованието на думите. Партийните структури и добрата организационна работа са от изключително значение за печелене на избори, но още по-важен е начинът на говорене.
А БСП не умее да говори
Историческата роля на БСП днес е да бъде партия-държавник, т.е. да работи за съхраняване на държавата, за развитието на икономиката и подобряване положението на българите. Тя трябва днес да обедини вътре в себе си „лявото“ и „дясното“, да проведе либералните реформи, които десните не могат да осъществят, защото несъществуват като партии, и да управлява в коалиции с противоположни на себе си сили. БСП трябва да осъзнае властта като единственото средство за изпълнение на политическите цели. Ако не е на власт, па макар и в сложна коалиция, либералните реформи ще бъдат (както вече бяха) далеч по-жестоки и нечовешки. Няма кой друг, а и не бива да има, да управлява днес освен коалиция под ръководството на БСП. Всички останали варианти са изключени, защото са пагубни за България. Но БСП като партия и нейните членове и избиратели трябва да се съобразяват с реалностите и да не искат повече, отколкото могат да получат. Всяко несъобразяване с реалностите води до тежки последици, каквито виждаме, че настъпват днес.
За съжаление, у БСП липсва перспективност в политиката й. Ето, сега тя мисли как непременно да не загуби изборите в областните центрове, а не съобразява, че победа чрез залагане върху не съвсем перспективни кандидати, които не се възприемат от местните партийни ръководства, ще я лиши от перспективата да спечели по-късно парламентарните. Страхът от загуба тресе партията и тя се люшка от крайност в крайност, проявява неувереност, колебливост и дори страх от уличния натиск. Ако знаеше какво иска и към какво се стреми, тя щеше и по-категорично да определя кои да са нейните лидери и щеше да се избави от излишни неконцентрирани жестове (оставки и след това избиране на същите хора), точни и ясни щяха да бъдат посланията, в които щеше да има по-малко празна риторика и повече конкретност.
Ето това според мене ни каза 20 май. Каза ни го точно и ясно и ако цялата БСП не го разбере и възприеме, ще настъпят тежки дни за България. Винаги когато над България са надвисвали сурови и дори безнадеждни времена, съдбата е възлагала на нашата партия да управлява държавата. Както сега. От нас зависи дали ще е задълго, или ще преживеем пореден провал.
