ДРУГИЯТ 11 СЕПТЕМВРИ

0
153


35 години от убийството на Салвадор Алиенде
Датата 11 септември е наситена с особено силен драматизъм за милиони хора по света. На 11.09.2001 г. при ужасяващите самолетни атентати в Ню Йорк и Вашингтон загинаха близо 3000 невинни хора. А „независимите” масмедии старателно не пропускат ежегодно да ни напомнят за тази трагедия, за която американците трябва да се сърдят най-вече на своите спецслужби, които, улисани в подривна дейност срещу други страни, не успяха, а вероятно нямаха и интерес да предотвратят. Защото този трагичен случай бе чудесен повод за САЩ да изградят необходимия им образ на новия глобален враг – световния тероризъм. А него да използват за ограничаване на демократичните права и свободи на гражданите в страната (виж закона „Patriot Act”) и да започнат войните в Ирак и Афганистан, където досега са избити над 1 милион души.

Но за жертвите на един друг, многократно по-кървав 11 септември, „свободните” масмедии грижливо забравят да споменат. На тази дата през 1973 г., преди 35 години, демократично избраното правителство на Чили насилствено бе свалено от кръвожадна военна хунта начело с диктатора ген. Аугусто Пиночет. В продължение на 17 години военните с нечувана жестокост определяха живота на чилийския народ, а като главнокомандващ армията Пиночет запази властовите си позиции чак до 1998 г. В резултат от неговия фашизоиден режим стотици хиляди чилийци са прокудени от родината, десетки хиляди са изтезавани и избити в концентрационните лагери и е нанесена неизлечима травма в съзнанието на обществото.

На тази фатална дата, 11 септември 1973 г., около 14 часа в неравностойно сражение с превратаджиите за президентския дворец „Ла Монеда“ в столицата Сантяго загива президентът Салвадор Алиенде – надеждата за едно по-светло бъдеще не само на Чили, но и на развиващите се страни от целия свят.

Салвадор Алиенде е роден преди 100 години на 26.07.1908 г. в най-големия пристанищен град Валпарайсо, в заможно семейство на баски изселници от Испания, по бащина линия, и на имигранти от Белгия по майчина. Баща му е високопоставен държавен нотариус в пристанищната администрация на града. Младият Алиенде завършва медицина и специализира педиатрия. Още в ранните си години, подобно на своя дядо – Червения Рамон, той се проявява като политически активен човек с висока чувствителност към социалната неправда.

Алиенде се включва в радикалното движение „Напред“ и взема участие в разразилите се в началото на 30-те години на миналия век бунтове срещу тогавашния профашистки диктатор Карлос Ибанез дел Кампо, за което е арестуван. Но и след освобождаването си от затвора той не е в състояние да се посвети само на благородната си професия. Отчайващата бедност и несправедливост в родината му са непоносими за неговата будна съвест.

През 1933 г. Алиенде става един от съучредителите на Социалистическа партия на Чили (СПЧ) и неин секретар за района на Валпарайсо. Четири години по-късно, през 1937 г., той е избран за народен представител на СПЧ в чилийския парламент. По-малко от година след това, след изборната победа на първия Народен фронт в Чили („Frente Popular”) под ръководството на Педро Агиера Серда, доктор Салвадор Алиенде е назначен за министър на здравеопазването и заема този пост до оттеглянето на социалистическата партия от коалицията с радикалите. През 1945 г. с голямо мнозинство Алиенде е избран за сенатор от района на Валпарайсо. През 1952 г. е издигнат за кандидат-президент от СПЧ, но и на следващите два вота през 1958 г. и 1964 г. не успява да се наложи над кандидатите на обединената десница. В края на 1967 г. като влиятелен сенатор Алиенде организира спасяването и извеждането през Чили на оцелелите бойци от разбития партизански отряд на легендарния аржентински лекар-революционер Ернесто Че Гевара, убит на 9.10.1976 г. в съседна Боливия. На този негов жест десните сили в Чили реагират като ужилени и настояват за отнемане на политическия му пост, но не успяват да се наложат.

През 1969 г. социалисти, комунисти, социалдемократи, леви християндемократи и радикалната левица се обединяват във втория Народен фронт на Чили, Unidad Popular (UР), който отново издига Салвадор Алиенде за кандидат за президентските избори. На 4.09.1970 г. Unidad Popular печели изборите и доктор Салвадор Алиенде става президент на Чили.

Веднага след изборите агентите на ЦРУ организират първия атентат срещу Алиенде и срещу лоялния към него главнокомандващ армията ген. Рене Шнайдер. Президентът оцелява невредим, но при опита за отвличане близкият до него генерал е тежко прострелян и три дни по-късно умира. Това се оказва фатално за бъдещето на социалистическото правителство на Алиенде.

Икономическата политика на Алиенде е изключително успешна. Още през първата година от неговото управление приходите на трудещите нарастват с цели 60%, а цените на основните хранителни продукти и на наемите са замразени, обучението и образованието стават абсолютно безплатни за всички, държавата отпуска на всяко дете безвъзмездно дрехи и по 1 литър мляко на ден, а детската смъртност намалява с цели 20%. Държавата стартира мащабна строителна програма за настаняване на 500-те хиляди бездомни семейства. Безработицата се понижава от 8,8% на 3,1%, а икономиката реализира ръст от завидни +11%. В центъра на стопанската политика на Алиенде е национализацията на природните ресурси, на медните мини и въгледобива, на основните промишлени отрасли като текстилната индустрия, национализацията на всички банки, включително и на чуждестранните, както и широка аграрна реформа в полза на безимотните селяни, при която се преразпределят милиони декари земя, владение на едрите латифундисти. (До 1970 г. 4% от най-богатата част от населението притежават 80% от обработваемата земя). Одобрението на тази социална политика сред населението е огромно – на комуналните избори през 1971 г. Народния фронт UР печели 50% от гласовете.

Новата икономическа политика на страната, обаче, силно обезпокоява американските мегакорпорации. След Куба Чили се очертава да се утвърди като втората социалистическа държава в задния двор на САЩ – Латинска Америка, което представлява удар и по доктрината „Мънроу”. Северноамериканските мегаконцерни като ITT (International Telephone and Telegraph Company), Anaconda Cоoper Company, Kennecott и др. (т.нар. Комитет на четиридесетте), които се притесняват за апетитните си печалби в Чили, след като правителството на Алиенде въвежда висок данък върху дейността на транснационалните корпорации в страната и дори национализира някои от тях, лобират пред стратезите във Вашингтон. А те, от своя страна, вдигат на бойна тревога ЦРУ.

Като първа стъпка в реакцията си срещу събитията в Чили Съединените щати прибягват до познатия механизъм за задушаване на прогресивни правителства: през 1971 г. президентът Никсън дава разпореждане „to make the economy scream“ (да се накара икономиката да пропищи) и налага тотално търговско и финансово ембарго на страната. През 1973 г. този акт има тежки последствия за стопанството на Чили. Разразяват се инфлационни процеси, но въпреки това Народният фронт печели парламентарните и избори с 44%.

Освен икономическата блокада експертите по подривна дейност в Ленгли посягат и към по-сериозния арсенал на ЦРУ и още през 1971 г. организират строго секретната операция „Fubelt“ за директно сваляне на Алиенде чрез военен преврат. В плана участват неофашистката партия на Чили „Отечество и свобода“ (Patria y Libertad), Националната партия (Partido Nacional) и пучистки настроените военни от гарнизона в Антофагаста. Дълбоко законспирираната операция на ЦРУ с чилийските военни се координира от американския дипломат Хари Шлаудерман, който още през 1965 г. участва в инвазията на САЩ срещу Доминиканската република. За реализиране на заговора ЦРУ отпуска в продължение на 3 години по 10 млн. долара на месец. Тогавашният директор на американското разузнаване – Ричард Хелмс, коментира по-късно операцията по следния начин: „Никога в моята кариера като шеф на ЦРУ не съм преживявал такава секретност и никога преди и след това не съм разполагал с такава неограничена власт“.

На 11.09.1973 г. настъпва часът за действие. По време на съвместно американско-чилийско морско учение, в което участват бойни кораби и на САЩ, патрулиращи в близост до чилийската акватория, командването на военноморския флот на Чили обявява началото на преврата. Той се ръководи от новоназначения само преди 3 седмици главнокомандващ на чилийската армия ген. Аугусто Пиночет. Още през 1965 г. Пиночет преминава продължително обучение в САЩ, откъдето най-вероятно са и тесните му контакти с ЦРУ.

Рано сутринта, в 6,20 ч., демократично избраният президент Салвадор Алиенде е уведомен за метежа. Последвалите му опити да се свърже с лоялните към конституцията висши военни са неуспешни – всички те са вече арестувани. Доктор Алиенде с близките и приближените си и със своите телохранители се отправя към президентския дворец „Ла Монеда“. В 8,00 ч. пучистите отправят ултимативно послание по радиото Алиенде да се оттегли от поста си. След като той недвусмислено отказва, те заплашват, че ще бомбардират президентството. Обсадените вече защитници на „Ла Монеда“ категорично отхвърлят ултиматума.

В 11,55 ч. бойни самолети бомбардират президентския дворец и работническите квартали на столицата, където спонтанно се сформира съпротива срещу превратаджиите. Но невъоръжените привърженици на президента нямат никакъв шанс срещу танковете и бомбардировачите на хунтата. Заклетият демократ и пацифист Салвадор Алиенде водеше страната си към новото общество на социалната справедливост не чрез революция, а със средствата на парламентарната демокрация и въпреки предупрежденията за готвения преврат не допусна да се раздаде оръжие на населението. Mирея Балтра, член на Комунистическата партия на Чили и министър на труда в кабинета на Алиенде, си спомня: „Работниците искаха оръжие от мен.“ Хосе Mойя, член на Движението на революционната левица МIR (след преврата то е организатор на въоръжената съпротива), разказва как в неговата фабрика са очаквали оръжията: „Чакахме цялата нощ срещу 11 септември 1973 г., но оръжията ги нямаше. Чувахме изстрели от индустриалния квартал Сан Жоакин. Там имаха оръжие. Поне в текстилната фабрика „Сумар“. Нашата надежда беше, че и ние ще го получим всеки момент и ще можем да се борим. Но нищо не стана“. До последния момент Алиенде не е допускал, че неговите врагове ще си позволят проливането на кръв, за да постигнат престъпните си цели.

В 14,00 ч. метежниците провеждат решителната атака срещу президентството. При неизяснени и до днес обстоятелства в битката за „Ла Монеда“ трагично загива и големият хуманист и демократ доктор Салвадор Алиенде. Някои историци твърдят, че той е прострелян от превратаджиите, а други, че се е самоубил в последния момент, за да не попадне жив в плен. Независимо от причините за неговата смърт, доктор Алиенде завинаги ще остане в пантеона на безсмъртните като защитник на социалната правда и демокрацията.

Преди трагичната си гибел той завеща на поколенията своето предсмъртно обръщение към народа на Чили по радиопредавателя на обсадения дворец: „Това най-вероятно е последната възможност да се обърна към вас… На мен не ми остава никаква друга възможност, освен да заявя пред трудещия се народ: Аз няма да се предам! В този исторически момент ще заплатя верността си към вас с живота си… Те сега са по-силни и могат да ни победят, но не могат да спрат обществените процеси с насилие и престъпления. Историята е на наша страна и тя се пише от народите на света. Труженици на моята родина, искам да ви благодаря за вашата вярност… Да живее Чили! Да живее народът! Да живеят хората на труда! Това са последните ми думи и вярвам, че моята жертва няма да е напразна; убеден съм, че моите действия ще бъдат поне един символичен жест срещу измамата, подлостта и предателството!“ Тук излъчването на речта на доктор Алиенде прекъсва – президентският дворец и радиопредавателят са уцелени от бомба…

Смъртта на президента и на верните му сподвижници не задоволява кръвожадните палачи. След тяхното убийство хунтата на Пиночет веднага започва кървава разправа с народа. Карлос Mухикa, работник в металообработващия завод „Алуза“, разказва: „В деня след метежа по улицата бяха пръснати трупове на убити. Докарваха ги отвсякъде и ги оставяха тука. И ние нищо не можехме да направим. Арестуваха ме на работното ми място и ме отведоха в известната със зловещата си слава Villa Grimaldi. Там ме проснаха на parilla (грил), пружина от легло, на която се провеждаха мъченията с електрошок.“

По данни на неправителствената организация „Amnesty International“, в концлагерите на Пиночет: „Estadio Nacional“, „Londres 38“, „Pisagua“, „Chacabuco“, „Dowson“ и създадената от немски изселници около Паул Шефер след ІІ Световна война фашистка „Colonia Dignidad“, превърната в лагер по времето на Пиночет, само през първата година на метежа са избити или безследно изчезнали между 5000 и 30 000 леви активисти. А в рамките на инициираната от ЦРУ „Операция Кондор“, в която пряко участват разузнаванията на общо осем южноамерикански военни диктатури по това време (Чили, Аржентина, Парагвай, Уругвай, Боливия, Бразилия, Перу и Еквадор) се считат за избити общо около 50 000 души, а за безследно изчезнали още 35 000 активисти на леви движения.

Една от най-известните жертви на зверствата на главорезите на Пиночет е незабравимият чилийски музикант и певец Виктор Хара, брутално изтезаван и убит в превърнатия в концлагер национален стадион на столицата, където са интернирани още 40 000 души. Преди да ликвидират Хара, му чупят китките, за да не може повече да свири на китара. Въпреки жестоката болка той се изправя и запява пред десетките хиляди интернирани химна на Unidad Popular („Venceremos“ – Ние ще победим). Войниците около него подивяват – Хара е покосен от картечница. А тялото му е изхвърлено на улицата. Погребението му се превръща в масово неподчинение срещу кървавия режим. Хиляди се стичат да си вземат последно сбогом от любимия певец сред кордони от военни с насочени автомати срещу тях. Хората спонтанно скандират „Companero Victor Jara – Presente – Ahora y siemre“ (Другарят Виктор Хара – Присъства – Днес и завинаги).

Но често телата на жертвите дори не могат да бъдат погребани – убитите са изхвърляни от военни самолети над Тихия океан над райони, за които се знае, че са обитават от хищни акули. Международни организации считат, че общият брой на интернираните в тайните затвори и концентрационните лагери достига 100 000 души, като по-голямата част от тях са изтезавани по най-жесток начин, който надхвърля представите на човека. За онагледяване на тази непонятна за нормалния разум варварщина си позволяваме да цитираме симптоматичните показания (колкото и ужасяващи да са те) на една от изтезаваните десетки хиляди жертви – млада жена, арестувана през октомври 1975 г. във военното поделение Арика в гр. Ла Серена. Потресаващите показания са направени пред Комисията за политическите затворници и изтезанията (накратко Комисия „Балеч”), която днес разследва престъпленията на режима на Пиночет.

„Когато ме заловиха, бях бременна в 5 месец… Изтезаваха ме с ток, като ми вкарваха електроди във вагината и в ануса… Изтеглиха ми ноктите от пръстите на ръцете и на краката… Постоянно ми нанасяха удари с тояги и с прикладите на пушките си. Имитираха екзекутирането ми, като стреляха по мен, но без да ме уцелят – чувах как куршумите се забиват до мен в стената. Инжектираха ми психофарматици като пентотал, принуждаваха ме да пия различни медикаменти и ми внушаваха, че под тяхно влияние ще дам показания… Връзваха ме разкрачена на земята и вкарваха плъхове и паяци във вагината и ануса ми, усещах как те ме хапят… От побоища редовно припадах, когато идвах на себе си, бях цялата в кръв… Караха другите затворници да ме изнасилват, но те отказваха, за това ги смазваха от бой…“

По отношение на масовите изтезания в затворите самият ген. Пиночет никога не си е правил труда дори да отрича зверското насилие, което е смятал за необходима част от своята политика. Изтезанията е трябвало да парализират чрез шок и ужас политическите му противници. Характерно в това отношение е следното негово изявление: „Народът е заразен с комунизъм и за да ликвидираме този бацил, трябва да приложим инструментариума на изтезанията.“

Сред най-известните жертви на главорезите на ген. Пиночет е днешната социалистическа президентка на Чили – лекарката Мишел Бачле, която заедно с баща си е била интернирана. Баща й, ген. Алберто Бачле, умира вследствие на мъченията, а вината му се е състояла в това, че остава до край лоялен на демократично избрания президент и на конституцията на своята родина. Друга човешка съдба, която разтърсва света, е тази на изпратения в концлагер на полярния остров Доусън (от архипелага Огнена земя) известен ръководител на чилийската комунистическа партия Луис Корвалан.

От около 8-милионното население на Чили над 1 милион души са принудени да емигрират след 1973 г., за да спасят живота си – предимно в съседните латиноамерикански страни, Мексико, Източна Европа и най-вече в бившата ГДР, в Швеция и Франция. Но за прокудените дори опасното прекосяване на Корделиерите не е гаранция за оцеляване. Тайните служби на Пиночет – „DINA“ и наследника им „CNI“, в рамките на подкрепяната и от другите латиноамерикански разузнавания, както и от ЦРУ операция „Кондор“ откриват и ликвидират противниците на режима и зад граница. Добилите най-широка популярност политически убийства извън Чили са тези на левия генерал Карлос Пратс, застрелян от агенти на „DINA“ през 1974 г. в Буенос Айрес, Аржентина, както и 2 години по-късно на бившия външен министър от правителството на Алиенде – Орландо Летелие, във Вашингтон.

Този зловещ терор и смъртта на доктор Салвадор Алиенде разбиват сърцето и на световноизвестния поет на Чили – Пабло Неруда, който почива само 2 седмици след пуча от сърдечен удар, а къщата му е разрушена от военните, за да заличат спомена за него.

Понастоящем в Чили се подема Борбата за спомените. Забравата, която военната хунта наложи на народа за периода 1973 – 1990, доведе до това, че тази част от чилийската история и до днес остава в голяма степен непозната за широки кръгове от младите. Колективната памет на Чили не успя да се възстанови и по време на няколкото центристко-социалдемократически правителства на Concertation Democratica, които в общи линии не посмяха да променят значително политиката на режима на Пиночет. Спомените са живи, но фрагментирани и атомизирани. Случките се знаят само от непосредствените участници, ако все още са живи. „Миналото след 17 години диктатура и 20 години неолиберализъм е все още важно. То е част от историята, която сами преживяхме и която трябва да познаваме, за да вземем бъдещето в ръцете си“, споделя Луис Пелиза, профсъюзен деятел.

За разлика от грижливо поддържания мит от корпоративните масмедии на цивилизования свят за уникалните стопански успехи на неолибералната икономическа политика на Пиночет и неговите съветници от клуба на т.нар. Chicago Boys, възпитаници на гуруто на неолиберализма, проф. Милтън Фридман, реалността в Чили, представена от голите цифри, е доста по-различна. Усреднените стопански и социални показатели от управлението на хунтата са много по-лоши от тези от времето на Салвадор Алиенде и на социалдемократическото правителство на Патрисио Айлвин, който идва на власт след Пиночет през 1990 г. И това е факт, въпреки че само седмици след кървавия преврат САЩ започват да наливат на своето кръвожадно отроче финансови средства в размер от стотици милиони долари. Независимо от тези подаяния, инфлацията в Чили експлодира и във втората половина на 70-те години достига 600%, а усреднена за целия период на диктатурата тя е около 100% на година. Средният годишен икономически ръст е само 2,6%, а в периодите 1974/75 г. и 1982/83 г. дори е отрицателен с -12%, респективно -15%. За сравнение – стопанският растеж през първата година от управлението на Алиенде е +11%, а след Пиночет по време на социалдемократическото правителство от 1990-1995 г. годишният ръст е +7,8%. В началото на 80-те години неолибералната икономическа политика на Пиночет и неговите американски съветници води до масов фалит на банки. Страната натрупва за сравнително кратко време огромен външен дълг в размер на близо 20 млрд. долара. Безработицата експлозивно нараства до над 30% през 1981 г., а помощите за уволнените са съкратени наполовина. За сравнение: по време на управлението на Алиенде безработицата е десет пъти по-ниска и е малко над 3%. Номиналният ръст на приходите на населението намалява с 20%, а цените на стоките и на услугите от първа необходимост ескалират вследствие на постоянната инфлация. Правителството осезаемо орязва разходите за здравеопазване и образование с 37%. Стойността на местната валута, песото, се обезценява с 50%. Вследствие на тотално антисоциалната политика на военния режим, живеещите в бедност достигат в края на 80-те години 44% от всички граждани. Този показател е с няколко пъти по-висок в сравнение с управлението на Салвадор Алиенде и значително над нивото на бедността в средата на 90-те години, когато социалдемократическото правителство на Айлвин с целенасочена политика за реално нарастване на доходите на населението и увеличение на държавните разходи в социалната сфера успява да намали живеещите в недоимък на 27,5%.

И докато в годините на управлението на Пиночет все по-широка част от народа пропада в социалната бездна, една малка прослойка натрупва несметни богатства. Заможните 10% вече получават 47% от общите приходи на обществото в страната, а 50% от народа от долната половина на социалната стълбица само 16,8%. А нарастването на бедността означава неминуемо и глад за засегнатите – само през първите месеци след преврата на ген. Пиночет цената на хляба скача с цели 36 пъти, а 85% от чилийското население е сринато под нивото на бедността. И докато през 1970 г. най-бедната част от населението приема все пак по 2019 калории на ден, през 1990 г. този показател вече е паднал с 20% – на 1629 калории. А по данни на Световната здравна организация минималната граница, след която един човек гладува с всички, свързани с това негативни последици за неговото здраве, е 1900 калории на ден.

Между финансово облагодетелствалите се от кървавия неолиберален режим е и самият генерал, срещу когото след 1998 г. освен съдебните дела за масови убийства и престъпления срещу човечеството бяха издигнати и обвинения за присвояване на държавни средства и за пране на пари в особено големи размери. По време на разследването се потвърди, че вашингтонската РИГС-Банк, която е търговската банка на Международния валутен фонд, е изпрала милиони долари на генерала, който е поддържал 125 сметки в нея. А вашингтонските банкери дори услужливо са разкрили специално 2 офшорни компании с фиктивно седалище на Бахамските острови и единствено поле на действие – да прикриват, перат и легитимират внасяните от диктатора в банката средства.

Но за съжаление процесите не успяха да бъдат финализирани и Пиночет, който до самия си край се ползваше с щедрата подкрепа на официален Вашингтон и консерваторите във Великобритания, приживе не получи никакво друго справедливо възмездие за своите ужасяващи престъпления, освен че бе принуден да живее в разкош под домашен арест. Със стотици, приети още от военната хунта, изгодни за нея закони и с постоянни заплахи от нов преврат генералът блокираше разследванията срещу неговия режим. Но днес 25 души от кабинета на Пиночет вече са получили дългогодишни присъди за своите престъпления по служба, а още десетки такива процеси чакат своята развръзка. Последното успешно завършило съдебно дело в Чили бе срещу Контрерас, директор на бившата тайна служба DINA, която е виновна за смъртта и изтезанията на хиляди хора след 11.09.1973 г. За своите престъпления Контрерас съвсем наскоро бе осъден два пъти на доживотен затвор плюс още 200 години.

В центъра на стопанската политика на военната хунта в Чили и на нейните икономически консултанти от Чикагския университет („Chicago Boys“) е познатата и в България неолиберална шокова терапия, на която сме подложени след 1990 г. Тя включва тоталната либерализация на трансфера на стоки и капитали; безкомпромисна приватизация на безценица на всички стопански отрасли и обществено значими услуги (транспорт, здравеопазване, образование, енергоснабдяване); значително редуциране на държавните разходи в социалната сфера; намаляване на вносните мита и на корпоративните данъци до символични нива; заливането на страната с вносни стоки, които ликвидират местното производство; срив на публичното пенсионно осигуряване и неговото заместване с частно и други подобни рецепти от отровната кухня на либералните стратези.

Но няма по-отблъскващ пример за имперското лицемерие на САЩ от арогантните им претенции да бъдат признати за световен „защитник“ на демокрацията и човешките права от тяхната политика спрямо Чили. Достатъчно е само да сравним ембаргото, с което те задушаваха най-демократичното правителство в Латинска Америка, със стотиците милиони долари, с които те заляха кръвожадния режим на ген. Пиночет и да се запитаме: кои демократи и чии интереси подкрепиха тогава „самозваните защитници на демокрацията“? Въпросът е риторичен и не се нуждае от отговор – той е ясен. Но за съжаление не за всички и не за политическите инфантили, които наивно вярват и на най-примитивната манипулация.

И днес още споменът за зловещия режим на ген. Пиночет (и не само той) лепне като мръсно, кърваво петно върху лъскавия костюм на САЩ, с който техни политици и военни кръстосват на борда на смъртоносните си самолетоносачи земното кълбо и безцеремонно натрапват на света своите разбирания за мир, свобода, право и демокрация.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук