САЩ И ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА ГЕН. ПИНОЧЕТ

0
178

Авторът на тази статия, Роджър Бурбах, е директор на Центъра за изследване на Америка (CENSA), чете лекции в Института за международни изследвания на Калифорнийския университет в гр. Бъркли. Заедно с Джим Тарбел той написа книгата “Имперското високомерие: Джордж Буш и надменността на империята”. Неговата последна книга се нарича “Делото Пиночет: държавен тероризъм и глобално правосъдие”.
На 11 септември 1973 г. в Сантяго видях в небето чилийски бойни самолети. Само миг по-късно чух взривове и видях стълбове дим в небето – гореше президентският дворец Ла Монеда. Там загина Салвадор Алиенде, демократично избраният президент на Чили.

Смъртта на ген. Аугусто Пиночет (10.12.2006 г.) ми навява, в качеството ми на американец, спомени за военния преврат и ролята, която изигра американското правителство в насилственото сваляне на Алиенде. От момента на избирането на Алиенде за президент, през септември 1970 г., администрацията на Никсън започна срещу него тайна кампания.

Хенри Кисинджър, тогавашният съветник по националната сигурност, заяви: “Аз не виждам причина, поради която ние сме длъжни да гледаме спокойно на това, че тази страна, заради безотговорността на собствения си народ, се превръща в комунистическа.” След няколко седмици бе убит генерал Рене Шнайдер, който подкрепяше патриотичните сили в качеството си на армейски главнокомандващ. Той бе убит при неуспешен опит да бъде провалено встъпването в длъжност на Салвадор Алиенде.

През следващите 3 години терористичните групи, поддържани от САЩ, взривиха и разрушиха държавните железопътни линии, електростанциите и важни пътни възли, за да предизвикат хаос и да попречат на нормалния живот в страната. Според заповедта на Никсън целта бе “икономиката да бъде принудена да крещи”. Американските корпорации, като например ITT, също взеха участие в дестабилизацията на страната.

В разгара на борбата за контрола върху Чили Алиенде упорито настояваше за запазване на демократичните институции в страната. Той имаше широка народна подкрепа дори в периода, когато икономиката едвам тътреше нозе и всички мислеха, че конфронтацията е неизбежна.

Никога няма да забравя последната голяма демонстрация на 4 септември 1973 г. в Сантяго, когато „Аламеда“, големият булевард в центъра на града, бе изпълнен със стотици хиляди хора. Те искаха да минат пред президентския дворец. А там, на балкона, стоеше Алиенде и приветстваше масите. Това въобще не приличаше на митинг, на който правителството разгонваше хората от предградията и селцата. Тези хора излязоха на улицата поради дълбоко усещане за дълг, за вяра в правителството, и бяха готови да го защитават докрай.

В резултат на преврата бяха избити хиляди хора, в това число и моите американски приятели Чарлс Хорман и Франк Теруджи. САЩ знаеха за тези зверства, и побързаха да подкрепят военния режим, да отворят пак кранчето на икономическите помощи, затворено по времето на Алиенде. Когато роднините на Хорман и Теруджи се обърнаха с питане за изчезването и смъртта им, американското посолство и Държавният департамент, заедно с военната хунта, блокираха разследването на обстоятелствата по случая. След четири седмици аз избягах от Чили обратно в САЩ, за да направя всичко възможно за осъждането на престъпленията на Пиночет и на моето правителство.

1989 г. се върнах в Чили за изборите. Тогава, след 17 дълги и жестоки години, Пиночет бе лишен от власт. Но още 8 години черната му ръка заплашваше Чили, тъй като той остана главнокомандващ на армията. В края на краищата, в резултат на ефикасна работа на международното правозащитно движение, Пиночет бе задържан в Лондон, през октомври 1998 г., и бе обвинен в престъпления срещу човечеството. След 100 дни той бе изпратен в Чили поради проблеми със здравето. Чилийският съд, начело с Хуан Гусман, се приготви да се защити от десните радикали и привърженици на генерала и от военните, като лиши Пиночет от съдебен имунитет. Такъв му се полагаше поради статуквото на пожизнен сенатор, което той си подари след напускането на армията.

В хода на съдебния процес започнаха да изплуват нови подробности от участието на САЩ в преврата и в репресиите. Това се отнася най-вече за ролята на Кисинджър. Чилийските съдии се опитаха да принудят Кисинджър да даде свидетелски показания, но американското Министерство на правосъдието се отказа от сътрудничество. Френските съдии също издадоха указ за разпит на Кисинджър, като му дадоха да разбере, че Пиночет няма да избегне международен съд. Така че няма нищо чудно, дето Кисинджър написа статия във “Форийн афеър”, където порица съдиите, че използвали принципа за “универсална юрисдикция” за привличане под отговорност на нарушителите на човешките права.

Мишел Бачле, президентката на Чили, чийто баща умря в затвора по време на управлението на Пиночет, се отказа да организира държавно погребение на ексдиктатора. Трябваше да свири само военен оркестър. Едуардо Контрерас, чилийски юрист по правата на човека, заяви, че “Пиночет трябва да бъде погребан като обикновен престъпник”, и добави – “диктаторът умря на 10 декември, Международния ден за защита на човешките права, сякаш самото човечество бе избрало особения миг да прочете окончателната присъда, и то каза на диктатора – “стига”.

Погребението на Пиночет съвпада с разследването на престъпленията срещу човечеството, извършени от администрацията на Буш, които са дори много по-ужасни от престъпленията на бившия чилийски диктатор.

Подигравката на историята е в това, че Пиночет умря в последния работен ден на Доналд Ръмсфелд като министър на отбраната. Както и Кисинджър, и Пиночет, Ръмсфелд също може да прекара остатъка от земните си дни в опити да избегне преследването на националните и международните съдилища. Единадесет иракски затворници от Абу Граиб и арестуваните саудитци в Гуантанамо подават искове в немски съдилища срещу Ръмсфелд и другите американски военни и граждански длъжностни лица, включително и Генералния прокурор на САЩ Алберт Гонсалес. В петъка, когато Ръмсфелд произнесе своята прощална реч пред колегите си в Пентагона, адвокатите от американския съюз за граждански свободи заявиха във федералния съд във Вашингтон, че Ръмсфелд и трима висши военни трябва да бъдат привлечени под отговорност по делата за мъченията над иракски и афганистански затворници.

Делото срещу Пиночет сформира едно ново поколение правозащитници и юристи. Те правят всичко възможно, за да спрат безнаказаността на чиновниците, гражданските и военни ръководители, включително и тези на САЩ, замесени в държавен тероризъм, нарушават най-безскрупулно човешките права и погазват нормите на международното право.
–––––––––––
Подбор: Иван Аладжов

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук