Беше 4 септември 1970 г. Добре си спомням изборната победа на Салвадор Алиенде. И невероятната радост, която постепенно обземаше народа. Както и усмивките, и прегръдките на непознатите хора по улиците, които повече не се чувстваха чужди един на друг, защото бяха щастливи като нас.
На този 4 септември 1970 г. в Сантяго приключва зимата. Здрачаваше се. Дълго очаквахме резултатите от този оспорван избор за президент – твърде продължително за тревожното нетърпение на онези, които се надяваха на победа за Левицата. За тези, които нямаха търпение да излязат на улицата и да дадат израз на радостта си.
Отначало се дочу тревожна вест: кандидатът на десницата изпреварва противниците си. Привържениците на Хорхе Алесандри напуснаха богаташките квартали и се спуснаха надолу, към центъра на града, развявайки с неистова радост чилийски знамена от прозорците на колите и организирайки оглушителен концерт с клаксоните. След това слухът беше опроверган и предварителните резултати коригирани. Сигнализиращите тихомълком се оттеглиха обратно в богатите си имения в подножието на Корделиерите.
А ние продължихме да чакаме. И изведнъж като че ли вълна премина през тълпата: Алиенде води! Алиенде, подкрепян от лявата коалиция, Unidad Popular. Социалисти, комунисти, радикали и леви християндемократи се бяха явили на изборите обединени срещу разделената десница. И изведнъж – победа! Ние все още се колебаехме и не можехме да повярваме. Но резултатите сами говореха. Това не беше грандиозна победа с мащабно разместване на политическите пластове, но това слабо ни интересуваше. С над 36% от гласовете кандидатът на Левицата явно превъзхождаше стария консерватор Алесандри. Християндемократът Радомиро Ромич беше изостанал още по- назад. За първи път Левицата печелеше избори с Алиенде. Вечният губещ на президентските избори след три неуспеха със сарказъм се изрази, че на гроба му би трябвало да се постави плоча с надпис: „Алиенде, кандидат за президент“, сега опроверга лъжливите прогнози на политическата Касандра.
Хората ликуваха, подскачаха и викаха: „Който не скача, е реакционер“. Ние се прегръщахме, за да се убедим, че не сънуваме. Не беше ли Чили чудесна страна! И не бяха ли великолепни тези политизирани до мозъка на костите си чилийци!
Настъпи тъмна нощ, повея влажен септемврийски хлад. Но кого ли го бе грижа за това? От бедняшките квартали в южната и източната част на столицата се стичаха хора към Аламеда, главната улица на Сантяго. Те бяха заметнати с пъстри вълнени шалове и пончоси: жени, деца с издути бузи и големи учудени очи, сухи, нервни мъже с бледа кожа и гладко сресани коси. Празнично настроение обхвана ликуващата тълпа. За да помогнат на оскъдното улично осветление, за да се сгреят и да разкарат мъглата, хората запалиха огньове на радостта. От уста на уста се разнесе мълвата: Алиенде ще говори.
На първия етаж на Централата на студентския съюз на Чили (FECH) набързо бе инсталирана усилвателна уредба – в сърцето на столицата, срещу хълма Санта Лучиа, главното място за всички срещи в града. Алиенде се обърна с мегафон към множеството. Речта му очевидно беше импровизирана. Невероятната радост от победата в борбата, която той води от тридесет години, подсказа на 62-годишния лекар истинските думи, с които той поздрави народа, благодари на подкрепилите го и призова всички към борба за повече социална справедливост. „Въпреки трудностите, които ни очакват – каза той – Чили ще се промени из основи.“ И всички разбраха, че от този момент нататък „тортата ще се обърне“. И че всички хора, изключени досега от благоденствието, най-сетне ще намерят своето място на общата национална трапеза.
„Dulche Patria…“ Запя се химнът на Чили, всички пляскаха с ръце, викаха и в изблик на необуздана радост не си спестиха и обичайната за чилийците вулгарност: „Viva Chile, miеrda!“ – „Да живее Чили, проклетото л…!“
…
У т р о т о на Б е з с и л и е т о
11-ти септември 1973 г. Спомням си атаката към посолствата. Превратът на Пиночет от 11 септември предизвика вълна от паника в Левицата, ликуване в Десницата и примесено с неясен страх облекчение при християндемократите.
От месеци насам правителството на Unidad Popular предупреждаваше за опасността от преврат. Но вярваше ли някой в това? Комунистите непрекъснато уверяваха в лоялността на армията, въпреки че само три месеца преди това беше осуетен опит за преврат. Правителството на Алиенде беше заложило всичко на идеята, да води Чили към социализма само със средствата на буржоазната демокрация и правовия ред. То не желаеше да намесва нито армията, нито да въоръжава народа. Тази пацифистка аксиома никъде не бе предвидена от Маркс. И затова, когато всичко започна и дворецът Монеда беше бомбардиран, Левицата се оказа неподготвена за събитията. Разрази се пълна трагедия. Девизът беше: „Всеки да се спасява, кой както може“.
Реката Рио Maпоче, която тече през Сантяго, всеки ден влачеше телата на убитите през нощта. Минувачите стояха безмълвно на брега и втренчено гледаха водата. Имаше претърсвания на жилища и арести, всеки ден все повече. За главите на водещите личности на Unidad Popular бяха обявени премии. Поетът Пабло Неруда се оттегли в своята опустошена къща в Сантяго в очакване на смъртта. Концентрационният лагер в гигантския стадион Estadio de Chile се пълнеше все повече с мъже и жени, които така и не разбираха какво ги очаква. Един аржентински социолог с ирландски произход и име беше арестуван в болницата, където жена му раждаше. Вината му беше вероятно толкова малка, че три дни той просто беше забравен върху едно трикрако столче, преди да бъде освободен. Той разказа, че на стената са били изложени списъци с имената на издирваните леви активисти. Политическата принадлежност на всеки един от тях е била подробно отбелязана. Имало е дори специален списък за „чужденците“, в който той, не без чувство за гордост, се бе открил на второ място. Очевидно тайните служби на военните не бяха спали по време на управлението на Алиенде.
Тъй като бях не само чуждестранен журналист, но и специално изпратен от френското правителство професор, ме затрупа лавина от молби за помощ. От приятели, от приятели на мои приятели и от непознати: всички те имаха нужда от спешно съдействие. Но не само чилийските леви бяха в опасност. Мнозина латиноамериканци също бяха в капана. Бразилци, боливийци, уругвайци бяха потърсили убежище в Чили от репресии в собствените си страни. И се оказаха изправени пред дулата на армията. Къде да отидат сега?
Аз и моята жена изградихме, доколкото бе възможно, мрежа за директна помощ и се обърнахме към дипломати, които познавахме и към други французи. Заедно с Вероника Д., кореспондент на Agence France Presse, с Жак д`А., колега от Валпарайсо и с много други съмишленици изготвихме списък на „приятелските“ и „равнодушните“ посолства. На първо място в първата категория бяха представителствата на Мексико, Аржентина, Швеция (благодарение на един забележителен мъж на име Харалд Еделщам) и Франция (с посланикът Пиер де Ментон). От обратната страна се откроиха с нежелание за помощ и затворени врати посолствата на страните на Източна Европа, Съветският съюз, Федерална Република Германия и Холандия. Говори се, че един от техните посланици извикал дори полицията, за да отстрани човек, който се бил спасил, качвайки се на едно дърво на посолството, но с единия си крак е бил все още на чилийска територия и молел за защита.
Холандия претърпя, обаче, интересна метаморфоза. Една неделна утрин ме посети познат холандски дипломат: „Току-що изпратих самолета с моя посланик, който ме принуди да отклоня Вашата молба за помощ. И тъй като сега изпълнявам неговите функции, още утре ще наема една къща и ще назнача готвачка. А Вие ще можете да настаните там всеки, когото поискате.“ Идеше ми да го прегърна. Неговото решение сигурно е спасило живота на няколко души. Не можех да чакам до следващата сутрин. Трима комунистически депутати от моя списък бяха във висша степен на опасност. Веднага ги изпратих в сигурната къща.
Често голямото затруднение не беше да се намери посолство с отворени врати, а по-скоро да се прекарат през тях нуждаещите се от помощ. Хунтата бе поставила пред всяко посолство военни постове, които проверяваха всеки, които искаше да влезе или да излезе от там. Този, който будеше и най-малкото съмнение, биваше арестуван на място и завързван с белезници към близкото дърво или просван по очи на тротоара. След това идваше полицейска кола и го откарваше. И въпреки това полицията можеше да бъде надхитрена. Така например бяхме забелязали, че входът към белгийското посолство в богатия квартал „Providencia” се намира в задънена улица. При смяна на часовите, полицаите напускаха своя пост и отиваха в началото на улицата, за да изчакат колата със смяната. В този интервал от няколко минути можеше да съпроводим кандидатите за политическо убежище (но без да тичаме!) до посолството и да ги прекараме през строго охранявания вход.
Най-накрая настъпи момента, в който и ние, които помагахме на бегълците, трябваше да напуснем страната. Сбогувахме се с чилийците и ги оставихме да свикват с Пиночет, с репресиите, с полицейските забрани, с икономическия ултралиберализъм.
За седемнадесет дълги години. …
–––––––––––––––––––––––––––––-
Превод: Иван Аладжов и Любен Аладжов
