ЧИЛИ И СТРУКТУРНИТЕ ПРОГРАМИ НА МВФ И СБ

НЕОЛИБЕРАЛНАТА ИКОНОМИЧЕСКА ЛАБОРАТОРИЯ – ЧИЛИ

Проф. Бело е активист на новите социални движения и ръководител на международната неправителствена организация – „Фокус върху глобалния Юг“. Дълги години той е живял, учил и преподавал в САЩ и е пряк свидетел на събитията в Чили до кървавия преврат на 11.09.1973 г. В своя анализ той прави разобличителна дисекция на стопанската политика на Пиночет, провеждана под ръководството на неговите американски съветници от ултралибералната школа на проф. Милтън Фридман, на Международния валутен фонд (МВФ) и на Световната банка (СБ). Години наред шоковото преструктуриране на икономиката на Чили от режима на Пиночет бе представяно на света, включително и у нас след 1990 г. като пример и модел за подражание. И мнозина политици като хипнотизирани следваха рецептите на съветниците от МВФ и СБ, а медиите усърдно разпространяваха сагата за икономическите успехи на Чили. Но очистените от неолибералната пропаганда голи цифри, които ни представя професор Бело рисуват една съвсем различна реалност за този мрачен период от историята на Чили.
Иван Аладжов
35 години от убийството на Салвадор Алиенде.
В началото на 80-те години на миналия век бяха раздадени на редица задлъжнели страни така наречените структурно-напасващи кредити (СНК). Тяхната краткосрочна цел бе, да се спасят големите банки от богатия Север, отпуснали прекалено много кредити, които страните-длъжници вече не бяха в състояние да обслужват. Дългосрочната цел на подобна кредитна политика бе да се обвържат и интегрират икономиките на страните от бедния Юг към световната икономика, доминирана от индустриалните гиганти на развития Север. За постигане на тези цели, Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ) отпускаха на послушните длъжници от Третия свят нови кредити в размер на милиарди долари, които директно се трансферираха като лихви към частните банки-кредитори. За да получат, обаче, тези СНК-кредити, правителствата на Развиващите се страни трябваше да се задължат да проведат реформи т.нар. структурно-напасващи програми (СНП), които би трябвало да направят народното им стопанство по-ефективно и да предизвикат устойчив икономически растеж. Условията за отпускане на СНК-кредити включваха следните изисквания:

· Премахване на ограниченията за чуждестранни инвестиции в индустрията, банковото дело и други финансови дейности. Местното производство и банки вече не могат да се ползват от преференции и да бъдат защитавани от конкуренцията на чуждестранните инвестиции.

· Преориентация на народното стопанство към износ, за да може съответната държава да акумулира валутните средства за обслужване на дълговете си, което я прави зависима от международната икономика. Последиците от подобна политика са влошаване на снабдяването на населението с местни индустриални и селскостопански продукти и намаляване на стоковото разнообразие в полза на монокултурите за износ.

· Намаляване на заплатите на заетите в производството, с цел увеличаване „конкурентноспособността“ на експорта. Радикално съкращаване на държавните разходи, включително и на разходите за здравеопазване, образование и за други социални нужди, с цел ограничаване на инфлацията и концентриране на наличните финансови средства за разширение на експортните производства. С този акт се ликвидират и последните останки от социално-значимите обществени услуги.

· Намаляване на митата, на импортните квоти, както и на останалите ограничения по вноса, с цел да се улесни интеграцията на съответната страна към световната икономика.

· Обезценяване на местната парична единица спрямо твърдите валути (американския долар), за да се повиши конкурентноспособността на износа.

· Приватизация на държавните предприятия, с цел да се предостави още по-добър достъп за навлизане на чуждестранния капитал.

· Провеждане на широкомащабна програма за дерегулация, т.е. премахване на държавните предписания за защита на труда, на екологията и на природните ресурси, с цел намаляване на разходите за експортно ориентираните производства и увеличения на конкурентноспособността им. (Допълнително следствие от тази политика е, че и други държави – включително и развитите индустриални страни – бяха принудени да занижат нивото на заплащане и на социалните стандарти, за да останат конкурентноспособни.)

Вследствие на факта, че структурно-напасващите програми имат такова широко икономическо и политическо измерение, може да се направи извода, че приемането на структурно-напасващ кредит, всъщност представлява практически подчиняване на дадена страна под икономическия контрол на МВФ и СБ.

В началото почти нямаше държави, желаещи да получат тези кредити. Но избухналата в средата на 1982 г. криза на задлъжнялостта на развиващите се страни, предложи великолепната възможност, да бъде реализиран плана на правителството на Роналд Рейгън за ново подчиняване на изостаналите страни. Използвайки институциите на споразумението от Бретън Ууд (МВФ и СБ), американското правителство „настоя в този период на финансови проблеми, страните-длъжници да освободят своите икономики от контрола на държавата, като условие за отпускането на бъдещи кредити“.

В съответствие с указанията на американското министерство на финансите частните американски банки направиха възможността за преструктуриране на дълговете зависима от разрешението на Световната банка. Както можеше да се очаква, това разрешение излезе твърде скъпо на страните-длъжници, които се нуждаеха от кредитите на СБ, за да плащат редовно лихвите си към частните банки. Или, както се изрази един представител на американското министерство на финансите … : „Само страни, които се задължават да проведат пазарни реформи, ще получат помощ от Световната банка“.

Задлъжнелите страни нямаха друг избор, освен да капитулират. В началото на 1986 г. 12 от 15-те страни, определени от министъра на финансите на САЩ, Джеймс Бейкър като най-важни длъжници, между които Бразилия, Мексико, Аржентина и Филипините, се съгласиха да получат структурно-напасващи кредити. Делът на СНК в общия обем кредити на Световната банка нарасна от 3 % през 1981 г. на 25 % през 1986 г. В края на 1992 г. бяха раздадени вече 297 СНК.

13 години след първия СНК Световната банка обяви програмата от структурно-напасващи реформи за пълен успех. В своята публикация „Global Economic Prospects and the Developing Countries“ (1993 г.) банката убеждаваше, че перспективите за бъдещето за развиващите се страни са се подобрили, което се дължи на мащабните икономически реформи, между които особено вследствие на приватизацията, премахването на търговските ограничения и намаляването на бюджетните дефицити и външните дългове. Това обаче, представляваше мнението на едно малцинство.

Цяла редица обширни анализи, между които и един на МВФ, стигнаха до заключението, че СНК не са постигнали официалната си цел, да повишат икономическия растеж. Икономическият специалист от МВФ, Mohsin Khan, направи сравнение между страни, които между 1973 и 1988 г. са приложили стабилизиращите и напасващите програми и страни, които не са направили това и установи, че икономическият ръст на последните е по-висок. …

Тоталното разминаване между очакваните и получените резултати от структурно-напасващите програми (СНП) на МВФ и на СБ най-красноречиво може да бъде онагледено с примера на Чили от 80-те години на миналия век. Вероятно това е страната, която най-продължително бе подложена на въздействието на подобни реформи. Тяхното прилагане започна веднага след като на 11.9.1973 г. с кървав преврат срещу демократично избраното правителство на президента Салвадор Алиенде хунтата на ген. Пиночет завзе властта. Структурната реформа доби особено радикална форма, след като под ръководството на завършилите Чикагския университет икономисти и с благословията на новия диктаторски режим бе направен опит да се превърне силно зависимата от държавната регулация икономика на Чили в пълен пазарен рай. Всички механизми от арсенала на ултралибералните структурно-напасващи програми бяха приложени най-радикално с истински идеологически фанатизъм.

Така в края на 80-те години чилийската икономика се оказа наистина напълно реформирана:

· Приблизително 600 държавни предприятия бяха разпродадени и едва 50 останаха публична собственост.

· Чили се превърна от една от най-протекционистичните в една от най-отворените икономики. Всякакви количествени търговски ограничения бяха премахнати и за всички стоки бе въведена единна митническа тарифа от 10 %.

· Чуждестранните инвеститори чрез закупуването на участия в бившите държавни предприятия завзеха силни позиции в ключови отрасли на чилийското стопанство, като стоманодобива, телекомуникациите и въздушния транспорт.

· Вътрешният финансов пазар бе радикално дерегулиран.

· Страната бе силно интегрирана в международната икономика – общия търговски обмен през 1990 г. възлизаше вече на 54,4 % от Брутния вътрешен продукт (БВП), докато през 1970 г. този показател бе едва 35 %.

Световната банка и МВФ изиграха централна роля в тази трансформация и се гордееха със своите резултати. Но бяха ли постигнати въобще някакви положителни резултати? Отговорът на този въпрос зависи от това, кои критерии се поставят в основата на оценката. Ако успехът се оценява според въздействието върху външните дългове, то тогава резултатите от структурно-напасващите програми не бяха особено зашеметяващи. През 1991 г. външния дълг на Чили бе нараснал на 19 милиарда долара, което представляваше 49 % от Брутния социален продукт, а 9 % от Брутния вътрешен продукт (БВП) изтичаха от страната всяка година за погасяването на този дълг. Всъщност ситуацията беше дори значително по-лоша, тъй-като значителна част от дълговете, които бяха взети като облигации с фиксирана лихва на принципа „debt-equity swaps“, бяха заменени за обикновени акции от ключови сектори на чилийската икономика.

Ако пък се вземе устойчивият икономически растеж за основен критерий за успех, то тогава Чили при Пиночет въобще не може да се дава за пример. Както Рикардо Френч-Дейвис и Оскар Муньос изтъкват годишният ръст на БВП по време на ерата на Пиночет (1974-1989 г.) е само 2,6 %, докато усредненият икономически растеж за периода 1950-1961 г. е 4 % на година, а през следващото десетилетие 1961-1971 г. дори е 4,6 %. Ако се вземе като отправен показател годишното нарастване на БВП на глава от населението то тогава данните от трансформацията в Чили са дори още по-лоши. Този показател през 70-те години възлиза средно на 1,1 % (където се включват и 3 години от управлението на доктор Салвадор Алиенде с изключително висок икономически растеж – бел.прев.), а през 80-те години той спада на 0,9 %.

Резултатите са още по-отрезвяващи, ако се отчете и факта, че политиката на свободния пазар вкарва Чили в две тежки икономически депресии: първата през 1974/75 г., когато БВП се срива с -12 %, и втората през 1982/83 г. със спад от -15 %. Ленс Тейлър и неговите сътрудници констатират в своя доклад пред Международната конференция за световна търговия и развитие на ООН (UNCTAD), че „чилийската икономика е преминала, олюлявайки се, през един 17 годишен низ от катастрофални експерименти, въпреки щедрата подкрепа на МВФ и Световната банка“.

Причините за провала на МВФ и на СБ при преструктурирането на чилийската икономика са очебийни. Вследствие на комбинацията от ниска инвестиционна активност и радикална либерализация на търговията производственият сектор загуби почва под краката си и се сви от 26 % от БВП в края на 60-те години на средно 20 % в края на 80-те години. Дори и в абсолютни стойности производството намаля през 1979-1981 г. и едва през 1988 г. брутните печалби на индустрията отново достигнаха нивото от 1974 г. От друга страна предприятията от експортно ориентираните сектори като дърводобив, риболов, селско стопанство и минно дело изживяха силна експанзия. Това обаче, доведе до сериозни екологични проблеми. Изсичането на гигантски площи от девствените горски масиви `Аlerce`, увеличението на площта на монокултурите в селското стопанство, интензивният риболов, строежът на гигантски язовири и подмяната на естествените гори с плантации от бързорастящи, чуждестранни дървесни видове, всичко това доведе до масирана ерозия на почвата и настъпление на пустинята, до замърсяване на реките и техните устия в океана и до изчезването на много животински видове.

Вследствие на екстремната зависимост от износа на суровини и полуфабрикати и на свиващото се производство преструктурираната чилийска икономика беше значително по-нестабилна в края на 80-те години в сравнение с периода преди Пиночет.

Още по-непоносими от икономическите резултати на структурната реформа са социалните последици от радикалната пазарна политика: когато през 1983 г. избухна кризата на свръхзадлъжнялост и държавата (т.е. данъкоплатецът) пое огромните задължения на частните финансови институти, техните собственици и мениджъри, не само че не бяха наказани за проявена некомпетентност и безотговорност, но дори им бе разрешено да продължат дейността си.

За да може да плати тези загуби, държавата масивно съкрати социалните разходи, замрази заплатите и девалвира песото, което съответно още повече влоши живота на бедните. Ограничението на вътрешните разходи за стоки и услуги доведе до 15 процентово намаление на Брутния вътрешен продукт и до увеличение на броя на безработните само за една година с 30 %, чиито дял стагнира около 25 % и през следващите години. Реалното обезценяване на песото с 50 % доведе до почти 20%-ово намаление на покупателната способност за трудещите се. Новите безработни получиха минимална помощ, която при това се изплащаше и непълно от държавата.

Затова не е чудно, че в периода 1980-1990 г. делът на семействата, живеещи под „прага на абсолютната бедност“, нарасна от 12 на 15 %, а частта на тези, които живееха под „екзистенцминимума“ (но над абсолютната бедност) нарасна от 24 на 26 %. Това означава, че към края на ерата на Пиночет над 40 % от населението или 5,2 милиона от 13-те милиона чилийци изпаднаха в групата на бедните, при това в една страна, която винаги се е характеризирала с ясно изразена средна класа. Настъплението на бедността означаваше също увеличение на глада и недохранването. И е факт, че калорийната осигуреност на 40 % от населението, която 1970 г. възлизаше на 2019 калории, през 1980 г. падна на 1751 кал., а 1990 г. съставляваше вече само 1629 калории, което е значително по-малко от международната минимална норма за нормално хранене.

Структурните реформи в Чили имаха подобни опустошителни последствия и върху разпределението на доходите. Делът на 50-те % от най-бедните спрямо общите приходи на обществото спадна от 20,4 на 16,8 %, докато делът на най-богатите 10 % се повиши от 36,5 на 46,8 %.

Към тази и без това изключително висока цена на прехода трябва да се добави и замяната на едно популярно, демократично правителство с режим на военна диктатура. И тази промяна вероятно бе неизбежна, за да може да се проведе толкова разрушителна програма от икономически реформи. Това беше констатирано и в едно изследване на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), в което се стигна до извода, че платената от Чили цена за структурни реформи е „една от най-високите в Латинска Америка“ и „че реализирането на тези програми едва ли биха били възможни при едно демократично правителство“.

Горчивият чилийски опит от неолибералните структурни реформи в икономиката не е изключение. Комерсиалната глобализация на световната икономика в полза на богатите страни доведе до още по-голямо разтваряне на ножицата между Севера и Юга … И ако по време на 80-те години доходът на глава от населението на Юга оставаше непроменен, за развития Север той нарастваше средно с 2,4 % на година, за да достигне 12 510 долара за година, което е 18 пъти повече от средния доход на бедния Юг.

Най-тежките опустошения през това десетилетие понесоха онези страни, които най-силно бяха подложени на неолибералното преструктуриране. Структурните реформи бяха приложени с най-голямо усърдие в Латинска Америка, „което в значителна степен заличи успехите им, постигнати през 60-те и 70-те години“ – заключава Eнрике Инглесияс, президент на Интерамериканската банка за развитие. Броят на живеещите в бедност латиноамериканци нараства от 130 милиона през 1980 г. на 180 милиона през 1990 г. … „По-голямата част от цената на структурните реформи диспропорционално засегна средните и долните слоеве на обществото, докато горните 5 % не влошиха, а дори и подобриха своя стандарт на живота“. …

Според официално заявените си цели – решаване на проблема с дълговете на бедните страни и осигуряване на устойчив растеж при намаление на бедността и безработицата – структурно-напасващите програми на МВФ и СБ са пълен провал.

Но според техните скрити, стратегически цели, те представляват пълен успех. От Аржентина и Чили до Гана ролята на държавата в икономиката бе драстично ограничена. Държавните предприятия бяха приватизирани, защитните ограничения за трансфера на стоки и инвестиции от богатите към бедните страни бяха вдигнати и с почти религиозно усърдие им бяха наложени мерки за стимулиране на техния експорт. В резултат на всичко това задлъжнелите страни от бедния Юг бяха доведени от МВФ и СБ от една страна до състояние на способност да обслужват лихвите по непосилните за тях дългове и по този начин да гарантират печалбата на банките-кредитори от богатия Север. А от друга страна те бяха поставени в неоколониално подчинение на глобалния капиталистически пазар, който задоволява техните нужди под контрол и в интерес на мултинационалните концерни.
–––––––––––––––––––––––––––––-
Подбор, информация и превод: Иван Аладжов и Любен Аладжов