Нека се разберем още отначало! Твърдя определено, че модернизацията на обществото и програмните обновления на левите партии в него, както и визиите на тази модернизация са специфични форми на догонващо развитие и на въплъщения на някаква утопичност. Въпросът е каква може/трябва да бъде тази утопичност?
Как е възможно такова нещо!? Какви ни ги говорите или пишете!? Сигурно така биха възкликнали и възнегодували немалко от вас. А истината е, че тук ни се налага да се “сблъскаме челно” с известна парадоксалност, за да не кажа и абсурдност на тълкуванията. Това обаче може да се получи само на феноменално, повърхностно ниво, на равнището на привидността и видимостта на тези феномени. Иначе, при един доста по-задълбочен анализ, със сигурност ще видим или ще разберем основателността и сериозността на едно подобно твърдение. За мен казаното в началото има логическа консеквенция, защото всяка модернизация на социума, всяко програмно конструиране, конституиране, обновление на партия от даден тип са някакви обективации или опредметявания (друг е въпросът дали практически или само символически?!) на съответни модалности на “догонващо развитие” или на конкретен типове утопия. Защото от историята и съкровищницата на културата отдавна ни е известно, че съществуват такива варианти, при които догонването на дадени коти в бъдещето са органически свързани със или са вречени на завръщането към миналото, на възстновяване на вече преминали епохи, на възраждане на бивши, изначални, сакрализирани времена или нрави. Във всеки случай всичко зависи само от режимите на историчност, от смисловия филтър и от тълкувателния фокус, в които трябва да проблематизираме/интерпретираме тезите.
Всяка модернизация и всяко обновление са “догонване”, поне в два вектора. Първият е условен, метафоричен и относителен. И, всъщност, той не е “догонване” точно в автентичния, реалния вид. Той се “подвизава” в най-различни форми, като се прокарва под маските на процеси на частично, опосредствано сътворение, поетапно създаване, последователно осъществяване на целеви вериги и мрежи. А в това си качество, той е предимно символично пресъздаване, “догонване” на нещо. Вторият вектор е истински реалния, практически осъществимия и забележимия, понеже той е явна реализация на конкретно битуващи цели, стандарти и пр.
Първият вектор се отнася до догонване на идеални типове, исторически, обществени, идеологически постулирани идеали. Всяко “догонване” и е съотнасяне с известни концепти или конструкти, които обаче не битуват в този си чист вид в обективната действителност, а са цялостно и практически все още непостижими, нереализирани и несъществуващи. Те са духовно-културен, а явно не и материално осъществен код, който дефинира по иманентен начин обществените реалности. Неосъществени в “грешните земни” реалности, те пребивават в аксиалните небеса на историческия и идеологическия проект, а оттам насърчават и към въплъщенията им в обществено-историческия или в делничния, житейски и земен живот.
“Свалянето от небето на земята” на смислово-ценностните ядра и пълнежи на този проект е практическата реализация на конкретния тип идеал. Този тип “догонване” може/трябва да се оказва и постепенно, последователно, еволюционно или твърде буреносно, скокообразно и революционно осъществяване на йерархията в “дървото на целите” на този, цялостен и многообразен, неимоверно богат, но и аморфен вид на идеала (бил това, например, всесветският социалистически, световно-историческият комунистически идеал, Лявата идея изобщо или европейската мечта). За такова разбиране, приземяване и претворяване на идеала имаме исторически, разнородни и разнолики, доказателства.
В този смисъл, “догонването” реално се оказва специфично съизмерване с дадена утопичност, понеже идеалът може/трябва да отвежда в други, за съжаление, още несъществуващи времена или пространства, където неговите цели, ценности, норми и послания ще са вече реално постижими и съществуващи. Но това ще стане след някое време, в съвсем различно или доста по-друго историческо/обществено пространство, при наличието и действието на дадени условия. Смисловият филтър на разбирането за утопия/утопично ще обуславя интерпретацията на “догонващото развитие” на обществото. В този случай, утопичното е поставено в семантичните рамки на нещо, което сега отсъства изцяло, което ще е ситуирано някога и някъде.
Вторият вектор засяга, символно легитимира такова “догонване”, при което се оказва, че се преследва някакво историческо движение на сближение с вече битували или битуващи постижимости и дадености. Тук отсъства и утопичността в преди малко споделения неин вариант. Нещо, което на нас ни липсва, което никога не сме притежавали като практическа реалност, вече е битувало или сега битува на друго място. Нещо, което ще догонваме, което желаем и се стремим да постигнем и направим органична част и от собственото ни битие/мислене, вече е имало или има своите реални, практически (исторически и обществени) корелати, ефекти, своята пространствено-темпорална наличност или реална битийност. Тоест, имаме наличието на едновременна разновременност на различни общества, политически култури и практики, дори на социален прогрес, който се движи на отделни нива, с различно темпо и в различни форми. Едни страни и общества са по-напред, като “ледоразбивачи” на прогреса, докато другите ги догонват, исторически пътувайки след тях – самостоятелно или теглени на буксир (до духовен или направо по практически начин). Първите, в някаква степен и форма, по съвсем определени причини или в дадени обстоятелства, се превръщат в еталони, образци, дори в идеал с някои свои характеристики или специфики, за вторите, които пък искат да се сдобият с подобни референции и за себе си в някое следващо време.
Това е нашата днешна, а вероятно за известно време и бъдеща историческа съдба: да догонваме високоразвитите западноевропейски и демократични страни в общия контекст на евроинтеграционните ни процеси и ангажименти. Тук имаме известна символична утопичност, понеже трябва да се стремим да достигнем времена и/или пространства (принадлежали на други държави, общества, култури, цивилизации), където вече са били реализирани цели, социални идеали, практики на обществено развитие, изградени са стабилни институции и традиции на демократичен начин на живот, които тепърва предстоят да ни се случат – при евентуално успешно “догонване”. Таково “догонване” може да се превърне в идеологически кумир, фетиш, но то също може да бъде реалистично и практически действено, ефективно и наистина резултативно, даже и въпреки своята политико-идеологическа украсеност или обагреност.
В казуса “защо да не станем самите ние европейци като немците, французите, англичаните или скандинавците?” си сгушва патетична утопия. Тя има някои незрими граници и смислови корелации, с които ние сякаш не искаме да се съобразим, да проникнем в тяхната неотвратимост. Защото, колкото и да се доближаваме до тези нации по “европейскостта” си, ние никога няма да станем техни пълни подобия, “огледални образи” на стандарта, манталитета или дори на начина им на всекидневен/обществен живот. Не заради друго, а дори само понеже ние притежаваме, както и те самите, по-други орбити на историческо, национално-културно развитие, друга народностна душевност, които, както и да се променят, няма да станат изцяло и пълнокръвно немски, френски, английски или скандинавски по ценностния си пълнеж.
В днешните преломни реалности, приобщаването ни към Европа е също и догонване на европейски стандарти, постижения или практики, институционално легитимни, исторически доказали/доказващи своята ценност или полза. Когато ние достигнем тези критерии, равнища, практики на развития свят, или дори на Европа, в собствения ни обществен живот, те вече няма да са същите, да си стоят на място и в предишната или сегашната си темпорална форма, а ще са се придвижили още (или по-близо, или по-далеч от самите нас). Така отново ще ни се налага да “догонваме”, да се адаптираме и към онези, които ще са пред нас – в повечето или поне в някои аспекти, сфери. С течение на времето, европейските стандарти ще еволюират и мутират в смисловия си статус и патос, при това не по еднозначен и тъждествено безостатъчен, тавтологичен начин за отделните нации, народи и етноси. Възприятието и употребата им ще са доста зависими и от специфичния идентификационен профил, самобитност на отделните държави, общества и нации.
Налице ще са обаче поне два типа догонване, които са въплътени в общия контур или смисъл на такова догонване на европейските стандарти и практики. Първият ще е обвързан с постигането на вече присъщото от/за по-развитите държави, общества и култури. Вторият обаче вече ще се реализира едновременно и с предишния, т.е. той ще се осъществява “в крачка” с него, понеже Европа няма да ни изчаква да се развием до нейното сегашно равнище, а тя ще се движи по пътя си, с което отново ще полага пред нас нови предизвикателства и изпитания. Тоест, в догонващото си развитие България ще трябва да следи и да съобразява своето историческо движение с показанията на тези два специфични “часовника”.
В този аспект, всеки, който е ситуиран след първия, след лидера или след лидерите в света или поне само във/на Стария континент, ще трябва в определен контекст неизбежно да догонва изпреварващите го, да влиза в едно общо темпо, но, същевременно, да увеличава и другото свое темпо, което му позволява да намалява дистанцията си от първите.
Например, в прехода към демокрация по безотговорен и безразсъден начин се разруши и декапитализира много от натрупаното през предишния исторически етап. Постиженията и фондовете от вторичната социалистическа модернизация на българското общество бяха не само политически/идеологически дамгосани или отречени, но, още по-лошо, практически, обществено-вредно прахосанаи или почти унищожени. Политическият волунтаризъм в прехода вече оформи и съдбовна необходимост от “догонваща” реализация в две траектории на модернизация. Първата следва да възстанови и да компенсира модернизационното изоставане от по-преди постигнатото, макар и не в неговата отречена, предишна социалистическа същност и форма. Тоест, да възстанови онези нива на икономическо, културно и социално развитие, които притежавахме като общество и държава в началото на прехода, а и от които доста изостанахме. Понеже в някои сфери се върнахме на предмодернизационни равнища. Бе нужно повече от десетилетие и половина, за да достигнем някои равнища, които сме притежавали до паметната есен на 1989 г.
Втората модернизация вече трябва да е в съответствие с пулса на сегашното постмодерно движение и развитие на водещите страни и общества, и от което, при сегашната тотална криза, сме надалеч. Този пулс не може и няма как да изчаква да постигнем нужното в първата модернизационна траектория, а пък след това да реализираме и него. На практика, пред нашето настояще или близко бъдеще, стоят поне две модернизационни генерални задачи, сценарии, всяка със своя природа, които трябва да решаваме и осъществяваме едновременно. Едновременно трябва да се “модернизираме” и да се “постмодернизираме”. Иначе, няма шанс за спасение!
Странната симбиоза между модернизиране и постмодернизиране намери и специфични изражения и тълкувания в програмните или избирателно-програмните търсения и решения на политическите партии в прехода, в т.ч. относно естеството и дозата на утопията в тях. Лесно можем да се убедим в това, ако разлистим програмите както на нароилите се комунистически партии, така и демодираните визии за прехода, лансирани и прокламирани в програмните текстове на някои от социалдемократическите формации, възникнали след Промяната. В програмите за управление на немалко кабинети на дошлите на власт партии и коалиции може да се наблюдава висок относителен дял на ненаправеното от всичко обещано спрямо модернизацията на социума, т.е. нещо, което може да се тълкува като утопично или популистко-демгогско по време на неговото публично промотиране/прокламиране в различните изборни кампании, които са провеждани през годините на прехода.
Между двата вектора обаче не съществуват китайски стени, нито пунически войни, имунна несъвместимост или неизбежна враждебност. Понеже вторият вектор априори не дезавуира, нито пък изключва първия, а по специфичен начин “диалектически го снема” във или чрез себе си. Така “догонването” на дадени цели, постижения, примери и “върхове”, които са били някак си “покорени” от други (близки или по-далечни) цивилизационни, държавни, национални, обществени, политически или идеологически идентичности се оказва, че е част и от догонването на общ идеал, общи ценности, норми и принципи за даден тип на обществено развитие, а и за инструментариума му. Това е догонване на някакъв общ сценарий за развой на историята/социума, или на глобално-исторически проект за света и човечеството. Дали това ще бъдат катехизиса на европейските цивилизационни ценности, европейската мечта, европеизирания ляв идеал, европейски осмисленото свободно, справедливо, социално, хуманно ориентирано и ангажирано общество, или нещо друго, в условията на глобалния и постмодерен свят, ще са по-конкретни проблеми, дилеми, отговори и действия. (Специфично партикуларното историческо движение не изключва, нито се противопоставя радикално или даже безостатъчно на универсалното движение, което е възприето за наш идеал, еталон, пътеводна звезда, регулативен инструментариум или желан/дължим социален репертоар.)
Ако сега вече имаме някаква яснота за природата на догонването, неизбежно следва да възникне нов въпрос: винаги ли в лявото мислене/действие е присъствал семантиченият вариант на термина, визията, политико-идеологическата специфишка и инструменталност на такова разбиране и практическо експлоатиране на “догонването”? И ако той не е битувал винаги, то какви са били причините или основанията за това? Това е много съществен въпрос, който изисква своя отговор.
Ако хвърлим бърз поглед към историята на лявата идея и практика, няма да е трудно да установим, че темата за догонването не е сподвижник на тази идея, на левия идеал от времето на неговото историческо раждане, социално и политико-практическо прохождане. Тя не е пряко изведена и като фундаментално значима.
В епохата на раждане и утвърждаване на националните държави, тази тема няма статуса на съвременното й разбиране и ползване. Затова и няма да открием нейния дух, нейните следи и образи никъде в програмите на политическите партии, типични за онова време. Става дума за откриване на лика й в днешния му директен статус/патос и за проблематизиращи/интерпретативни матрици в сегашния им вид.
Съвременните глобални реалности са неимоверно, коренно по-различни от онези исторически/обществени реалности, битуващи преди век, век и половина. Догонването в онези времена и обстоятелства се вкарва под знаменателя на други утопични модели за историческото развитие на обществото, които се легитимират във/чрез партийно-политическите програми. Тогава то става много опосредствано, завоалирано, пребиваващо под прикритие, дадено е в контекста и на претворяване на конкретно избран идеологически проект, поставено е в сянката на смисловия или на ценностно-обагрения хоризонт на някой конкретен идеал.
Темата за догонващото развитие има по-късна рождена дата в историята. Дата, която определено се свързва с втората половина на ХХ-я век. И тази дата е свързана с доста нови, радикални промени в лявата рационалност, култура или практика, които не са били познати в предишната лява история. Затова темата за догонването не бихме открили в предишни времена на теорията и политическия дискурс на левите идеали/практики в Европа по този начин, по който днес тя се артикулира и проблематизира, аргументира и интерпретира. Особено що се отнася до началото на левите партии, идеологии, движения и борби, осъществявани през далечния ХІХ век. Тогава и “модернизацията” ще открием “под вънкашност чужда и с име друго”, макар малко по-късно тя да почва да пребивава и в този си вид.
Впрочем, дори в онези далечни исторически времена, темата за догонването на едни от страна на други страни, общества и култури не е абсолютно отсъстваща. Ако за пример вземем България, след нейното освобождение от петвековно турско робство, ще видим, че в края на ХІХ и началото на ХХ в. и у нас темата за “догонванието на напредъка в другите европейски държави, в развитата Европа” присъства, както в журналистически писания и прения, дискусии и дебати, така и в публицистични, художествено-творчески и научни дискурси/работи. Тя е и част от обществено-политическите дебати в онова исторически преломно време, в т.ч. и в произведения на значими леви интелектуалци или обществено-политически дейци. В статии както на Дядото, така и на други водещи фигури на създадената тогава БСДП може също така да се открият подобни идеи, а и фрази по въпросната тема.
В същото време на официално програмно равнище тя отсъства в качеството си на пряко и фундаментално поставяне като проблем, като смисъл на обществено-историческия избор и политическите дела. Тя не е визирана и артикулирана ясно, отчетливо и категорично. Фокусът, смисълът тогава съвсем не е в догонването, а в изпреварването или елиминирането на нещо, което е доминиращо в онзи свят на буржоазно-капиталистическото общество, с неговия порядък, нрави или ценности. Независимо, че този свят е по-напредничав, изпреварил е доста политически, икономически и пр. много страни, общества и народи (като току-що освободилото се българско общество), които тепърва ще вървят по историческия му път.
Въпреки това, косвено тази тема по някакъв начин, макар и завоалирано или опосредствано присъства. Например, още в Първата програма на БСДП, приета на Бузлуджа (1891), се пише: “че при сегашните бързи съобщения между народите съвременното капиталистическо производство увлича в пътя си всичките народи, даже и най-закъснелите, и ги туря в тясна взаимна зависимост…че нашият народ вече стъпи в тоя път на естественото си развитие и се намира под пълното влияние на съвременното капиталистическо производство, което, от една страна, се развива вътре, а от друга – прави нашата държава на всесветско пазарище…Че нашата държава, като е тръгнала по пътя на другите европейски държави, още повече тика нашия живот на тоя път” . (Тази програма е направена въз основа на програмата на Белгийската работническа партия, която, според мнението на Д. Благоев – Дядото, съответства за нашите тогавашни обществено-исторически условия.)
На ІІІ извънреден конгрес на БСДП в Търново (1893) програмата и устава са окончателно приети. В текста са внесени актуализации и корекции спрямо текста, приет на Бузлуджа. Тези новости и корекции са вече съобразени с патоса на Ерфуртската програма на ГСДП (1891). Те обаче се смятат за твърде необходими, съществени и ценни. В този дух се пише, че “капиталистическият начин на производство днес е господстващият, който подчинява на своите закони всички страни, даже най-закъснелите, и ги туря в тясна взаимна зависимост” .
На І конгрес на БРСДП (1894), в контекста на потребния анализ на отношението на партията към дребните стокопроизводители и към задачите на партийната агитация и пропаганда, също така релефно се акцентира и на “закъснялостта на нашите икономически условия” . Тоест, косвено, с употребата на дефинирането на нашите условия като закъснели, неартикулирано се предпоставя и потребността от тяхното придвижване по-бързо, по-близо до напредналите страни, сиреч от достигането, от догонването на постиженията на прогресивните общества.
Сам Д. Благоев – Дядото дебело подчертава колко наложително и съдбовно значимо е прогресивните сили в България да “сверяват часовника” на идейно-теоретическото и практическото си движение с показанията на онова, което се е родило, ражда се или ще се ражда, отчита или прави в Западна Европа, която по онова време е цитадела на прогреса. Той категорично сочи: “Съдбата на нашия народ е тясно свързана с общото развитие на западноевропейските народи. Техните прогресивни идеали са задължителни и за нас. Ние ще се въртим около общата ос на всемирното обществено движение. Каквото изменения станат в обществения строй на Запад, такива ще станат и у нас, на Изток. Заради това ние сме длъжни да изучаваме не само развитието на нашия народ, ами и общото развитие на другите европейски народи” . Тук имплицитно, дискретно е вкаран и модусът на догонващо развитие на българското общество, на политическите, в т. ч. и леви, сили в него. Така както, пак имплицитно, е посочена изпреварващата роля и мисия на Западна Европа относно другите региони или страни в континента, или за света тогава.
Онова, което трябва да се забележи е, че смисловият фокус или филтър тук е “обърнал своята призма” наопаки към визираната тема. Тук не иде реч просто за догонване на напредналите от по-изостаналите страни, общества и народи, а за увличане от първите на вторите, за подчинение на вторите от онзи исторически порядък, който е наложен от първите. Между едните и другите има неизказана и нефиксирана дистанция, различни графици на историческо/обществено движение, които вече дискретно показват изпреварването или адеватността на едни страни, общества и народи спрямо духа, логика и пулса на Историята. Същевременно, именно тези графици демонстрират и забавянето, изоставането, неадекватността, асинхронността или пък нуждата от догонване на по-избързалите, напредналите и развитите страни или общества от другите страни, общества и народи, които и са по-назад, изостанали са от ритъма и доминиращия в Историята дух на промени.
Темата за “догонващото развитие” присъства по особен, отчужден начин, в съответни превърнати форми на тълкуванията или на дискретен избор за поднасяне на даден проблем и аргументите за него самия. За такъв вариант на проявата й, значение има революционният етос, с неговата логика и инструментариум, които декретират и прокламират скокообразно историческо движение, което е свързано с разриви между или с елиминация на обществени класи, логики или практики. Това движение е органично, ценностно чуждо (на този етап) на всяка последователност, която е присъща на догонването на успехите и постиженията, властовите ресурси и инстутиционалните практики на всички онези сили/субекти, които са исторически поставени в по-предна и по-изгодна позиция, а и трябва да се “догонват” по един еволюционен, реформистки,но пък и поставен “в рамките на системата” начин, политически и идеологически манталитет или маниер на проява. Радикализмът на изпреварването взима сили от утопиите, но влива мощ за тяхното възпроизвеждане, обновяване и прокламиране. Така вече бъдещата модернизация не се уповава или основава на някаква приемственост и родство с онази, която вече функционира, а се базира на тоталния и безкомпромисен разрив и отказ от налично битуващото.
“Догонването” оставя (зримо или незримо, гласно или негласно) усещане за историческа стабилност и пребъдност на логиката, инструментариума, критериите, техниките и практиките на сближение, елиминиране на дистанциите, приобщаване към общи ценности. То легитимира обществената система, във и чрез ценностните етоси на която са възможни някакви изпреварвания, изоставания, сближения или равномерни движения на отделни нейни компоненти, в т.ч. на конкретни държави общества, култури и партии. “Отвъдността” спрямо дадена система постулира не съобразяване на бъдещето с нейната логика и инструментариум, а адаптацията му към логиката/инструментариума на друга, чужда система. Тази нова, друга и чужда система е родена не от реформирането, нито от еволюцията и мутацията на нейната предшественица, а, обратно, от скъсване със, отрицание, преодоляване, подменяне на първата система. Това трябва да се случи исторически само по революционен път. То обуславя и императива за имунна несъвместимост и антагонизъм между модернизационните логики и практики в такива две, противостоящи си, системи.
Казусът за догонващото развитие е забележим във всеки обществено-политически дискурс, макар да не е афиширан или директно артикулиран. Защото той е под прикритие или да е поставен в сянката на съответно селектирани и/или инструментализирано дегизиращи го (смислови и езикови) инструменти/техники.
Вградената сянка на “догонващото развитие” може да се различи, когато иде реч за две изключително важни неща, с които ще се срещаме индиректно, когато проследяваме идейно-програмната еволюция, обновлението на левите политически партии. Първото е, че когато става дума за изоставане, отдалечаване от нещо, което е присъщо на други държави, общества и народи, или от процеси и тенденции в света, или в Стария континент, косвено се прокарва идеята за необходимостта от някакво догонване, застигане на, изравняване с тези държави, общества и народи, за приобщаване към или за съзвучие, участие и конкретен принос към споменатите, обществено-исторически процеси или тенденции.
Второто нещо е, че темата за “догонването” е имплицитно дадена винаги, когато се говори за претворяване на някакъв идеал, за практическо осъществяване и постигане на нещо, което липсва в реалността, което не е така, както конкретни образци го изискват. Това е въпросът за “затварянето на ножицата” между идеал и реалност, за претворяване на онова, което в даден момент изглежда като утопия, но, всъщност, може и трябва да бъде органична част от живота на социума в едно не/обозримо историческо, но очовечено бъдеще. Чрез визирането на еталона, на неговия недостиг или на деформацията му, опосредствано се имплантира темата за догонването, като инструмент на осъществяване, сближаване с идеала и образеца. Тя може да не е експлицитно формулирана, а дори да е вкарана чрез прякото или косвеното й елиминиране, с отказа за дебат по нея. Липсата също подсказва за наличие, а отсъствието иносказателно сочи присъствие на онова, което е нужно, желано или дължимо. Защото в съдържанието и формата на идеала, а и на утопията това, което се потвърждава в превърната форма също така насочва към отричаното.
Тези два ракурса или контекста, на визираната тема, можем да открием и в програмните търсения и решения на левите сили, партии, в социалните движения, идеологическите или политическите рационалности в исторически отдалеченото от нашата съвременност време на втората половина на ХІХ и в началото и до първата половина на ХХ в. Те са органично присъстващи, мащабно представени в идейно-програмното развитие на социалистическата партия у нас, в цялата й биография.
Можем да открием доста много концепти (световно-историческа революция, исторически прогрес, индустриализация, въплъщение на идеала и пр.), във и чрез които завоалирано се прокарва духът на “модернизацията”. Това е разбираемо, ако доста по-внимателно се взрем във и осмислим природата и спецификата на етоса, битността, битийността и идентичността на епохата на Модерността, сравнени с онези характеристики или специфики, които обаче днес са органично присъщи на постмодерното време, на което, всъщност, сега вече сме и съвременници.
Модернизацията задълго се свързва и припокрива с присъщата за епохата на Модерността индустриализация и съпровождащите я други сложни, но и разнолики процеси. Процеси, които трансформират предишното прединдустриално общество в историческия статус на индустриалното. Тя има своя цивилизационна генеалогия, историческа обвързаност и типологизираща дефинитивност в пределите на Стария континент. Тази типологизираща дефинитивност впоследствие се разпръсва отвъд границите на Европа, придобива универсално-световен статус/патос. И доколкото подобна трансформация се свързва с историята на Западна Европа, със западно-европейския рационализъм и прагматизъм, дотолкова и нерядко модернизацията се счита за синоним на “вестернизацията”. Модернизацията придобива определен символен статус в пространството на идеологията, политическата рационалност и прагматика, които имат очертани и толерирани “западни” референции и трактовки.
Така вече догонващото развитие трябва да се съобразява с координатната система на “западната” логика и практика, да лансира и легитимира историческа “приватизация” на западни по типаж утопии, или поне на такива, които са родени в утробата на Стария континент (като марксизма или разноликите му практически въплъщения), макар някои от тях по същество да са дистанциране или корекции на “вестернизираните” модуси за историчност на обществата и културите. Трябва да дойдат годините и десетилетията, в които изгрява зората на постмодерната епоха, когато страни, общества и култури с различна цивилизационна идентичност правят впечатляващи модернизационни пробиви. Пробиви, които не са осъществени чрез семпло копиране на духа и биографията на модернизацията и индустриализацията по типично западните образци, а даже лансират и хетерогенни собствени модели. (Историческият скок или прогресът на Япония, “малките тигри или дракони”, а днес и на Китай, не са повторение на познатите ни саги за западно-европейската и американската логика/техника на модернизация.) Тяхното “догонващо развитие” не е тотално повтаряне на “вестернизацията”. Те притежават и свои профили, логики и инструментариуми, много от които радикално се различават по аксиалния си етос от валидизираните (използвани в западната история) репертоари за модернизация, индустриализация и вестернизация. Това намира място в програмните търсения и решения на политическите (в т.ч. и леви) партии в такива държави и общества.
В такива, преди изостанали и неразвити, държави и общества се развиват и легитимират модернизационни етоси и практики, в които се отдава място и роля и на митологии, религии и етнокултурни практики, които са несводими до западния тип рационалност. Не християнският етос или патос, не протестантската етика и нейният дух, обуславящ възхода на капитализма, нито само католицизмът, както ни проповядват от амвона различни идеологически “литургии” и дискурси, а други, иноцивилизационно генеалогически, аксиално “чужди” конфесионални логики, култови техники и практики, стоят в основата на тези модернизационни процеси и тенденции. Свързаните с модернизационните модели утопии в такива страни, също както и практиките на “догонващо развитие”, чрез които исторически се прокарва и модернизацията, съвсем не са огледални версии на типичните западни идеологии, политически техники или практики. Или поне са някакво миксирано, но съобразено и с особеностите на местните исторически, културни, религиозни, етнически и други традиции или нрави, въплъщение на западни (или на озападнени) идеологии.
В постмодерния свят не може да става дума за еднотипно провеждане на модернизация и индустриализация само и единствено по вестернизирани варианти. Има легитимация на плурализъм на модернизационни логики, техники и практики, които са базирани върху фундаментално различни ценностно-нормативни системи. Въпреки универсализиращият етос/патос на доминиращите идеологии, тяхното практическо приложение в различни страни, общества и култури неизбежно води и до спецификация, до адаптация с конкретните, регионални, локални и местни особености. Това придава своеобразие на модернизационните техники и практики.
Паралелно с догонващите развития на модернизиращи модуси, на хоризонта на историята се появяват нови процеси и тенденции. Те са свързани с различни логики, профили и практики на постмодернизация, на вторична, постиндустриална, рефлексивна (по различни начини назовавана) модернизация. Те са обусловени и от развитието на поредната научно-техническа революция, от високите технологии, от новите орбити на обществено-историческото развитие, цялостно преструктуриране на световното пространство, от ново разбиране и използване на историческото или на социалното време. Глобализирането на времето и пространството е рожба на, и властелин над съответни модернизационни логики, техники, практики и утопии. Развихрят се и процеси на контрамодернизация. В употреба влизат термини, идеологеми, символни или реални примери и на “рискови общества”. Това е тема, която е непозната в модерната епоха. Рисковаността на историческото развитие на социума се обуславя, според някои концепции и доктрини, и от предпочетените, и от някак оползотворените версии на догонващо развитие и фаворизирани утопии. Обратно, в оборот, а и в конвейерни тиражи, се пускат идеологеми/теории, че гарантираната модернизация се базира на приватизацията на дадени ценностни и утопични версии за обществено развитие в новата епоха. Неолиберализмът е рядко услужлив в това отношение. Още повече, че и етосът, и модусите на съвременната глобализация му помагат много. Не случайно се заговори и за “край на историята”!
Всичко това вече обуславя различна логика, техника и практика както на модернизационните модели, така и на свързаните с тяхната битност и битийност, разнолики като ценности, модалности на догонващо или на изпреварващо развитие, а съответно и на утопиите, които ги обуславят. На утопиите, които да се представят като единствено разумни, прагматично ефективни, гарантирани “символни логики и техники” за исторически, цивилизационен и обществен възход в нашето време.
Залезът на епохата на Модерността и изгревът на постмодерното време се считат за време, когато почват да се забелязват признаци на агония или смърт на някои идеологически утопии, които преди това притежават (детерминиращ, дефинитивен и катализиращ) символен потенциал за модернизацията, догонващото обществено-историческо развитие на немалко страни, общества и на присъщите им социокултурни практики. Изчерпването и дезавуирането на символния потенциал на тези утопии са част от смяната на модернизационните парадигми/техники в новите, постиндустриални, глобални обществено-исторически условия и нрави.
Духът или призраците на неолиберализма, конструиращи и конституиращи сегашната версия на глобализацията, спомагат за реанимацията, за възкресението на идеологеми с утопичен привкус, които съдът на Историята някога е отрекъл и, дори за известен период, демонстративно и безмилостно е изхвърлил на нейното бунище. Социал-дарвинизмът днес отново показва лика, плаши с огромния си ръст.
Подобно “възраждане” изобщо не се съпровожда със семпла реверсия към и легитимация на предишните форми и аксесоари. Завърналите се утопии вече са предрешени по нов начин, смислово са пулверизирани или пък интерпретативно са “фризирани” в контекста, духа на глобално и властно декретираните, толерираните и фаворизираните ценностни вкусове и нагласи. Модернизацията, а и догонващото развитие “логически” се дефинират като постижими и ефективни, само след приемане на съответно “кръщение и култово ползване” на такива утопични логики и техники. Тези мутации се отразяват в програмните идеи, търсения и послания на трансформиращите се политически, в т.ч и леви, партии или социални движения.
Далеч преди това, на сцената на Историята се разиграват драми. В контекста на национално-освободителните движения и на борбите срещу колониализма, като типичен продукт и феномен на епохата на Модерността, темата за догонващото развитие се оказва невъзможна и поради други причини. Европоцентризмът отваря широко врати пред дезавуиране и пренебрегване на равноценността и равноправността на останалите цивилизации, култури, общества или държавни практики. Модернистичният европоцентристки дискурс е този, който легитимира официалната парадигма за наличието на исторически и неисторически народи, за йерархиите между отделните раси, нации, народи, етноси, цивилизации, общества и принадлежащите им култури. Просвещението и Прогресът са емблематично свързани със Запада, с цивилизаторската му мисия да посочи, “вкара в правия път” целия свят. Символ, продукт и оръжие на този модернистичен европоцентристки дискурс и синдром е утопията за превъзходството и провиденциализма на “бялата раса”, за оправданата й власт над другите страни и народи.
В модерната епоха Европа е център, легитиматор на световното обществено-историческо развитие. Затова и духът на европоцентризма неизбежно присъства и в лявата идейно-политическа рационалност, прагматика, в програмните им търсения. Европоцентристки залитания и абсолютизации не са чужди и на най-прогресивните умове или личности в онази епоха. В това отношение и К. Маркс, и Е. Бернщайн имат своите заблуди и прегрешения, които Историята опровергава или корегира.
Левите партии от Западна Европа по онова време лансират идеи и визии за модернизация на изостаналите, неразвити народи единствено чрез репродукции на еволюционно-историческия път на формационно или на класово дефиниране, на революционен и реформистки инструментариум за “догонване” на по-развитите “отечества” на духа на прогреса. Индустриализацията е възможна само чрез капиталистически или чрез не-, пост-капиталистически, комунистически избор на обществено развитие. Тя е невъзможна извън избора на ценностни светове или на свързани, обусловени от тях арсенали и репертоари за осъществяването им. Тя е само път и/или средство за “догонване” на повелята на Прогреса, въплъщение на някой Идеал, Голям идеологически разказ, Сценарий за логиката или за драмата на общочовешката еволюция и история на социума. Тя е органичната част от логиката или от технологията на Замисъла, Плана на Историята, естествено-историческия Закон, които обективно и фаталистично детерминират развитието на човечеството. И това по някакъв начин (повече или по-малко) е показано и доказано в програмите на левите партии или движения от епохата на Модерността.
Модернизацията и индустриализацията исторически легитимират и своите субекти в лицето на определени класи/общности, на техните организационни структури, идеологии, движения и борби. Това не може да остане встрани, да не се възпроизведе централно и по съответен, декретивен и легитимиращ начин, с даден инструментариум, които присъства в партийните програми и в ценностните им визии и пр. Идеологиите се превръщат в “религии”, партиите в “църкви”, където се “посвещават”, приобщават и всячески се мобилизират последователите им спрямо реализацията на предпочитани или на фаворизирани модернизационни етоси или модели, с органично присъщите им анти/социални утопии и пр.
Колониалният период на Модерната епоха има и специфични особености. Догонващото развитие имплицитно предполага, а и изисква известно национално, народностно самоосъзнаване, историческа рефлексия за автономно ориентиране и претворяване на конкретен модел за модернизация, за сформиране на елити, които се ангажират, поемат отговорността за “цивилизоване” на своите страни/общества.
В колонизаторския манталитет/маниер важни се оказват внедряването, хетерономното налагане, ценностно инжектиране или индоктриниране (нерядко с репресивен арсенал и репертоар) на нравите на цивилизацията, на постиженията на напредъка в живота на изостаналите, неразвитите народи. “Облагородяването” на неразвитите общества се извършва не по диалогичен, а по монологичен начин, определен от колонизаторите. Декретирането и публичната легитимация на модел, сценарий и инструментариум тук са очевидни. Този манталитет/маниер не допуска възможности за изравняване и изпреварване на колониалните страни, общества или култури спрямо статуса и патоса на техните колонизатори, които са им еталон.
В историята уж битуват резервирани позиции, предопределени за дадена цивилизация, за различните държави, общества и култури. Има исторични, както и неисторични народи и култури – всеки със своята орис в световно-историческото развитие, всеки със запазен периметър да бъде повелител или да му е отредено от съдбата да бъде покорен и управляван, ръководен от по-висши раси, страни, общества и култури. И тъкмо срещу такива идеологеми или теории лявата идея и практика се борят, за да променят историческата и обществената траектория на движение на поробените, зависимите, изостаналите, неразвитите страни и народи.
Радикалността на идеята, че историята може/трябва, вместо да се догонва, да се изпреварва, дори да се прескача проличава в идеологемата за скокообразното развитие на обществото. Тоест, иде реч за възможността конкретни общества да прескачат даже цели формационни етапи от естествената еволюция на другите общества, които неизбежно включват тези етапи в своята историческа биография.
Ленинизацията е идеологически и практико-политически фактор за подобна ориентация и инструменталност. Примерът на СССР се превръща в универсален за изостанали общества и държави, за страни с до- и предкапиталистически, силно неразвити буржоазно-капиталистически обществени отношения и институции.
Възможността за прескок от феодалното общество направо в орбитата на социалистическото, дава особена символна привлекателност, мощен идеологически енергетизъм и политическо разпространение, особено, в страни и общества, където на дневен ред са национално-освободителни или антиколониални борби, движения, въстания, революции. Тази идеологема логично става и част от програмните визии или утопии на леви партии или движения в такива страни и общества. В Азия и Африка прилагането на практика на тази идеологема води до прокламиране и разпространение на различни илюзии и политически утопии, че социалистическият избор, осъществяването на подготвящата го революция и пр., може да компенсират бързо, дори да дадат доста повече в настоящето или, особено, в перспективата на бъдещето, в сравнение с отсъстващия период на едно буржоазно-капиталистическо развитие на силно изостаналите страни, общества, култури и народи.
В променения постмодерен свят обаче, догонващото развитие се ситуира и контекстуализира в съвсем други граници и смислови форми. Това се отразява и в програмните виждания или тълкувания, особено на левите политически партии. Координатната система или, особено, политическата логика и идеологическите инструментариуми по векторите “Изток-Запад” или “Север-Юг” са променени, спрямо валидните, политически легитимните в/за модерната епоха. Историческите ангажименти, политическите сценарии или планове по направленията “Изток-Запад” и “Север-Юг” имат твърде малко общо с техния смислов, ценностен и инструментален реквизит от времето на епохата на Модерността, особено пък и на колониалния й период. Догонващото развитие, модернизацията на неразвитите и изостаналите, поради капризите на Историята, страни, общества, нации и народи сега придобиват нови универсални изображения, тълкувания и арсенали. Те вече не са толкова идеологически стерилни или преизпълнени с политически патетика, колкото са прагматично ориентирани към и действащи в ритъм с пулса на времето.
Опциите за естествено, еволюционно или за революционно, скокообразно историческо развитие на обществата (в координатната система на формационната консеквентност) стават части от идеологическите дебати и реално-практическите политически борби. Те се превръщат косвено и в елемент от модернизационните стратегии и тактики на левите сили и движения в различни държави и общества, в компонент на техните идейно-програмни търсения или дискурси и пр.
Ако ленинизацията/болшевизацията толерират и фаворизират възможността за прескачане на цели формационни етапи, то други социалдемократически теории и политически дискурси лансират и прокламират обратни (по смисъл, съдържание и функционалност) идеологеми. Иде реч за идеята, че е нужно и полезно да се позволи или дори да се катализира естествената еволюция на капитализма. Това е и нужно, за да се ускори неговото историческо дискредитиране или изразходване. Именно във/чрез протичането на такова “изчерпване”, на сцената на историята и обществото ще се формират и прояват социални класи, политически идеологии или леви партии/движения, които стават (по интимната логика и волята на Историята) гробокопачи на буржоазно-капиталистическата обществено-икономическа формация. “Узряването” на буржоазно-капиталистическото общество, като важна предпоставка на пришествието или за възшествието на неговите отрицатели и екзекутори, в този аспект, не бива да се възпрепятства, а, обратно, да се подкрепя.
Тази идея имплицира идеята за догонващото развитие като условие или инструментариум за ускоряване, дори за “пришпорване” на хода и развоя на историята/обществото не чрез прескачане на естествените фази от развитието им, а посредством ускореното им преживяване и пр. Такова “пришпорване” не бива да има нищо общо с волунтаризма на революционното “пришпорване” на историята. Такива идеи и дебати се раждат и отстояват не само в Запада на Стария континент, но и в изостаналата и неразвита, току-що освободила се от османо-турско иго Югоизточна Европа, на Балканите и у нас в края на ХІХ и началото на ХХ век. Идеи и дискусии с такъв смислов пълнеж, патос, аргументариум и интерпретативен вектор може да намерим и в леви, революционно мислещи, политически умове и видни идеологически водачи на местни социални движения и работнически борби. Такива именно идеи или размишления могат да се открият и в творчеството даже на Д. Благоев, Г. Кирков и други теоретици и ярки политически фигури в зората на социалистическото движение у нас. Да не говорим за тяхното логично и мащабно разпространение и употреба в средите на “общоделците”, “широките социалисти” и пр., където те са естествен инструмент или ресурс за политическа нагласа и изява.
В определен смисъл и форма, тези идеи намират съответно присъствие в идеологическите и политическите дискурси от онова време/общество, в полагането на контурите на манталитета и маниера на левите елити. Те са част и от идейно-програмното дефиниране на визиите на тези елити. В тях, пряко или косвено, се лансират, отстояват и критикуват различни модернизационни теории, доктрини, оръжия, реквизити и репертоари, а чрез това – проблематизиращи, аргументиращи или интерпретиращи ги, разнородни и разнолики, идеологически и политически визии или утопии. И в силно опосредствани, завоалирани или превърнати форми, казусът за догоноващото развитие се промъква, настанява, а и употребява в тях.
Ако на Историята в модернистичните варианти на тълкуването й се гледа като на нещо затворено, притежаващо своя, скрита логика, иманентен дух, фатално предпоставен вектор на развитие, в постиндустриалната епоха това е радикално променено. Това значи, че и дискурсът за догонването придобива съвсем други рамки в смислово-съдържателно, контекстуално или интерпретативно естество.
В глобалния свят на историята обаче се гледа като на отворена за различни версии и вариации на обществено развитие. В него няма или явно не се постулира вековечност на статуса и патоса на никого. Триумфи и трагедии са възможни за всеки в една такава динамична история и пр. Възможно е невероятно ускорено, но и скъсено във времето развитие, отвеждащо изостанали и неразвити държави и общества до по-високи позиции в йерархията на съвременните страни и общества. Възможно е и обратното, при което развити държави/общества да изпаднат в тежки кризи, в по-краткотрайни или в продължителни колапси или даже трагедии. Никое общество и никоя култура не са застраховани от лоши изненади. Няма исторически ваксинирани, нито имунизирани срещу всички рискове, провали, кризи, разриви, колапси и трагедии в историчността. В този свят на непредвидимост и нескончаеми промени, всеки може да промени, да загуби предишния си, или да придобие и нов статус. Автаркията единствено в собствения ценностен свят не е вече спасителен инструмент и вариант за прекрачване праговете на времето. Обратното, тя все повече обуславя и катализира изоставането или агонията, гибелта на обществата и културите, които я използват. Модернизацията и догонването са възможни само вече чрез “отваряне” към другите, различни или чужди субекти на прогреса, чрез мащабно приобщаване към разни институционални (политически, икономически, социални или културни) практики, които дават нови шансове на обществото, човешките общности и на отделната личност. Особено за левите партии, движения, които имат силни хуманистично-универсалистки ориентации или традиции, това е повече от съдбовно. Това няма как да не оказва влияние, да не променя, да не преформатира идейно-програмните им търсения или решения, да не ги стимулира към нови опции или визии за модернизационните им модели в глобалния свят.
Модернизацията и догонването в постмодерния свят не дават също никакви, абсолютни гаранции, вечна резервираност за битността и пребъдността на дадени общества и култури. Те са фатално необходими логики/инструменти за съхранение или за изравняване само в рамките на някакъв исторически етап, в даден контекст.
В този контекст, модернизацията и догонването в съвременността са не само средството за отдалечаване от миналото. Те стават и инструмент за осъвременено “завръщане” към някое, изконно негово (историческо или културно) съхранение и възпроизводство, обаче вече и в други смислово-инструментални логики, граници, техники или практики. И тук вече пред идейно-програмните търсения или решения на левите партии, пред обновлението и модернизацията им, се откриват нови предизвикателства, непознати хоризонти, форми и арасенали за съхранение или за пренасяне (през бродовете на времето) на съответни идентичности, на автентични културни образци и социални практики.
Догонването обаче вече се превръща от макроисторически, макросоциален и в микросоциален, всекидневен, а при това персонално-съдбовен проблем, смислов център за личността. Досега в левите идеологически и политически дискурси се е отдавало приоритетно значение, основна роля на радикално новото, творческото формиране и проява на социалния субект (обществен, общностен или персонален) чрез разрива му с някои исторически или обществени конвенции и условия.
Днес акценът не е толкова в разривите, колкото във вписването, достъпа до, адаптацията към, контактът с наличното, битуващато във и чрез обществото. Това е естествено, понеже епохата на Модерността е известна още и като епоха на бунта на масите, класите и социално типизираните хора. Постмодерната епоха набляга далеч повече на личностт и индивидуалността, а не толкова на класовия типаж, манталитет и житейски маниер, както това е в епохата на Модерността – “златното време” на левите партии. Защото тогава те притежават свой универсален и твърде мощен исторически проект, какъвто за съжаление днес липсва на мутиращите леви партии. Тези радикални отличия се отразяват и в програмните визии, послания, текстове, символни ипостаси, а дори и в утопичните “менюта” във всяка една от двете епохи, в тяхното политическото или идеологическото символ-верую.
В свят на галопиращо време, компресиращи се пространства и липсващи възможности за гарантирана дълготрайност на даден статус, съвсем естествено и логично е индивидът вече да се формира, социализира и реализира в духа, с инструментариума на новото време. Преследването или догонването на определени стандарти, модели днес вече се превръща и в “неизбежна съдба” за личностната биография на човека. В предишните исторически епохи, общества и култури, това съвсем не присъства във вида и по начините, които сега са валидни и легитимни.
Левите партии, движения и сценарии за бъдещето, понеже са по традиция и дух, хуманистично-ориентирани и социално-ангажирани, не могат да си позволят лукса или неразумността да не отговорят на този призив, съдбовен императив на историята/времето. Обучението през целия живот, отворените социални пространства, високата мобилност в тях, разкрепостеността в усвояването на нови стилове и ценностни стандарти, смяна на качеството или на равнището на живота, приватизацията на различни идентичности в един, високотехнологичен, дигитален, компютъризиран, интерактивен свят, исторически изобщо непознатите доскоро миксове между реално и виртуално и др. под., са все солидни индикации за такава радикална трансформация, засягаща не само макросветовете, но също и микросвета на отделния човек. И те са неизбежна част от програмните търсения или решения, мутации и модернизация на съвременно ляво мислене/действие в глобалния свят.
В самата Европа, пристрастията към Стария континент, сега вече напълно променен и преобразяващ се, не са основание за измамно или неразумно пледиране за европоцентризъм от стария, добре познат ни, тип. Американизацията е факт, а и заплаха за бъдността на “европейското”. Европеецът трябва да избегне горчивата участ на негативизма срещу американеца (в образа и интерпретацията му като гражданин на САЩ). Космополитността на европейското не бива да е огледално отражение на американския космополитизъм, импрегниран със самонадеяното или превъзбудено американско самочувствие, с фанатичната вяра в провиденциалност. “Европейската мечта” трябва да има собствена траектория или логика, които да не ксерокопират исторически и всекидневно “американската мечта”, нейните дефекти. Тя може/трябва да стане специфичен символ, предмет на историческо догонване, само ако демонстрира пълнокръвно своите универсален социално-ангажиран и хуманистичен етос, статус и патос в реалността. Само по такъв начин, европейско-цивилизационното може да прерастне, да се издигне до ранга на общочовешко, на световно и универсално по своето ценностно звучение и значение за човечеството. И това вече се осъзнава, то намира място или специфичен облик в новите идейно-програмни търсения, решения, логики, аргументи и интерпретативни модалности на различните леви и левоцентристки партийно-политически формации/движения.
“Европейското” мислене и действие в глобалната ни съвременност имат съвсем други аксиални координати или инструментални ресурси, в сравнение със смисловите пълнежи, критерии, мащаби на лявото от епохата на Модерността. Това няма как да убягва от процесите на съвременното модернизиране и обновление на леви партии в Стария континент, от техните нови програмни търсения, виждания, символи или от посланията им към европейците изобщо или в конкретния им вид.
В епохата на Модерността лявата идея ни предлага визии, които са свързани не с догонване, а с претворяване на нещо никога несъществувало; нещо, което е исторически непознато, непостигано. Левият исторически проект, идеологическият и социалният му идеали не предлагат опции за догонване на нещо, което вече е присъствало в дневния ред на общочовешката история/еволюция, в биографията на човечеството, в неговите континентални и цивилизационни ипостаси.
Градежът на общество, съобразено с духа или с канона на този идеал, няма предишни исторически, обществени и културни аналози. Независимо, че в някои революционни времена, обстоятелства и нрави, прогресът се съизмерва с известно възраждане, възкресение, завръщане отново на духа, ценностната атмосфера или гражданските нрави на античността. Такива необичайни метаморфози са познати и от историята на Френската революция (1789), но те са регистрирани дори по-късно. Даже съвременният смисъл на термина “революция” е доста по-различен, дори и противоположен на онзи семантичен заряд, който той първоначално притежава. “Вечният кръговрат” не е напълно чужд на революционни сценарии, на различни по логиката или иконографията си социални утопии. Дори някои семплифицирани изказвания (като например, за духа на човешкото братство в лишеното от частната собственост първобитно общество), всъщност, не бива да се приемат най-буквално и първосигнално, като нещо повече от нужни инструментални метафори, а не като детайлни, идейни, практически координати на промените или на преобразуванията, които могат/трябва да оповестят и да са органична част от новото общество.
В този смисъл, може да се сподели, със съответни условности, че има вектор на дискретно догонване на нещо минало, което занапред във времето ще се възстанови в неговото пълнокръвие и великолепие, но това може да стане вече под друго име, с друга визия, с по-различен аксиален ангажимент. Това не е публично оповестено тъкмо по този начин, нито с визирания и тълкуван сега термин – като догонване. Понеже догонването винаги носи със или след себе си особен смислов нюанс. Този нюанс отвежда към известна репродукция, към тавтология на някакво нещо, което изпреварващо присъства и приобщава, насърчава към близост със себе си, към превъплъщение и постигане на иманентната му природа и пр.
Догонващото развитие имплицитно прокарва приобщение към даден тип, притежаващ съответна качествена дефинитивност, родственост или трябва да бъде пример за подражание и приемствено развитие. Да догонваш нещо означава да се отдалечаваш от някакво собствено, предишно битие или мислене, като се вписваш в манталитета и маниера, ценностно-нормативния устав на онова, което догонваш. Освен това обаче, по такъв начин, актът на догонването легитимира исторически правото на живот или на пребъдност на онова, което се догонва или се възприема.
В модерната епоха, лявите идеи/практики копнеят, опитват се да осъществят на дело нещо, което не притежава предишна обществено-историческа биография. В това е и смисълът на реалното претворяване на левите ценности и идеали.
Бъдещото социалистическо/комунистическо общество е символ само на творческата, а не изобщо, донякъде на репродуктивната аксиално-деонтологична ориентация и ангажираност на политическите субекти (партии, класи, социални движения, граждански борби и пр.). Новото, бъдещето общество ще е явно сцена на исторически непознато творчество, докато сегашното буржоазно общество ще бъде в ролята само на инструментално ангажирана арена на борбата за пробива на лявата идея, левия проект и сценарий за пълния триумф на това въплъщение.
Модернизацията е ярка драма на исторически непознати социални енергии. Индустриализацията е невиждана епопея на човешкия разум, на лика на различни техники/практики за неговото обществено осъществяване. И двете (в левия им идеологически ипостас) са път към, но и средство за сътворение на “нова човешка природа”, за разкриване на истинските, същностни сили от природата на човека, а не на догонване на нейните, предишни или актуални модуси, които еволюцията и историческата биография на човечеството са му завещали или оставили като бреме.
Модернизацията е едновременно сцена/арена, пространство, но и протичащо в определен ритъм и логика историческо време, а и конкретен инструментариум за обществена легитимация на даден тип “социално/историческо инженерство” на обществото/човека. Това “инженерство” не е лишено от забежки, илюзии и утопии. Последните винаги намират особен “приют” и в програмните текстове и послания.
Творческо-изпреварващият смислов ракурс явно доминира като тоталност в разбирането и визията за “превземането или покоряването на Историята”. Самата идеологема за последващата проява и развитие на “истинската история”, историята след края/краха на “предисторията” на човечеството, отнема прерогативите или привилегиите за зло/употреби със/на термина или смисъла за догонването. Между “предисторията” и “историята” обаче зейват пропасти, разриви и бездни, които не предпоставят, нито изискват приемственост или догонване. Същинската история не може/трябва (в никакъв смисъл и форма) да догонва нещо, което е присъщо на предисторията. Тя трябва само да осъди, прокуди или да унищожи навеки всички предишни утопии и стандарти за химерично догонване или превъплъщение на сакрализираните епохи/общества. Предисторията се оказва някакво бреме, което трябва да се отхвърли, или да остане поне само в паметта – като извор на поуки. Този контекст твърде дълготрайно пронизва програмните етоси на левите партии, особено на онези от тях, които възприемат революционно-комунистическа визия.
Комунизмът не е догонващ или поне донякъде повтарящ никое предишно общество. Обратно, той може или трябва да изпреварва (в исторически и ценностен порядък) своите предшественици, всичките предишни обществено-икономически формации, които са и логично представени в дългата броеница на човешката еволюция. (Всички те са като някакъв суровинен материал, който е трупан във/през предисторията на човешките общества. Материал, от или върху който ще се гради новото, бъдещето общество, ще се разпростира и властва истинската история и пр.) Те трябва да се задминат, изоставят, забравят и отстранят по логиката или по пътя на Историята. Следователно, в тях вече няма нищо, което да провокира, нито да импулсира процеси на догонване на нещо предишно от по-късно, но качествено различния и несводим към него комунистически разум или делото му. Революцията е скок в нещо исторически ново, движение в непознато историческо пространство. Това се превръща и в органична част от смисловата патетика/дефинитивност на идейно-програмните брожения, открития и ориентации на тогава модерно лявото.
Утопията може да бъде открита, претворена, а “раят” от небесата да слезе, за да се превърне дори във всекидневна или в историческа реалност. Царството на свободата е превъзмогнало царството на необходимостта в идеологическите визии, в политическата семантика и дискурсивност. В идеологически или още повече в пропаганден контекст, сътворението на такова свободно, справедливо и социално общество не може да се титулува като някакво догонване, защото то винаги се представя като изпреварване на предишните общества и култури, цивилизации или форми на държавност (в различните континенти или части на света).
Всичко това е иманентна, органична част, същностна съставка на идейния и ценностния “катехизис” на лявата политическа манталитет, на нейния маниера, на идеологическата рационалност или на социалната практика от онези обществено-исторически времена и различни социални и идейни пространства в Европа.
Този пропагандно-идеологически семантичен диференциал продължително се съхранява в някои общества и практиките им. Неговото присъствие се забелязва и допреди няколко десетилетия. В условията на държавния социализъм, в страните и обществата, които осъществяват комунистически модели на историческо или на “социално инженерство или строителство на новия тип човек”, по принцип не се допуска да се говори (за продължително време) за догонване на обречения (от съда на историята) западен свят, на гнилия и агонизиращ, в своите неотстраними кризи, свят на капитализма. В официалния, или по-точно в официозния, политически или идеологически дискурс, темата за догонването е в известна нелегалност, тя е прикрита, завоалирана, придвижва се дегезирано, в известна анонимност и пр.
През втората половина на ХХ-ия век, с изгрева на постмодерното време, а и с невъзможността за скриване на проблемите и колизиите в социалистическия блок в надпреварата му с капитализма, на практика започва постепенната употреба на догонващия дискурс. Първоначално тази употреба не е сервирана в универесален дискурс, а тя има по-скоро приложно или сегментирано значение, т.е. догонване на изоставане в конкретни практически сфери. Това обаче съвсем не омаловажава или не отменя изпреварващата историческа мисия и роля на комунистическия блок, на неговата творческа роля в промяна на реалностите по логиката на историята и пр.
В периода или в условията на авторитарно-партократичен, държавен социализъм, тази тема се прокарава и чрез критика към съществуващи слабости, недъзи, недостатъци, пороци в строящато се ново общество. Директно обаче не се назовават субектите или еталоните за догонване, образците и практиките, които са пример и цел на преобразуванията. Темата се вмества под прикритието на повели, императииви на идеала, към който се стреми обществото и ръководната партия, но които все още са твърде далечни или недостатъчно практически осъществени.
В крайния, кризисен етап от развитието на такъв модел/тип социализъм, в идеологическата и партийно-политическата реторики се включват (на по-високи обороти, а и с по-голямо “относително тегло”) терминът/смисълът за догонването. Те също така са отново в ролята и качеството си на идеологема или инструмент за поредната схватка или за желания изход между двете, противостоящи идеологии – тази на комунизма и онази на капитализма (в различните й, разнолики версии). Догонването винаги е дискретна форма на реабилитация/прокламация на съответни модернизационни теории/практики, а и на утопиите им. То може да прокарва своя смислов потенциал чрез парциалните форми на необходимост от промени в дадени обществени и други сфери и пр.
В контекста на блоковото разделение и яростното съперничество, темата за догонващото развитие може да притежава инструментало приложение, което има преференциален и фаворизиран статут само при конкретни обстоятелства и казуси. Формационните критерии, системната принадлежност не позволяват експлицитно, на идеологическо, политико-програмно равнище да се постулира възможността за догонване на хетерогенната формация. В такъв ракурс или дискурс, догонването се оказва възможно и допустимо единствено и само за или между страни и общества, които са приели хомогенната обществено-историческа, формационна ориентация. Това проличава и в програмите на политическите партии, където не се дава простор на темата за догонване на исторически, още по-малко на политическия опит, който е присъщ на идейния противник и историческия, обществения враг. Всичко онова, което е приемливо или примамливо в политическия противник, идеологическия опонент и враг, може да се стане обект/предмет на неафиширани опити за превръщането му в част от портртета на неговия конкурент и антагонист. Но това може/трябва да става само по завоалиран начин, чрез анонимното му присъствие и невизуализираната му конкретна и първоначална субектна принадлежност. Така, примерно, се говори за съвременните постижения на науката, научно-техническата революция. В тях не се демонстрира връзката с референциите им в западния свят, но никога не се забравя акцентът за социалистическата наука и пр. Този безличен дискурсивен прийом, всъщност, прикрива анонимчното, нелегалното придвижване или “вкарването в оборот” на темата за догонването, без тя да се признава наяве.
В този смисъл, употребата на темата за догонващото развитие се оказва по-възможна, допустима и приложима, само когато иде реч за страни или общества от Третия свят, от системата на необвързаните или за такива държави и общества, които са се формирали скоро като самостоятелен субект, вследствие на победата на антиколониални, национално-освободителни борби, движения, революции и пр. Става дума за държави и общества, които официално са огласили своя исторически избор – по посока на буржоазно-капиталистическо или на протосоциалистическо развитие. Тяхното бъдещо развитие вече ще се дефинира от отношението или от приноса им към възприемането, или от практическото осъществяване, на съответни модернизационни теории, логики, сценарии и техники, които са легитимирани от водещите държави в онзи, блоково разделен, свят. Това означава и споделянето на утопиите, принадлежащи на такива визии. Само по отношение на тях се ползва, включва в политическия речник, подобна терминология, която да валидизира не толкова приобщаването (в качеството на равностойни и равноправни политически участници) им към дадената блокова система, колкото признаването на лидерската роля на техните исторически примери или идеологически еталони.
От позициите на политическия и ярко идеологизиран морал не могат да се допуснат употребите на идеологеми или на парадигми за догонващо развитие от страна на новоосвободилите се (от колониално иго) страни. В оборот трябва да се включват много и разнородни евфемизми, семантични и лексикални инструменти. Те ще заличават или ще превъзмогнат натрапчивата алюзия за догонващо развитие, напомнянето на неразвитостта и изостаналостта на такива страни/социуми. Затова на спешна помощ се притичват термини, свързани с братската помощ и подкрепа, с искреното и безкористно сътрудничество, с единната вяра и общата революционна или класова борба, с векторите на историческия прогрес или с безалтернативния процес на триумф на левите сили, работническите и социалните движения и пр. В тяхната наличност и употреба воалирано се вгражда сянката на необходимостта от догонващо развитие по пътя на избрания модернизационен модел, в практическата реализация на съответен идеал, на неговите (реални или утопични) сценарии и пр.
Това е особено ярко, отчетливо забележимо в страните, в които се изгражда социалистическо общество, където се прави комунистически експеримент или поне се полагат темелите за подобна историческа ориентация. Там левите партии не пропускат да фиксират в своите програми тази идеологемност на дискурсите си.
Макар и в доста по-омекотен вариант, такъв дискурс присъства и в идеите, в програмните визии и инструментариуми на радикално левите политически партии в капиталистически страни. Наистина, той може да се открие дори в програмите на немалко социалистически или социалдемократически партии, макар че там съвсем не присъства в този (толкова директен или смислово концентриран) модус и патос.
В развитите капиталистически страни, особено пък в онези, които имат зад гърба си дори имперска, колонизаторска история, темата за догонването притежава по-друг смислов и интерпретативен заряд. Там битуват, исторически инерционно още действат, макар и невинаги осъзнато, представи и нагласи, които “облекчават” по-лесното, по-бързото, по-неизбежното експлоатиране на идеологемата за нечие изпреварващо, или, съответно, за нечие догонващо историческо развитие. Левите партии в такива страни не могат изцяло да снемат бремето на този символен товар, колкото и да са далеч по-напред в сравнение са десните политически формации. И тъкмо поради това, а и заради ред още други причини или обстоятелства, темата за догонващото развитие, като отразена, въведена, третирана и инструментализирана в програмните текстове, ориентации и послания на тези леви политически партии е специфично присъстваща. При това тя е далеч по-релефно очертана и подчертана, в съпоставка с далеч по-аморфизирания и анонимния й статус в програмите на ляво радикалните и комунистическите формации, където се прокарва доста нелегално.
На всичко отгоре, левите партии в развитите капиталистически държави са облагодетелствани от по-бързото включване в орбитата на постмодерната епоха, на нейната променена рационалност или прагматика, което също се отразява и върху техните идейно-програмни мутации, модернизации или динамични обновления.
