РАЗКАЗИ

0
160

Из новата книга, която е под печат „Тетрадка по всичко“
Три къси разказчета

ДЪРВЕНИЦИТЕ
подслушан разказ

… Понеже стана дума за софийски квартири, ще ти кажа. Записах се студент, дошъл от провинцията, и тръгнах да си търся стая за живеене и за учене. Исках да е пό в центъра. Случих. Наемът беше според възможностите ми, а и не беше далеч от университета. Наблизо се намира църквата “Свети Никола”, онази с градинката пред нея, а насреща имаше едни казарми. Сетне на тяхно място се построи НДК, ако помниш.

Още като се качвах на влака за София, баща ми рече:
– И гледай да не ми докараш някоя дървеница.
Какво искаше да каже ли? Не, не е това, което си мислиш, макар че и такова нещо се случи. С две думи, тогава по влаковете имаше много дървеници. Една да ти влезе в къщата – иди, че се спасявай! И у нас са се появявали. Но ние правехме така. Изпразвахме къщата. Всичко се изнасяше на двора, на слънце, дървениците бягат от слънцето. Дюшеци, юргани, чаршафи – всичко, в което можеха да се загнездят тези кръвопийци. Изнасяхме и железните си кревати. С тях баща ми се оправяше. Запалва огън на двора, слага един пълен котел върху пиростията и после с чайник налива врялата вода по тръбите на кревата. Примитивизъм, но помагаше…
Пристигнах, значи, в София с една торба, в която носех изпраните, изгладени от майка ми чаршафи. Тогава квартирите не се предлагаха обзаведени – само легло с дюшек, и той стар, гола маса и стол. Толкоз. Дрехите си окачвахме по забитите в стената гвоздеи. Те ни бяха и закачалка, и гардероб.

Първата нощ изкарах ужасно. Не е за разправяне! Щом угасих лампата, дървениците излязоха. И започна едно чесане, дращене, пляскане с длани, но спасение няма. Светнах аз електриката и видях: чаршафите ми бяха превърнати в окървавени превръзки, нашарени с размазаните останки на смачканите дървеници. Тъй или иначе първата нощ мина. Сетне някой ме научи да сложа под крачетата на кревата си капачки с газ за горене. Дишах изпаренията, но търпях, додето се разбра, че и това средство не помага. Кръвожадните насекоми хитро изпълзяваха от укритията си и плъзваха по стените. Те облепваха тавана точно над леглото ми и оттам като с парашути скачаха право отгоре ми. Целият бях изпохапан, изсмукан, възпалената ми кожа се покри с червени отоци, които сърбят ужасно и ме караха да се дръгна като животно.
След като и газта за горене не помогна във войната с дървениците, реших да прибягна към химически средства. В онези години стана известен един препарат, с който се водеше борба срещу паразитите по растенията. Как се казваше?… Как се казваше? Названието му беше едно особено, само от главни букви, нещо подобно на сегашните партийни названия… ДСБ…не беше така… ССД… НДП… ДПС… А,бе, защо не мога да си го спомня? Но името му беше такова, или нещо подобно. Но със сигурност мога да твърдя, че в него имаше главно Д!… Д… Д…. Ха! Спомних си. ДДТ. Беше жълто-зелен прах, с който пръскаха посевите, обезпаразитяваха зърнени складове, хамбари и други такива помещения. Обадих се аз на татко си и той ми изпрати два килограма от това вещество. Не знам откъде го намери и колко струваше тогава, но този препарат, няма да повярваш, ми осигури победа в моята химическа война с дървениците. Наръсих с него дюшемето на стаята, пръснах една шепа под дюшека на леглото си и … дървениците изчезнаха. Изтребих ги. Сетне се разбра, че този препарат е силно отровен и е вреден за човешкия организъм. Забраниха го. Но, както виждаш, аз оцелях.

Слушай, слушай! Нека да завърша тази история. Сега, като ти я разказвам, и си спомням за това ДДТ, сетих се за нещо. Ти не беше ли по някое време депутат от една партия с подобно име? Коя беше тя? Извинявай, ако съм те засегнал с въпроса си!…

РЕВНОСТ
еротичен разказ

В Н-ското поделение на нашата славна армия славно служеше капитан Дочо Щерев – командир на танкова част, дислоцирана в едно малко известно, с нищо неотличаващо се градче, каквито ги има много. Без да си кривя душата, ще кажа, че най-голямата забележителност в него станаха капитанът и съпругата му. Ако сте родени в този град, или пък случайно ако ви се е паднало да поживеете в него, няма как да не знаете тази история. Капитаншата беше хубавко женче с ярко изразени форми на душата и тялото. Дребничка на ръст, русичка, с игриви очички, тя караше заякващите мъжлета на градчето, а защо пък не – и особено те – и понатоварените с годинки мъже да се заглеждат в нея. Впрочем, ще си призная, че и аз не бих се отказал от такова парче, ако ми се падне. Но то се беше паднало на капитан Дочо Щерев.

Сега нека да следваме сюжета на разказа, който бездруго нито е заплетен, нито е толкова значителен, но пък в замяна е интригуващ. И все пак си е сюжет, защото без сюжет разказ не се получава. И за да не претоварвам този сюжет с излишни подробности, още в началото ще кажа, че капитан Щерев ревнуваше жена си. За нея аз нямам никакви уличаващи целомъдрието й сведения, но те не са и нужни, ако ще трябва да накараш някой ревнив съпруг да отегчава жена си с безкрайни подозрения.

Такъв е и този случай. Всяка сутрин, беше мирно време, капитанът се затваряше в казармата си, както му налагаше воинската служба, и особено, когато тя го заставяше да изпълнява многобройни бойни дежурства. По време на тези дежурства, които го откъсваха от прегръдките на прелестното, чуруликащо създание, капитанът направо страдаше. Главата му бръмваше от подлудяващи го мисли и картини на изневери и прелюбодеяния, оскверняващи святото съпружеско гнездо. Те му се представяха зримо, раздвижени и навъртащи се като кинематографска лента. Тогава той се превръщаше в ням зрител на еротичен спектакъл, в който всеки друг, но не и той беше щастлив участник.

Капитан Дочо Щерев по мъжки, като твърд военен човек, изтърпяваше всичко това. Той не вярваше на фантазиите си, до самозабрава обичаше своята дяволита женичка и се успокояваше само когато усещаше в ръцете си податливото й топло тяло.
Неговите колегии, офицери с различни чинове, добре го разбираха, защото и те, заставяни на принудителни отсъствия от съпружеското легло, навярно нерядко бяха изпадали в подобни състояния. Въпреки това, на моменти те си позволяваха да се шегуват – шеги, които, нека да си кажем, криеха непризнавана болка. Тези шеги бяха приблизително такива:

– Е, капитан Щерев, своя дълг към родината ти изпълняваш всеотдайно, но как си със съпружеския дълг?

Или:
– Понякога даже и родината изневерява на защитниците си, а какво да говорим за съпругата, която е слаба пред чуждите набези?

Такива едни споделяния на мисли и тревоги могат да изкарат и дяволите от душата ти, както се случи тази година в нощта срещу Гергьовден. Командирът на капитан Щерев, подполковник, застаряващ мъж, намина да провери как подчинените му носят службата. Дежурният по полк капитан Щерев го посрещна с рапорт за спокойното, без произшествия, дежурство. Подполковникът, поизморен от всевъзможните тежести на изминалия ден, се задържа при капитана, явно с желание да размени някоя и друга дума извън служебната йерархия. Говориха си за времето, за военното производство, на тази тема имаше какво да си кажат не без недоволство от по-горното началство, или пък за някои семейни неразбирателства. В този ред на мисли подполковникът недвусмислено попита:

– Вие, капитан Щерев, как сте в домашни условия?
Въпросът би могъл да се приеме по разному, но капитанът го усети като бодване право в сърцето. Той си помисли: “Подполковникът е подочул нещо. Някой сигурно му е донесъл слух… Или пък?”

-Не знам…
Замълча. Не продължи репликата си.
С тежка въздишка подполковникът се изправи от стола, на който седеше, и додето слагаше фуражката си, на сбогуване каза:
– Лека нощ, Щерев!

Не му пожела “леко дежурство”, както би следвало в една такава обстановка, а съвсем по цивилному произнесе “Лека нощ.”
Точно това пожелание подбуди подозренията на капитана, комуто стигаше и по-малко, за да разпали ревността му като пожар, изгарящ всичко. Подполковникът си отиде при своята също застаряваща съпруга, а капитанът остана сам като затворен в клетка раздразнен звяр. Минута по-късно той се втурна към своя командирски танк и през отворения люк скочи в търбуха му. С рев издрънчаха железните вериги на танка, когато се понесе към изхода на казармата. На пълен ход той изрови завоя на каменистото шосе, което водеше към градчето.

Беше нощ, тъмна, беззвездна, дълбока нощ. Потъмнял беше и разсъдъкът на иначе дисциплинирания офицер. Но капитан Щерев ловко управляваше тежката машина, която закова на малкия площад, точно срещу къщата, където квартируваше. Всички прозорци бяха тъмни. И само един беше буден. Зад осветеното му перде премина сянка, която ту се навеждаше, ту се изправяше. И тогава мълнията, излязла от тридюймовото оръдие на танка, разпори небето и се изтръгна от него рев, какъвто издава ранен лъв.

Тука ще завърша историята, в която, заради този произвол, с един рапорт на подполковника капитан Щерев бе отчислен от полка. Ще ми се да дам на разказа си благополучен завършек. Ето защо ще кажа, че това “чрезвичайно” произшествие не завърши безнаказано. Подполковникът не предприе други, “по-крути” мерки, понеже като военни, двамата с капитана се разбираха и в това отношение.

Такъв е краят на моя разказ. Но ще запитате: “Защо му е това подзаглавие “еротичен”?

Ще отговоря така: “А нима е лишен от еротика?”

Друг някой по-придирчив читател може пък да поиска да узнае: “Ами откъде се взе в дулото на оръдието този истински снаряд?”
На него пък ще кажа: “Не знам как и откъде, но го е имало, защото в края на разказа оръдието трябваше да гръмне”.

УВАЖАВАНИЯТ НАШ ДРУГАР
сюрреалистичен разказ

Сякаш и сега чувам бай Йончо Кънев да казва:
– Какви ми ги разправяш, бе, момче? Класи, класово общество… Ами че така ще е! Ей го на, виж и него: клас. Житен клас – на върха е най-важното, за което се борим – плода, зърното. Надолу е листна маса – туй е плява, а най-отдолу, наврян в земята, е коренът, чернорабочият. На него му дай само да пие, наливай го, да се напива, както се казва – да фирка!
Така бай Йончо Кънев обяснява класовото устройство на обществото. Той е съгласен с него, одобрява го.
– Не ми приказвай! Аз знам, ти нищо не знаеш. Запиши си го!
Бай Йончо е завършил само първите четири отделения на училището, но и те му стигат, за да бъде начетен и умен.
– Ти какво искаш, коренът да е отгоре ли? Няма да стане! Все едно главата ти да е надолу, а с крака да дращеш по небето. Това ли ти е на тебе революцията? Няма да стане! – продължава да повтаря той, твърд в убежденията си. – Няма да я бъде тая! Няма!
Тези, пред които той излага своите възгледи за световната наредба, са все хора като него, но не толкова знаещи. Те умеят само да слушат търпеливо. Трудно влизат в главите им умните думи на човек, който всичко е проверил с живота си. През какво ли не е минал бай Йончо – градски човек, със занаят, бръснарница е държал, с бръснач всякакви бради е бръснал.
– Ти, господине, кажи си тука пред тези хора, ти лежал ли си в затвора? – иска да го стресне един, който се е присламчил на крайчеца на масата. Той отскоро е мигрирал в града, дошъл е от село, селянин, значи, “корен” по бай-Йончовата класификация.
Бай Йончо го поглежда свъсен, усъмнен в намеренията му.
– Бях. И какво?
– Приказват, че човек си заклал…
– Не го заклах, само му рязнах брадавицата. Той си я носеше под десния мустак. Отде да я знам? Като я рязнах, кръвта му шурна черна. Той беше околийски началник.
– И само заради тази рязната брадавица ли си лежал бе, бай Йончо? – недоверчиво пита друг някой.
– Борил съм се, кръв съм проливал.
Както се разбира, това е едно неоспоримо обстоятелство и никой не се опитва да разнищва повече тази история. Но всички признават, че бай Йончо е изкласил човек. Хората се деляха на заслужили и незаслужаващи. Ако тука има някой, който да помни, по едно време беше така. Човеците се събираха или в кръчмата да дяволуват, или в църквата да се молят Господу да им даде живот и здраве, което най-вече им липсваше. Попът председателстваше събранията в църквата. Наряден в свещеническите си одежди, той заставаше отпред и започваше:
– Во имя Отца и Сина и Светия Дух…

Това беше. Сетне комунистите го нарекоха “почетен президиум”. Без него никакво човешко събиране не беше допустимо. Избираше се с вдигане на ръка. В първия случай с три събрани заедно пръста, а във втория – с цяла ръка. По състава не можеше да става спор. Почетният президиум беше единодушен и единосъщ. Като се направи революцията, изборът на тази святоч се промени. Качва се един богомолец на подиума и предлага:
– Другари, за почетен президиум на нашето събрание да изберем другарите Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин. Някой да е против?…Никой!… И за да протече нашето събрание правилно, за делови президиум предлагам следните заслужили другари…

Изброяват се няколко имена. На брой те са толкова, колкото са наредените на подиума столове. Пак се гласува и на сцената излизат уважаваните и заслужили хора. Те заместват онези от някогашните делови президиуми в църквите, а именно попа, епитропа и клисаря. След като получат доверието на миряните, един подир друг заслужилите се надигат от местата си сред публиката, изкачват трите стъпала до подиума и достолепно сядат в президиума. Едва тогава започва деловата част.

Бай Йончо Кънев, за него се разправя сега на всички събрания, като заслужил човек всякогаш сяда в президиума. Но ето че веднъж пропуснаха да назоват името му. Избраните се качиха горе и се разположиха. Всички столове се запълниха. Тогава бай Йончо сбута момчето до него:
– Я се помести да мина! – вдигна стола, на който седеше, и с него се изкачи на подиума, в деловия президиум. Щом и той се нареди сред другите, гръмнаха одобрителните ръкопляскания, с които бяха изпратени имената и на изброените преди това членове.
Събранието ставаше “редовно” и можеше да започне. Там, в деловия президиум, бай Йончо отново ставаше уважаван и независим.
– Бай Йончо, признай си, кого тачиш най-много?
– Мене си! – отвръща той на интересуващия се младок.
– Ами останалите? – провокира го онзи.
– С тях постъпвам така: който е над мене – псувам, който е под мене – тъпча.
– И Ленин, и Сталин ли псуваш бе, бай Йончо? – подхилва се питащият.
– Такова нещо не съм казал. Ти, момче, изкривяваш линията! Внимавай! – заплашително размахва пръст бай Йончо. Той е наясно със себе си.

Та ето какъв уважаван човек беше този бай Йончо. Такъв забравя ли се? Ето затова разказах за него. Да съм пропуснал нещо?…

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук