Унгарската социалистическа партия (УСП) се заражда през май 1989 г. от отцепили се дейци на бившата Унгарска социалистическа работническа партия (УСРП). Сред тях са министър-председателят Миклош Немет, министърът на външните работи Дюла Хорн, Ласло Ковач и др. ръководители на тогавашната партия и държава.
Управлявалата от 1956 до 1989 г. УСРП формално прекратява дейността си през октомври 1989 г. на последния си ХІІІ конгрес. Малка група изразява несъгласие с това решение и създава нова партия под името работническа, която се обявява за идеен наследник на УСРП. През 2004 г. променя името си на Унгарска комунистическа работническа партия. От създаването си през 1989 г. до днес тази партия остава извън парламента. Най-големия си успех постига на парламентарните избори през 1998 г., получавайки подкрепата на 4.08% от електората . Оттогава влиянието й непрекъснато намалява, като на изборите през 2006 г. успява да събере едва 0.41%.
Повечето делегати на ХІІІ конгрес на УСРП (1989 г.) декларират присъединяването си към новата организация и се обявяват за формалното й учредяване. Независимо от това, УСП не е пряк наследник на УСРП, тоест на партия от типа на съветско-комунистическите, а нова формация от социалдемократически тип. От самото си създаване УСП декларира привързаността си към принципите на демокрацията, плурализма, парламентарната демокрация, като изрично отхвърля всички видове тоталитаризъм и авторитаризъм. Тези принципи са залегнали в първата програмна декларация на партията, приета на конгреса в Шиофок през 1990 г. Без да отрича частичните постижения на “унгарския социализъм” от времето на Янош Кадър, в декларацията се подчертава, че одържавяването (национализацията) на собствеността води до диктатура, не към социализъм, докато същността на социализма е именно разширяване на демокрацията. В духа на тази постановка конгресът възприема европейските социално-икономически и културни отношения, постигнати с ефикасното взаимодействие на европейската социалдемокрация и изразява желание да се присъедини към тези ценности; проправя се път и за приобщаване към Социалистическия интернационал.
През 1992 г. УСП получава статут на наблюдател, а през 1994 г. става пълноправен член на Интернационала. Отчитайки приноса на унгарските социалисти за развитието на международната социалдемокрация, на Нюйоркския ХХ конгрес на Социалистическия интернационал през 1996 г. Дюла Хорн е избран за вицепрезидент. На XXII конгрес, състоял се през 2003 г. в Сао Пауло, на вицепрезидентския пост отново е избран унгарец – Ласло Ковач, председател на УСП.
През 1999 г. УСП разработва Харта на унгарския социалдемократ. Този документ синтезира съвременните разбирания за унгарските реалности в контекста на европейската социалдемокрация. Хартата се опитва да отговори на новите предизвикателства, произтичащи от навлизането на света в новото хилядолетие не само по календар, а и по логиката на универсалното развитие, на новите технологии, информационния взрив, глобализацията, порасналите възможности за организираност, неравномерното разпределение на източниците и благата и т.н. Редактиран вариант на Хартата е приет за партийна програма на конгреса на УСП през есента на 2000 г.
През януари 2007 г. премиерът Ференц Дюрчани публикува документ от 23 точки, озаглавен “Да погледнем фактите, изводите, които трябва да си направим и нещата, които трябва да извършим”, който може да се разглежда като теоретично допълнение към Хартата и практическа програма за управление и реформиране на унгарското общество. Осъществяването на тази програма правителството на левицата започна още през 2006 г.
І. Чрез кои основни идеи се идентифицира УСП?
1. УСП смята себе си за национална партия; стреми се да отстоява етническата идентификация, културата и традициите на унгарския народ. Съобразява се с “унгарщината”, т. е. с ония обществено-икономически, политически и културни специфики, които са резултат от 1000-годишното историческо съществуване и географско разположение на унгарската държава.
2. Приема за свое кредо идеите на социалдемокрацията. Името на партията обаче остава социалистическа. Мотивите за това се обясняват с обстоятелството, че в продължение на десетилетия на хората в предишна Унгария (а и в останалите социалистически страни), им е внушавано, че социалдемократите са предатели на социализма, съглашатели с буржоазията или най-малкото са опортюнисти. От емоционална гледна точка някак си по-престижно днес е да си социалист, отколкото социалдемократ. А и през 1990 г. малцина от старите социалдемократи са сред живите.
3. Какво съдържание се влага в понятието “социалдемокрация”? Унгарският отговор се присъединява към основното социалдемократическо ценностно тълкуване, залегнало още в Бад Годесбергската програма, преминало през Стокхолмската декларация на Социалистическия интернационал и “третия път” на британските лейбъристи. Става въпрос за обединяване на две идеи – на социализма с демокрацията, като социалистическата съставка е носител на основната ценност. Защото социалистическият идеал би могъл да се реализира само тогава, когато се обедини с идеята за демокрацията.
4. Други ценности, с които се идентифицират унгарските социалисти, са свободата, равенството, солидарността – общочовешките ценности, завещани от великите буржоазни революции. В днешно време към тях се прибавя и редът като гаранция за сигурността и благоденствието на народите. Тези ценности определят и тенденциите на политическата система, споделят се и от другите съвременни политически направления. Въпросът е по какъв начин тези ценности се подреждат. Ценностната система на консерватизма поставя на върха традициите и реда. Либерализмът поставя на първо място свободата. За разлика от тях, социалдемокрацията придава еднакво значение на тези ценности, не строи йерархия между свободата, равенството, солидарността и реда.
5. Развивайки по-нататък това разбиране, Стокхолмската декларация говори вече за справедливост, не за равенство. Според унгарската Харта двата термина съвпадат, те са страни на едно и също явление. Не може да се говори за равенство извън справедливостта, както не може да съществува справедливост извън равенството.
Още Аристотел говори за два типа справедливост. Единият е уравниловъчна справедливост, при която всеки получава по равно, независимо от постижението; равенството е пълно, но не и справедливостта. Другият тип е разпределителна справедливост – възнаграждението се променя в зависимост от нормативно определени постижения и дадености; справедливостта е пълна, но не и равенството. Въпросът остава дискусионен, защото, от една страна, равенството е непосилно, а от друга – пълното равенство е утопия. В крайна сметка нещата опират до пропорциите, които обаче се определят от политиката. Проблемът за равенството е и другата основна ос, по която левите се разграничават от десните: левицата ратува за по-голяма степен на равенство, докато за десницата всичко се пречупва през йерархичната постройка на обществото.
Унгарците се опитват да вложат свой принос, придържайки се към едно “нефундаменталистко”, реализиращо се заедно със справедливостта, равенство. И Хартата подчертава, че такова равенство е възможно само когато се синхронизира с обществената солидарност.
6. УСП приема, че държавата на благоденствието, създадена в резултат на технологичното развитие и със съдействието на социалдемокрацията, е в криза. Решения и пътища за изход от кризата се търсят в т. нар. трети път, новата средина. УСП стои по-близко до френското разбиране за “да” на пазарното стопанство, “не” на пазарното общество. За да се осмислят и обяснят съвременните тенденции в развитието на капитализма, на глобализацията, както и да се набележат идеи за по-нататъшното развитие на демокрацията и гражданското общество обаче, от ключово значение е обновлението на социалдемокрацията.
7. Отношение към капитализма и социализма. Според унгарските социалисти, изграденият по догматичен път социализъм действително експроприира старите експлоататори, но създава нова група експлоататори; премахва стария ред на частната собственост, но на негово място се появява бюрократичната държавна собственост; зачерква демокрацията, но обещава, че тя ще стане необходима след като извървим докрай своя път. След десетилетни експерименти се оказва, че така изграденият социализъм е неконкурентоспособен, че в действителност не е социализъм, а деформиран вариант на капитализма.
Икономическата теория на социализма, както сочи британският лейбърист Антъни Гидънс, винаги се е строяла на грешна основа, подценявала е възможността на капитализма да се обновява и приспособява, да увеличава ръста на производството. Доказателства за това са реалностите в границите на капиталистическия свят: производителните сили се развиват по-мощно, производствените отношения се променят в значителна степен, постигнати са по-голяма демокрация и по-задълбочени успехи в социалната сфера, отколкото в страните на социалистическия лагер.
а/ Отношение към капитализма. Икономическият анализ на обществените отношения, очертан в Хартата (а след това и в програмата), се обляга на трите основни черти на капиталистическото производство, така както са развити в “Капиталът” на Маркс:
– производството на принадена стойност, т. е. на нещо в повече, което е резултат на труда, а не се съдържа в материалите и в средствата за производство. Днешните теоретици наричат принадената стойност просто излишък;
– този “излишък” се използва за по-нататъшно разширяване на производството, не само за паразитна консумация. Натрупването или излишъкът сам по себе си предполага присвояване или възможност за експлоатация;
– натрупаният капитал произвежда все повече и повече стоки, които достигат до потребителя посредством пазара.
Трите фактора са взаимно свързани. В по-нататъшното развитие на капитализма се проявяват и нови особености като преобразуването на стойностната структура, появата на корпоративни форми на собственост, на организация и разделение на труда, организация на разпределението, на преразпределението и много други. Появяват се и нови, често евфемистични названия (като “излишък”), смисълът на които е да се избегне употребата на компрометирани термини или изрази. Най-разпространен е изразът пазарно стопанство, който трябва да замести термина капитализъм.
Каквито и да са лексикалните предпочитания, трудно може да се отрече, че капиталът не може да бъде ликвидиран, тъй като всяка икономика (независимо дали е робовладелска, феодална, капиталистическа, социалистическа) се стреми да произвежда излишъци, които след това да натрупва. Защото без натрупване няма икономическо развитие, а и Маркс нарича натрупването най-съкровената същност на всяка система. Следователно, трябва да се громи и разрушава не капиталът, не излишъкът, не натрупването и пазарът, а да се премахне експлоатацията, която създава несправедливост, да се направи така, че целият икономически механизъм да заработи за благото на обществото. В документите на УСП се подчертава, че тъкмо задействането на всички фактори в полза на по-голямата част от обществото трябва да се нарича социализъм.
Съвременните концепции отчитат още, че натрупването се състои не само в овеществен капитал и производните му предмети за потребление, а и в капитала на знанието, познанието, умението, изкуствата, а също и в капитала на човешките отношения, и т. н. С други думи, всяка дейност на човека, осъществяваща се в определена система, се обективизира и индивидуализира именно в тази система, превръща се в капитал на отделната личност. Въз основа на този капитал човек формира и своето поведение.
Този възглед има кардинално значение за съвременната социалдемокрация, тласка я към разширяване на светогледа, към осъзнаване нарастващото значение и роля на човешкия капитал. Впрочем, изследователите на наследството на Маркс до неотдавна не обръщаха нужното внимание на ония текстове в последния том на “Капиталът”, в които се говори за ценностно-формиращата роля на труда, която все повече се поема от акумулираното знание. Именно от тази предпоставка изхожда новата социалдемокрация, когато залага на икономика, базирана върху знанието.
б/ Различието между капитализма и социализма. От направения анализ може да се приеме, че капиталистическото производство е събирателно име с различни нива и форми. Едно е капиталистическото производство през ХV век, в периода на първоначалното натрупване; друго е то в епохата на машинното производство; съвсем различно е в края на ХХ век, когато водещи стават информационните технологии. През всичките тези исторически периоди основното съдържание на капиталистическото производство – принадена стойност (излишък), натрупване, пазар – се запазва. Променя се обаче неговата форма.
Очевидно трябва да се прави разлика между капитал и капитал–изъм. Капиталистическо е онова стопанство, в което се натрупва излишък, част от който се реализира посредством стоки чрез механизма на пазара. Капитализъм пък е онзи непрекъснат стремеж, процес, стратегия, който се използва от и е в услуга на капитала. Капитализмът, следователно, може да се характеризира не като система, а като практика, като прагматичен принцип, който се реализира на широка основа. По същия начин би следвало да се оприличи социализмът не като система, а като практика, която обаче насочва икономическия механизъм да работи не за капитала, а в полза на обществото, и то на цялото общество, респективно в полза на отделния човек.
Тези два процеса са неотделими един от друг. И в най-завършеното капиталистическо общество би трябвало да действа някакъв вид социализъм, иначе работната сила ще се изроди, а потреблението ще се стопи. И в най-завършения социализъм би трябвало да действа капиталът, защото капиталът сам по себе си не е нито добър, нито лош, а е фактор на възпроизводството. Историческият въпрос се състои в това коя от двете тенденции реализира съответната практика. И унгарските социалисти смятат, че социализмът трябва да се осъществява не чрез предварително разрушаване на капитализма, а като се предоставят все повече възможности на социалистическите принципи и практики в процеса на натрупването и реализирането на капитала.
Този подход социалдемокрацията избира в Бад Годесберг. Благодарение на хора като Вили Брандт, Бруно Крайски, Улоф Палме държавата на благоденствието започва да се осъществява. До каква степен тя вече е реалност в отделни страни – решаваща дума има историята. Нека приведем обаче няколко определения за същността на този процес.
Според Оскар Лафонтен съвременният капитализъм е “противоречиво взаимодействие между капитализма и социалдемокрацията”; според Юрген Хабермас “държавата на благоденствието е социално опитомяване на капитализма”; според Адам Пшеворски “работниците се помиряват с капитала, а капиталистите – с демокрацията”; според “Третият път” на Антъни Гидънс социализмът е “хуманизация на капитализма”. В известната си реч в Сингапур Тони Блеър говори за stakeholding, т. е. за общество, което се състои от дялове (stakes), като всеки член на обществото става притежател на дял (stakeholder). Каквито и да са нюансите, предходният анализ не може да не навежда на извода, че демократическият социализъм се появява не толкова в резултат на острите противоречия на капиталистическата икономика, а като логична последица от капиталистическото развитие.
в/ Отношение към глобализацията. В края на ХХ век в капиталистическата икономика се появяват нови форми. Различни автори дават и различни наименования на тези проявления. Лестър Търоу нарича “нов капитализъм” икономиката, която се основава на новото оценяване на парите; Едуард Литвак я дефинира като “арогантен турбокапитализъм”; Филип Шмитър и Дейвид Кортън, отчитайки степента на концентрацията, определят като “корпоративен капитализъм” съвременната западна икономика; Фелипе Гонзалес пък, изхождайки от малочислеността и елитарния й характер, я назовава “казинокапитализъм”. Всяко от тези определения подсказва, че става въпрос за нова форма, на която социалдемокрацията е длъжна да даде отговор.
Унгарските социалисти се присъединяват към разбирането, че глобализацията е следствие от достигнатото равнище на развитието на световната икономика и на световното общество. В хода на дискусията обаче, лявото крило в УСП отстоява възгледа, че глобализацията е опасна за Унгария: икономиката се превръща в колониална, мнозинството от населението обеднява, националният суверенитет се ограничава, унгарската култура се замърсява, националната идентичност се задушава. Надделява обаче разбирането за обективния характер на процеса; на глобализацията да се гледа както на технологичния възход след откриването на парната машина. Като аргумент се привежда прозрението на Аристотел, че робовладението ще изчезне тогава, когато вретената започнат сами да предат. Две хилядолетия по-късно чудото става и отприщва с непреодолима сила световния процес на индустриализацията. Дали е било за добро или за лошо? Неоспорим факт е обаче, че оттук тръгва колосалното развитие, дало възможност на милиони хора по света да заживеят днес по-добре. Затова унгарските социалисти казват “да” на самия процес, “не” на явленията, които го съпровождат, “не” на нищетата, дискриминацията, диктатурата.
Как да се регулира обаче този процес? Как глобалните корпорации, които притежават огромна икономическа мощ, които държат в ръцете си над 80% от световното богатство и суровините, включително почти целия информационен и културен капитал, да бъдат принудени да хуманизират своята дейност, да започнат да служат на човечеството, на глобуса? Ключова в този процес е ролята на държавата, на политиката, на демокрацията.
8. Държава, политика, демокрация. В тритомния си труд “Съвременните световни системи” големият американски социолог и макроикономист Иманюел Уолърстейн разглежда процесите в съвременното общество като проявление на човешките дейности в три сфери или на три огромни арени: икономика, държава (или “Истеблишмънт” в по-широката й трактовка) и гражданско общество, като последното се дефинира като съвкупност от човешки общности. Трите сфери са в непрекъснато противоречие помежду си, но техните конфликти са и същностни елементи на историческото развитие. С постигане на държавата на благоденствието през втората половина на ХХ век настъпва и относително равновесие помежду им. Това е основата, която позволи на държавата на благоденствието да осъществи демокрацията, да реализира демократичните идеи на по-висока степен в сравнение с предишния етап на историческото развитие.
Унгарските социалисти се присъединяват към този възглед, приемайки като основни елементи на демокрацията:
– правовата държава;
– плурализмът;
– парламентарното осъществяване на политическата власт;
– защитата на малцинствата;
– отхвърляне на всякаква дискриминация;
– осъществяване на човешките свободи.
Всичко това не означава, че демокрацията е постигната. И унгарските социалисти смятат, че още много трябва да се работи за постигане на непосредствена, с реално участие на хората, демокрация (participative democracy). Защото там, където гражданските общности не участват в политиката, където няма гражданско участие, там резултатът е унификация и политически конформизъм. Обратното, там, където има политическо участие, но няма граждански общности, там се развихря политическото съперничество, върху което се крепи неолибералната десница.
В края на ХХ век относителното равновесие между трите сфери се разпада следствие от непосредствената водеща роля на икономическата власт, на глобализацията. Резултатът е “негражданска демокрация”, в която действат формалните правила на демокрацията, но не и гражданското общество. Държавността отслабва поради увеличената мощ на икономиката, както и поради неспособността й да се облегне на гражданското общество. Възниква въпросът: как следва да се преустрои обществената структура, за да се възстанови равновесието?
9. Към нови обществени отношения. Със създаване на държавата на благоденствието, хилядолетната пирамидална структура на обществото се променя в куполна. Близо две трети от населението на западните общества в края на ХХ век има възможност да съществува в условията на стабилен начин на живот, на гражданска и социална защитеност. Тези две трети успяват да създадат и развият по своята воля организации и общности, които да ги представляват, да защитават правата и интересите им, да спомагат за развитие на културата им. По същество, те са светът на гражданското общество.
Бурното развитие на технологиите поражда обаче нови проблеми: създаването на ценности започва да се осъществява с все по-малко труд. Днес само 20 на сто от активното население може да движи икономиката и обществения живот. Пропорциите са същите, както приведените вече, че 20 на сто владеят 80 на сто от световните богатства и суровини. Което означава, че куполната структура се отнася само до страните в развитото евроатлантическо пространство. Надвиснала е заплаха връзката между човечеството да се разкъса.
Новото съотношение на разпределението се отличава обаче от предишното. Защото 20-те процента произвеждат достатъчно, за да се издържат останалите 80. При това на равнище, което допреди половин век се е смятало за достоен жизнен стандарт на средната класа. Въпросът, следователно, опира до създаване на нова икономическо-обществена структура. Какви са алтернативите на човечеството в този контекст? Унгарската Харта набляга върху четири от възможните сценарии:
а/ Според първия корпоративно-, турбо-, казино- неокапитализмът увеличава властта си. Извоюваната през втората половина на ХХ в. демокрация се превръща във формална, фасадна дейност. Истинските решения се вземат зад заключените врати на големите корпорации. Постмодерният вариант е свят, организиран според правилата на McWorld. Господстват неизменните 20%, останалите 80% безропотно търпят. Потреблението, информациите и развлеченията създават нова форма на тоталитаризъм, за който Хайдегер предупреждава навремето, и който не изпитва нужда да прилага демонстративно агресивните, имперски методи на предишните тоталитарни режими;
б/ В резултат на глобализацията се създават няколко регионални сили, така както ги описва Семюъл Хънтингтън. Сценарият е много близък до негативната утопия на Джордж Оруел. Тези сили, всяка от своята позиция, оповестяват нещо като “свещен джихад” срещу останалите, включително срещу “вътрешните врагове”. При по-умерения вариант светът се разделя на неодесни регионални национализми;
в/ Трети възможен сценарий разви Иманюел Уолърстейн пред дружеството за международна политика (International Political Science Association – IPSA) през 1988 г.: равновесието се разрушава, отприщва се хаос, 20-те господстващи процента не могат да изхранят останалите 80. Ситуацията се изостря. Поради преформирането на труда се увеличава свободното време, което няма с какво да бъде запълнено. Забавленията (entertainment) в стил McWorld започват да доминират. На мястото на истинската информация се налага info-tainment; вместо истинска култура се предлага culto-tainment; на мястото на истинското образование се насажда edu-tainment. Резултатът е разколебаване на традициите, разклащане на морала, разбиване на нациите, разрушаване на идентичността и суверенитета. Оставената без контрол корпоративна икономика не е в състояние да възпре разрушаването на природата. Надвисват катастрофи, които вещаят гибелта на човечеството;
г/ Един от възможните сценарий е позитивен: чрез оползотворяване резултатите на техническото развитие, глобализацията, като обективен процес, е в състояние да се справи с негативните последици; но преди това трябва да се обърне с лице към общочовешките ценности, към хората, към глобуса.
10. Социалдемократическата алтернатива. Социалдемократическият отговор на глобалните проблеми на човечеството, според унгарските партийни документи, е резултатите от свободното развитие и растежа на икономиката да бъдат оползотворявани от цялото общество. Пазарът да се разширява свободно, без да се абсолютизира като панацея. Вместо турбо-, казино-, корпоративен капитализъм да се изгради капитал-изъм, основан върху “базата на знанието”. Да се осигуряват все повече възможности за по-пълно равенство, за подобряване на благосъстоянието, за култура и знание. Държавата по-малко да се администрира, повече да се опира на гражданското общество. Основната дейност на държавното управление да се сведе до инвестиране в човешки капитал и в регулативна защита на природата.
За всичко това е нужна не по-малко, а повече демокрация. Нужна е нова форма и ново равнище на демокрацията, които да се основават на нарастващата сила на гражданското общество, на автономията на гражданите и автентичните им организации, на тяхната активност, на директното им участие в процесите на вземането на решения.
Тази нова форма получава различни наименования у различните автори. Карл Попър (а след него и Джордж Сорос) я нарича отворено общество; Хърбърт Саймън – информационно общество; Джузепе Ватино – прозрачно общество; други, като Андре Гундер Франк, я характеризират като гражданска, действена, непосредствена демокрация; Бенджамин Барбър – като крайна демокрация; унгарският писател Ласло Немет я нарича качествен социализъм.
Унгарците дават своя принос в усилията да се прегради тоталитаризма на турбо-капитализма. Будапещенският дискусионен клуб, например, събира форум, на който интелектуалци като Йехуди Менухин, Питър Устинов, Ервин Ласло, Каран Синг, Далай Лама и други оповестяват създаването на нова обща планетарна съвест за решаване на глобалните проблеми. Унгарската социалдемократическа харта пък подчертава необходимостта от осъзнаване и осъществяване на ценностите качество, общност, култура. Според унгарските социалисти икономиката може да се “очовечи” и да започне да служи на хората само като стъпи върху знанието, гражданската демокрация, общинското самоуправление, като се свърже с разума на обществото. Това всъщност са водещите мотиви на социалдемократическата алтернатива.
11. Социалдемокрацията на ХХІ век. Социалдемокрацията отговаря на предизвикателствата на ХХІ век като използва всички възможности да се продължи със социалното обновяване на обществото, капитал-измът да бъде допълван постоянно със социализъм, демократическият социализъм да бъде постоянна цел. Същевременно трябва да се отчита обстоятелството, че е отминало времето на класическата социалдемокрация, както и на социалдемокрацията от периода на държавата на благоденствието.
Социалдемокрацията от класическата епоха провежда дейността си в условията на експлоатираните класи, на пирамидално устроеното общество, извоювайки постижения, които облагодетелстват цялото общество. Социалдемокрацията от периода на благоденствието извършва в Бад Годесберг поврат, набелязва „новата епоха”, спомага да се построи и заздрави купола на обществената структура. Днешното време изисква качествено нов подход, потребно е ново разбиране, социалдемокрацията трябва да осъществи своя нов ренесанс.
а/ Необходимост от нов ренесанс. В действителност в тази посока се работи от десетилетие. През юни 1998 г. фондация „Фридрих Еберт” проведе международна конференция в Берлин под наслов: „Формиране на глобализацията” (Shaping Globalization) с участието на Герхард Шрьодер, Оскар Лафонтен, Антонио Гутиереш, Фелипе Гонзалес, Дирк Меснер и много други. Основната теза бе да се приемат предизвикателствата, глобализацията да се преустрои в полза на човечеството. В заключителното си слово Дирк Меснер подчерта, че капитализмът се нуждае от втора трансформация (след първата, създала държавата на благоденствието).
Тъкмо това трябва да материализира международната социалдемокрация. В общата си декларация Тони Блеър и Герхард Шрьодер определят като „знакови” понятията „трети път” и „нова средина”. Независимо че тези идеи са плод на местна специфика и произтичат най-вече от условията във Великобритания, оценката е, че те засягат и другите страни, като е наложително да се отчита обстоятелството, че „към общото дело водят различни пътеки”.
Най-важните принципи на общата декларация са препотвърдени в Парижката декларация на Социалистическия интернационал (1999 г.), както и в последващия Флорентински манифест на европейската социалдемокрация. Същността на приетата програма за глобален прогрес е социалните възможности и социалните измерения на глобализацията да се поставят в услуга на човечеството. Стремежът на социалдемокрацията е да продължи да управлява не само за да помогне да се избегнат опасностите, но и за да направлява, инициира и поема предизвикателствата. За един по-демократичен Европейски съюз, в основата на който да стои едно силно гражданско общество.
Любопитно е, че заложените в програмата за глобален прогрес идеи са развити преди това в унгарската Харта, което идва да подскаже не толкова унгарския принос, колкото формиращото се общо социалдемократическо мислене.
б/ Пътеките… Унгарските социалисти подчертават, че трябва да се обръща внимание както на сходните моменти в развитието на европейската социалдемокрация, така и на нюансите: по какво се различават отделните програми, какви са разминаванията, какви са спецификите в политиката.
Мнозина теоретици на социалдемокрацията като Волфганг Меркел систематизират “пътеките” по страни и въз основа на това създават типологични образци. Най-популярна е пътеката на английските лейбъристи, така както я интерпретират Тони Райт, Антъни Гидънс, Тони Блеър. Основните принципи и политическата практика на английския модел имат голямо влияние върху цялата международна социалдемокрация. Този модел съдържа в готов вид препоръчителни принципи и средства за постигане на социалдемократическия ренесанс. Да споменем само някои от тях:
– демократизация на демокрацията;
– взаимодействие между държавата и гражданското общество;
– съживяване на малките общности;
– позитивна защита;
– включване на хората в процесите на вземане на решения;
– социална инвестиция в човешки капитал.
Близък до английския модел е немската “нова средина”. Подробно описание на тези принципи се съдържа в книгата на Бодо Хомбах “Потегляне” (Aufbruch), появила се в една и съща година (1998) с “Третият път” на Антъни Гидънс. Две концепции са основни в тази книга: обществената средина и активизиращата държава. Макар и сходни с тезите на Гидънс, у Хомбах ударението е поставено върху засилване на регулативната роля на държавата.
Сравнително по-различна е холандската пътека или моделът “Polder” , който може да бъде наречен социално-либерален. В него освен социалдемократи, участват още либерали и християндемократи. Докато във Великобритания държавното управление се основава на принципа на мнозинството, в Нидерландия то се осъществява на принципа на консенсуса. На този модел се дължат сериозните успехи в икономиката и стабилизацията на жизненото равнище, както и в намаляване на безработицата.
Шведската пътека, която Меркел нарича “постиндустриален модел на благоденствието”, се осъществява при непрекъснатото управление на социалдемократите. Реформите тук се състоят във въвеждане на стимулиращи методи при вземане на решения от значение за обществото, така че да се редуцират действията на държавата на благоденствието, наричана от някои “държава на социалдемокрацията, на синдикатите, на голямата деловитост”.
Доста по-различна (особено от английската и немската) е практиката на френските социалисти. Те продължават традиционната “етатистка” пътека на Лионел Жоспен за равновесие в управлението. Тази линия – равновесие в пълномощията между трите власти – бе основен елемент в кандидатпрезидентската кампания на Сеголен Роаял през 2007 г. Французите настояват за равновесие и в световната икономика, казвайки “да” на пазарната икономика и “не” на пазарното общество.
Различия в отделните пътеки се открояват и по хоризонтала Север-Юг. Проблемите, с които се сблъсква социалдемокрацията в страните на северна и северозападна Европа невинаги са идентични с тези на Юга. Оттук и особеностите при осъществяване на реформите в Италия, Испания, Португалия, Гърция. Италианската “маслинова клонка” (Ulivo), както и формулираните от Романо Проди през 1995 г. тезиси, например, се доближава до холандската пътека в търсене на все по-широко взаимодействие между политическите сили, на постигане на консенсус и постоянното му поддържане. Същевременно, наред с осигуряването на свобода на пазара, италианските социалисти подчертават необходимостта от регулиране на пазара, което трябва да бъде приоритет на държавата, при това на силната държава.
12. Унгарската специфика. Унгария наследява проблемите на една социалистическа страна от съветски тип, което прави още по-наложително опитът и тенденциите на развитите европейски страни да бъде трансформиран и приведен в съответствие с унгарските условия. Ето защо, за унгарските социалисти е необходимо да анализират общите характерни черти на развитието на социалдемокрацията в страните от Западна Европа в съчетание със специфичните особености на унгарското развитие преди да идентифицират каква трябва да бъде унгарската “пътека”. Какви са тези особености?
а/ Изостаналост на икономиката. Преди всичко, унгарските проблеми произтичат от полупериферийното развитие на страната, характерно за източноцентралния европейски регион. Това развитие се осъществява в продължение на век и половина при различни политически режими и е свързано с имената на Франц Йосиф, Матияш Ракоши, Янош Кадар. Усилията на страната да се измъкне от ситуацията на затвореност се прекъсват системно, главно в резултат от външнополитически фактори. От всички участвали в Първата световна война, поражението на Унгария е най-катастрофално: територията й е редуцирана със 71.4%, или сведена до 93 000 кв. км в сравнение с предишните 325 000 кв. км (преди 1919 г.). В отнетите от родината земи остават около 4 милиона етнически унгарци. Най-важните промишлени центрове са откъснати от своя естествен суровинен хинтерланд. Унгария губи 61.4% от обработваемата земя, 62.2% от железопътната мрежа, 64.5% от пътната мрежа, 83.1% от производството на чугун, 55.7% от промишленото производство, 88% от дърводобива, почти цялото производство на мед, сребро и злато.
В периода между двете войни властва режимът на диктатора Миклош Хорти. Страната се присъединява към оста Рим – Берлин -Токио и отново търпи поражение в края на Втората световна война. Следствие на предложеното от Чърчил “процентно съглашение” страната е включена не по собствена воля в съветската сфера на влияние. Опитът да се измъкне от наложената й ситуация завършва с поражение през 1956 г. В резултат развитието на унгарската икономика изостава от западноевропейското с 25-40 на сто; икономическата структура остава старомодна. Опитите на т. нар. реформа след 1965 г. да изгради унгарски вариант на система на благоденствие, се оказват непълни и непоследователни.
Смяната на системата през 1989 г. е съпроводена с неочакван по размерите си икономически спад от над 20 на сто. През 1995-1996 г. близо 90 на сто от промишлените мощности на страната са приватизирани главно от интернационални фирми. Започналият през 1997 г. възстановителен период постига растеж, по-висок от средния за останалите европейски страни. Въпреки това, националният доход остава с 40 на сто по-нисък от западноевропейския. В края на века икономиката успява все пак да достигне равнището си от 1989 г. Тоест, Унгария трябва да започне от нулата.
б/ Обществената структура следва икономическия модел и обуславя по-нататъшното си изоставане. Независимо от изявяването и укрепването на духовен и културен елит, чиито постижения се родеят с най-високите западноевропейски образци, обществената структура, дори през 80-те години (на ХХ век), не успява да създаде средна класа, адекватна по количество и качество на западноевропейската. Две трети от унгарците живеят в обществото на едната трета, тоест, попадат в категорията на изоставащите и застрашените. Гражданското общество или “малките кръгове на свободата”, както го определя Ищван Бибо, все още не е познато.
След 1990 г. се увеличава разстоянието между най-горните и най-долните слоеве. Намалява стабилитетът на средната класа. Обществото на едната трета се редуцира до общество на едната пета. В резултат на преустройството на икономиката, на внезапно откроилата се публичност на политиката, на комуникационното поведение на политическите сили се появяват тенденции, които отнемат енергията на гражданските инициативи. Обществените организации не са укрепнали. Гражданското общество остава слабо.
в/ Политическата структура също е функция от обществено-икономическите реалности. Наследените от феодализма клиентелистки връзки продължават да действат там, където не успява да се създаде и укрепи гражданско общество. Тяхната най-крайна, корпоративна форма е мафията, но не по-малко опасни са “по-меките” форми, които са традиционни за унгарския обществено-политически живот. До 1945 г. една малка политическа група, сродна по характер с латифундистката, създава ядрото на клиентелата, по-точно на клиентурата. След 1949 г. пък се създава номенклатурата на “другарите”. Този тип функциониране на политически връзки и на политически живот Филип Шмитър определя с термините diktablanda и демократура.
Според концепцията на Шмитър между автокрацията и демокрацията може да има две преходни форми: diktablanda и демократура. Diktablanda-та е такава автократична система, която допуска известно пространство за демокрация или либерализъм. Докато при демократурата отделни демократични форми се нагаждат към традициите на авторитаризма. В този смисъл Хартата определя като diktablanda режимите на Хорти и на Кадар.
След 1990 г. бързо започва да се създава институционална система за функциониране на демокрацията (многопартийна система, свободно избран парламент, отговорно правителство, самоуправление, президент на републиката, конституционен съд и т.н.), която обаче не се изпълва с подобаващо съдържание. Създават се и значителен брой партии (почти 100), които по числен състав са далеч от западноевропейските стандарти. Формално погледнато, политическият живот наподобява политическия „троен съюз” на европейските демокрации: основните партии действат в идеологическото поле на консерватизма, либерализма, социалдемокрацията; около 60 на сто от правоспособния електорат се възползва от правото си на глас; избирателите почти равномерно гласуват за тези три политически тенденции; около 5.5 на сто от гласовете отиват за крайните партии. Приликата обаче остава формална. За разлика от западноевропейските си съидейници, унгарските консерватори открито се обявяват за възстановяване на отношенията, господствали преди 1945 г. Либералите възприемат сходна позиция. Със завоя си към крайната десница те се отдалечават от своите западни съидейници, откъсват се от принципите на либерализма.
Състоялите се до края на века парламентарни избори не водят до съществени промени. И при трите правителства – на Йожеф Антал/Петер Борош, на Дюла Хорн и на Виктор Орбан, политиката разполага с по-голяма власт, отколкото това е необходимо за функциониране на една стабилна модерна демокрация. Клиентелистките връзки остават жизнени. Ако можем да говорим за промяна, тя се състои в това, че diktablanda-та от времето на режима на Хорти и на Кадар се трансформира в демократура. Победата на десницата през 1998 г. представлява повече „смяна на правителството, отколкото смяна на системата”. Поляризацията на политическите сили се засилва.
13. Унгарската пътека. Стигаме до въпроса: ренесансът, който преживява международната социалдемокрация, има ли свой унгарски път, своя унгарска пътека?
Вече посочихме, че унгарската социалдемокрация следва принципи, които са сходни или подобни на тези, следвани от западноевропейската социалдемокрация, стреми се реализира онзи „идеален” тип система, каквато откриваме в повечето от развитите европейски страни. В същото време към края на ХХ век Унгария изостава по:
– брутен национален продукт;
– доход на глава от населението;
– производителност на труда;
– жизнено равнище;
– равнище на урбанизацията и общественото строителство;
– формиране на средна класа;
– степен на функциониране на демокрацията;
– степен на развитие на гражданското общество и пр.
Историческа задача на унгарските социалисти в началото на ХХІ век е да работят за преодоляване на това изоставане не само формално, но и по същество. Да разтръбят един New Peals , да мобилизират усилията за създаване държава на благоденствието.
ІІ. Унгарската левица начело на управлението.
На парламентарните избори през 1994 г. УСП постига забележителен успех: подкрепена е от 54.1 на сто от гласовете на електората, печели 209 мандата в 386-местния парламент. Постижението е още по-впечатляващо, като се има предвид, че на предишните избори (1990 г.) УСП успява да получи едва 8.55%. Резултатът дава възможност на социалистите да съставят самостоятелно правителство. Но те предпочитат по-широкото сътрудничество в съответствие с принципа на консенсусната демокрация, искат да ангажират максимално широка подкрепа за преодоляване на тежкото икономическо наследство и съставят кабинет в коалиция с умерено либералния Съюз на свободните демократи (ССД).
1. Социаллибералната коалиция (1994-1998 г.). През 1994 г. страната е в тежко стопанско положение. Промишленото производство е далеч под средното равнище на западноевропейското. Техниката и технологиите са физически и морално остарели. Натрупаният от времето на режима на Кадар и на правителството на Антал/Борош външен дълг е огромен. Платежният дефицит – катастрофален. За да се въведе ред във финансите и управлението на страната необходими са твърди, непопулярни мерки. И унгарското правителство решава да приеме това предизвикателство.
а/ Предпоставките за преминаване на страната към пазарна икономика трябва да се търсят в опитите на режима на Кадар от 70-те години (на ХХ век) да реформира социализма като система. През този период се установяват официални контакти със социалдемократически партии от Западна Европа. Унгарските ръководители и управленският елит се запознават с функционирането на многопартийната система, на пазарната икономика, имат възможност да оценят и други фактори, характерни за ценностите на западната демокрация. Постепенно съзряват предпоставки за провеждането на реформи.
Промените в Унгария се отличават значително от сродните процеси в останалите социалистически страни. Внимателно се планират и направляват отгоре, не се извършват стихийно. Подготвят се и кадри, които специализират в елитни западни университети. Един от тях е Миклош Немет – бъдещият министър-председател. В началото на 80-те години Унгария става първата социалистическа държава приета за член на Международния валутен фонд и на Световната банка. Това дава възможност на страната да поддържа открито икономически връзки със страните от Западна Европа. В рамките на Варшавския договор Унгария успява да поддържа и относителна външнополитическа самостоятелност. От 1986 г. всеки унгарец може свободно да пътува по света.
И още нещо: нито един от поддръжниците на реформите сред унгарското политическо ръководство не е подложен на преследване от режима на Кадар. Така, при правителството на Миклош Немет през 1988-1989 г. се създават благоприятни условия за промени в законодателството, за кардинално преустройство на икономиката и политическия живот. Приети са закони за многопартийната система, за частните фирми и др. под. Всичките тези фактори се оказват предимство, когато трябва да се пристъпи конкретно, към действие.
б/ Приватизацията. Тежката икономическа ситуация принуждава правителството да предприеме мащабна и бърза приватизация. Но преди това приема програма, по силата на която всеки конкретен приватизационен акт трябва да се обвърже с две кардинални условия: сериозни постъпления и модернизация на промишлеността.
Само от продажбата на заводите в хазната постъпват над 8 млрд. долара. С тях е погасен част от външния дълг, възлизащ на 22 млрд. долара. В края на управлението на социал-либералната коалиция през 1998 г. външният дълг е сведен до 7.5 млрд. долара. Икономиката вече е достатъчно силна и страната може успешно да го погасява.
Второто кардинално условие е да се извърши модернизация на производството. Затова правителството решава да продава само на мощни фирми, които са в състояние да се нагърбят с модернизиране на съответния завод, с възстановяване на съответния отрасъл, със запазване на работните места. Не да се закриват производства или заводите да се купуват за скрап. До края на 1995 г. над 90 на сто от унгарските предприятия са приватизирани, като правителството стриктно следи кардиналните условия да бъдат стриктно изпълнявани.
Получените от продажбите 8 млрд. долара може да изглеждат скромни, ако се съпоставят с изчисляваните на стотици милиарди заводско оборудване и основни фондове към към 1989 г. Но както посочихме, главната цел бе модернизация и възстановяване на производството. И тази цел бе постигната. Унгария днес разполага с модерна промишленост и конкурентоспособна икономика. Производството е на световно равнище. Големите промишлени гиганти като “Сузуки”, “Опел”, „Ауди”, “Сименс”, „Форд”, “Електролукс” и десетки други произвеждат маркови стоки и услуги, продажбата на които се осигурява чрез маркетинговата и рекламната стратегия на фирмата. Достъпът на техните продукти до световните пазари е улеснен и експортните възможности на страната като цяло се подобряват непрекъснато.
в/ Предизвикателствата. Мащабната приватизационна програма на правителството не отминава критиките и в страната, и в чужбина. Възраженията най-вече са мотивирани от обстоятелството, че като разпродава своята промишленост, Унгария продава пазара си на чужденците и по такъв начин се лишава от суверенитет.
Нека отбележим, че по същото време (януари 1995 г.) в България идва на власт социалистическо правителство. В спомените си тогавашният министър-председател на Унгария и председател на УСП Дюла Хорн споделя, че посъветвал българските си колеги да предприемат незабавно мащабна приватизационна програма, подобна на унгарската. Аргументите си в подкрепа на приватизацията унгарският премиер излага по-късно в интервю за в. „Монитор”.
„Що се отнася до чужденците, кажете ми кой имаше пари да участва в приватизацията? Отечественият капитал беше незначителен. От друга страна, какво означава понятието чуждестранен капитал? Не познавам голямо предприятие в Европа, което да е еднонационално. В Западна Европа чуждестранният капитал е вложил над 700 млрд. долара. Както в САЩ са вложени японски, немски, френски капитали. Това е резултат от глобализацията и интернационализацията на икономическите отношения. Това, което става сега, е бизнес. За тях е изгодно също толкова, колкото и за нас. Сдобиха се с огромно имущество в хода на приватизацията. За нас пък е изгодно създаването на нови работни места, национален доход, пазари. Казвам го, защото често се сблъсквам с неубедителни възражения, с изкривени тълкувания. Без да се прави анализ на същността на процесите в Централна и Източна Европа!
Бившите социалистически страни вървят по неизвестен досега път. Преживяват невероятни промени. Познава ли историята такава масова приватизация както в страните на Централна и Източна Европа? Да се съгради пазарна икономика отгоре надолу? За такъв кратък период? Не както на Запад – отдолу нагоре. В продължение на столетия. За това няма модел. Онова, което винаги подчертавам, е, че страните от Централна и Източна Европа дават големи жертви, за да бъдат осъществени промените за смяна на системата. Няма западна държава, която да е платила толкова скъпо…”
