УСПОРЕДИЦИ

0
166

Авторът е контраадмирал от запаса. Завършил е ВВМУ “Н. Й. Вапцаров”, Военноморската академия в Санкт-Петербург. Бил е командир на подводна лодка, офицер в щаба на ВМС и Генералния щаб на БА, началник на ВВМУ “Н. Й. Вапцаров”
1. Родина

Когато майка ми и баща ми живяха своя живот, когато аз раснах и пораснах, а след мен отраснаха и моите деца, думите родина, отечество, България имаха един-единствен смисъл: Тя е наша майка, която нищо не може да замени. Бяхме свободни да виждаме нейните неуредици, да злословим и да се бунтуваме срещу управниците й, да искаме от нея да е по-богата и по-свободна, да е по-чиста и по-красива и затова куп още кусури й връзвахме на тази наша родина. Но тя пак си оставаше единствената и незаменимата. Дядо Вазов ни го е казал: “Отечество любезно, как хубаво си ти!”. Поколение след поколение раснаха с вярата в единствената, неповторимата, незаменимата родина. Хиляди, много хиляди зарязваха благополучие, за да положат кости за тази родина в Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата война. Българите проливаха своята кръв по фронтовете на тези и други български войни, вярвайки, че защитават тази единствена родина. После времената се измениха, войните отминаха назад в историята, но родината си остана. Дойде времето на голямото строителство. Съзидателната енергия на нацията беше впрегната в изграждането на икономическата и интелектуалната мощ на родината, защото искахме тя да е по-красива, по-богата, по-силна от всички останали. Би било наивно да кажем: успяхме! Но направихме всичко според силите си и остана песента “Че на света е само една, нашата мила, родна страна!”. Но времената отново се промениха. „Основите на социализма” започнаха да се рушат. Запяха се други песни за родината. В тях тя беше грозна и неуютна, в която нейните синове и дъщери няма какво да правят. После „мастити” политици започнаха да излагат нови мисли за родината. Оказа се, че привързаността към родината е отживелица. Сега е модно да си „гражданин на света”. Земята и костите на отците и дедите загубиха значение, както и сътвореното от тях. Да търсят други родини потеглиха хиляди и хиляди. Започнахме да се хвалим с това, защото тези хора щели да се „осъществят” там някъде, щели да покажат на света колко сме ние добри, щели да усвоят най-доброто от другия свят и, ако някога „даде Бог”, да се върнат в своята първа родина, да я издигнат до невиждани висоти. Те няма да ни българизират, както техните прадеди, а ще ни европеизират. А ако това не е „угодно Богу”, остава само едно: да разнасят славата на все по-застаряващата, деградираща и излишна родина. За да е по-лек и по-достъпен пътят натам, където България не ще е наша родина, политици, учени и литератори упорито го разчистват от гранитния калдъръм, с който дядо-Вазовото “Аз съм българче” е послал душите на милиони българи. А България? Някъде около 2025 г. българите ще бъдат само 5 милиона, през 2050 г. някакви си 3 милиона. А в края на същия този ХХІ век кой ще издекламира “Аз съм българче” и кой ще го чуе?

2. Суверенитет

Тази латинска дума означава външна и вътрешна независимост на държавата от всякаква чужда власт. Във всички епохи националният суверенитет е бил тема за разговори. Кълнейки се в суверенитета, нашите управници почти винаги са позволявали неговото накърняване от по-могъщите ни приятели, заради уж национални идеали или интереси. Не бих искал да се връщам много назад във времето и само ще напомня, че по „социалистическо време” всички междудържавни договори на социалистическите страни потвърждаваха техните суверенни права, но и вменяваха задължението взаимно да си помагат, когато се налагаше да се защитават завоевания, идеали и ценности. В тези години се лансира идеята за ограничения суверенитет на социалистическите страни в техните съюзни отношения. Тодор Живков дори доразви тази идея за взаимопомощ, като казваше: “Когато къщата на съседа ти гори, ти чакаш ли някой да те покани да гасиш? Просто отиваш и правиш каквото трябва, за да не се разпространи огънят.”
Когато през 1989 г. настъпиха промените, които, странно защо, нарекохме демократични, темата за накърнения суверенитет на държавата стана любима за новите ни политици. Но още в самото начало този наш така скъп „суверенитет” беше отново обезчестен. Най-напред надойдоха хиляди (някои казват 5000) инструктори и специалисти по установяване на демокрация. Нашата демокрация, зачената „ин витро” някъде из чуждоземски кабинети, беше разродена от тези специалисти на Орлов мост и площад „Батенберг” и веднага се изроди, защото беше дарена с омраза към всичко, което е било. В това време никому не идваше наум да попита: Защо погазвате суверенните права хората да устройват живота си както желаят? Пък и да попита, кой ще му отговори. Надойдоха специалисти, които решиха съдбата на армията, разузнаването, контраразузнаването.

През зимата на 1999 г. нашите нови приятели, които са винаги добри, защото имат най-демократични конституции, защото винаги са защитавали само справедлива кауза (в Корея, Виетнам, Гватемала, Чили) решиха да защитят правата на косовските албанци. Оказа се, че за тази цел може да се нарушава югославският суверенитет. Нашата страна съвсем „суверенно” предостави своето въздушно пространство и територия за целите на тази операция. Останаха само камъните от разрушението. Както се вижда, управниците и в новите демократични времена позволяват обладаването на българския суверенитет. Сега старата тема за „ограничения суверенитет” се развива като ново откритие в Лисабонския договор на страните от Европейския съюз. Ние пак се отнасяме с ентусиазъм и пълно разбиране. Но си мисля: с какво, доколко и как Англия, Франция, Германия ще „ограничат” своя суверенитет, а ние, българите, как ще ги постесним в тяхното желание да ни определят мястото в географията, политиката, икономиката? Еретични въпроси. Сигурно слънцето пак ще изгрява и залязва над нашата България, пак ще се редуват пролет, лято, есен, зима, пак ще се трудим и почиваме, ще се раждаме и умираме „суверенно”.

3. Богат-беден

В нашия фолклор богатият човек е носител на злото. Той е алчен, безмилостен към бедния, приятел с поробителите и друговерците. Този типаж в значителна степен е наложен и в литературата, и в общественото разбиране. Не мисля, че това е цялата истина. Десетки са примерите от най-нова ни история, които показват гражданска ангажираност и невероятна щедрост от страна на богати хора, оставили на българския народ университети, училища, болници. Не е трудно да се забележи, че целият научен и културен прогрес на народа ни в значителна степен е плод на труда и таланта на материално обезпечените хора. Същевременно трудно ми е да приема, че богатството на богатите е признак на благородство, ум и талант. Не е тайна, мнозина от тях са си откровени спекуланти, алчни търгаши и безмилостни експлоататори. Цялата трагедия се състои в това, че поляризирането на обществото на бедни и богати неизменно поражда дълбока материална мизерия, след която неизбежно следва мизерия на духа, убиваща много по-големи таланти и мислители, отколкото тези, без които не можем да си представим съвременната цивилизация. В такъв смисъл обидата и неприязънта на бедните към богатите е повече от разбираема.

От друга страна, не мога да приема без резерви, че бедният човек е по-добър, по-умен и честен, по-справедлив, по-съзидателен и работлив. Достатъчно е само да препрочетем някои исторически четива, за да почерпим горчиви примери за обратното. Делението на хората на добри и лоши по признака беден – богат не ми се струва съвсем вярно. Не че изброените качества са чужди на бедния човек. Друг е въпросът дали степента “по-“ е винаги и на- всякъде справедливо пришита. Сигурно има място и подозрителността към богатите, към тяхното благополучие, което контрастира на всеобщата мизерия и поради това силно намирисва на порок и измама, пред които бедността изглежда достойна и чиста.

Голяма роля в идеализацията на бедния човек изигра марксическата идеология. Обявявайки пролетариата за най-прогресивната класа, която „няма какво да губи освен собствените си окови”, Маркс и Енгелс поставиха бедния човек на пиедестал, на който никой не беше го поставял. Убеден съм, че е „авангардна” ролята на пролетариата, който трябваше да разруши капиталистическата икономическа и държавна структура. Но разрушението е само част от всяка революция. Къде по-важна и трудна задача е съзиданието на новото. А в началото на всяко съзидание стои творческата мисъл, която трябва да начертае пътя на развитие, да сътвори средствата за съзидание, да одухотвори този процес с плодовете на културата и изкуството. Носител на тази мисъл са учените, инженерите, творците. Втората съставка на съзиданието са работните ръце на трудовите хора, те дават живот на мислите. Обременени от идеологеми, в годините на социализма да произхождаш от семейство на интелигенти или сам да си интелигент не беше кой знае каква гордост и не беше твърде доходно. А виж, ако си от бедно работническо или селско семейство и сам си работник, ти имаш безброй права в работата, почивката и образованието. Сляпо вярвайки в идеологемите, ние си затваряхме очите пред очевидната деградация на една значителна част от тази авангардна класа и превръщането й в храненик на държавата. Ако трябва да завърша мислите си за добрия беден човек, сигурно ще трябва да се повторя: бедният, нека го наречем безимотният, не е синоним само на добродетели. Той е такъв, каквото е времето – съзидател или разрушител. Като правило, той действа в съответствие с непосредствените си интереси и всеки път, когато те му обещават лична изгода, той е склонен да загърби дълготрайните перспективи на обществото. По тази причина той твърде лесно става жертва на политически манипулации, които го отвеждат далеч встрани от тях. Точно по тази причина, когато дойде “новото време”, той съвсем не забеляза как сам себе си свали от пиедестала, на който така дълго и удобно стоеше и освободи мястото за преуспяващия богат човек. Да си богат сега не е срамно. Макар че твърде често богатството вони на нечистоплътни машинации, кражби и откровени грабежи. Сега бедните са бедни не поради установения несправедлив икономически ред, а поради това, че са „мързеливи и неинициативни”. Така поне твърдят богатите. А иначе всекиму е позволено да стане богат, като използва рецептата на оня американски милиардер, който натрупал богатството си като започнал да продава ябълки: в началото една, после две, четири и така в геометрична прогресия. Виждате колко е просто.
Към темата богат – беден искам да добавя още един щрих. Твърди се, че еднакво бедни при социализма, сега ние сме бедни и богати според способностите си. Истина е, че при социализма богатствата се разпределяха, въпреки икономическата логика, горе-долу поравно. Недопустимо беше да има хора в нищета и бедност. Въпреки съвсем неравностойния принос в създаването на обществения продукт, никой не биваше да бъде оставян в неравностойно положение. От друга страна, никой не трябваше да получава твърде много, защото богатството на отделния човек противоречи на принципа на солидарността и застрашава обществения морал. Макар че имаше и друг още по-важен принцип: всекиму според труда, който си имаше чисто икономическа логика, но който неминуемо щеше да раздели обществото на бедни и богати. А такова делене политически не беше приемливо, защото виждахме държавата като всенародно добруване или поне като липса на мизерия. С една дума, работеше схемата за поголовното удостояване с доходи, при която на заслужилите се недодаваше, а на незаслужилите – наддаваше, и всички вкупом получаваха доходи, които не са заслужили. Въпреки тази явна несправедливост, ние не бяхме богати, но положително не бяхме и бедни. В модерната съвременна терминология на това състояние на обществото му викат средна класа. Не зная защо, но на политиците и икономистите от зората на демокрацията това определение за нашето общество не им хареса и те ни определиха като еднакво бедни. Сега, във времето на процъфтяващата „пазарна икономика” малко от нас станаха много богати. Важният въпрос е: с колко намаляха еднакво бедните от социалистическото минало? Или се превърнаха в мизерстваща класа от един измиращ народ.

Когато светът е така несправедливо уреден, той неизбежно се заразява от бацила на омразата. Богатите мразят бедните, защото „подяждат част от богатството, което по право им принадлежи”, защото са принудени “да хранят голтаците”, “да им дават работа”, да търпят техните абсурдни искания за по-високи заплати, за по-човешки условия на труд и защото те са просто едни неудачници. Бедните мразят богатите, защото се чувстват ограбени, защото са непрекъснато притискани от недоимъка, защото трудно могат да си обяснят защо един с непосилна работа едва изхранва семейството си, а друг на комар проиграва милиони и все пак му остават други милиони, за да продължи да се радва на живота навсякъде. Тази взаимна омраза неизбежно поражда конфликти, които могат да ескалират и до революции. Сега се опитваме да тушираме тази омраза с теоретични постулати от рода на: така е устроен светът и няма защо и кому да се сърдим. От друга страна, е задействана невероятна идеологическа машина, която насажда култа към хазарта на богатството. Ние не си задаваме въпроса, възможно ли е това общество от милионери, но стремежът към него е много удобен като обезболяващо средство от болката на ежедневната мизерия. Аз не зная какъв е истинският лек от тази болест на класова омраза, която човечеството векове е натрупвало в себе си. Може би социалистическите идеи са, все пак, по-доброто средство от абсурдната жажда за лично обогатяване встрани от обществения интерес и, даже най-често, въпреки него.

4. Парите, времето и културата

Много приказки са изприказвани, говори се и сега за големите пари, които се получават в благословената чужбина. Мастити политици и преуспели наши бизнесмени поучително поясняват как, за да забогатееш, е необходим 12 – 14, че и 16-часов труд. Също толкова ежедневен труд е потребен, за да поддържаш успешен бизнес. В конкурентната джунгла на успеха няма място за никакви сантименти от рода на: време е за почивка. Но се оказва , че тази необходимост да работиш по 12 – 14 часа се разпростира и върху обикновените работници и служещи. Сега, през юни 2008 г., в Европейския парламент се обсъжда въпросът за разрешаване на продължителността на работната седмица до 48 – 52 часа, вместо позволените досега 42 часа. Изникват два въпроса. Първият: какъв е смисълът на вековните борби на наемните работници и служещи за ограничаване на работния ден, а по-късно и за неговото намаляване до някаква достойна за човека норма от 6 – 8 часа, ако в днешно време те ще са принудени отново да се връщат към нормите на труд от началото на ХІХ век. Тези борби се обезсмислят по две причини. Едната е ниската работна заплата, която не задоволява нуждите на работника и неговото семейство. Другата е стремежът към подражателство на лъскавите реклами на вещи и бит, които малко ни служат, но затова пък подхранват самочувствието, че и ние не сме кои да е. Задоволяването на тази суета изисква огромни средства, които се добиват със също толкова огромни усилия и труд без норма и почивка. Ред е на втория въпрос: какъв е смисълът на богатството, на което човек не може да се наслади, защото времето, с което разполага, не е поделено поравно между работата, съня и най-необходимите житейски или просто физиологически потребности. Кога и с какво ще задоволиш своите духовни потребности? Това, че можеш да си позволиш да закупиш скъпа картина или да отидеш на концерт на прочут изпълнител не значи, че можеш да им се насладиш. За това е необходимо да си всецяло извън работата, извън бизнеса, но когато те е залюляла „златната” треска просто е невъзможно. Все по тази причина огромните лични библиотеки се превръщат във факт от интериора, а не в обект на литературни занимания. Някога, в средата на ХІХ в., Карл Маркс беше казал, че богатството на хората ще се измерва с количеството свободно време. Ако това е вярно, а аз съм убеден, 150 години след Маркс ние сме по-бедни от вчера. Ние трупаме имане, вещи, блестящ бит, но духът ни обеднява. Парадокс е, че това е непосредствено свързано с ръста на произвежданите и притежавани материални блага. Науката, културата стават достояние на все по-тесен кръг хора, а огромната част от обществото потребява субпродукти от тази сфера. В годините на моята младост, битът, в който живеехме, беше твърде далеч от тогавашното дори средно равнище. Но удивяваше стремежът, особено на младите хора, към култура, изкуство. Не от пристрастие ще кажа: ние наистина живеехме с култура, която повтаря българския „Златен век”. Многохилядните тиражи на книгите се изчерпваха за часове. Търсенето на продуктите на културата беше огромно. И никакви твърдения от рода на тези, че писателите са били притискани от догмите на социалистическия реализъм, че кино- и театрални постановки са цензурирани и снемани от екран и сцена, не могат да омаловажат факта на огромния културен потенциал, който се натрупа в нашето общество. Техните автори създаваха цели културни пластове в нашата българска цивилизация.

Времето, в което живеем сега, сигурно ще изгради своя културна рамка. Формира се нова културна среда, в която първичните емоции и инстинкти ферментират като хлебни дрожди. Пътят между разума и инстинктивния импулс е съкратен и често произведенията на тази нова култура въздействат на всичко, което е по-низко от главата. Как ще се развива тази културна среда, ще покаже бъдещето. Но, струва ми се, че сега цялото общество е объркано от една внушавана му заблуда, че сътвореното в нашето недалечно минало е само една голяма лъжа, която ние всички час по-скоро трябва да забравим. Но забрава има само в гробищата, а ние сме все още жив народ. Ние ще носим своето културно наследство от миналото към настоящето, още повече че няма от какво да се срамуваме. Културните спазми, които се виждат на повърхността на нашия живот, са проява на лъжливото чувство на вина и малоценност, което някои носят у себе си.
Без да цитирам, ще спомена едно телевизионно интервю на руския режисьор Андрей Кончаловски. В него той казва, че по своя характер и възприятие на културните ценности руските хора се намират в средновековието и ренесанса. Това са вековете, през които господстват гениите на Данте, Микеланджело, Донатело, Леонардо да Винчи, Петрарка, векове на високи помисли и стремления, на нежни чувства и дълбоки вълнения. По тази причина едва ли е разумна замяната на тази културна среда с друга, израснала изцяло по законите на търсенето и предлагането. В много голяма степен тези мисли на Кончаловски се проектират и върху полето на нашата родна култура.

5. Между славата и безчестието

Не си спомням точно кой и кога пусна в обръщение афоризма за горчивата участ на народите, които са принудени да раждат герои. Днес герои и героини се раждат на филмовите екрани, шестват по модните подиуми, пеят и тресат електрически китари на огромни сцени, стрелят като Шварценегер, Бонд или Батман. Те не убиват, а и тях не ги убиват. Публичният израз на “всенародна признателност” към тези герои е подплатен с многомилионни пари и истерични сълзи и писъци при всеки досег с тях. В този смисъл те са в много по-благоприятно положение от онези на бронзовите коне, които не могат да “осребрят” дори стойността на метала, от който са излети. В САЩ са създадени грандиозни заводи за производство на “герои” и “героини” в количества, достатъчни да утолят и най-ненаситната жажда. Но моите размисли са породени тук, в България, където героите от миналото на многострадалния ни народ са истински. Искам да изрека думи за посмъртния възторг от тях и посмъртното страдание, което им причиняваме.
Ние сме тук на този кръстопът повече от 1300 години. Изстрадали сме всичкото човешко страдание, което немилостивата и изобретателна история ни е поднесла. Имало е дни и години на възход, на съзидание и радост, но повече е страданието. Голямото страдание поражда голямата съпротива. Тя изковава героите. Бронзовите отливки и каменните изваяния, както и благодарствените думи и песни идват по-късно, когато болката е минало, а настоящето е изпълнено с градеж. Паметта към миналото е не само и не толкова дан на признателност, но и душевен празник и белег на принадлежност към предците. От кръвта, напоила нашите земи, от народните страдания са съградени безчет паметници и знаци за именни и безименни герои, царе и патриарси, попове и учители, хайдути, страдалци, чети и отряди, полкове и войски, селища и потайни местности. Нашите герои са извънекранни, извънестрадни, извън модните подиуми. Те не са измислени, огънят и пепелта на нашата история са те. И почти съм сигурен, че към многочислието на паметниците, увековечаващи страданието, могат да се прибавят само няколко, които утвърждават съзиданието. Ще спомена колоната на Омуртаг, на която се четат мъдрите думи: “Човек дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като разгледа тези писмена, да си спомни за този, който я е направил” и скромния камък на Оборище, който отбелязва началото на нашата нова държавност. Когато се огледаме около себе си, виждаме, че единствените непокътнати от времето и политиканството паметници са няколкото споменати знаци на признателност към творците, бил той ювиги хан Омуртаг или пък оборищенските мечтатели. Повечето от героите, които са положили непокорни глави в борбите за вяра, свобода, справедливост, редуващите се във властта български управници многократно са смъквали от техните пиедестали. Страшно и тъжно е това, което се е правило и продължава да се прави с имената на хора, събития, творби, които са част от нашата история. С лека ръка и без никакъв душевен смут се изрязват цели страници от нея, а имената, запечатани в тях, се подхвърлят на забрава или по-често се обявяват за зло, сполетяло България. В изминалите епохи ние последователно прекроявахме и преименувахме, възвеличавахме и разобличавахме в съответствие с политическата конюнктура. Тази постоянна смяна на “герой-злодей” към имената на малки и големи личности от нашата история е станала тъжна традиция. В безкрайната историческа шетня на бедния българин му става все по-трудно да отличи славата от безчестието.

6. Пречки към евро-атлантическата интеграция

Всеки българин няма как да не е чул или чел жестоката и величава народна песен за Балканджи Йово. Колко века стои този паметник в съзнанието на българина аз не знам, но знам, че гордите му стихове са темелите, на които е съграден целият български дух. Но след като едните векове, през които този дух растеше и укрепваше отминаха, дойде друго време. Сега учени откриват, че Балканите са натоварени със страшно много история, в която тлеят въглените на взаимното недоверие и поражда конфликти и това трябва да се поправи. В началото на това пречистване стои пренаписването на балканската история, така че в нея победители и победени, поробители и роби, обезчестени и обезчестители да се видят в братска прегръдка както в миналото, така и в настоящето. В една такава история Балканджи Йово стърчи твърде неприлично. И за да не пречи, ще трябва наистина да бъде умъртвен, но не така, както е направил турчинът, като само му е отрязал главата, а е оставил духа му жив.

Преди немного години видни политици и историци с модерни схващания откриха, че Априлското въстание е махленска свада. И като всяка свада тя е минала и заминала. И като поразсъждаваме още малко какво място могат да имат в нашата история обикновените селски кавгаджии Каблешков и Павел Бобеков, Панайот Волов и Бенковски, Захари Стоянов, Кочо Честименски и Петлешков няма как да не стигнем до извода, че те са излишни в историята, която трябва да пренапишем. След това се почна терминологичен спор: що е това робство и имало ли го е по нашите земи? Направиха се изводи, че не става въпрос за робство, а за османско присъствие, за обмен на култури и прочее сполуки, паднали се на народа ни.

В пътя ни към Европа обаче историята не е единственото и най-важно препятствие. По-същественото е кирилицата. Тази наша славянска азбука страшно пречи на западните гости да четат табелите на улиците, гарите, магазините и по тези причини у нас те не се чувстват като у дома си. Решението на проблема ни беше подсказано от един австрийски професор по българистика. Какво по-просто от това да се въведе латиницата в обръщение паралелно с кирилицата, а после и да я отменим тази злощастна пречка за нашето приобщаване към “цивилизования свят”.
Нито въпросният австрийски професор, нито нашите домашни кандидати за реформи са оригинални. Много години преди тях заместникът на Хитлер Мартин Борман беше открил пътя за ликвидиране на национална памет и дух. Още през 1942 г. в едно писмо до райхлайтер Алфред Резенберг – наместникът на Хитлер на територията на окупирана Украйна – той пише: “По нареждане на фюрера аз довеждам до ваше сведение неговото пожелание Вие да съблюдавате и провеждате в живота чрез политиката към окупираните източни територии следните принципи:
”В никакъв случай не трябва да се дава на ненемското население по-високо образование… напълно е достатъчно да се обучава местното население… само на четмо и писмо.” „В никакъв случай ние не трябва с каквото и да е било мероприятие да развиваме в местното население чувството на превъзходство! Необходимо е да се прави точно обратното!” „Вместо сегашната азбука в бъдеще трябва да се въведе в училищата за обучение латинският шрифт.” (”Строго секретно – документи и материали”, стр. 146) (Какво е това издание, от кога, кое издателство?).
Както се вижда, австрийският професор, който знае латинския шрифт и владее немски език, е плагиатствал от хитлеристите и го предлага на нас, българите, в едно друго време, но със същата цел: да се смачка нашата непомерна гордост, “че и ний сме дали нещо на света”, да станем по-малко българи и повече европейци, да забравим страшните думи на Балканджи Йово: “Глава си давам, хубава Яна на турска вяра не давам.” Това, че от известно време този въпрос не се коментира в публичното пространство, не означава, че той не стои в главите на хора с “европейско мислене”.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук