САЩ – ИДЕАЛИ И РЕАЛНОСТИ НЯКОГА И СЕГА( I част)

0
657


1. Възникване и създаване на държавата САЩ

За първи път част от северноамериканския атлантически бряг е изследван от викннгския мореплавател Лейф Бриксон около 1000 година, където основава колония, наречена Винланд. Петстотин години по-късно – през 1492 г., Христофор Колумб при първото си пътуване до Америка стъпва на остров Сан Салвадор. До откриването на „новия свят“ местното население на континента са индиански племена, а в Аляска -ескимоси. Континентът е наречен на името на Америго Веспучи през 1507 г. През 1565 г. испанецът Дон Педро Менендес де Авилес основава първото постоянно европейско селище в Северна Америка. До към 1760 г. северната половина на американския континент са колониални вледения на Испания, Франция и Англия. Малка част от земите по течението на река Колумбия остават населени с индианци. В периода 1607 – 1733 г. английските емигранти основават 13 колонии по атлантическото крайбрежие, в които докарват от Африка негри – роби за работа в плантациите. През 1763 г. с кралски указ се забранява на колонизаторите да завладяват земи, които са разположени на запад от териториите, вече заети от 13-те колонии тогава.

Американската революция започва с битката при Лексингтън и Конкорд на 19 април 1775 г., която, като война за независимост на Северна Америка, продължава до 1783 г. Страната се управлява от Континентален конгрес въз основа на „Клаузи на конференцията“. Джордж Вашингтон (1732 – 1799 г.), който е воювал срещу индианци и французи (1753 – 1759 г.), бил е член на асамблеята на Вирджиния – 1758 г., а по-късно – 1774 г. – представител на американския конгрес във Филаделфия, е назначен през 1775 г. за главнокомандващ на континенталната армия. На 4 юли 1776 г. е подписана Декларацията за независимост. Конгресът приема името Съединени Американски Щати (САЩ) на новосъздадената държава. Англичаните окупират Ню Йорк, а американците обсаждат Бостън 1775 -1776 г., печелят битката при Трентън – 1776 г. и Ню Джърси. През 1777 г. англичаните окупират Филаделфия, а американците печелят сраженията при Пристьн и Саратоуга и обсаждат Савана – 1778 г. Конгресът приема „флаг със звезди и ивици“ – сегашното знаме на САЩ и одобрява „Клаузи на конференцията“. Американските войски навлизат по течението на река Охайо от Питсбърг до Сен Луи във вътрешността на континента. Западната граница е преместена по река Мисисипи, която става основен воден път, улесняващ търговията. Територията на страната се увеличава над 2 пъти. Пристигането на френската флота през 1780 г. не променя събитията.

Чрез похода от Ню Йорк през Йоктаун до Чарлзтън през 1781 г. САЩ утвърждават победата си по цялото атлантическо крайбрежие над английските войски и техните наемници. Това са основните резултати от войната за независимост. Парижкият мирен договор – 1783 г., признава новите граници. Така завършват осемгодишните сражения по бойните полета на новосъздаващата се държава с английските войски и френската флота. Конгресът предлага мир на Англия срещу независимост (1779 г.). Тя отказва, но се изтегля от Ню Йорк. Пенсилвания първа премахва робството (през 1780 г.). През следващата година „Клаузи на конференцията“ влизат в сила, а Британия гласува за мир със САЩ. Отпечатана е на английски език първата библия в Америка – 1782 г., а осем години след това е назначен първият католически епископ – Джон Керал, от Папа Пий VI. Парижкият мирен договор е ратифициран от конгреса. Първият университет в Америка – Джорджтаун, е открит през 1785 г. Въстанието на Даниел Шейс -1786 г., предизвиква икономически хаос, политическо объркване и масово недоволство сред населението. Джордж Вашингтон призовава за свикване на общощатски конвент, който да обсъди нова реформа и управление. На 21 декември 1787 г. Континенталният конгрес одобрява плана му и постановява: „… да бъдат преразгледани „Клаузи на конференцията“…“. Конвентът заседава 8 месеца и на 17 август с.г. гласува компромисен документ. Той е изпратен за ратифициране от всеки отделен щат. Задължителното условие е било поне 9 от 13 щата да го ратифицират. Условието е изпълнено и на 4 март 1789 год. влиза в сила най-старата писана конституция в най-младата тогава държава в света. Така, по възможно най-демократичния начин, е избран първият президент на САЩ – Джордж Вашингтон, и е приета днешната конституция на САЩ от 9 члена с 27 поправки (до 18 май 1992 г.) към тях. Клетвата на сенатора гласи: „Кълна се във вярност на знамето на Съединените американски щати и на Републиката, чийто символ е то, една нация, с божия помощ, неделима, със свобода и справедливост за всички“. Резултатите от големите победи по бойните полета са продължавани от мъдра дипломация. Чрез преговори по силата на редица договори през 1794 г. са установени границите с Канада и Флорида. Американските търговци проникват и на Антилските острови, намиращи се под британско владичество.

Следващото голямо разширяване на територията на младата държава става чрез закупуване на Голяма Луизиана от Франция през 1803 г. По този повод в типичен френски стил Наполеон Бонапарт казва: „Придобиването на тези територии укрепва завинаги мощта на Съединените щати и аз току-що снабдих Англия с морски съперник, който, рано или късно, ще сломи гордостта й“. Това обяснение е класическо за Стария европейски свят, а за възникващата нова световна сила – празнословие. По това време са присъединени както нови огромни испански колониални територии на запад от река Мисисипи, Тексас, така и английски – от Флорида. 15 години по-късно Англия отстъпва на САЩ своя колония в района на изворите на река Мисисипи. През 1845 г. САЩ присъединяват към територията си целия Тексас. Придобиват по договор английската колония Оригън през 1846 г. Две години след това завладяват Ново Мексико и Калифорния. Така за около 70 години новопоявилата се на географската карта на Северна Америка държава граничи на изток с Атлантическия океан, на запад – с Тихия океан, на север – с днешна Канада, която е все още Френска и английска колония, на юг – с Мексико по Рио Гранде в източната половина. Това приблизително е и днешната територия на САЩ от 9,363,123 кт2, със западна меридиална дължина 67р-124р и северна паралелна ширина 24р-49р. Днес населението на САЩ е 255,6 млн. души, от които 37% са католици, а 55% – протестанти. От бялата раса са 83,1%, а негри, индианци, ескимоси и др. – 11,7%. През последните години бързо нараства броят на хората от т.н. бронзова раса. Те са емигранти от латиноамериканските страни, испаноезични. Към 2050 година се очаква да представляват 33% от населението на САЩ. Мексико лансира идеята за обединяване на Мексико, Канада и САЩ. Техният президент заяви „Вие сте мексиканци, живеещи на север от Мексико“. Европа като обща родина на американците се отдалечава исторически много бързо. През 2002 г. европейците са 30 милиона. А от 2000 г. англосаксонците в Калифорния са малцинство (в Тексас са малцинство от 2005 г.) Очаква се през 2020 г. белите, които до 1960 г. бяха 90%, да бъдат 61%, а 1/3 от имигрантите живеят под чертата на бедността и нямат средно образование. Личностите с най-големи заслуги за САЩ – като Джордж Вашингтон, Джеферсън, Линкълн и др., са подложени на критично преосмисляне. Днес населението на САЩ е около 5% от населяващите планетата Земя, т.е. това е най-могъществено малцинство. За десетилетия напред анализът на „Американската империя“ ще бъде основното занимание на политолозите.

Територията на САЩ включва почти всички природни зони: арктични пустини, тундра и неотундра, тропични степи (прерии), пустини, полупустини, планини и огромни горски масиви. Съществуват и 45 национални парка. Има 3 национални строго охранявани резервати и 47 национални паметника. САЩ са високо развита промишлена страна, а едрото земеделие и скотовъдство са снабдени с най-модерни технологии и техника.

Многобройни индиански резервати са запазени до 1916 г., разположени предимно в западната половина от страната. На 12 април 1861 г. действащата армия на Юга напада Форт Самптър и започва гражданската война – 1861-1865 г., под ударите на армията на Севера армията на Юга капитулира. Ликвидирано е робовладелството. Възстановява се мирът и страната продължава икономическия си просперитет.

През 1867 г. САЩ купуват Аляска и Алеутските острови от Русия за сто години. След изтичане на едновековния срок чрез референдум Аляска става 50-и щат на страната. Най-многобройна е групата на емигрантите от Европа, проявили завидна стопанска инициатива, които превърнаха САЩ в страна на неограничените възможности. Забележително е, че в стопанския разцвет на страната вземат участие хора от много националности, етноси, племена от всички континенти, дошли да търсят щастието си в Новия свят. Демокрацията, стопанската инициатива на свободния пазар, ненарушимостта и уважението на закона са основополагащи начала. Това е нов, непознат в човешката история начин за създаване и укрепване на държава. В края на ХVIII и началото на XIX в. населението на САЩ нараства от 40 на 90 милиона души – предимно от емигранти, пристигащи от различни краища на света. Оформят се Демократическата и Републиканската партии, които и днес са основните политически сили. Основава се (през 1881 г.) Американската федерация на труда – начало на синдикализма. През 1888 г. САЩ анексират Хавайските острови, а след войната с Испания през 1898 г. Куба, Пуерто Рико, Филипините минават под техен протекторат. През този период САЩ много пъти влизат във въоръжени конфликти с мнозина латино-американски държави.

2. Първо появяване на световната политическа сцена

През 1917 г. се включват в Първата световна война на страната на Антантата, а през 1919 г. президентът Удроу Уилсън за първи път в американската история участва в работата на Парижката мирна конференция. Със своите знаменити Четиринадесет точки в продължение на 100 дни той убеждава европейските лидери – победители и победени, че оттук нататък тяхната дипломация би трябвало да бъде направлявана не тайно от експерти, а от „явни споразумения, открито постигнати“. Той им заявява, че в бъдеще международната система би трябвало да се основава не на равновесието на силите, а на етническото самоопределение. Сигурността между народите да се осланя не на военните съюзи, а на колективната сигурност. Той не толкова участва в обсъждането на условията за прекратяване на войната, колкото прави всичко по силите си, за да преустрои цялата, практикувана три столетия (от XVII до XIX в.) система на международни отношения. Американските схващания за международна политика се сблъскват с европейските дипломатически традиции. Както е известно, Франция в лицето на Ришельо и школата му утвърждава като ръководно начало националните държави, мотивирани от национални интереси, Великобритания разработва концепцията за равновесието на силите, господствала 200 години. Бисмаркова Германия пък превръща дипломацията в хладнокръвна игра между силови политики. За съжаление Уилсън е неразбран от доминиралите в световните проблеми дотогава европейски сили (той настоява и България да запази излаза си на Егейско море).

Америка е създадена в името на свободата. Залага на универсални принципи, които конкретизира при решаването на всеки отделен случай. Разпространяването на демокрацията е основен стремеж за американците. Покръстването на съперника в правата вяра, т.е. в предимствата на американския начин на живот чрез превръщане на САЩ във „фар“ за всички в света или в „кръстоносец“, приобщаващ останалите към „града на високия хълм“, формират усещането за американската изключителност. Пророчеството надхвърля опита и въображението на съвременниците. При това американците не предлагат нов социален ред. Те дори и не предприемат мащабни реформи за промяна на настоящето. Ключът на успеха им е в перманентното подобряване на управлението, осигуряващо свобода с добруване и равноправие за всички. Американците са хора, освободени от скрупули. Те не робуват на догми. Стремежът към световно водачество е част от силата и ценностите на Америка. В арсенала от средствата за постигане на целта разнообразието е изключително голямо.

3. Утвърждаване на нов световен ред.

Независимо от пълното неразбиране на американската позиция на мирната конференция от страна на европейските държавници, които под булото на различни принципи периодично многократно вече от столетия са прекроявали границите на малките европейски държави по свой вкус, правят това и през 1919 г., САЩ от началото на XX в. са решаващият фактор в международните отношения. Провъзгласените от тях принципи за нов световен ред, основаващ се на демокрацията, свободната търговия и международното право, набират скорост. Основното в американската политика е нейната прагматичност в решаването на ежедневните проблеми и нейното идеологизиране в преследването на историческите си морални убеждения. За съжаление това единство в двойствеността и до днес остава неразбрано от мнозина. Те приемат САЩ за поредната велика сила, установяваща планетарно господство, а не като държава, създадена за утвърждаване на свободата у дома си и в света. Американският идеализъм и прословутата им изключителност продължават да срещат неразбиране, а в определени моменти – и съпротива от мнозина в света, които от векове силово са налагали неприемливи за останалите решения. Американското мислене вече повече от век се сблъсква с колониалния тип мислене на редица европейски държавници. И това е от една страна, а от друга – различия съществуват и в самите САЩ. Налице са две крайни виждания: САЩ да бъдат „фар“ или „кръстоносец“. Те сменят лидерството си в зависимост от възгледите на действащия президент. Крайните представители на тези виждания са Удроу Уилсън и Теодор Рузвелт и последователите им.

Конгресът отказва ратифицирането на Версайския мирен договор от 1919 г. и включването на САЩ в Обществото на народите. Те укрепват позициите си в Тихия океан и Далечния изток – Вашингтонската конференция – 1922 г. В този период – началото на XX в., интензивно протича утвърждаването на принципите за държавничество, в които Рузвелт има неоспорими предимства в спора с друг бележит американски президент – У. Уилсън, който взема връх. Столетие по-късно Рузвелт се помни само с постиженията му, докато американското мислене се формира от вижданията на У. Уилсън. По ирония на историята Америка заема водеща роля в света, замислена от Т. Рузвелт, но прави това в името на осмивани от него принципи и под водачеството на презиран от Рузвелт президент.

У. Уилсън въплъщава традицията на американската изключителност, а не еволюцията, пригаждаща традиционните принципи на европейското държавничество към американските условия, което е сърцевината на рузвелтовското мислене. При опитите да се обяснят причините за разногласията между САЩ и някои големи европейски страни днес липсва току-що посоченият фундамент, върху който те са формирани и исторически предопределени.

САЩ преживяват световната икономическа криза и основното в политиката им е, че поемат новия курс на Франклин Рузвелт – чрез реформи за държавното участие в управлението и планирането на икономиката през 1933-1945 г., и бързо преодоляват последствията от кризата.

4. Участие във Втората световна война.

На 7 декември 1941 г. Япония нанася изненадващ удар по Пърл Харбър и САЩ й обявяват война. Четири дни след това обявяват война на Германия и Италия, а година по-късно е подписано съветско-американското споразумение. На 4 юни 1944 г. заедно с Великобритания откриват Втори фронт в Европа, обещан на СССР още през 1942 г. На 9 май 1945 г. хитлеристка Германия капитулира безусловно (месеци преди това Италия бе направила същото). През август същата година след взривяване на двете атомни бомби над Хирошима и Нагазаки Япония капитулира. Победители са СССР, Великобритания, Франция и САЩ. Този период в американската политика е показателен с прагматизма си в действие. Във вътрешната политика няма и следа от робуване на пазарните принципи – въведено е държавно участие в управлението и планирането на икономиката. Това извежда страната от икономическата криза и я прави победителка във войната. Рузвелт успява да възвърне надеждите на хората вътре в страната. И веднага събитията стоварват върху плещите му задължението да брани демокрацията в света. „В обезверения свят, който изглеждаше поделен между зли и фатално могъщи“, той поема за втори път държавното кормило, за да препречва пътя на страшния прибой. Във външната политика САЩ без колебание обявяват война на най-силните по това време държави и коалиция от тях – Оста, която е планирала среща на японските с германо-италианските и други европейски войски и на бреговете на река Енисей, в средата на Русия. Това са едната група държави, в които управляват фашисти, националсоциалисти и японски милитаристи – едни от други по-големи грандомани, но и с реални възможности за победоносни военни сражения. Едва ли някой би оспорил изключително високата дисциплинираност, жертвоготовност и резултатност от действията на войските им, завладели Европа, стъпили на северния Африкански и североизточния Тихоокеански бряг. Японците бяха навлезли дълбоко в континентална Азия. Всички те утвърждаваха капиталистическата система – пазара, въпреки диктатурата, каквото по демократичен начин правеха САЩ. Това от една страна. А от друга – СССР, страната, която дълги години призоваваше за установяване на световен комунистически ред и по собствените й представи – установила го в първия му етап – социализъм върху 1/6 от земната суша по методите на най-бруталната диктатура и планова икономика. Направеното от СССР е пълно отрицание на стореното от САЩ за над 150 години, макар че, съпоставени в мерни единици по който и да е икономически, културен или военен показател, те бяха на светлинни години разстояние една от друга. Въпреки всичко САЩ безрезервно, с цялата си икономическа и военна мощ, изградиха военна коалиция със СССР и Великобритания. Какво по-солидно доказателство за широтата на американската философия на мислене в съчетание с неотменния й практицизъм!

5. Различия в представите на САЩ, СССР и Великобритания за мирния период

След Втората световна война в американската политика доминират реалностите на взаимната зависимост. И двете крайни американски мисловни нагласи – изолационизъм и мисионерство (доктрината Мънро) приемат за своя цел създаването на глобален световен ред чрез демокрация, свободна търговия н международен правов ред. Такава система никога не е съществувала в света. Нейната реализация в очите на другите общества изглежда утопично, ако не и наивно. Това обаче не помрачава идеализма, завещан от У. Уилсън и Т. Рузвелт и продължен от Р. Рейгън и Б. Клинтън. Те и още милиона хора твърдо прилагат американските морални предписания. Двата толкова крайни на повърхността подхода – „фар“ и „кръстоносци“, отразяват общата вяра, положена в основите им – САЩ притежават най-добрата система за управление в света. Останалата част от света може да постигне мир и благоденствие, като изостави традиционната дипломация и приеме американското преклонение пред международното право и демокрацията – става въпрос за триумф на вярата над опита, като се държи строга сметка за настъпващите реалности в света.

Америка така и не възприема важността нито на баланса на силите, нито на дипломацията в европейски стил. Вярвайки, че е благословена за някакво изключително и много високо призвание, тя просто не се ангажира, а и дори когато го прави, е за общи каузи, каквато е победата над хитлеро-фашизма, и то в нейния специфичен стил на дипломация – много по-открит и по-идеологически от европейския. В този период Франция и страните от Източна Европа не възприемат становището на Америка за колективна сигурност и международен арбитраж, нито пък дефинициите й за война и мир. Великобритания и някои други държави, възприели американския подход, нямат никакъв опит във воденето на политика върху такава основа. В същото време тези страни много добре съзнават, че Хитлерова Германия никога не можеше да бъде победена без американска помощ. При евентуална нова война с Германия или друга европейска сила, която днес не е на дневен ред, американската помощ не би ли била още по-необходима, особено след като Русия не е играч от ранга, какъвто имаше през и след Втората световна война? Отговор на този въпрос днес няма.

Рузвелт тогава смята, че е необходима система, според която само великите сили – САЩ, Съветският съюз и Великобритания, а може би и Китай, трябва да имат оръжия. Според него това са „четиримата полицаи“, които следва да си взаимодействат за защита на мира. Той е решен да сложи край на британската и френската колониална империя: „След като спечелим войната, ще работя с всичките си сили, за да предотвратя възможността Съединените щати да приемат план, който поощрява френските империалистически амбиции или съдейства за империалистическите амбиции на Великобритания“, пише Рузвелт в писмо до Уинстьн Чърчил (според Хари Хопкинс). Разбира се, Русия също е огромна империя, но колониите й формират единна територия с метрополията. Руският империализъм поне по време на Втората световна война не смущава американската съвест. В такъв смисъл Рузвелт вижда в лицето на Чърчил военновременен другар по оръжие, а в Сталин – партньор за запазване на световния мир. Той категорично се противопоставя на Чърчиловата стратегия за нахлуване на Балканите, макар че възприема основните й постановки. Отхвърля всяко подобие на съглашение за баланс на силите след края на Втората световна война, каквото Сталин и Чърчил подготвят за обсъждане от тримата големи по време на срещите им. Източна Европа според Рузвелт би могла да се изгради по тогавашен финландски модел – със зачитане на съветската сигурност, но и с установяване на демокрация и свобода за водене на необвързана външна политика. Това се реализира едва след края на Студената война – последното десетилетие на XX в. Американците винаги са били по-скоро готови да се доверяват на една система, основана върху открито отхвърляне на демократичните принципи, отколкото да признаят, че има какво да научат от предишните мирни споразумения – от които нито едно не е действало успешно без равновесие на силите или пък се е задържало за по-дълго време без морален консенсус. Ако Америка беше отказала да брани Европа, а опитите на Великобритания да действа самостоятелно бяха обявени за империалистически, доктрината за „Четиримата полицаи“ би породила същия вакуум, до какъвто е довела концепцията за колективна сигурност през 30-те години на XX столетие. В крайна сметка геополитиката не е могла да бъде пренебрегната. Чърчиловият геополитически анализ се оказва много по-точен от Рузвелтовия. Този детайл Сталин долавя навреме и се възползва от него. За Рузвелт Сталин е „имащ и нещо друго в себе си, освен революционния болшевизъм“, като добавя: „Мисля,че в природата му е влязло нещо от поведението на християнския джентълмен“ (The Logie of the Battlefield“, Wall Street Journal, Fеbгuагу 23, 1968, р. 14). Рузвелт е подарил на Сталин сферата на влияние в Северен Китай, за да го привлече към участие в установяването на новия международен ред, който трябва да направи сферите на влияние несъстоятелни. Ялтенската конференция завършва с възхвали за единството на военновременния съюз. Малцина са онези, които съзират тогава пукнатините, заличили го скоро след това – Америка еднолично се връща в Европа, защото геополитиката не може да бъде пренебрегната. Германия и Япония са възстановени, за да се изгради равновесието. Това са все действия, които противоречат на американския идеализъм и принципи за устройство на света.

Съветският съюз се впуска в 45-годишно стратегическо настъпление, което предизвиква огромно международно напрежение и накрая – колапса му. Удълженият път, който Рузвелт изминава по време на войната, се превръща в предпоставка за мащабни инициативи, с които Америка успява да възстанови глобалното равновесие, макар и непрекъснато да отрича, че прави именно това.

Концепцията за американското лидерство в света набира нова скорост след Втората световна война. Националното богатство на САЩ още през 1942 г. по време на войната се увеличава с 0,5 трилиона долара. Валовият национален продукт през 1945 г. нараства с 211,3 милиарда долара. През 1982 г. националното богатство нараства – достига 12,5 трилиона долара, а валовият национален продукт през 2002 г. – в 10,3 трилиона долара. На тази основа става възможно Джон Кенеди, Ачесън, Дълес и Роналд Рейгън да поискат „факела на свободата да се охранява“.

Хари Труман, Дуайт Айзенхауер, Джонсън утвърждават „мисията за управление на света“.

Ричард Никсън, Хенри Кисинджър, Джими Картър настояват за „стабилност в световния ред“ и „подредена еволюция“ в него. Всички изброени мастити държавници са затова – САЩ да са лидер. Заедно със съюзници, но нито един от тях да не им е равен.

В първия ред от държави са най-близките и верни съюзници. Във втория ред държави поставят второстепенните си съюзници, които напълно зависят от САЩ. Държи се сметка и за държавите, които нямат формални връзки със САЩ, но очакват да получат американска помощ, заеми, инвестиции. Те формират третия ред от държави. Такава е йерархията на държавите в света според американските представи от това време. Схемата твърде много наподобява разположението на държавите в Европа по време на възхода на Наполеон – 1810 г. Според него френската империя заедно с Рейнската конференция (днешна Германия и Италия), плюс Испания и Полша формират „Великата империя“. Това съответства на днешния първи ред от държави, съюзници на САЩ. Австрийската империя и Норвегия са второстепенни съюзници на Наполеон. Това днес са зависещи от САЩ държави. А Великобритания, Швеция, Сардиния, Сицилия са били противници на Наполеон. За американците в днешни условия това са държавите от третия ред. По противопоставящите се те нанасят удари, а очакващите американска помощ биват включвани в широки коалиции, примерно -някога – в Корея, днес – в Ирак, в партньорство за мир и т.н.

Военната кохорта в САЩ след Втората световна война от петзвездни генерали включва Джордж Маршал, Дуайт Айзенхауер, О. Брадли, Д. Макарти, Х. Арманд, както и адмиралите У. Леги, Е. Кинг, Ч. Анмиц. Всички те са необикновено амбициозни, способни, единодушно признаващи, че е дошъл „векът на Америка“. Славата на герои от войната им помага и е в пълен синхрон с действията, които предприемат. През това време маршалите в СССР имаха силни позиции и огромен авторитет в обществото.

Влиянието на САЩ в света е повсеместно. Но Германия и Япония са най-важните. Тях САЩ възпират в устрема им към световно господство още по време на Първата и Втората световна война. За целта използват масовия страх от Германия в Европа и от Япония в Азия. А за по-голяма сигурност след 1945 г. оставят на териториите им елитните си 7-ма и 6-а армия. Армиите остават там, както това са правели римските легиони в Египет, Месопотамия и др. Освен това САЩ не допуснаха Великобритания в долината на Рейн, японските острови – да попаднат в руски ръце. От 1945 г. до 1991 г. главни жалони в американската политика на Бретон Уудс (Вудс), плана Маршал, НАТО, огромното влияние в бившите колонии, на които помагат в премахването на колониалното владичество. Изключение правят само по отношение на азиатските колонии на Русия. Нещо повече: разширяват влиянието на СССР в Азия. И едва след Студената война Русия се прибра в националните си граници, включвайки в тях и Сибир, и Далечния Изток, и Далечния Север.

6. Студената война

Така само след няколкомесечен мирновременен период светът в т.ч. и САЩ, единствената по онова време ядрена сила с най-могъща икономика и армия, навлизат в епохата на Студената война – в началото на 1946 г., която продължи 45 години и коства на САЩ 1,3 трилиона долара.

И още някои цифри за разходите по време на Студената война. Военните в СССР в началото харчат по 13,1, а в края – по 72,0 милиарда долара, Китай – от 2,0 на 23,7, Франция – от 0,9 на 5,9, Великобритания – от 3,4 на 5,8, Италия от 0,4 на 2,4, Западна Германия за времето след 1955 г. – от 1,7 на 6,1, а Япония – от 0,3 на 1,3. Многоплановият и разнолик характер на надпреварата във въоръжаването струва на народите всъщност много повече, особено като се отчете и фактът, че в нейната реализация е включен „мозъчният елит“ на планетата – учени, военни стратези, правителствени експерти. В началото на 70-те години на ХХ век САЩ имаха 1 млн. войници в 30 страни, членуваха в 4 регионални съюза за отбрана и бяха активни участници в пет други. Те имаха договори за взаимна отбрана с 42 страни, членуваха в 52 международни организации и предоставяха военна и икономическа помощ на 100 страни. Днес САЩ имат военно присъствие в 135 държави в света.

СССР „не остана длъжен“: създаде Варшавския договор, установи приятелски отношения с много страни в света, сключи търговски споразумения с Индия – Заводите в Бали, плюс военна помощ. Измести САЩ от кредитирането на Асеанския язовир, подписа търговско споразумение с Куба, а впоследствие разположи насочени срещу САЩ ракети. Предлага договори за приятелство, търговски кредити, военни консултанти и всичко останало за всяка деколонизирана страна с пикови изяви в Ангола, Мозамбик, Етиопия и много други страни. Предостави крупни кредити на Сухарто, Индонезия, военноикономическо съдействие на Северен Виетнам, Сирия, Ирак, затвърди в началото позициите си в Китай, а по време на президента на САЩ Никсън настъпи разрив в съветско-китайските отношения.

Без военно, в т.ч. и с атомни бомби противопоставяне от страна на САЩ, които единствени в света ги притежаваха тогава, довчерашните съюзници от антихитлеристката коалиция се оказват двата полюса на единния свят. А през Втората световна война, най-страшната в човешката история, са убити над 30 млн. души. Европа е в развалини – от западната граница на Франция, заедно с британските острови до Урал плюс територии от Япония, Корея и Китай. Единствената държава с могъща армия, в т.ч. и намираща се в Европа, военноморски флот, и военновъздушни сили, придобили начален опит в употреба на атомни бомби, са САЩ. Ако държавниците им са изхождали от принципите, господствали в Западна Европа от 3 века – „Силният има право“, САЩ имаха практическа възможност за седмици да установят световно господство, нов световен ред по собствен вкус при пълна подкрепа от всички без СССР.

Значимите събития за САЩ обаче през тази епоха са други. Първите от тях са доктрината „Труман“ и планът „Маршал“ – 1947 г., които изправят на крака разрушена западна Европа и преди всичко – Западна Германия. Тя е могла да бъде раздробена на някогашните 30 германски държавички, на което Рузвелт не се е противопоставил. Подялбата на две окупационни зони: Източна, съветска, и отстъпване на 1/2 от Берлин, който изцяло е превзет от Червената армия и се намира в нейната окупационна зона, и Западна, впоследствие разделена на американска, британска и френска зони, е по съветско предложение. Можем да си представим как би изглеждала могъщата днес германска икономика, противопоставяща се вкл. на американската, ако САЩ не бяха възкресили унищожената на 9 май 1945 г. Германия! САЩ са инициатори и за формирането на НАТО – 1949 г., чрез който пакт се гарантира икономическият просперитет под американско крило на днешния ЕС, бивше обединение „Стомана и въглища“ и „Общ европейски пазар“. Благодарността на Германия и Франция към САЩ днес за осигуряваната им военна сигурност безплатно над 40 години плюс мощната икономическа подкрепа е противопоставянето им на иракската война, с която САЩ избавиха света от поредното чудовищно зло. След НАТО – 1949 г. последва създаването на военнополитическите съюзи АНЗЮС – 1951 г., СЕАТО – 1954 г., СЕНТО – 1955 г. – гръбнак на планетарната сигурност.

Мащабна е дейността на САЩ за премахване на колониализма в Африка, Индия и други части на земята, строго съобразена със специфичната действителност във всяка от тях, продължила десетилетия. Съперничеството със СССР, който се стремеше да включи колониите в своята сфера на влияние ускорено нараства, а на редица места преминава във въоръжени сблъсъци между американски и съветски привърженици. Корейската война – 1950 – 1953 г., Карибската криза – 1962 г., американската агресия във Виетнам – 1964-1973 г., наред с драматичните събития в Египет, Ирак, израелско-палестинският, незатихващ десетилетия наред въоръжен конфликт и много други събития бележат времето на Студената война. Доктрината „Айзенхауер“ – 1957 г., инициативите на Джон Кенеди – 1961-1963 г., възобновените отношения с Китай, прекъснати, след като Чан Кай Ши се установява в Тайпе на остров Тайван, скандалът „Уотъргейт“ – 1974 г., срещите в Женева, Хелзинки, Рейкявик, Малта и др., договорите със СССР за ограничаване на стратегическите нападателни оръжия (САЛТ) – 1979 г. и за ликвидиране на ракетите със среден и по-малък радиус на действие – 1988 г., са жалони по пътя за излизане от Студената война.

Този дълъг път, станал предпоставка за мащабни американски инициативи, преобрази. И краят на Студената война настъпи благодарение предимно на САЩ, изразходвали над три милиарда долари за въоръжаване и сдържане плюс противодействие на агресивната съветска политика. В началото на 90-те години на XX в. САЩ се оказаха единствената свръхсила в света. Така за по-малко от 50 години (след 1945 г., когато единствени имаха атомни бомби и след 1990 г., когато са най-модерно въоръжени и единствената суперсила), те имаха реални възможности да диктуват волята си на света. Но Америка не пожела да доминира. Тя не се отдръпна обаче от ангажиментите си, произтичащи от моралните й принципи и идеали, а лавира между необходимостта и избора, между неизменните положения в международните отношения и елементите, подвластни на волята на държавниците. Все едно дали участват в световни войни или в локални конфликти през целия 46-годишен период на Студената война, лидерите на САЩ заявяват, че се борят за принципи, а не за интереси. Американската военна мощ си остава ненадмината, но използването й в множество конфликти е възлово концептуално предизвикателство за американската външна политика. САЩ бяха и ще продължат да са най-могъщата нация, но и равна с другите: рrimus inter pares, и все пак – нация като останалите.

Периодът на Студената война се предшества от сърдечни ръкостискания между Хари Труман – президент на САЩ след починалия Рузвелт, Клемент Атли – премиер на Великобритания, сменил У. Чърчил на поста чрез избори в края на войната, по-точно по време на Потсдамската мирна конференция – Чърчил я напусна, Атли продължи, и Йосиф Висарионович Сталин – лидер на победилия във войната, със силно отслабнала икономика и разрушена европейска част Съветски съюз. В Потсдам се поставя началото на разделянето на Европа. Стремежът на лидерите на антихитлеристката коалиция да изкоренят нацизма до крак е непоколебим. Нацистките престъпления ги обединяват. Труман не вижда алтернатива на глобалната колективна сигурност освен анархията и заживява с вярата на Рузвелт, че военновременните съюзници ще запазят единството си, за да изградят и опазят един нов мирен световен ред, като защитават принципа международните спорове да не се решават със сила и спазват договореностите между тримата големи, постигнати по време на войната. Американските ръководители дълго време не осъзнават жестоката действителност, че колкото по-дълго позволяват да се създават еднопартийни държави в Източна Европа, толкова по-трудно ще принудят Сталин на промени в политиката си. Постепенно американската позиция кристализира: на по-нататъшното комунистическо настъпление трябва да се оказва съпротива, без да се поемат повече военни рискове. Така стартира Студената война, която в началото е под формата на политиката на сдържане – по дипломатически път, а след това, когато се наложи, и със сила американците убеждават руснаците в сгрешената им външна политика. Пълното осъзнаване на горчивата истина, че напрегнатите отношения със СССР се дължат не на недоразумения, а на принципни различия, поставя началото на Студената война. За Сталин новият световен ред е здраво подплатен с комунистическа идеология и панславизъм. „Ако славяните са единни и солидарни, в бъдеще никой няма да може да мръдне пръст. Един пръст!“, размахва показалец, за да засили ефекта от думите си Сталин пред Милован Джилас – югославски комунистически деец.

Проблемът на Сталин в общуването му с американските лидери е, че му е изключително трудно да осъзнае важността, която те придават на морала и законността в мисленето си за външната политика. Той искрено недоумява защо американските ръководители се вълнуват толкова за вътрешнополитическата структура на източноевропейските страни, където нямат видими стратегически интереси. Това кара Сталин да търси скрити подбуди, които ги движат. Той е реалист и му е трудно да оцени вярата на американците в абстрактни принципи. Следва традиционната руска политика на международната сцена, която се провежда от две столетия насам – руските лидери винаги са решавали споровете си двустранно, а не на международни конференции. Така нито Александър I през 1820 г., нито Николай I 30 години по-късно, нито Александър II през 1878 г. успяват да разберат защо Великобритания държи на посредническата си роля между Русия и Турция. Тези, а и всички други руски владетели са защитавали позицията, че имат право на пълна свобода в отношенията си със съседите, и когато се почувстват огорчени, обикновено прибягват до използването на военна сила. Забележително е, че след прилагането й не се оттеглят, докато не ги заплашат с война. Сталин и съветските ръководители след него направиха същото, което приключи през 90-те години на XX век. Но дотогава светът преживя кошмара на вихрилата се половин век Студена война, през което време съветската външна политика е амалгама от комунистически идеологеми и старомоден имперски експанзионизъм. Това е основата на зародилата се враждебност и противоречия между Съветския съюз и Америка. Недоразуменията и грешките в общуването между Вашингтон и Москва са заложени в съветските представи за външния свят. Сталин се завръща към старите си методи за водене на външна политика и настоява да му бъде платено за победите в единствената валута, която приема сериозно – териториален контрол. Той умее да преговаря и показва желание да обсъжда нещо, но само доколкото то включва точно определени сфери на интереси или спазаряване за границите на комунистическото влияние в Източна Европа срещу определени изгоди като солидна икономическа подкрепа. Добрата воля и международното право, върху които се основава воденето на външната политика, Сталин не приема. Личните срещи между световните лидери регистрират съотношението на силите и очертават националните интереси, но не са в състояние да ги променят. Така Сталин не отвръща на призивите на Рузвелт и Чърчил да се върне към военновременното сътрудничество. Нескрито демонстрира готовността си да продължи похода си на запад, а не да отстъпва. И това се прави срещу излязлата невредима от войната, притежаваща атомния монопол Америка! През 1940 г. Сталин се опълчва срещу Германия, която контролира Европа, което затвърждава решението на Хитлер да нахлуе в СССР. Естествено Труман през есента на 1945 г. не последва примера му. Америка залага на търпеливи обходни действия.

Съпротивата срещу СССР произтича от строгите принципи на американския подход във външната политика. Те знаят, че заплахата от икономическа нестабилност възниква най-вече от разликите между икономическите и обществените очаквания от една страна и действителността – от друга. Ето защо Америка се заема най-напред да изправи Европа на крака икономически, вкл. и страните от съветската зона на влияние. САЩ заявяват, че ще се противопоставят не само на правителства, но и на организации, които възпрепятстват процеса на възстановяване на Европа и ще действат против всички, които искат да удължат човешкото страдание и извлекат политически и други ползи за себе си. Съединените щати защитават принципи, а не територии и са срещу промени, постигнати със сила, а не срещу самите промени.

Създават и НАТО,който да се грижи за сигурността на следвоенна Европа. Северноатлантическият алианс не е насочен срещу нито една конкретна държава, а само срещу онази нация или държава, която възнамерява да предприеме или е предприела въоръжена агресия срещу страна- членка на съюза. Целта на Студената война е да върне противника в „правата вяра“, т.е. да се спомогне за извършването на фундаментална промяна на същността на съветската система. Необходимо е да се приемат специфичните и задължителни условия, достатъчни за съществуването на международната среда, в която всички, в т.ч. и руският народ, ще получат нова възможност да поемат съдбата си в свои ръце. Крахът на тоталитарния противник Америка постига с изключителна добронамереност, и то в момент, когато е на върха на абсолютната си мощ.

6.1. Подготовка за преход към еднополюсния свят.

САЩ по време на Студената война отделят централно място на военната готовност и създават големи бази и голям брой малки бази в 45 страни. Броят на военните им бази в света достига почти 700. От тях 348 са в Канада и Европа, 186 – в Югоизточна Азия и Тихия океан; 14 – в Латинска Америка; 7 – в Близкия Изток и Африка, 1 – в Южна Азия и 3 – в Централна Азия.

САЩ по това време имат 725 установки, от които 17 са пълномащабни бази с 1,4 млн военнослужащи. От тях 250 000 души са в чужбина. Правилото е: ащо американски войски се разположат на чужда територия, последната незабавно се включва в списъка на американските жизнени интереси. В Европа имат 113 000 души, от които 4 хил. – във ВМС, на корабите. В Азия са 77 000 души – на корабите. В Персийския залив – 500 души морски флот. На Окинава, Япония, е разположена огромна американска база.

През 90-те години войските със специално предписание са увеличени с 38 000 души в 92 страни, което струва 2,4 милиарда долара. Впоследствие броят им нараства на 47 000 души в 143 страни. Издръжката им е 3,4 милиарда долара. Американската стратегия се базира на присъствието на 100 000 военнослужещи в Европа. В Азия те са минимум 100 000 за най-малко още 20 години. В Близкия изток са дислоцирани 25 000 души, а в Босна – 30 000. В Персийския залив са базирани 12 авионосни групи, които патрулират нефтените кладенци. За военни покупки САЩ са дали 76 милиарда долара над военния бюджет. За изследвания във военната сфера САЩ отделят 35 милиарда долара (а ЕС – 11,2 долара). САЩ минимум още 20 години са безусловен световен лидер. ХХI век ще бъде истинският американски век – те имат съюзници, но не зависят от тях. И сами се изхранват.

През 1987 г. военните сили на САЩ са дислоцирани в света, както следва:

1. На територията на САЩ и цялото Западно полукълбо американците имат една военнодесантна дивизия, 2 военнощурмови дивизии, 4 бронетанкови дивизии, 6 мотопехотни дивизии, 6 пехотни дивизии, 4 леки пехотни дивизии, 28 бригади.

2. В източната част на Тихия океан действа Тихоокеанското командване – Трети флот, който включва 4 самолетоносача, 5 вертолетоносача, един минен кораб, 21 ескадрони миноносци, 43 фрегати, 36 многоцелеви подводници, 20 десантни кораба, 230 изтребители и щурмови самолети.

3. В Северната част на Атлантическия океан действа Атлантическото командване – Втори флот с 6 самолетоносача, 5 вертолетоносача, един линеен кораб, 9 крайцера, 35 ескадрени миноносци, 50 фрегати, 49 многоцелеви подводници, 18 десантни кораба, 290 изтребителя и щурмови самолета.

4. В Западна Европа (НАТО) американците имат 2 механизирани дивизии, 2 бронетанкови дивизии, 546 изтребителя и щурмови самолети.

5. Средиземноморският шести американски флот има 2 самолетоносача, един въртолетоносач, 3 крайцера, 5 ескадрени миноносци, 6 фрегати, 6 многоцелеви подводници, 4 десантни кораба, 115 изтребителя и щурмови самолета.

6. Близкоизточните сили на САЩ включват 1 флагман и 4 бойни кораба.

7. В Индийския океан са разположени Оперативно съединение, една оперативна група, която обикновено се подържа от Тихоокеанския флот.

8. В Североизточната част на Азия – в Западната част на Тихия океан, американците разполагат с 2 пехотни дивизии и 215 изтребителя и щурмови самолети.

9. В западната част на Тихия океан е Седми флот, който разполага с 2 самолетоносачи, един въртолетоносач, 5 крайцера, 8 ескадрени миноносци, 7 фрегати, 8 многоцелеви подводници, 5 десантни кораба, 115 изтребителя и щурмови самолети.

Военната история не познава друга държава, която е могла да създаде армия – сухопътни, военноморски и военновъздушни сили, и да ги разположи в „боен ред“, наподобяващ споменатия. По същество американската военна сила е могла още тогава да наблюдава всяка точка от планетата. Контролът над настъпващи природни и обществени явления и събития има реални измерения. На мащабните замисли, прераснали впоследствие в глобални, съответства реална военна сила. Стремежът към установяване на „управляема еволюция“ набира скорост. Най-вероятните направления за провеждане на настъпателни действия са на европейския театър на военни действия от силите, разположени в Северния Атлантик и Средиземно море. От 27-те десантни кораба 22 са в моретата по европейските брегове. И действително пробивът в края на Студената война бе в Европа. Оттук започна трансформирането на двуполюсния сват в еднополюсен. Оценката на тогавашната геостратегическа обстановка, направена от американското командване, е вярна и точна. Планиран и обезпечен е главният удар с точно фиксирани местоположение и посока.

7. Мирновременния период в края на ХХ и началото на ХХI век

Новият (след Студената война) мирновременен период през 90-те години на XX в. отново е кратък – едно десетилетие, през което военните регионални конфликти продължават – с войната в Персийския залив – 1991 г., с въздушните удари на НАТО над Югославия 1999 г. започна отстраняването на двете основни предизвикателства за американската външна политика в Европа и Азия. В резултат на усилията, положени от САЩ и съюзниците им по време на Студената война, комунистическата идеология и съветската геополитика бяха преодолени едновременно. Партньорството, чиито цели са разширяване на демокрацията, просперитета, мира и съкращаване на оръжията набира скорост. Америка за трети път през XX в. обявява намеренията си да изгражда нов световен ред. Светът до голяма степен наподобява европейската система от множество държави през XVIII и XIX в. Отсъствието на сериозна идеологическа и стратегическа заплаха позволява на народите провеждането на национална външна политика. А в глобален аспект светът се пита за пореден път кои са основните му структурни единици, с какви средства те си взаимодействат и в името на какви цели го правят. Обективно в света по това време има три типа държавни формирования. Това са етническите отломки от разпаднали се империи – Югославия и СССР, потънали в прастари съперничества помежду си, невписващи се в конструкцията на новия световен ред. Те наподобяват държавиците, въвлечени в Тридесетгодишната война, които се стремят да запазят независимостта си и да увеличат мощта си, но без виждане за международния ред. Близки до тях са страните от бивши сателити на СССР, чиито граници са прекроявани след всяка война през последните два века, и вместо да поемат пътя на самостоятелно, независещо от „големия брат“ развитие, търсят начини за включване в нови съюзи. Втората група са следколониалните нации. Алтернативата на положението им, заложено от колониалните империи териториално статукво, са безкрайните граждански войни. Те са твърде далеч от евроатлантическата цивилизация, която трудно би ги включила в системата на новия свят. Третата група са континенталният тип държави – Индия, Китай, Бразилия, Австралия. Това са конгломерати от етноси с различни езици, свързани от обща писменост, култура и история. Днес те наподобяват Европа преди религиозните войни през XVII в. Дали пък ЕС нямаше да се превърне в нещо подобно, ако се бяха оправдаят надеждите за прерастването му в държава по това време? Съвсем друго нещо от техните мераци са САЩ, които за около 2 века са успели да създадат отделна своя култура на базата на многоезичното, многорелигиозното, без история и граници на собствена територия на Североамериканския континент население, с изключително висока материална култура. И именно лидерите на тази страна призовават света да последва примера им на управление и всички заедно да създадат новия, днешния световен ред. Началото е поставено. Но пътят, който следва да се извърви, е дълъг и неизминаван от други.

Руската федерация е империя с многовековна история, на територията на която живеят над 100 нации със свои племенни, национални, държавни граници, имат свой език, култура, нрави, обичаи, които руските мисионери са успели да покръстят в православното християнство и приобщят към славянската цивилизация. Вярно е, че руската империя в годините след Студената война, когато се разпадна съветската империя, се раздираше между дезинтеграцията и реимпериализацията подобно на Хабсбургската и Отоманската империя през XIX в. Но тя и този път не последва пътя им, по който те се сгромолясаха. Обратно – укрепва при солидната американска всестранна подкрепа. Отношението към Москва е като към имперски център, за какъвто се възприема и тя самата. Войските й продължават да охраняват границите на бившия Съветски съюз. Базите й на територията на редица бивши съветски републики, считани от руснаците за „близката чужбина“, са запазени. На изброените, и на други изяви на Русия САЩ не противодействат. Те не са направили много, за да утвърдят международното признание на бившите съветски републики, с изключение на прибалтийските. Създава се впечатление, че САЩ гледа на антикомунистическите и антиимперските революции в бившата съветска империя като на едно и също събитие. Всъщност насоката им е противоположна – антикомунистическите революции се радват на подкрепа навред в бившия ССССР. Насочените срещу Русия антиимперски революции тогава се ползваха с подкрепа в новите неруски републики и са изключително зле посрещнати в Руската федерация и сега. Управляващите в Русия групи смятат, че на държавата им исторически е отредена цивилизаторска мисия. Каквито и да са политическите им убеждения, огромното мнозинство руски ръководители отказват да приемат рухването на съветската империя или законността на новопоявилите се независими държави, особено на Украйна, без да изключват Белорусия и Казахстан, т.е. почти 90% от някогашния Съветски съюз.

Така че сравняването на аморфния ЕС с изкристализиралите като държавни структури Русия и САЩ, макар и по два съвършено различни начина, е неубедително. Съпоставянето между несъизмерими по качества системи е безпредметно. Но даже и без тези три най-съществени структурни елемента на днешната планетарна система съставът и строежът й е изключително пъстър. Подреждането на системата, осигуряващо взаимодействието между съставните й части при използване на най-подходящите средства, с което по същество се е заела Америка след Студената война, е далече по-значимо като проблем от известните в историята на човешките цивилизации.

7.1. Американската планетарна система за сигурност

Идеологията на американската администрация на Буш – баща и син, доразви стореното отпреди тях и създаде съвременния американски неоконсерватизъм. В началото К. Райд акцентира върху:

– осигуряване на американската способност с военни средства да предотврати всеки силов конфликт, да направи американската мощ готова да се сражава за своите интереси в случай, че „сдържането“, прилагано повече от 30 години, не заработи;

– разширяване на възможностите за икономически ръст посредством снемане на тарифите, разпространението на свободната търговия и стабилизиране на международната валутна система;

– гарантиране на здрави и тесни взаимоотношения със съюзниците, които споделят американските ценности и са готови да споделят икономическите тежести при достигане на тези цели;

– фокусиране на американската енергия за достигане на изгодни всеобемащи отношения с крупните свободни сили, особено с Русия и Китай, които могат да участват в определянето на характера на бъдещото политическо разпределяне на силите;

– решително противодействие на държавите и враждебно настроени сили, представляващи растяща заплаха от гледище на тероризма и средствата за масово поразяване.

През 2002 г. планиращите военни органи на САЩ включват в зоната на американските отговорности всички необхванати до тогава региони в света. От Антарктида до Арктика нито педя от планетарната суша и световният океан не са оставени извън компетенциите на регионалните военни командвания на САЩ. На 2 октомври 2002 г. САЩ създават в Пентагона нов център за военен контрол, наречен Върховно командване. Това е най-могъщата система за контрол на САЩ над планетата. Настъпва нова епоха. Създадени са:

Главно командване в Европа (ЕВКОМ), което включва в своите отговорности вече и Русия. Така тя е превърната в част от повереното на специално регионално командване. Вашингтон престана да счита Русия за свръхдържава. Наред с нея в отговорностите на ЕВКОМ са включени Североизточна Африка, Израел, Сирия, Ливан, Предкавказието, а към досегашните части от Атлантика, наблюдавани от НАТО, са добавени Северният Атлантик, както и голяма част от Южния Атлантик.
Главно командване в зоната на Тихия океан (ПАКОМ). Наименованието идва от Пасифик. В неговия обсег на действие на включени, освен досега наблюдаваните, още и Китай, Индия, Южна Азия, Япония и Австралия, а и Антарктида, която дотогава не е била под ничия опека. Важно е, че ПАКОМ е задължено да оказва поддръжка на ЕВКОМ по проблемите на сътрудничеството с Русия в обсега на нейния далекоизточен военен окръг.

Южно командване (САУСКОМ) в отговорностите, на което се намират Централна и Южна Америка.

Централно командване (СЕНТКОМ), което контролира Персийския залив, Централна Азия, Пакистан. Това е регион, който включва реалната днешна заплаха за света. Тук, включително с помощта и на бившите съветски средноазиатски републики и преди всичко с направеното от узбекския президент Ислам Каримов през май 2005 г. в Андижан, бе задържано придвижването на САЩ на изток в дебрите на Централна Азия. Механизмът на „демократизиращата вълна“, която бързо и безпрепятствено се придвижи от Елба до западните брегове на Черно море и източните на Балтийско море, бе дешифриран и стопиран. „Оранжевата“ революция в Украйна и революцията в Грузия рязко забавиха хода си, което далеч не означава, че са окончателно предотвратени. Повторната поява на Юлия Тимошенко и Михаил Саакашвили съответно като премиер на Украйна и президент на Грузия подсказват успешно продължаване на американското придвижване на Изток. Възможни са демократични промени и в Средноазиатските държави.

Единно командване на специалните сили (СОКОМ), което е отговорно за снабдяването на регионалните командвания.

Транспортно командване (ТРАНСКОМ) – задачите, на което произтичат от наименованието му.

Специално военно командване (ДЖЕФСИ), което разработва стратегията на САЩ в случай на въвличането й в реални военни действия.

През 2002 г. е взето решение за сливане на Командването на космическите сили (СПЕЙСКОМ) и Командването на стратегическите сили (СТАРТКОМ).

Предстои създаване и на първо командване (НОРТКОМ), обхващащо зоната на Мексико до Аляска.

В Небраска (Офшут) са събрани всички военни компоненти на новата стратегическа триада на САЩ плюс контролът на спусковите системи за ранното откриване и защита на страната от ракетни удари и отговорността за организацията на настъпателните операции в много отдалечените райони на планетата.

Направеното е най-колосалната концентрация на военна мощ, която е създавана някога. Опитите да се сравни стореното с легионите на Римската империя или военните гарнизони на Империята на незалязващото слънце Великобритания, бледнеят. Става въпрос за локално и глобално – някога и сега. На ход са огромни реални сили.

Планетата Земя е под американски контрол. Те знаят във всеки момент във всяка точка от земната, морската, приземната въздушна среда на нашата планета и в близкия Космос какво става. И нещо много съществено: те имат общоприета национална концепция, позволяваща им да предотвратят или сломят всеки опит, застрашаващ американските интереси. Ръцете им „са развързани“ за употреба както на конвенционални, така и на ядрени, биологични, геофизични, химически и други съвременни средства за масово поразяване.

Фактическият геостратегически алианс – Русия, Китай, Индия, който е „противотежест“ на американската политика на фона на краха на съюза Америка – Европа, предизвикан от търговски конфликти и политически разногласия, се заражда в началото на ХХI век.

За положението в страната през 2002 г.

Речта на Буш пред елита във Вашингтон е прекъсвана 77 пъти с аплодисменти, продължавали всеки път не по-малко от по 40 секунди. Ние никога не сме били по-силни от днес, заявява Буш. Той говори и в университета по Национална отбрана във Вашингтон, където е посрещнат възторжено. През април 2002 г. 57% от американците приветстват военната акция на САЩ в Ирак.

Изследователят Д. Риефов заявява: „Съвременният световен безпорядък, най-големият брой държави, еволюцията в характера на военните действия, които придобиват дивашки признаци на гражданска война и колониални репресии, могат да породят нуждата от най-главна имперска държава. Това може да стане независимо от превнимателните защитници на гражданските права, относно това коя е тази държава, която ще действа, водена само от собствените си интереси. Хлъзгането към хаоса може да се предотврати само от Запада.

Ч.У.Мейнс: „Настъпи колапсът по многостранността, което принуждава Америка да върви по свой собствен път – опирайки се на собствената си мощ САЩ, ще въведат необходимия порядък“.

Д. Буш: „Военните трябва да бъдат готови за нанасяне на удар във всяка част на земното кълбо за секунди. Всички нации, които са се решили на агресия и терор, са длъжни да заплатят за това -узаконен е удар без съжаление“.

Стоящите на пост ядрени ракети вече никого не сдържат. Възможността за „ответен удар“ просто е смешна – няма достойна цел. Няма смисъл от безкрайното усъвършенстване на ракети. Единственият действен изход е атаката, първи в нападане. Отсъствието на очевидност не е очевидност на отсъствие на средства за масово поразяване в ръцете на противника.

Понятието суверенитет подложи на преразглеждане – от това, че терористите „не трябва да се сдържат“, САЩ са длъжни да бъдат готови за удар без дипломатически увъртания. Удар навсякъде, без предишното уважение към държавните граници. Терористите не уважават границите, така ще постъпят и САЩ. Ограничен суверенитет. Право на предупреждаващ удар с цел самоотбрана. Това са част от американските постановки по проблема.

Пред вратата на Апокалипсиса не се мисли за академична стабилност. САЩ не се готвят за глобална стабилност, а да унищожат своите „смъртни противници“. Чейки и Ръмсфел са от поколението на „падащите едно след друго домино“: Иран – 1953 г., Гватемала – 1954 г., Куба – 1961 г., Индокитай – 60-те години, Иран – 1979, Гренада, Панама, Никарагуа, Африка през 80-те години. Поколението, което прекрати триумфа на Студената война и положи апологията на рейгънизма – от Земята до Космоса. Доктрината Буш е представена на възможно най-високия форум – ООН, 2002 г. – в етапа на единосвърхдържавността. Доктрината е разработена от Буш, Райс и Хаас и Филип Желиков от университета във Виржиния.

Основна теза на доктрината е: „Нас ни застрашават не флотилии и армии, а генериращите катастрофа технологии, попадащи в ръцете на озлобени малцинства“ Стратегическото съперничество е в миналото. Разработена е и национална стратегия за сигурност, за да се адаптира доктрината към възможностите за военни действия на потенциалните терористи. Изпреварващият удар, който ще осигури сигурност на САЩ, ще направи противниците приятели, ще позволи да се цивилизоват още непознаващите демокрацията народи. Да се подобри работата на разузнаването. „Причините за нашите действия са ясни, корелирани сили, нашето дело е справедливо“, пише в националната стратегия. И „Настъпващата, атакуващата страна има предимство“. Тя налага своя способ на действие на потенциалния противник. Най-добрата отбрана е настъплението. „Обзор на отбранителната политика“ се оказа на официалната теоретична повърхност, която е създадена от Пол Уолфович – виден неоконсерватор, заместник на шефа на Пентагона и председател на Световната банка.

Продължението във втора част.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук