ЗА ВЪТРЕШНОПАРТИЙНАТА ЕРОЗИЯ НА ДОВЕРИЕТО

0
141

Роден през 1923 г. в с. Вързулица, Великотърновска област. През 1943 г. завършва мъжката гимназия „Св. Кирил“ във Велико Търново. Участвал в антифашистката борба и в първата фаза на Отечествената война. Като политически офицер завършва Военнополитическата академия в София, в която след това е преподавател по обществени дисциплини. После работи в ГПУ на Народната армия по направление „Пропаганда“. Бил е преподавател и в НШЗО „Хр. Ботев“. Работил е и в Главна редакция „Пропаганда“ на Радио „София“. Има множество публикации в ежедневния и периодичен печат.
Проведените на 5 юли т.г. парламентарни избори предизвикаха бурни коментари, обсъждания, оценки и прогнози. Такива има както извън партиите, така и вътре в самите партии.

Българската социалистическа партия не прави изключение. Напротив, вън от нея и вътре в самата нея получените изборни резултати са в центъра на вниманието и коментарите. Особено по въпроса защо БСП претърпя толкова голяма загуба на изборите.

Този въпрос обаче не е много точен. Защото загуби претърпяха и останалите партии, с изключение на ГЕРБ и ДПС. А загубата на въпросните партии е далеч по-голяма от тази на БСП. Нали и те очакваха да получат много повече. ГЕРБ обаче не само спечели, но спечели неочаквано много. Нейната вълна от гласоподаватели просто помете надеждите на другите партии. Защо? Ето въпросът над въпросите, на който трябва да се търси отговор. Казвам това не за да оправдавам ръководството на БСП за допуснатите от него слабости и грешки -както по време на участието на партията в управлението на тройната коалиция, така и в предизборната кампания. Защото преди да се обвинява партийното ръководство, трябва да се отговори на въпроса можеше ли да се устои срещу тази избирателна вълна в полза на ГЕРБ. И БСП да получи за себе си друг резултат. Ако не се отговори на този въпрос, а причините за понесената от партията загуба се търсят само в нейното ръководство, ще се изпадне в едностранчивост и необективност. Повтарям, казвам това не за да защитавам партийното ръководство.

И все пак причини за загубата на БСП има и в самата нея. В обобщен вид те могат да се посочат като загуба на доверие от широките народни маси. Да, загубата на доверие е чисто нейна собствена причина. Такава загуба обаче не се появява изведнъж. Тя възниква и започва да се трупа с течение на времето. И тъкмо поради това не може да се отмине въпросът защо и как се получи това недоверие.

Създаването на правителството на тройната коалиция общо взето не се посрещна с недоверие както в БСП, така и вън от нея. Скептицизъм и резерви имаше, но не и недоверие. Нямаше такова от широката партийна маса към ръководството на партията. Напротив, имаше удовлетворение, че БСП, заедно с другите две партии, поема управлението на държавата и страната.

Съвсем отговорно твърдя, че семето на недоверието вътре в БСП към нейното ръководство беше посято от появилото се в нея ляво крило. А то се роди в редакцията на списание „Понеделник“, на което главен редактор е Александър Лилов – професор, член-кореспондент на БАН, а заместник-главни редактори са Димитър Генчев – доктор по история, Павел Писарев – доктор на социологическите науки, и Янаки Стоилов – доцент, доктор по право.

След проведените в началото на лятото на 2005 г. парламентарни избори и трудното формиране след тях на трипартийното коалиционно правителство, през есента на същата година се състоя 46-ият конгрес на Българската социалистическа партия. А в излязлата след конгреса кн. 11-12/2005 на списание „Понеделник“ се появиха четири статии, посветени на проведения конгрес. И четиримата автори са от лявото крило.

Представям кратки извадки от статиите.

Първата е на Янаки Стоилов. Още в началото той констатира, че резултатите от изборите са под очакванията на партията, независимо от факта, че тя получава най-много гласове. „Преднината ни – казва той – можеше да е значително по-голяма, ако бяхме предложили по-добре обоснована и по-убедително защитена политика. Много от разочарованите не смятат БСП нито за достатъчно лява, нито за последователно национална.“ Странно е как Янаки Стоилов е установил, че разочарованите още преди изборите са знаели, че БСП не е достатъчно лява. Същият на друго място казва, че е станало „модно и удобно онези, които се противопоставят на одесняването на левицата, да бъдат обвинявани в догматизъм и дори в сталинизъм“. Няма съмнение, че противопоставящите се на одесняването на партията са хората от списание „Понеделник“ – създателите на лявото крило.

Следващата статия е на Иван Генов – д-р по международно право. Той също е от лявото крило, а тази година го заряза, напусна и БСП, и стана съучредител на нова партия – Българската левица. На цялата първа страница на статията си той обяснява какво означава лявото като идеологически и политически феномен. Един от белезите според него е, „лявото да не прилича на дясното…“.

На трето място е статията на Павел Писарев. Той пък направо, без усуквания, предупреждава: „Ако БСП не е наясно със себе си и не престане да завърта партийното кормило надясно, изборните резултати ще стават все по-„социалдемократически“. Както се вижда, Писарев изплюва камъчето – опасността от одесняване на партията идвала от възприемането на някои принципи на социалдемокрацията. Видно е как някои хора не могат да се отърсят от сталинското отношение към социалдемократическото движение. (А Янаки Стоилов се обижда, че били обвинявани в догматизъм и сталинизъм. Да се сърди на колегата си Писарев, който открито потвърждава истинността на обвинението!)

Последната статия е на Димитър Генчев. Той пък изразява позицията на лявото крило под формата на питане: „Ще бъде ли БСП в левия фланг на левия център или ще търси свободно пространство по-надясно от центъра?“ Формулата му е доста сложна, но все пак се разбира – иска да каже, че партията може да започне да се одеснява.

Какво сътвориха създателите на лявото крило с тези свои публикации и други свои изяви само 3-4 месеца след създаването на правителството на тройната коалиция? Така те пуснаха мухата на клеветата, че партията чрез споразумението с НДСВ и ДПС, както и с възприемането на някои принципи на социалдемокрацията, започвала да губи своята същност като социалистическа партия, че тръгвала по пътя на одесняването. Още повече, че била, според тях – се отказала да провежда необходимата социална политика, каквато иначе трябва да провежда. По такъв начин сред партийните редици беше хвърлено семето на съмнението, на неверието в правотата на участието на партията в тройната коалиция за управление на страната. Така се излюпи бацилът на недоверието в самата партия срещу нейното ръководство, на първо място срещу нейния председател Сергей Станишев. Така започна ерозията на доверието вътре в партията.

Мерникът на лявото крило обаче беше насочен далеч по-назад във времето, към 1997 г., когато председател на БСП стана Георги Първанов. В доклада си пред Първата национална конференция на лявото крило, проведена на 27 юли 2007 г., Янаки Стоилов посочва, че от 1997 до 2007 г. има непрекъснат спад в подкрепата за партията при проведените различни избори. Това е един период, през който са станали три парламентарни избора, толкова за местни избори и един за президент. Пет от всичките седем са по времето, когато Георги Първанов беше председател на партията. Така че Янаки Стоилов хвърля своите „камъни“ и в „градината“ на Първанов.

Позицията на лявото крило стана нещо като шлагер за медиите и недоверието се пренесе вън от партията. Този шлагер беше усвоен и от политическите противници на БСП.

Така създаденото вече недоверие с течение на времето все повече се разрастваше, въпреки безспорния успех на правителството на тройната коалиция в управлението на страната и държавата. При това обвиненията на лявото крило срещу ръководството на партията продължи през целия период на управление на коалицията. Такива обвинения чрез медиите се подхвърляха и от Александър Лилов, макар и твърде деликатно. А някои от неговите хора не престанаха с клеветите си дори до провеждането на парламентарните избори.

Атаките на лявото крило срещу ръководството на БСП послужиха като подкваса за широката и настъпателна предизборна борба срещу БСП от почти всички други партии, които се бяха насочили към изборите.

Е, така трупаното четири години недоверие вътре и вън от БСП как няма да се отрази върху резултата за нея от проведените парламентарни избори? Ето защо смятам, че за този резултат не малък принос имат и създателите на лявото крило. И най-вече тези, които издават списание „Понеделник“.

А сега от лявото крило се иска оставката на ръководството на партията, начело със Сергей Станишев. Искането се мотивира и с примера на Александър Лилов, когато той през 1991 г., пак след незадоволителните тогава за партията резултати от парламентарни избори, като лидер на БСП си подаде оставката. Във връзка с това искам да кажа, че тази негова постъпка не беше оставка в класическия смисъл на думата след парламентарни избори, а истинско бягство от отговорност за съдбата на БСП в един много тежък предстоящ период както за партията, така и за страната. Тогава той дезертира от отговорността, която трябваше да продължи да носи след изборите, а не да оставя младия и още неопитен Жан Виденов „да се пържи“ в съществуващите тежки условия в страната и партията. Още повече, че тогава властта премина в ръцете на заредения със смъртна омраза към БСП, с пещерен антикомунизъм политически противник – Съюза на демократичните сили (СДС).

Позовават се и на традицията в Западна Европа. Първо, условията в България не са като тамошните, и второ, не абсолютно винаги там се отива към оставка. Не беше отдавна, когато в Англия при повсеместната загуба на управляващата Лейбъристка партия в местните избори се поиска оставката на правителството, а нейният лидер и министър-председател Гордън Браун отговори, че в такива трудни моменти оставка не се подава.

Александър Лилов се оплаква, че Сергей Станишев никога не е ходил при него на личен разговор. Не е ли това признание, че неходенето на Станишев при Лилов е причината за непрекъснатото отрицателно отношение към председателя на партията? И второ, да не би Станишев да е длъжен да ходи при Лилов за съвети? Между впрочем, кой знае защо към Лилов наистина има не малък култ, а и той се изживява като човек с „култовско положение“. Че Александър Лилов да не би да е някакъв библейски мъдрец за партията, за да се ходи при него едва ли не на поклонение? Вероятно живее с такова самочувствие, защото е известен с величаещото прозвище „Стратега“. Не е случайно, че никога не е възразил срещу това прозвище. А то съвсем не отговаря на истината. Какъв стратег е, щом навремето за президент подкрепи лидера на СДС Желю Желев, а не социалдемократа Петър Дертлиев? От двамата воюващи срещу БСП избра по-голямото, а не по-малкото зло, както повелява народната мъдрост. Пренебрегна горчивия исторически опит, че ренегатът е много по-опасен за партията, отколкото нейните традиционни противници.

Животът показа, че отношението на Александър Лилов към социалдемократа Петър Дертлиев не е било моментен изблик, а е израз на отрицателното му отношение въобще към социалдемокрацията. Не е случайно, че споменатите вече негови хора постоянно пишат, че възприемането от БСП на някои принципи на социалдемокрацията означавало одесняване на същата.

Че Александър Лилов иска БСП да няма нищо общо със социалдемокрацията говори и следният факт. Когато през 1990 г. тогавашният лидер на Германската социалдемократическа партия Вили Брандт предложил на Лилов БСП да стане член на Социалистическия интернационал (СИ), последният отговорил, че „вижда пътя на нашата партия отвъд болшевизма и европейския социалдемократизъм“. А какво е това „отвъд“ до ден днешен и той не е обяснил. Въпреки това неговите верни заместник-главни редактори от списание „Понеделник“ постоянно натрапват това негово „отвъд“. Очевидно те не знаят, че в народната памет това „отвъд“ е нещо като задгробен живот.

Александър Лилов говори за социализъм, но не предлага на БСП научна идеология за социализма. Той отрича валидността на марксизма в наше време, във времето на ХХI век. Това го изразява не един път в своите публикации. Представя своя теория за развитието на обществото, теорията за така наречената информационна епоха. Но тя не е и негово собствено творение, а я заимства от редица американски учени, сред които най-любимият му е Даниел Бел.

Такъв е всепризнатият идеологически и политически Стратег на БСП.

Накрая искам отново да напомня на другарите от лявото крило (те все още са другари), че със своето поведение през изтеклите четири години са допринесли много за получилото се недоверие към партията, а чрез него – и за нейната загуба на парламентарните избори. А що се отнася до тяхното искане за оставка на партийното ръководство и подмяната му с друго, това би се отразило пагубно върху партията. Вътрешнопартийните разпри и борби ще я направят неспособна да посрещне предизвикателствата, които стоят пред нея. А за това лявото крило ще има далеч по-голяма вина и отговорност, отколкото сега за загубата на партията на проведените парламентарни избори за 41-о Народно събрание.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук