ЕСКИЗ ЧЕТИРИ – ЖЪЛТО

0
141

ВЕСЕЛИН СТОЯНОВ е роден на 13 април 1957 г. в Казанлък. Завършил е ПУ „Паисий Хилендарски“ в Пловдив, специалност „Български език и литература“. Работи като кореспондент на в. „24 часа“ в родния си град.

Автор е на книгите с разкази: „Шлагери“ (сп.“Кула“ 1992 г.; 2002 г.), „Вечеря с Ангели“ (1995 г.), „Сантиментална като пума“ (1999 г.) и два сборника с есета „Белите полета на спомена“ ( 2000г.), „Забравената уговорка с Бога“ (2003 г.) както и сборникът разкази и есета „Любов, Сънища, Думи и… други изображения на Смъртта“( 2004 г.)

Написал е пиесите: „Любов, Сънища, Думи и… други изображения на Смъртта“, „Моделът и неговия Художник“ и „Истинската история на Мона Лиза“. За последната печели Годишната награда за драматургия на СБП за 2006 г.

Първият му роман „Аутопсия на Тялото“ печели Годишната награда за роман на СБП на 2007 г.

Член на СБП от 1999 година.
Анна пристигна в Борущица с файтона малко преди обяд в първия четвъртък на юли. С интерес наблюдаваше селцето и малките тумби граждани, които се разхождаха покрай железопътната линия и на висок глас коментираха диетите си, съпроводени от орляк кресливи деца. Борущица я омагьоса със зелените си гори и нивите, още неожънати, но толкова близо до небето. Когато спря пред хотела на братя Рангелови, които някога имаха вземане-даване с баща й, тя се почувства заобиколена от изпитателни погледи и удивени въздишки. Домакините и предоставиха най-добрата си стая, която пазели за специални гости, и веднага я отрупаха с толкова нескопосани грижи, че гостенката едва спотаяваше досадата си.

Когато най-сетне всички утихнаха заради следобедната си дрямка, която тук беше закон изпълняван по строго и от великите пости, Ана застана до прозореца. Гледаше кривите улички през прашното стъкло и мачкаше сатенените перденца, пошити с дантела по краищата. Мислеше си за Трявна, за детството си, но всичко се сливаше в неспокойството на неосъзната тревога. Наистина ли ме омагьосва страстта на този мъж, питаше се Анна, прехапала пръсти като малко момиченце пред прага на тъмна стая. Пред очите и плуваше хипнотетичното му изражението на човек, владян от неизчерпаема фантазия и първична енергия, който я питаше и искаше отговор…

А тя не знаеше за какво.

Този човек беше остров сред цялата тази нещастна тълпа, която се тъпчеше от тъмни сделки с пропаднали идеали. Това превръщаше самотата му в пропаст. Макар и вече признат от софийския елит, художникът си оставаше на една тъмна крачка от всички. И тази тъмна крачка плашеше Анна Орозова. При един от сеансите за портрета той бе разказвал за плановете си. Щеше да рисува цикъл „През девет села в десето“.Тя още си спомняше глухите му думи за селската кола, в която впрегнати като черни, като нещастни облаци, пристъпват едва-едва воловете, за невестата, забулена с неизвестност, самотния керван от коли за чеиза, за ужасно веселите сватове и девери с пощурели коне и ниското есенно слънце, което обгръща всичко живо с усета за предстоящо жертвоприношение, във всичко това тя сякаш прогледна за своята съдба, макар и прочетена по друг начин.

*****

Пристъпваха един след друг и, макар да се задъхваше, Иван я дърпаше нагоре по обраслия с тръни хълм над Борущица. Вървяха право към една кирпичена къща, а когато доближиха, Анна видя, че това дори не беше къща, а само иззидана стая с покрив, домашнотъкана черга вместо врата и със задънен прозорец.

Спряха на няколко метра. Иван мълчеше, а бледите му страни бяха пламнали от усилието. Анна не вярваше на очите си. Колко приличаше тази къща на самия него: самотна и недовършена, бедна и разяждана от туберкулозата на ветровете, зимата и слънцето. Иван тръгна напред и леко повдигна чергата. Очите му чакаха. Анна преглътна тъжната умора и прекрачи прага.

В първия миг помисли, че попада в тъмнината на Смъртта, но очите и бавно свикваха с мрака и пред погледа и почваха да изплуват мистични картини. Таванът беше тъмносин небесен свод на който блещукаха звезди от златен варак, а полумесецът и ралцата грееха като икони на богове-езичници. По стените се кълбяха облаци над причудливи сини, кафяви и жълти планини. Във въздуха летяха коне и колесници, а по-долу оживяваха по земната гръд коли с ритли, волове, жетвари, овчари, овце, всички окъпани в невероятните багри на Великденско пиршество. В дъното имаше камина, а самата стена беше един иконостас. Камината бе превърната в двери, а вътре, в дъното, гореше с боите си Разпятието Христово. Пред него на верига, като кандило, висеше бакърено котле. От двете страни на камината белеха профилите на мадони и паж със жезъл. По външния свод на камината висяха като гирлянди прилепи, а между тях кукумявки със свити, елепсовидни очи, прорязани от острието на ивица златен варак.

Анна потърси ръката на художника, после се отпусна на ниското трикрако столче. Усети се мъничка, момиченце, което иска да плаче, останало само сред грохота на непозната приказка. От някъде в нея нахлуваха звуци от нечувана песен, а душата й на блудница обръщаше мокро от разкаяние лице към невидимия Бог. Струваше й се, че слиза по стълби към черната нощ на познанието за себе си. Какво беше станало, кой беше този мъж и как облада не тялото, а душата й? Не можеше да повярва, че седи така отмаляла, приведена, почти коленичила, затворила очи, и слуша шумоленето на кръвта си, чиито тласъци бяха ритъмът на нечутата песен. Усети се топла, чиста, гола и бяла – запалена свещ пред този олтар, рисуван само за нея.

Иван стоеше прав до вратата със спусната черга, кръстосал ръце на гърдите си. Анна обърна лице към него:

– Кой си ти? Какво ми причиняваш?

Иван поклати мълчаливо глава, докато се взираше в очите и.

– Ти си магьосник, Иване, ти ме омайваш. Какво ми правиш?

– Не съм магьосник. Художник съм.

– Какво е художникът?

– Животно, посочено от Бога да рисува. – усмихна се Иван – Мисля си, че докато се скита между хората, понякога Бог влиза нощем в тъмните къщи. Безшумно пресича пруста и влиза в схлупените одаи на бедните хижи. Даже си го представям как дълго се взира в иконката, купена за два лева на някой панаир, под която виси кандилото, пълно с мухи. Представяш ли си, Анна, стои Бог в тъмното и се взира в едва огрения лик на Своя Син или Неговата Майка. После се обръща просълзен към люлката, слага пръст върху сбърченото чело на едноседмичното животинче от което ще израсне човек и казва: „Ти ще рисуваш!“.

– И защо го прави Бог?

– Това е единствената радост, която може да даде на бедните. Да си беден и да нямаш утешението от красотата на света е най-голямото нещастие.

– Майка ми беше бедна. И умря рано. Нито красивия свят, нито богатството на баща ми й помогнаха. Една сутрин той ме повика при себе си и ми каза: „Когато тръгне носилото от къщи към гробищата, няма да се обръщаш назад. Демоните лесно се сърдят, ако ги видиш, или пък си мислят, че говориш нещо лошо за тях, и тогава ще направят живота ти нещастен.“ Същия следобед майка ми умря. На другия ден не издържах и се обърнах точно когато излизах от голямата порта. Мислех си, че ще видя уродливи сенки. Видях само цъфналата вишня, безсмислено отрупана с восъчни цветове. Бяха матови, като лицето на майка ми. Никога не я разбрах. Страхувам се, че никога няма да я разбера. Плаках от унижение и срам пред живота, който ме оставяше сама сред мъжете на една къща. Бях десетгодишна и сълзите ми гасяха пламъчето на восъчната свещ, която се гънеше в ръцете ми. Ти имаш дарба на пророк, Иване.

– Ако това, че разпознавам по-лесно тъгата и нещастието е дарба на пророк, а не на наказание, значи мога за минавам и за пророк.

– Говори ми още за Бога, а?! Ела, седни до мен. Дали ни гледа от някъде?! Дали ще се сърди, ако те целуна.

Иван се отдръпна леко назад:

– Аз съм болен, Анна… Не бива да…

– Аз те желая, искам да бъдем любовници.

– Твоето желание към мен е сянка.

Анна не можеше да повярва, че божественото в него бе сякаш като от дете. Този купол, тези звезди от варак, прилепите, това разпятие, всичко онова, което я омайваше и изпълваше със сладостна тръпка, беше сянката на неговото желание. Още от времето на Елени Змелани тя бе прозряла, че всички желания са сянка и човек става пленник на сенките. Вече бе сигурна, че утре той ще я разпъне на платното, ще я заключи с боите си, ще тури тънък тюл на лицето й, за да не може никой да пожелава устните и. Какво по-страшно заточение от това?! Тя му се предаваше цялата, като робиня от пазара в някое средиземноморско пристанище, и той никога вече нямаше да я пусне. Портретът, който ще нарисува, ще бъде истинската Анна, а тя ще бъде неговата сянка. Искаше да му каже: „Не се страхувай, аз вече съм твоя пленница“, но замълча и го целуна, защото усещаше, че това робство е омайно за нея и страх за него.

Художникът гледаше жената и сякаш за първи път виждаше кожата и, подчертана от фината зелена коприна на лятната и рокля. Леко приседнала на ниското легло, тя се взираше в него с тихо любопитство, което в големите зелени очи придобиваше оттенък на изумрудена загадъчност.

Тя отметна с ръка косите си назад и тежките гърди под коприната сякаш се обърнаха по хълбок. „Ела до мен…“ Анна ли изрече това или самото й тяло го повика с клокоченето на тъмната кръв, която биеше в мрака на сърцата поколения наред?

Видя очите й да се взират в неговите, съвсем отблизо, и му се струваше, че ще може да издуха облачетата златен прах от ретината. Начинът, по който гледаше устните му, преди да ги вкуси, го подлудяваше. Сластната й хищност за плът зад леко притворените клепачи караше сърцето му да свива в прелестния ужас на любовна жертва. Дъхът му се опиваше от крема на кожата, който ухаеше на ванилия. Анна се облегна назад и роклята и се разтвори. В полумрака на стаята блесна седефеното тяло, което замря за миг и се напрегна към него. Самотата искаше ласка, но той не бързаше, защото съвършенството на тялото го караше да разтяга миговете до вечност.

Стегнатите зърна, нежните гънки на подмишниците, вдлъбнатините покрай шията, устните и цялата тази непозната топлина, която изпълваше нейното тяло, го привличаше. Той опипваше интуитивно тайния спомен в тялото на тази жена – фатален и невидим – спомена за своята смърт. Но тази тайна миришеше на хубаво, опияняваше. Той обхождаше с дъха си кожата на тази тайна, заслушан в нервното потропване на сърцето й, изучаваше с език нейните хълмчета и падини. Когато устните му се поколебаха върху дъгата на коляното, тя леко и много бавно разтвори бедрата си.

Миг по-късно те приличаха на слепи гръцки богове, които опустошаваха под телата си неземните пасбища на Олимп. Усети как прониква още и още в нея, а тя го насърчаваше с ръце, бедра, корем и устни. Острите й зъбки дори не успяваха да го захапят, а само маркираха отделните части от кожата му, ръцете го притискаха още по-нервно, краката го заключваха, а коремът го поглъщаше. Докато на нея й се струваше, че влиза в сребърен кафез, зад чиито решетки сластта й избухваше, без да открие брод, спасение и свобода за себе си, защото вулканът вътре, в самата нея, я изгаряше като божие наказание.

Тихата струйка звук, която тръгна от гърлото на Анна, чрез кожата му вибрираше с кръвта в главата му и всички тайни отведнъж блеснаха с чисто лице и толкова естествени, че в мига, когато цялата вселена се взриви на светла есен, той усети отчетливо да го заливат страховете на предстояща смърт.

Час по-късно, докато пушеше една от кафявите си цигари и се взираше в рисунките по тавана, Анна каза с тих глас:

– Приказките и сънищата вълнуват по-силно от всичко правдоподобно. Как мислиш, може би те са истината, а ние сме несъществуващите. Винаги съм била уверена, че сънят е личното приключение на душите ни.

Художникът потрепна:

– Видях Смъртта да минава в огледалото, но аз не я познах, защото сънувах изтръпнал от любов…

Анна се усмихна:

– А може би самата Смърт те е сънувала…

Анна прокара пръсти по устните му, които прошепнаха:

– Не вярвам, че Смъртта има сънища.

_____
* Откъс от новия роман на автора „Моделът и неговия Художник“, чието издание се подготвя от ИК „Захарий Стоянов“

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук