Макар и изборите за Европейки парламент традиционно да не се радват на особена популярност сред избирателите и обикновено бързо да се забравят, последните представляват цезура. И то преди всичко – в национално измерение. На първите Евроизбори през 1979 г. Германската социалдемократическа партия (ГСДП) постигна над 40 процента, но оттогава до сега подкрепата й се стопи наполовина. В случая не може да се говори за резултат „само“ от европейско значение, тъй като в Германия предизборната кампания бе съсредоточена главно върху бъдещите национални избори. Катастрофата на социалдемократите – или както правилно я нарече вестник ТАZ „ГСДП във фалит“ – предсказва с тревожна яснота изхода и от предстоящите парламентарни избори в Германия.
И докато с постигнатите 37,8 на сто консервативните християндемократи отново се доказаха като масова народна партия, ГСДП с получените 20,8 процента (което е най-лошият й след Втората световна война резултат), едва ли ще има шанс да излъчи канцлер на изборите на 27 септември т.г. Дори и да успее да мобилизира своя електорат и да достигне 30 на сто, което би представлявало голям успех спрямо сегашната й перспектива, такъв резултат за социалдемократите би представлявал катастрофа. И докато прогнозите за дясно-консервативната управляваща коалиция между Християндемократите (ХДС), Християн-социалния съюз (ХСС) и либералите от Партията на свободните демократи (ПСД) стават все по-вероятни, то скромната цел на ГСДП да съумее да състави със „Зелените“ и „Либералите“ червено-зелено-жълта коалиция (т.нар. Коалиция на светофара) става все по-нереалистична. Още повече, че в предизборната кампания социалдемократите се разграничиха от неолибералната платформа на Свободните демократи, въпреки че след вота възнамеряват да се коалират с тях.
Нека обобщим – вследствие на успешната консолидация на дясноцентристкия лагер, целта на социалдемократите в предизборната кампания се свежда до предотвратяване на управляваща консервативна „черно-жълта“ коалиция от ХДС, ХСС и ПСД. Истинският проблем на ГСДП обаче се състои в невъзможността да съставят ръководено от тях правителство. От позицията на миноритарен партньор на християндемократите в управляващата понастоящем „Голяма коалиция“ се оказва, че ГСДП не е в състояние да мобилизира електората си, агитирайки за ново участие във властта с консерваторите, особено при липсата на реална възможност да излъчи свой канцлер. Този факт не може да бъде променен и от ободрителните заявления на председателя на партията Мюнтеферинг, че „играта все още не е загубена“.
Европа одеснява
Този феномен се наблюдава не само в Германия, а е емблематичен за социалдемокрацията в цяла Европа (включително и в България). В повечето страни от Европейския съюз социалдемократите преживяха много тежки поражения. Във Франция Социалистическата партия начело с Мартин Обри се срина с 16,5 процента до нивото на „Зелените“ – 16,3 на сто. В Австрия социалдемократическата АСДП загуби близо 10 на сто спрямо предишния си Евровот и получи 23,8 процента – най-слабият резултат в цялата история на нартията. Във Великобритания Лейбъристите на Гордън Браун бяха подкрепени само от 15,7 процента (най-лошият резултат от началото на 20-ти век) и се сринаха до нивото на третостепенна политическа сила. Същото се наблюдава в Швеция, в Холандия, както и в други страни, където одеснелите социалдемократически и социалистическите партии преживяха истински крах. Дори скандален дяснопартиен лидер като Берлускони успя със своята популистка партия да постигне с над 35 процента значително по-добър резултат от 26-те на сто на наследничката на старата италианска компартия, днешната лявоцентристка Демократическа партия, ръководена от християндемократа Дарио Франчесчини. С общо 265 депутати консерваторите от Европейската народна партия ще представляват най-голямата политическа група в новия Европарламент, а социалдемократите от ПЕС, с повече от 80 представители по-малко, са декласирани до нивото на второстепенна политическа сила.
Явно е, че днес сме свидетели на края на един исторически цикъл, в който Европа дълго време се управляваше от одесняващи социалдемократически формации. В Англия те бяха известни под името „New Labour“ на Тони Блеър, в Германия като „Новия център“ на Герхард Шрьодер. В началото на този период първа британската Лейбъристка партия се присъедини към доминиращия по това време неолиберален пазарен модел, наложен от Роналд Рейгън и лейди Тачър. Постепенно заразата от процеса, най-силно изявен във Великобритания и Германия, се пренесе и върху останалите европейски социалдемократически партии. Началото беше поставено преди 10 години, когато на 13 юни 1999 г. с общо становище Тони Блеър и Герхард Шрьодер положиха основите на бъдещата антисоциална управленска политика на социалдемократите от целия континент. Днес, и това го доказват резултатите от последните Евроизбори, десният социалдемократически завой към политическия център се оказа ход в пагубна посока. По зла ирония на съдбата това се случи точно в момент, когато вследствие на глобалната финансова и стопанска криза на капитализма, породена от присъщите му недостатъци и от неолибералната икономическа политика, ексцесивно провеждана и от социалдемократите, правителствата по целия свят бяха принудени да се върнат към държавната регулация, към държавните помощи за частния бизнес и дори към ренационализиране на фалиращи частни предприятия и банки. Явно в тези тежки кризисни времена левите избиратели бяха отблъснати от противоречивата идеология и фалшивата реторика на социалдемократите и ги наказаха, гласувайки за откровено десни оригинали.
Днешната политическа криза обаче отива доста по-далеч, отвъд проблемите само на социалдемокрацията. В цялата десоциализираща се Европа се наблюдава подем на консервативните и екстремно десните партии, а левицата навсякъде или губи, или в най-добрия случай стагнира. По този начин зад катастрофата на социалдемократите се крие криза на цялото ляво политическо пространство. Пример за това са значително по-слабите от прогнозните очаквания резултати за немската левица, която, макар и с известен прираст от 6 на сто на 7,5 процента, остана значително под набелязаните цели и прогнози за 10 процентно представяне.
Левицата – без алтернатива за бъдещето на Европа
Въпреки бушуващата най-голяма криза на капитализма от 1929 г. насам се налага парадоксалният извод: съвременните леви формации не предлагат истинска алтернатива на системата, нито на европейско, нито на национално ниво. Този факт не може да се обясни само с характерното по време на криза засилващо се консервативно желание на хората да съхранят благосъстоянието си, както им обещава десницата.
Така по две причини:
Първо, примерът с Германия разкрива идеологическия провал на социалдемокрацията, какъвто представлява метаморфозата й към блеъризма на „Ню лейбър“. Но и по-дребни, погрешни ходове в „подробностите“, като например обявената от председателя на партията Мюнтеферинг в навечерието на изборите безусловна подкрепа за спасяването на мегаконцерна „Аrcandor“ (магазините Каrstadt, Quelle и туристически агенции), дадоха шанс на консервативната десница да задмине ГСДП дори отляво, обвинявайки я (не без основание), че подпомага милиардерите с пари на данъкоплатците.
Що се отнася до партията на „Левицата“, мобилизирането й бе възпрепятствано и от обстоятелството, че тя не проведе ангажирана и принципна дискусия за бъдещето на обединена Европа, а се ограничи до издигането само на критикуващи и отричащи Европейския съюз кандидати.
На второ място, което е може би и по-важният проблем, е че „Левицата“, водейки се от погрешната представа, че времето на кризи не е време за промени, предварително се отказа от участие в управлението, щом очакваните социални и екологични кризи непременно ще се случат. С този аргумент „Левицата“ само подкрепи обвинението на своите политически противници, че е готова да управлява само в периоди на добра икономическа конюнктура, каквато едва ли може да се очаква в близко бъдеще.
Европа като ляв проект
Изброените обстоятелства разкриха идеологическия вакуум, появил се след края на „реалния“ социализъм през 1989 г. като основен проблем на европейската „Левица“. Новосъздадената теория на „Третия път“ на „Ню Лейбър“ трябваше първа да запълни липсата на нов ляв проект. Предходният опит във Франция с национално-държавния кейнсианизъм претърпя крушение още по времето на Франсоа Митеран. Затова на оживлението от „Рейгъномиката“ през 90-те години социалдемокрацията прибързано отговори с оцветен в розово неолиберализъм. Това развитие провокира ПДС да отвърне на тази тенденция с упорито придържане към неокейнсианските концепции за държавен надзор и регулиране на глобализирания финансов капитализъм.
Днес, по време на най-тежката криза на капитализма от 80 години насам, когато всички национални правителства, независимо от политическата си ориентация, търсят спасение на системата отново в кейнсианските рецепти, по зла ирония на съдбата историята се повтаря – „Левицата“ отново стои гола, без адекватен идеологически отговор на обществените очаквания. И както изглежда, освен авторските й претенции за „социализиране на капитализма“, за сега не й хрумва никаква друга алтернативна идея за замяна на капитализма с нова система на обществено устройство.
Другата причина за кризата в пространството на европейската „Левица“, е свързана с отрицателната й позиция към проекта обединена Европа. В това отношение след 1989 г. очевидно й липсва положително ориентиран проект. В продължение на десетилетия Европа беше разглеждана като континент, който трябва да си извлече историческа поука от опустошителните воини и насилието. Но „Левицата“ отдавна се беше дистанцирала от конкретната реализация на тази концепция и я бе предоставила за решение на десницата – от Аденауер до Кол. Това отрицателно отношение днес се подсилва и от обстоятелството, че идеята за „общия европейски дом“ (Горбачов) след 1989 г. бързо се превърна от привлекателна утопия, страдаща от разделението на континента от „желязната завеса“, в реален обект на съвременни политически стълкновения и пазарлъци, с което загуби много от своята първоначална идиличност.
До сега само един единствен път се отдаде проектът „единна Европа“ да бъде поет от левите сили – по време на конфронтацията със Съединените щати, в навечерието на войната в Ирак. На 15 февруари 2003 г. демонстрациите против агресията срещу Ирак изкараха милиони европейци на улицата, в което интелектуалците Жак Дерида и Юрген Хабермас съзряха политическото възраждане на Европа.
Но, трябва да признаем, тези акции от днешна гледна точка останаха по-скоро изява на антиглобалистките движения срещу неоимпериалистическата политика на Буш. За политика в дългосрочна перспектива на европейско ниво това е недостатъчно, също както и националните протести в Германия срещу антисоциалните мерки на проекта Harz IV на Шрьодер. И ако в бъдеще левите сили, независимо дали от ГСПД или от „Лявата партия“, не успеят да предложат убедителни леви проекти на обществото, тенденцията им към маргинализиране ще продължи.
Едно е сигурно: без реални възможности за управление, което в крайна сметка означава участие в правителството, симпатизиращите избиратели и потенциални коалиционни партньори на левите много бързо може да изпаднат под влияние на „изкушението за власт“. Днес това се наблюдава в партията на „Зелените“. След успеха им на общинските избори в Югозападна Германия при тях вече ясно се забелязва изразено желание за участие в управлението, което ги ориентира към християндемократите (ХДС), възприемани от тях като водеща в бъдещето партия. И ако досега „Зелените“ бяха ситуирани в лявото пространство и на последния конгрес отказаха управление с ХДС, то в по-богатия юг на Германия те вече започват да си правят сметки за ползата от една бъдеща зелено-черна коалиция, в която ще играят ролята на либерален център.
Наблюдава се и друго политическо развитие: лансира се проект за обединение на двете „истински“ буржоазни партии – „Зелените“ и Свободните демократи (ПСД). Колкото и далечна да изглежда подобна възможност, политическата безперспективност на левите сили ще форсира подобни тенденции за сближаване. Без шансове за ляво управление, набралите сили „Зелени“ ще се откажат от формирането на „розово-червено-зелена“ коалиция. Резултатът от това ще бъде окончателното изтласкване на червената и розово-червената партии в нишите на политическото небитие.
Доста дълго време бе потребно на социалдемократите, докато 1969 г. за първи път получат възможност да съставят свое самостоятелно ляво правителство. Днес те заедно с „Левицата“ твърде бързо губят този шанс. А тъкмо левият проект за обединена Европа крие неподозирани възможности за сближение на левите сили в името на неговата реализация. За целта е необходимо отрицателната им позиция спрямо „Европейския съюз“ като към елитен неолиберален клуб да се замени с разумен критично-конструктивен ляв подход.
От 1989 г. до днес, както показва и глобалната финансово-икономическа криза, е необходимо цялата левица да разчупи ограниченията на държавно-националните рамки и да започне да разсъждава и действа срещу неолибералната глобализация в европейски мащаби, независимо дали като социално-екологично движение, профсъюз или партия. Защото техните гласове като противници на обединена Европа, както пролича от последните евроизбори, в крайна сметка попадат в джобовете на дясно-популистки и дясно-екстремистки партии. И резултатът е – в Страсбург те си осигуриха над 100 места. Това представлява още една съществена причина незабавно да се напусне полето на безсмислените политически баталии и да се започне работа по конкретни проекти и коалиционни алтернативи, както на национално, така и на интернационално равнище.
Без съчетанието на политически идеи и реални възможности за управление левите сили са заплашени от маргинализиране, което ще е краят на социалдемократическото столетие.
–––––––––––––––
Подбор и превод: Иван Аладжов и Любен Аладжов
