ЛЕВИЦАТА В ХОЛАНДИЯ ( I част)

0
287


Левите формации в Холандия се зараждат през 60-те години на ХIХ век под формата на социалдемократически и синдикални работнически движения. Те се подкрепят от създадения в Лондон през 1864 г. Първи интернационал на трудещите се. Характерно за този начален период е, че не съществува особена идеологическа разлика между отделните леви формирования. През 1871 г. те дори за кратко време се обединяват в сравнително умерения „Общ нидерландски работнически съюз“ (Algemeen Nederlandisch Werklieden Verbond – ANWV), в който обаче силно влияние имат и свързаните с монархията либерални и протестантски формации. Но през 1878 г. той се разцепва вследствие на избухналите остри идеологически разногласия, след като радикални холандски представители на Интернационала се завръщат от Великобритания и се присъединяват към ANWV. От него се отделят по-левите сили – около Вилем Ансиг, и учредяват „Социалдемократически съюз“ (Sociaal-Democratische Vereenigung – SDV), който през 1881 г. се обединява с няколко по-малки социалистически формации, преименувайки се незначително в „Sociaal-Democratische Bond“ (SDB). Новият Социалдемократически съюз заема изцяло промарксистки позиции, обявявa се категорично срещу монархията и против колониализма и провъзгласява пролетарската революция като основно средство за извоюване и изграждане на едно по-справедливо общество. SDB се застъпва за дълбоки обществени и социално-икономически реформи, за безплатно образование и здравеопазване, за изграждане на достъпно за всички социално осигуряване, за абсолютна забрана на детския труд, за равнопоставеност между половете, за облекчени условия на труд за жените, както и право за участие в политическия живот на всички граждани. Година по-късно за ръководител на SDB е избран конвертиралия към атеизма бивш протестантски проповедник и анархист Фердинанд Домела Нювенхуйс, който през следващите близо две десетилетия съществено определя развитието на тази политическа формация. През 1886 г. Домела е интерниран за антимонархически изказвания. Година след освобождаването му холандските социалдемократи, въпреки радикално революционната си ориентация, решават през 1888 г. да участват за първи път в парламентарни избори. Домела успява да извоюва мандат в долната камара (Tweede Kamer) на парламента (Generalstaaten), където активно се бори за правата на трудещите се, но в условията на пълна изолация от страна на останалите промонархистки депутати. Това го отчайва и той напуска парламента през 1891 г. В Социалдемократическия съюз избухва остър спор между по-умерените и ултралевите за или против по-нататъшното участие в парламентарната дейност, в който в крайна сметка надделяват по-радикалните привърженици на Домела, които се обявяват против парламентаризма, за директни, анархистки акции против системата. Тази позиция на мнозинството поражда трайни вътрешнопартийни противоречия, подклаждани и от антианархистките позиции на новоучредения Втори Интернационал, които водят на партийния конгрес в Гронинген през 1893 г. до отцепване на по-умереното крило около Питер Трюлстра. Същата година правителството забранява Социалдемократическия съюз, който се новоучредява под името Социалистически съюз (Socialistenbond – SB), но след като и анархистите около Домела го напускат, остава без особено политическо влияние.

Социалдемократическата Работническа Партия

През 1894 г. отцепилите се година преди това от Социалдемократическия съюз по-умерени социалисти около Питер Трюлстра създават със съществената организационна и финансова помощ на германските социалдемократи новата холандска Социалдемократическа работническа партия – СДРП (Sociaal Democratische Arbeiders Partij – SDAP). Партийната програма на новосформираната СДРП представлява дословен превод на ревизионистката Ерфуртска програма на германските социалдемократи, в която все още се говори за постигане на социалистическо общество и за социална революция, но се набляга на парламентарната дейност като начин за постигането на тази цел.
През първите години на своето съществуване новата социалдемократическа партия на Холандия остава с ограничено политическо влияние, имайки само няколкостотин членове и постигайки на избори едва около 2 процента. Но постепенно СДРП укрепва и се превръща в най-силната лява формация на страната.

През 1900 г. остатъците от Социалистическия съюз (SB) се вливат в партията на социалдемократите и на изборите през първото десетилетие на 20-ти век СДРП постига вече над 6 процента, като за нея гласуват главно млади, по-заможни представители на интелигенцията (адвокати, учители, инженери и лекари). Този феномен се дължи на факта, че до края на Първата световна война в Холандия съществува имотен и полов ценз, който не позволява на бедните слоеве и на жените да гласуват.

Вследствие на тежките условия на труд и постоянните репресии срещу профсъюзите през 1903 г. се стига до остри социални вълнения и до широкомащабни стачки в множество жизненоважни за икономиката сектори. Първоначално социалдемократите подкрепят протеста на трудещите се, надявайки, че той ще кулминира в социалистическа революция. Но след като консервативното християндемократическо правителство оказва силен натиск върху стачкуващите, по-умерената част от СДРП, както и нейният лидер П.Трюлстра се обявяват срещу протеста. Тази рязка промяна в политиката на партията води до остър сблъсък и дълготрайна борба между ортодоксалните марксисти и ревизионистите. Вследствие на непоследователност в позициите от работническата партия СДРП окончателно се дистанцират както антисоциалистическите конфесионални профсъюзи, така и все още сравнително силните автономни анархо-синдикалисти около Домела. Това принуждава СДРП да инициира създаването на близък до нея синдикат. Така през 1905 г. се учредява социалдемократическата „Холандска федерация на профсъюзите“ (Nederlandsch Verbond van Vakvereenigingen – NVV).

След дългогодишна борба за надмощие през 1907 г. десните социалдемократи успяват да изтласкат от ръководството на партията и от редакцията на нейния вестник „Народът“ (Het Volk) лидерите на промарксисткото крило на СДРП – Давид Вайнкоп, Ян Кронелиус Сетон, Херман Хортер, Антон Паннекук. Впоследствие те започват паралелно да издават ново периодично ляво издание – „Трибуната“ (De Tribune), в което остро критикуват реформистко-съглашенския курс на партията и открито призовават към пролетарска революция. На партийния конгрес през декември 1908 г. новото ръководство на СДРП поставя ултимативно условие на редакцията на „De Tribune“ да преустанови издаването на вестника, заплашвайки членовете й с изключване. И понеже левите не се подчиняват, година по-късно те са изключени от партията. Давид Вайнкоп и неговите другари основават през 1909 г. нова, изцяло промарксистка „Социалдемократическа партия“ – СДП (Sociaal Democratische Partij – SDP), която по-късно се преименува в „Комунистическа партия на Холандия“ – КПХ (Communistische Partji van Holland – CPH).

Началото на следващото десетилетие е белязано освен с острото вербално противоборство между двете социалдемократически партии, така и с издигането на нови политически теми от СДРП. На дневен ред се поставя иска за всеобщо избирателно право, което да отмени действащия имотен ценз, както и забраната за жените да участват в политическия живот. За да постигне своята цел работническата партия се обявява за организиране на масови стачки. Но ръководството на социалистическия синдикат NVV се дистанцира от тази идея, страхувайки се от негативни последствия за трудещите се, ако те обявят генерална стачка. Освен това кралица Вилхелмина категорично забранява провеждането на всякакви протестни действия.

Но именно тези забрани в крайна сметка спомагат за фокусирането на общественото мнение върху справедливите искания на СДРП. Така на проведените през 1913 г. избори партията успява трайно да удвои резултата си на около 15 процента, с което се издига до нивото на вече значима парламентарна сила. Вследствие на добрия резултат за първи път на социалдемократите е предложено участие в коалиционно правителство с либералите, както и 3 министерски поста. Но нейното, макар и реформистко ръководство, отказва да участва във властта на национално ниво, страхувайки се от загуба на доверие сред избирателите, ако влезе в коалиция с буржоазни партии и не успее да реализира основните си цели. А те все още са: изграждане на социалистическо общество, разоръжаване на армията, отказ от колониалните владения, превръщането на Холандия от монархия в република и намаляване влиянието на църквата върху обществото. Въпреки отказа си от участие в държавната власт, на регионално ниво СДРП влиза в коалиции с либералите.

След избухването на Първата световна война опозиционните холандски социалдемократи подкрепят правителствената политика за въоръжен неутралитет, което предизвиква остра вътрешнопартийна полемика и напускане на част от членовете й, които се присъединяват към значително по-лявата Социалдемократическа партия на „трибунистите“ около Давид Вайнкоп.

След края на войната, през 1918 г., след дълги парламентарни дебати, в Холандия се провеждат първите истински свободни избори, в които вземат участие всички граждани, независимо от имотен ценз и пол. Макар че на този вот СДРП успява с около 22 на сто да постигне значителен успех, правителството е съставено от дясна коалиция.

През есента на с.г. в съседна Германия, както и на други места в Европа, вследствие на силното въздействие на Октомврийската революция в Русия, избухват социални брожения. В тази наелектризирана революционна атмосфера иначе умереният ръководител на СДРП Трюлстра смята, че моментът да провъзгласи началото на социалистическа революция и в Холандия е дошъл. В пламенна реч пред парламента той ултимативно призовава консервативното правителство да подаде оставка, надявайки се, че населението, както и части от армията, ще се присъединят към революционния му призив. Но неговият повик остава без последователи – населението е пасивно, а силите на реда са лоялни на кабинета. Дори по-голямата част от близо 50-те хиляди партийни членове на СДРП се противопоставят на Трюлстра, който, разочарован от неуспеха, се оттегля от политиката.

Този неуспешен опит на социалдемократите за революция не остава без последици за СДРП. Всички десни и центристки партии се съюзяват срещу тях с цел в бъдеще да се предотврати идването на власт на социалдемократите, които, макар и със сравнително високи изборни резултати – от около 24 на сто, са държани встрани от управлението на страната до началото на Втората световна война. Също така и позицията, която заема СДРП по време на бунта на бойния кораб „Седемте провинции“ през 1933 г. в далечното колониално владение Холандска Източна Индия и последвалите го размирици, засилва отрицателното отношение на консервативните партии към социалдемократите. И въпреки че СДРП не се изказва изрично в подкрепа на антиколониалното въстание, а само изразява разбиране за мотивите на разбунтувалия се екипаж, правителството забранява на военните да членуват в Социалдемократическата партия.

Вследствие на тази изолация СДРП постепенно ревизира част от досегашните си политически позиции – през 1934 г. официално се отказва от настояването си за разоръжаване на страната и за отказ от колониалните владения, а две години по-късно изоставя и искането си за Холандска република, признавайки монархизма. Последиците от тези съществени промени в политическата ориентация са, че лявото крило на партията заедно с няколко хиляди партийни членове я напуска и учредява „Независима социалистическа партия“, която още с.г. се обединява с троцкистката „Революционна социалистическа партия“.

С избухването на Втората световна война отношението на консерваторите към все по-силните социалдемократи, които вече наброяват близо 90 000 членове, се променя и те предлагат на СДРП да участва с двама министри в т.нар. „Национална коалиция“ срещу надвисналата над страната външна заплаха. След като през 1940 г. германците за броени дни прегазват Холандия правителството й емигрира във Великобритания. Нацистите забраняват социалдемократическата партия както и другите политически формации, с изключение на холандските фашисти от NSB. Част от партийците на СДРП участват заедно с комунистите в антифашистката съпротива.

Трансформацията на социалдемократите в управляваща партия

След края на Втората световна война през февруари 1946 г. холандските социалдемократи инициират създаването на нова ляво-центристка политическа формация – Партията на труда (Partij van de Arbeit – PvdA), в която влизат освен СДРП и други по-малки формации като социал-протестантите от Християн-демократичния съюз (CDU), умерено левия Либерално демократичен съюз (VDB), както и представители на католическото съпротивително движение „Christofoor“ и на други центристки и социалконфесионални формации. Идеята на тази по-широка, умерено лява социаллиберална партия е да се постигне т.нар. пробив (Doorbraak) в закостенялата политическа система на страната, новата формация да се превърне в една от управляващите партии, допусната от консерваторите до властта и по този начин да се преодолее довоенната остра поляризация на обществото.

На първите следвоенни избори през юни 1946 г. новата „Партията на труда“ (PvdA) получава над 28 процента, което й осигурява 29 мандата в Долната камара на парламента. Въпреки добрия резултат, вотът е спечелен от дясноцентристката Католическа народна партия (КVP), която създава широко коалиционно правителство със социалдемократите и с още две други по-малки центристки партии, начело с консервативния министър-председател Луис Беел. По време на неговото управление, подкрепяно от Партията на труда, в холандската колония Индонезия се заражда силно национално-освободително движение. През лятото на 1947 г. се стига до тежки въоръжени сблъсъци между холандския експедиционен корпус и местни партизански формирования. При тези военни действия, които холандците умалително наричат само „полицейски акции“, е окупирана по-голямата част от остров Ява.

Във връзка с предстоящото изменение на конституцията, касаещо статута на колонията Индонезия, през лятото на 1948 г. се провеждат нови парламентарни избори. На тях „Партията на труда“ макар и да получава 25,6 % (27 мандатоносителя) и по-лош резултат от на предходния вот, успява заради още по-лошото представяне на останалите партии да се издигне до нивото на най-силна политическа формация и да състави първото свое самостоятелно правителство начело със своя бивш социален министър Вилем Дреес. Той успява да се задържи на премиерския пост до края на 1958 г. в продължение на 4 поредни кабинета с помощта на дотогавашните си дясноцентристки коалиционни партньори.

Във вътрешнополитическо отношение коалиционното правителство на Дреес извършва някои важни социални реформи – въвеждането на гарантирано държавно пенсионно и здравно осигуряване и др., с което се полагат основите на социално-пазарната държава в Холандия. По време на неговото управление страната сравнително бързо преодолява също и последиците от Втората световна война.

Но във външнополитически аспект политиката на новия социалдемократически кабинет не е толкова положителна. Въпреки че правителството се ръководи от Партията на труда, министър за отвъдморските територии е консервативен католик. Вследствие на агресивната политика на Холандия за запазване на всяка цена на колониите с техните ресурси като гарант за преодоляване на последиците от немската окупация, в края на 1948 г. в Индонезия с нова сила избухват военни действия. Срещу местните партизани са хвърлени близо 130 хиляди души редовна холандска армия, които бързо доокупират остров Ява и по-голямата част на остров Суматра. И отново с цел заблуждение на световната общественост и това, доминирано от социалдемократите холандско правителство говори само за ограничени „полицейски акции“. Но безспорен факт е, че по време на кървавите колониални войни в Индонезия през 1946-1949 г., Холандия, управлявана от социалдемократите на Партията на труда, по най-жесток начин избива над 100 хиляди души от местното население на тази далечна източноазиатска страна. А министър-председателят с арогантността на непоклатимо убеден в правотата си западноевропейски политик защитава войната: „Без нашата намеса индонезийският народ би бил изоставен на произвола на съдбата, а последствията ще са – първо анархия и след това диктатура.“

Но въпреки военните си победи холандската армия не е в състояние трайно да контролира окупираните територии, а и международната подкрепа за политиката на Хага намалява, след като ООН категорично се обявява против колониалната интервенция. Дори САЩ остро критикуват новия си съюзник. Съответно в края на 1949 г. Холандия, след като влиза в новоучреденото НАТО, е принудена да признае независимостта на бившата си колония, но запазвайки до 1962 г. големи части от остров Нова Гвинея.

Въпреки че на изборите в началото на 1959 г. социалдемократите с 30,3 процента и 48 парламентаристи получават втория си най-добър резултат дотогава, а броят на партийните им членове достига 147 хиляди души, Партията на труда губи водещата си позиция в политическото пространство. Тя излиза в опозиция, след като четири дясноцентристки формации начело с либералната Народна партия за свобода и демокрация (VVD) съставят кабинет без участието на социалдемократите.

През пролетта на 1965 г. консервативната коалиция се разпада, а участвалите в нея конфесионални партии се обръщат към социалдемократите от PvdA, с които съставят ново правителство начело с католика Йозеф Калс. Но и на този кабинет не му е писано да финализира мандата и през есента на следващата година министър-председателят подава оставка, след като неговата Католическа народна партия (KVP) гласува заедно с дясната опозиция против внесения от правителството бюджет.

На проведените в началото на 1967 г. парламентарни избори Партията на труда, след кратко пребиваване във властта рамо до рамо с консервативните католици, преживява тежка загуба и пада на 23,5 на сто, вследствие на което десните партии съставят следващото правителство без нея.

След този изборен срив младото прогресивно крило в социалдемократическата PvdA – т.нар. Нова левица, успява да се наложи и започва с реформирането на партията, ориентирайки я към политическите теми на възникналите по време на бунтовете от 1968 г. нови извънпарламентарни социални движения. Новото ляво ръководство прокарва възбрана за коалиране на „Партията на труда“ с конфесионалните формации и започва преговори за създаването на опозиционен „Кабинет в сянка“ (РАК) с новосформиралите се леволиберални „Демократи 66“ и социалкатолиците от Политическа партия радикали (ППР). Но същевременно с това при социалдемократите се оформя и антилява опозиция около сина на бившия премиер – Вилем Дреес (младши), която през 1970 г. се отцепва и учредява по-дясната от PvdA формация на „Демократичните социалисти `70“ (DS70), които обаче след първото си успешно участие в избори бързо залязват.

На парламентарния вот през 1972 г., след завоя вляво, Партията на труда успява да подобри резултата си на 27,3 на сто. Въпреки че са водеща политическа сила, социалдемократите не успяват да съставят желаното правителство с либералните „Демократи“ и социалните „Радикали“, които получават само 4,2 на сто и 4,8 на сто. Но също и дясно-консервативните конфесионални партии не са в състояние да сформират самостоятелно правителство. Така през 1973 г. се стига до широка коалиция между социалдемократи, прогресивните формации „Д-66“ и „Радикали“, консервативната католическата KVP и по-малката протестантска „Антиреволюционна партия“ (АRP). За премиер е избран Йооп ден Уюл от Партията на труда. Но в тази разнолика конфигурация на компромиса новият кабинет не е в състояние да реализира предизборните обещания на трите левоцентристки партии за радикална обществена и икономическа реформа. За да компенсират липсата на реална социална политика за своите избиратели, социалдемократите приемат през 1977 г. нов, значително по-ляв устав. В него те отново поставят на дневен ред одържавяването на основните промишлени, банкови и застрахователни компании. Този ляв завой на PvdA, както и зачестилите през втората половина на мандата личностни и идеологически противоречия между двата правителствени полюса, водят до разпадане на управляващата коалиция преди края на мандата й.

На проведените през 1977 г. избори олевелите социалдемократи постигат най-високия си резултат – 33,8 процента и 53 мандата, и въпреки че и „Демократите“ незначително се подобряват (на 5,4 на сто), т.нар. прогресивни партии не са в състояние да съставят правителство. А десноцентристките формации категорично отказват коалиция със „завилата наляво“ Партия на труда. Това води до истинска правителствена криза, в която Холандия в продължение на 208 дни не е в състояние да излъчи нов кабинет. Едва след многомесечни преговори и сливането на консервативната Католическа партия с двете десни протестантски формации – Антиреволюционната партия и Историческия християнски съюз в нова обединяваща конфесионална партия Християн-демократичен апел (Christen Democratisch Appel – CDA) и коалирането й с либералите от Партията за свобода и демокрация, десните успяват да излъчат с минимално мнозинство ново правителство с католическия премиер Андреас ван Агт. Социалдемократите, макар и най-силната след изборите партия, са принудени да излязат в опозиция, като техният лидер Уюл безкомпромисно атакува консервативния кабинет.

На провелите се през 1981 г. нови парламентарни избори „Партията на труда“ получава само малко над 28 процента, но този път влиза в коалиция с десните християндемократи и социаллибералните „Демократи 66“, които с 11,1 на сто получават един от най-добрите си резултати. Вследствие на непреодолими личностни и идеологически противоречия между християн- и социалдемократи само осем месеца по-късно последните напускат коалицията. Така през септември 1982 г. се стига до предсрочни избори, на които Партията на труда, макар и с 30,4 на сто (най-силната политическа формация), отново не е в състояние да състави ръководено от нея правителство. Затова пък нов устойчив коалиционен кабинет сформират десните християндемократи и либералите от Партията за свобода и демокрация.

Същият феномен се наблюдава и на следващите избори през 1986 г., когато социалдемократите с 33,3 процента и 52 мандатоносителя, което е вторият им резултат, отново не намират достатъчно силни коалиционни партньори, за да съставят ръководено от тях правителство. Съответно консервативните формации отново успяват да изберат за премиер католика Рууд Луберс, а левият социалдемократ Уюл се оттегля от председателското място на PdvA. Неговият пост е зает от значително по-десния Вим Кок, лидер на строителния синдик „Bouwbond – NVV“. С този избор от ръководството на социалдемократите окончателно е изтласкана левицата.

На парламентарния вот през 1989 г. Партията на труда, макар и да получава с близо 32 процента и 49 места поредния си висок резултат (над 30 на сто), вече не е водеща политическа сила в парламента. По предложение на по-добре представилите се християндемократи, ръководените вече от десен лидер социалдемократи влизат с тях в коалиция с консервативен премиер – Луберс, след като приемат управленската програма на християндемократичната CDA. В този кабинет Вим Кук получава постовете вицепремиер и министър на финансите. Характерно за третото правителство на католика Луберс е стопанската либерализация и масираната приватизация на обществено значими предприятия и услуги (например енергийния сектор и др.), както и на строго консервативната фискална политика на социалдемократическия финансов министър, с която значително се ограничават социалните разходи. Тази политика на „голямата коалиция“ се представя на обществото като абсолютно неизбежна реформа на „неефективната“ социално-пазарна държава. Антисоциалната политика на християн-социалдемократичния кабинет предизвиква остро обществено недоволство и протести на профсъюзите.

Съответно на изборите през 1994 г. управляващата коалиция претърпява тежки загуби. Партията на труда се срива под 24 на сто, а резултатите за християндемократичната CDA са още по-лоши, и те не са в състояние да продължат „голямата коалиция“. За разлика от неуспеха на водещите партии, на този вот по-малките формации реализират значителен прилив на гласове. Социалдемократите, които въпреки големия спад от 1/4, все пак с 37 мандата остават най-голямата парламентарна фракция и успяват да съставят водено от тях правителство с десните либерали от Партията за свобода и демокрация и социал-либералните „Демократи 66“, които с 15,5 процента постигат най-добрия си резултат. Кабинетът на десния социалдемократ Вим Кук, т.нар. Лилава коалиция, представлява първото управление на страната след Първата световна война, в което не участва нито една конфесионална партия. Това ляво-центристко правителство продължава в общи линии неолибералната и антисоциална политика на християндемократите. Но то е силно облагодетелствано от положителния световен икономически цикъл през втората половина на 90-те години. Инвестиционната дейност и стопанският подем в страната са осезаеми, безработицата намалява и правителството може да си позволи лукса да намали данъчното бреме и въпреки това да санира бюджета. Положителното икономическо развитие оказва благоприятно отражение и върху участващите в коалицията формации.

Така на следващите избори Партията на труда успява да се подобри на 29 процента, респ. – 45 места. За разлика от нея обаче левите либерали от „Д-66“ получават само 9 процента, губят над 1/3 от гласовете си, отдавайки ги предимно на новоучредилата се в началото на 90-те години (преобладаващо от бивши комунисти) „Зелена левица“, с изборен потенциал около 5 прроцента.

Премиерът Вим Кук все пак успява да сформира втори „Лилав кабинет“ с отслабените си досегашни коалиционни партньори, без да променя съществено провежданата политика на повсеместна икономическа дерегулация и либерализация. Ръководеното от социалдемократите правителство удобно „плува“ до началото на хилядолетието на гребена на глобалния икономически подем, провеждайки само някои нематериални обществени „реформи“ – като напр. либерализация на консумацията на дрога, на браковете между хомосексуалисти, на ефтаназията и др.

Ръководеният от социалдемократите „Лилав кабинет“ обаче се оказва напълно неподготвен за рязката промяна в световното икономическо развитие след края на 2000 г. Липсата на реална социална политика, стопанският упадък, нарастващата отново безработица и въвеждането на еврото в Холандия, което най-безскрупулно се използва от бизнеса за повишение на цените, водят до бързо стопяване на подкрепата за правителството. Много недоволни партийни членове напускат управляващите ляво-центристки партии. Със само около 57 хиляди партийци, т.е. със спад от близо 2/3 спрямо пика, социалдемократите се сриват и по този показател до нивото от края на 20-те години на миналия век.

Съответно на изборите през май 2002 г. формациите от „Лилавата коалиция“ преживяват истински крах. Социалдемократите падат до едва 15 процента, което е най-лошият им изборен резултат след 1918 г. Тежки загуби с над 5 процента преживяват и социал-либералните им партньори от „Демократи 66“. Подалият оставка лидер на социалдемократите Вим Кук и неговият избраник Ад Мелкерт, досегашен социален министър, са изместени в ръководството от Воутер Бос, енергичен харизматик, който се заема с реорганизация на „Партията на труда“, с нейното демократизиране и идеологическата й преориентация.

В същото време християндемократите от CDA, които печелят най-много гласове на този вот, съставят консервативно правителство заедно с десните либерали от Партията за свобода и демокрация (VVD) и новосформираната, спечелила 17 процента, ултрадясна, ксенофобска формация „Листа Пим Фортюн“. Но този консервативен експеримент само след няколко месеца се разпада.

По този начин в началото на 2003 г. се стига до предсрочни избори, на които Партията на труда с новото си ръководство успява да се възстанови на 27,3 процента. Но християндемократите, които отново са най-силната партия, отказват да съставят коалиция със социалдемократите, които продължават да имат лява програма, в която все още става дума за одържавяване на общественозначимите сектори на икономиката, въпреки че никога досега не са прибягвали до реализирането й.

Консерваторите от „Християндемократическия апел“ предпочитат да сформират дясно-центристко правителство с бившите коалиционни партньори на социалдемократите – десните либерали от „Партията за свобода и демокрация“ и социал-либералните „Демократи 66“. Приоритет на кабинета на християндемократа Ян Петер Балкененде е неоконсервативната „реформа“ на обществения сектор – драстично съкращаване на публичните и социалните разходи, силно медийно афиширане на опитите за противодействие на растящата престъпност, но без реалното й намаляване и силно рестриктивна емигрантска политика, ограничаваща значително достъпа на чужденци до страната (особено след публичното убийство на режисьора Тео ван Гох в Амстердам на 2 ноември 2004 г).

Социалдемократите от своя страна използват пребиваването си на опозиционната скамейка, за да деидеологизират окончателно своята партия и да я подготвят за бъдещи коалиции във всички политически посоки. Тяхната неписана цел е, макар и с по-малко гласове, в бъдеще да си отворят всички врати за трайно присъствие във властта. Така на 29 януари 2005 г. Партията на труда приема нов, значително по-десен от действащия от 1977 г. устав (програма). В него вече не става въпрос за национализация като форма за по-справедлива и по-социална политика. В унисон с днешните общоформулирани социалдемократически документи новият устав на холандската Партия на труда е пълен с обтекаеми, добронамерени фрази и пожелания като „…провеждане на политики, гарантиращи приличното съществуване на гражданите…, за да могат всички пълноценно да участват в обществения живот…“ и т.н., все в този дух. Но този добре замаскиран с вербалния воал на благозвучието десен завой на социалдемократите не остава незабелязан от левите избиратели.

На провелите се на 22 ноември 2006 г. избори социалдемократическата Партия на труда отново претърпява крах и пада на 21 процента, което е най-лошият й резултат след 1922 г. Левите избиратели този път масово гласуват за набиращата сила Социалистическа партия (СП), която произлиза в началото на 70-те години от бивша маоистка, ултралява формация. Тази сравнително нова истински лява социалистическа партия постигна близо 17 процента и предложи на социалдемократите от Партията на труда да съставят заедно с бившите комунисти от „Зелената левица“ обща антиконсервативна коалиция. Но силно одеснялата Партия на труда начело с лидера си Воутер Бос отказа да участва в опита за съставяне на ляв кабинет. Днес СП представлява единствената влиятелна, истински лява алтернатива в Холандия. Влиянието на тази партия постоянно се засилва, особено след неблестящото със социални постижения „Лилаво управление“ (1994-2002 г.) на социалдемократите от Партията на труда.

Така в началото на 2007 г., след тримесечни преговори, „завилата“ две години преди това надясно Партия на труда бе приета за младши коалиционен партньор в третия консервативен кабинет на християндемократa от CDA Ян Петер Балкененде, а лидерът на социалдемократите Воутер Вос става поста вицепремиер и министър на финансите. Другият по-малък съюзник на новото дясноцентристко правителство са протестантските фундаменталисти от Християнския съюз (Christеn Unie) на Андре Раувут. Това ново участие във властта на Партията на труда заедно с консерваторите и без социален политически профил се оказа пагубно за социалдемократите, които на Европейските избори през юни т.г. се сринаха на 12 процента, което е най-лошият им резултат от Първата световна война насам.

Направеният тук преглед на днешната холандска социалдемокрация потвърждава впечатлението, че реформирането й като че ли се свежда само до обслужването на една единствена цел – задължително участие във властта, в коалиции с всякакви десни формации и с цената на безброй компромиси.

Тази тенденция все повече обезсмисля историческата роля на социалдемокрацията, създава условия за преструктуриране на лявото пространство и за възникване на нови, по-социални формации.

Разтварянето на Комунистическата партия в „Зелената Левица“

Друга традиционна лява формация в Холандия са бившите комунисти. Както вече споменахме, компартията е основана първоначално под името „Социалдемократическа партия“ (СДП) от издаващото марксисткия вестник „Трибуна“ ляво крило на ревизионистката „Социалдемократическата работническа партия“ (СДРП), след като през 1909 г. „трибунистите“ около Давид Вайнкоп са изключени от партията-майка.

Първите години след разцепването протичат под знака на остро противоборство между двете партии, което особено се изостря в навечерието на Първата световна война. И докато левите „трибунисти“ категорично се обявяват срещу подготовката на войната, СДРП провъзгласява „граждански мир“ и заедно с десните партии гласува в парламента военните кредити на страната.

Членовете на марксистката СДП участват в работата на „Цимервалдската левица“ – международното обединение на социалдемократите – интернационалисти и в издаването на техния вестник „Vorbote“ („Предвестник“).

През 1917 г. СДП се обявява в защита на Октомврийската революция. На изборите същата година тя не влиза в парламента, но на следващата година получава 2,3 прроцента и две места в долната му камара („Генералните щати“), където с двама леви депутати от „Лигата на христян-социалистите“ и един от по-малката Социалистическа партия формира т.нар. „Революционна фракция“.

За да влезе в новосформирания Трети Интернационал, освен идеологическо дистанциране на СДП от реформистките социалдемократически и социалистически партии, е необходимо и поименно разграничаване от тях. Затова през ноември с.г. СДП се преименува в „Комунистическа партия на Холандия“ – КПХ (Communistische Partij van Holland – СРН). Половин година по-късно, през април 1920 г., тя става член на Комунистическия интернационал.

Но още през 1920 г. между лидерите на КПХ, Антон Паннекук, Херман Хортер и Ленин се разгаря остра дискусия за тактиката на революционните движения, която намира отражение в статията на Ленин „Левичарството – детската болест на комунизма“ и на Паннекук „Световната революция и тактиката на комунистите“. Заради идейните различия привържениците на Паннекук и Хортер напускат КПХ.
На изборите през 1922 г. КПХ получава 1,8 процента от гласовете и 2 депутатски места в парламента, а на следващите, през 1925 г.- 1,2 на сто и едно депутатско място.

В средата на 20-те години в Холандската компартия се разгаря вътрешнопартийна борба, отражение на конфликта в Руската комунистическа партия (болшевики) – между Сталин и Троцки. Още през 1924 г. Жак де Кадт и съмишлениците му напускат компартията и основават „Лига на комунистическата борба – Пропагандистки клубове“. Преди изборите през 1925 г. Давид Вайнкоп е заменен на поста генерален секретар на КПХ от Луис де Виссер. Вайнкоп, Хенк Снеевлит и други лидери на компартията, привърженици на Троцки, са изключени от партията. Същата година Снеевлит основава Революционен социалистически съюз (Revolutionair Socialistisch Verbond – RSV), който през 1929 г. се обединява с по-малката Социалистическа партия и учредява „Революционна социалистическа партия“ (Revolutionair Socialistische Partij – RSP).

През 1926 г. от компартията е изключена цялата ротердамска организация, която, начело с Давид Вайнкоп, сформира нова антисталинистка „Комунистическата партия на Холандия – Централен комитет“ (КПХ-ЦК). И трите партии, РСП, КПХ-ЦК и досегашната компартия, която се явява под името „КПХ – холандска секция на Коминтерна“, вземат участие в изборите през 1929 г., и с изключение на РСП получават по едно място в парламента. През 1930 г. КПХ и болшинството от членовете на КПХ-ЦК отново се обединяват.

През февруари 1933 г. на военния кораб „Седемте провинции“, патрулиращ в района на северозападна Суматра избухва бунт. Смесеният холандско-индонезийски екипаж завладява кораба и поема курс покрай южните брегове на Суматра. Това събитие и независимостта на холандската колония Източна Индия стават главна тема на изборите през същата година. Шест дни след бунта холандският военен министър Декерс дава заповед корабът да бъде атакуван с авиация. Една от бомбите го улучва и убива 23-ма членове на екипажа. Останалите се предават. В последвалите политически спорове около инцидента управляващите се опитват да се оправдаят, че целта им е била само да сплашат моряците и че гибелта на 23-мата от тях е непреднамерена. Мотивите за метежа дълго време остават неизяснени. Едни от историците смятат, че те са резултат от действието на комунистическа група на кораба, други го обясняват с активните социални вълнения в холандска Източна Индия в периода 1932-34 г., когато колониалните власти се опитват да ги потушат с военна сила, а трети го възприемат като спонтанно възникнал бунт заради намалените заплати и лошите условия на кораба.

Въпреки всичко това събитие остава едно от най-важните за Холандия през 30-те години и предизвиква очевиден завой надясно в обществено-политическия й живот. Властите се заемат да ликвидират влиянието на социалдемократите всред военно-морските профсъюзи и държавните служители. Тяхната политика среща подкрепа от офицерския корпус и от предимно пробуржоазните партии и групировки в страната – католици, калвинисти и либерали. На проведените два месеца по-късно – през април 1933 г. избори, социалдемократите губят две места в парламента, докато „Антиреволюционната партия“ печели две нови места и лидерът й Хендрикус Колийн получава поста министър-председател. Като следствие от бунта на военния кораб „Седемте провинции“ нараства популярността на такива политически организации като „Алианс за национално възраждане“ (Verband voor National Herstel), който получава на изборите подръжката на 30 хиляди избиратели и едно място в парламента и „Национал-социалистическото движение“ на Антон Мюсерт. Но влиянието на тези ултрадесни, фашизоидни образувания в Холандия за разлика от тези в съседна Германия е нетрайно и започва да спада още към края на 30-те години.

Компартията и „Революционната социалистическа партия“ (РСП) се обявяват в пълна подкрепа на метежа на кораба и го смятат за начало на антиколониалната революция. На изборите през 1933 г. „Комунистическата партия на Холандия“ (която през 1935 г. сменя името си на „Комунистическа партия на Нидерландия“), след като разширява политическата си дейност върху територията на цялото кралство, увеличава депутатите си на 4 души, което представлява около 4 процента изборна подкрепа. Същевременно с това и ултралявата РСП си извоюва място в Народното събрание. От листата на комунистите в парламента влиза и индонезийският борец за независимост Рустам Ефенди като първи депутат от холандска Източна Индия.

Веднага след началото на Втората световна война и установяването на немска окупация (на 15 май 1940 г.) Комунистическата партия на Нидерландия (КПН) преминава в нелегалност, а от юли с.г. е забранена от немските власти. Въпреки това тя продължава нелегално дейността си и възстановява частично сътрудничеството си с антисталинистката „Революционна социалистическа работническа партия“ – РСРП (преименувалата се след сливането си с „Независимата социалистическа партия“ през 1935 г., бивша РСП на Снеевлит). През 1940 г. и двете партии се обявяват срещу антиеврейските действия на окупационните власти. Компартията активно се включва в съпротивата. Под нейното ръководство се образува „Съвет на съпротивата“ (Raad van Verzet), който издава и нелегалния вестник „De Waarheid“ („Правда“). Компартията е и един от организаторите на февруарските стачки от 1941 г., насочени срещу антиеврейската политика на нацистите. В борбата против фашизма и немските окупатори загиват близо половината от членовете на КПН и почти целия състав на Политбюро на Централния комитет (общо над 2000 жертви). За разлика от компартията, която въпреки тежките човешки загуби по време на нацизма все пак успява след края на войната бързо да се възстанови, достигайки през 1946 г. 50 хиляди члена и изборни резултати над 10 процента, другото антифашистко съпротивително движение – „Фронт Маркс-Ленин-Люксембург“ на бившия троцкист Снеевлит, произлязло от РСРП през 1942 г., е ликвидирано напълно, ръководителят му е заловен и екзекутиран и са избити стотици негови сподвижници. Повечето жертви на антинацистката съпротива в Холандия са разкрити и загиват поради това, че преди нахлуването на германския Вермахт вътрешното контраразузнаване на страната умишлено не унищожава събраната информация за различните комунистически формации, дори я предава целенасочено на немското Гестапо, с което си откупува снизхождението на окупаторите. Сътрудничеството на агенти на холандската тайна полиция стига до там, че част от тях са наети от нацистите и инфилтрирани в левите съпротивителни движения, което стои в основата на успешните акции на Третия Райх срещу съпротивата в Нидерландия. Същите тези агенти, шпионирали и предавали свои съграждани на нацистите, са използвани след войната за създаване на ядрото на новата държавна сигурност на Холандия – „Binnenlandse Veiligheidsdienst“ (BVD), която съвместно с американското ЦРУ участва в разработки срещу политическите противници на системата в страната.

На първите следвоенни избори през 1946 г. компартията получава 10,6 на сто от гласовете и 10 депутатски места в Долната камара на парламента и за първи път вкарва 4 свои представители и в Горната камара. Тези успехи безусловно се дължат на извоювания по време на антихитлеристката съпротива авторитет. Но впоследствие влиянието й постепенно намалява – на изборите през 1948 г. тя губи две от депутатските си места. Също и на парламентарния вот през 1952 г. КПН реализира загуби, постигайки едва 6 процента. А през 1959 г. партията успява да вкара само трима свои представители в Долната камара на парламента. Негативно е развитието и на членската й маса – докато през 1947 г. компартията е в апогея си с над 53 хиляди членове, в края на 50-те години броят им намалява на малко над 11 хиляди.

Тази негативна тенденция се дължи от една страна на масираната антикомунистическа пропаганда на Запад по време на Студената война, но и на факта, че през 1956 г. КПН одобрява намесата на съветските войски в унгарските събития. Вследствие на това компартията е изложена на остра критика от всички обществени среди в страната, а централата й в Амстердам е атакувана и опустошена от радикални противници на СССР.

Вътрешнопартийното недоволство от политическата ориентация на КПН продължава също да расте и през 1958 г. т.нар. Група Брюж (Bruggroep), оглавявана от Саул де Гроот, напуска партията след остри разногласията по въпроса за дейността на комунистическия „Eдинен профсъюз“ (Eenheidsvakcentrale). Лидери на групата са Гербен Вагенаар и Хенк Горзак, известни активисти от Движението за антифашистка съпротива. Дейците на „Брюжгруп“ създават нова организация – Социалистическа работническа партия (Socialistische Werkers Party), която след неуспех на изборите през 1959 г. в по-голямата си част се присъединява към основаната две години преди това Пацифистка социалистическа партия – ПСП (Pacifistisch Socialistische Partij), обединяваща много бивши членове на компартията, на социалдемократическата Партия на труда (PvdA) и други леви сили.

Двете програми на партията са разработени и приети съответно през 1945 г. и през 1952 г. В тях се заявява поддръжка на националноосвободителната борба на Индонезия, на искането за прекратяване на надпреварата във въоръжаването и на дислоцирането на ядрени оръжия, за ликвидиране на чуждите военни бази на територията на страната, връщане към политиката на неутралитет и изграждането на народнодемократична държава. През този период компартията е подложена на изолация от останалите политически партии. Нейната недвусмислена подкрепа за независимост на Холандска Източна Индия я изолира и от останалите парламентарни сили. Твърдата й позиция по много политически въпроси, включително и позицията й към НАТО и Европейската икономическа общност, блокира участието на компартията в парламентарните комисии по международна политика, по отбрана и по ядрена енергетика. Конфликтът между ръководствата на Съветския съюз и Китай също се отразява отрицателно на вътрешния живот на КПН. През 1964 г. от нея се отцепва маоисткото крило под названието „Единно комунистическо движение на Нидерландия (марксисти-ленинисти)“. През 1971 г. от него се отделят част от активистите и създават през 1972 г. организация, известна под името Социалистическа партия, която днес е най-силната политическа формация вляво от социалдемократите на PvdA.

На 21-ия си конгрес през 1964 г. КПН приема резолюция „Нова политическа ориентация на партията“. През 1966 г. за нов лидер е избран Маркус Бекер, а следвоенният й дългогодишен генерален секретар Де Гроот остава почетен член на партията. „Новата ориентация“ на КПН става причина за възникването на конфликти между нея и КПСС. (особено след като холандските комунисти осъждат навлизането на войските на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г.). През 1969 г. КПН отказва участието си в Международното съвещание на комунистическите и работническите партии. През този период комунистите се радват и на по-големи изборни успехи – през 1967 г. те получават 5 места в парламента, през 1971 г. – 6, а през 1972 г. – 7 места. Членската маса на партията нараства до над 15 хиляди души през втората половина на 70-те години.

Изборите през 1977 г. се отличават с ожесточена борба между социалдемократите от Партията на труда (PvdA) и християндемократите. Голяма част от избирателите, симпатизиращи на КПН, дават гласа си за социалдемократите от Партията на труда. Съответно комунистите получават само две депутатски места. На следващите избори през 1981 г. основният въпрос на политическата борба представлява дислокацията на нови атомни ракети „Пършинг ІІ“ на холандска територия. През 80-те години комунистите оглавяват и едно от движенията, водещи борбата против ядреното въоръжаване – „Комитета против неутронната бомба“. През март 1978 г. в Амстердам се провежда международен форум „Не на неутронната бомба“. Повече от 1 милион холандци се подписват под искането за забрана на това оръжие за масово унищожение. Съответно на изборите през 1981 г. в парламента влизат 3 депутати от КПН, а през 1982 г. тя завоюва и първото си кметско място в малкото градче Беерта в провинция Грьонинген. На европейските избори през 1984 г. КПН извоюва и първото си и последно място в Европарламента.

Преди следващите редовни парламентарните избори за нов лидер на партията е избрана Ина Браувер. По това време компартията променя политическата си ориентация и започва да се занимава усилено с въпросите на екологията, феминизма, правата на малцинствата и на хомосексуалистите. В отговор на тази преориентация в политиката й, част от пролетарско ориентираните активисти на партията се опитват безуспешно да я върнат към стария й курс. Но през 1983 г. те напускат разочаровани компартията и формират „Лига на комунистите в Нидерландия“ – ЛКН (Verbond van Communisten in Nederland). На парламентарните избори през 1986 г. КПН и ЛКН участват обединени, но не успяват да получат нито едно место в Долната камара. Също и членската маса на компартията спада през 1988 г. под 7000 души, с което окончателно се затвърждава залезът на класическото комунистическо движение в Холандия.

През 1989 г. КПН влиза в изборна коалиция с три други умерено леви организации: „Пацифистката социалистическа партия“, ляво-екологичната „Политическа партия радикали“ и лявоцентристката „Евангелистка народна партия“, сформирайки новата формация „Зелена левица“ (GroenLinks). Впоследствие тази нова умерена лявоекологична формация постига изборни резултати между 4 и 9 процента и въпреки че днес има над 20 членове членове, от началото на десетилетието до изборите за Европейски парламент през юни 2009 г. тя бе в постоянен упадък.

През 1991 г. холандската компартия официално се саморазпуска, но Лигата на комунистите и членовете на КПН, които са несъгласни с новия курс, се обединяват през 1992 г. в „Нова комунистическа партия на Нидерландия“ (Nieuwe Communistische Partij Nederland – NCPN), която възобновява и издаването на комунистическия вестник „De Waarheid“ („Правда“), макар и с по-нисък тираж. Но новоучредената компартия остава на национално ниво със слабо политическо влияние, въпреки че на местни избори в някой региони постига резултати от над 10 на сто.

Другият модел нова лява Социалистическа Партия

Учредената през 1972 г. първоначално като маоистка формация нова „Социалистическа партия“ – СП (Socialistische Partij – SP) днес представлява най-голямата лява партия в политическото пространство на Холандия, която е разположена значително по-наляво от социалдемократическата PvdA. СП е третата по големина политическа фракция в парламента с 25 депутати и постоянно подобряващи се изборни резултати, достигайки на последния вот през 2006 г. 16,6 процента и която има над 52 хиляди партийни членове.

Тази лява формация се застъпва за нов, хуманен социализъм, остро критикува капиталистическата система и поставя на дневен ред въпроса за фундаментално демократизиране и социализиране на политиката и на икономиката. Лайтмотив на СП е „Човешко достойнство, равенство и солидарност“. На ниво Европарламент тази партия от нов тип участва с своите двама евродепутати във фракцията на „Обединената европейска левица / Северна зелена левица“ (UEL/NGL).

Корените на Социалистическата партия са в ляво маоистките отцепнически тенденции от средата на 60-те години, след избухването на идеологическия конфликт и конфронтацията между Москва и Пекин.

Основите на новата Социалистическа партия са положени през 1964 г. от отцепилите се от компартията активисти Даан Моние и Нико Шревел. Те са почитатели на маоизма и подържат тесен контакт с китайското посолство в Холандия, което ги кани в Народната република, където стават членове на „Червената гвардия на Мао“. Инспирирани от идеологията на Мао Дзедун и финансово подкрепяни от Китай, те учредяват през 1965 г. маоисткия „Марксистко-ленински център на Нидерландия“ (MLCN).

Но това разцепление на световното комунистическо движение привлича и интересите на западните разузнавателни служби. По публикувани в книгата „В служба на BVD“ данни на бившия ръководител на контрашпионажа на холандските тайни органи – Фриц Хюкстра, BVD, подкрепяно в тази дълбоко законспирирана операция с кодовото наименование „Червен херинг“ от ЦРУ, успява да внедри в новосформиращото се маоистко движение свой агент – Питър Бове, известен под псевдонима Крис Петерсен. Целта на тайните служби е да спомогнат за разцепването на все още оценяваната като силна компартия, с което да намалят нейното влияние, да събират информация за маоистите и тяхното въздействие върху студентите и интелектуалците, както и за геополитическите амбиции на Китай. През 1968 г. агентът, който междувременно е успял да влезе в ръководството на „Марксистко-ленинския център“, е разкрит и изгонен, след което през 1970 г. изчистилата се от агенти на BVD маоистка формация се преименува в „Единно комунистическо движение на Нидерландия“ (Kommunistise Eenheidsbeweging Nederland – KEN). Една от първите по-големи политически акции на тази нова формация, която й носи симпатии сред независимите леви, е подкрепата й за ротердамските докери, чиято стачка не намира одобрение от профсъюзите и от компартията КПН.

Въпреки този първи успех на новата партия KEN още през 1971 г. се стига до идеологически конфликт в ръководството й, вследствие на който Даан Моние със свои сподвижници напуска формацията и през октомври с.г. учредява нова, по-умерена, маоистка „Комунистическа партия на Нидерландия – марксисти-ленинисти“ (Kommunistise Partij Nederland / Marxisties Leninisties).

Година по-късно, на 22 октомври 1972 г., тази формация се преименува в Социалистическа партия (СП), частично се деидеологизира, обръща се към ежедневните проблеми на трудещите се, с цел постепенно да се трансформира в масова партия. Към средата на 70-те години СП вече наброява няколко хиляди членове и успява да изгради собствен профсъюз – „Работническа власт“.

След 1975 г. в партията започва процес на постепенна демаоизация и на дистанциране от водената от Китай политика. Мао вече не се възприема като безгрешен вожд, а е подложен на критична преоценка. През тази година Китайската народна република за първи път остро е критикувана от Социалистическата партия, която публично упреква китайския посланик за неясноти във външната политика на КНР. Обект на критиката е, че вместо да разобличава световния капитализъм, Китай в разногласията си със Съветския съюз публично застава срещу него. Сърдечният прием, оказан на 29 февруари 1972 г. на Ричард Никсън в Пекин, също е истински шок за Социалистическата партия. А когато Мао призовава западните промаоистки групировки да подкрепят НАТО, се стига до окончателно скъсване на отношенията с Народна Република Китай.

През 80-те години влиянието на Моние в партията непрекъснато намалява. Центърът на партията междувременно се е изместил в индустриалния център Ос, където партията от 1974 г. е представена в общинския съвет. Заслугата за този успех е на бившия заварчик Ян Марейнисен, който със своята харизматичност и недоктриналност допринася съществено за възхода на партията, изваждайки я от дълбините на лявото сектантство. След смъртта на Моние през 1986 г. той поема текущото управление на СП. За разлика от Шревел или Моние той не набляга толкова догматично на теориите на комунизма, а понятието „маоизъм“ по негово време дори окончателно изчезва от речника на партията, без обаче СП да се отклони от основната си цел – социалистическото общество.

В стремежа си да се доближи до реалните проблеми на обществото СП публикува през 1983 г. анализ „Гастарбайтерите и капитала“, който се посреща с противоречив интерес от обществеността. В него се анализира ролята на гастарбайтерите в класовата борба и се стига до заключението, че те трябва да се интегрират в обществото и в борбата на работническата класа срещу капитала. А всеки чуждестранен работник, който не е съгласен с това, може да напусне страната с обезщетение от 75 хиляди гулдена, които ще му дадат възможност да си осигури прилично препитание в своята родина. За тази си позиция Социалистическата партия е обвинена в ксенофобия от комунистическия вестник на КПН „De Waarheid“ („Правда“), както и от някои обществени кръгове. Но тези масивни нападки не са в състояние да спрат възхода на СП.

От 1991 г. Социалистическата партия постепенно се отдалечава от принципите на марксизмо-ленинизма. На място на ортодоксалното тълкуване на научния комунизъм партията издига за водещи принципи ценностите човешко достойнство, равенство и солидарност между хората, без при това да губи връзките си с трудещите се и облика на истински лява партия. Едновременно с това във вътрешнополитическо отношение СП силно се демократизира и премахва разликата между членове и сподвижници. След тази стъпка партията се издигна до нивото на 5-та по големина политическа сила в страната с над 15 хиляди съмишленици.

Развитието на останалите партии в Холандия улеснява социалистите в профилирането им като единствената истинска лява работническа партия. Социалдемократическата „Партия на труда“ (PvdA) се ориентира все по-към-центъра, тенденция която се засили особено по времето на управлението на Вим Кук, завършило през 2002 г. със същинско изборно фиаско за социалдемократическата PvdA, която се срива до 15 процента. Но и холандските комунисти от КПН все повече се отдалечават от историческите си корени и интересите на работниците, ориентирайки се все по-силно към екологията, феминизма, правата на малцинствата и на хомосексуалистите. По този начин възниква ляв вакуум в политическото пространство на страната, който Социалистическата партия бързо съумява да запълни.

Продължението във втора част.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук