В КАРЕ:

0
203

Роден през 1930 г. в Пазарджик. Професор по естетика, доктор по филология, работил дълги години в Института по философия на Българската академия на науките. Бил е политически помощник на акад. Тодор Павлов през последните девет години от живота му, когато той е член на Политбюро на ЦК на БКП. Автор на книгите “Естетичността”, “Естетизираният човек”, “Сравнителна естетика”, “Акад. Тодор Павлов – научнотворческо и педагогическо дело” и други, на много статии, както и на художествено-документални произведения. Съпредседател на Демократичния антинацистки клуб “Майор Франк Томпсън”.
. Имам, между другото, и белетристични книги, мои пиеси са поставяни в радиотеатъра с участието на актьори като Рачко Ябанджиев, Асен Миланов, Борис Арабов.

В случая амбициите ми са чисто политически.
На 10 юни т.г. се навършиха 65 години от убийството на майор Франк Томпсън.
Нямам чисто литературни амбиции, не съм графоман, нито начинаещ литератор
Ние двамата с проф. Слави Славов създадохме Демократичния антинацистки клуб „Майор Франк Томпсън“, за да поставим начало на възраждането на антифашистката идея на Георги Димитров.

Ние смятаме, че силното експониране на феномена Франк Томпсън е рядък шанс за българската левица да сплоти отново всички нефашистки сили и да постави пронацистите в ъгъла, както е в Европа. (Някога Франк – член на английската компартия, е бил като нас днес не само антифашист, но и антисталинист, заради което там са искали да го изключат от партията). Ние искаме да покажем по всички възможни начини на нашата днешна прогресивна младеж кой е Франк Томпсън, за да го обикне тя както Че Гевара.

Искам да вярвам, че ще ни подкрепите в това наше начинание.

МАЙОР ТОМПСЪН

или българският Байрон

Документална политическа пиеса

Колкото и невероятно да изглежда на мнозина днес, всичко, което се случва в тази пиеса, се е случило в действителност. Всички лица са действителни или имат реални прототипове. Повечето от думите, които произнася Франк Томпсън, са взети от негови писма или дневникови записи. Преводът на стиховете е на Драгомир Шопов.

Лица

Майор Франк Томпсън – 24-годишен, бивш студент, началник на мисия на Съюзническото командване при българските партизани, в бойна униформа.

Ванюша – 22-годишен, бивш студент, съветски войник, избягал от германски плен и присъединил се към българските партизани, в английска бойна униформа.

Спартак – 20-годишен, бивш студент, български партизанин, в английска бойна униформа.

Желю – 30-годишен, селянин, български партизанин, в английска бойна униформа.

Черният капитан – 30-годишен, офицер от българската царска жандармерия.

Старица – жителка на село Литаково

Отначало на екрана текат кадри от политическата кинохроника на 30-те и 40-те години: опожаряването на Райхстага в Берлин, нацисткия терор, Лайпцигския процес срещу Георги Димитров и другарите му, парадите на Вермахта пред фюрера, предателството на Чембърлейн и Даладие в Мюнхен, окупацията на Чехословакия, нападението на Полша, на Франция, бомбардирането на Англия, подписването на договора за присъединяване на България към фашистката Ос, навлизането на германците в България, тяхната агресия срещу Югославия и Гърция, обявяването на война от България на САЩ, нахлуването на Хитлеровата армия в СССР, безчинствата на нацистите на руска земя, техния разгром при Сталинград, гоненията и масовото унищожаване на евреите, депортацията на евреите от новоприсъединените български земи в лагерите на смъртта, битката на англо-американците с Ромел в Северна Африка, техния десант в СицилияЕ

Предисловие

В началото на май 1944 г. Втора софийска партизанска бригада от българската Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА) предприема поход от Западна към Централна България с цел да завземе и задържи свободна територия, която да стане база на общонародно въстание срещу колаборационисткия на Хитлер режим.

На 23 май в района на село Батулия, недалече от София, бригадата е обкръжена от многократно превъзхождащи я сили на правителствената войска и жандармерия и разбита. Отделни групи партизани се опитват да си пробият път през вражеския обръч.

1.
Невисок скалист връх. Отдалече долита ожесточена и продължителна стрелба с картечници, автомати, пушки, минохвъргачки. Един след друг, запъхтени, с автомати в ръце, на върха се изкачват Франк, който придържа простреляния в бедрото Желю, и Ванюша, придържащ Спартак, който е със счупено ходило на единия крак. Четиримата заемат позиции в скалите за кръгова отбрана. От всички страни срещу тях започва ожесточен обстрел. Те отговарят с насочени къси откоси, пестейки патроните.

ЖЕЛЮ (полуизправяйки се, за да види по-добре целта). Мамка ви фашистка, на ви! (Дава откос и отново заляга).

Настъпва тишина. Отдолу се чува висок глас: „Ей, шумкари-и-и! Чуйте ме! Аз съм Черният капитан! Командирът на осма жандармерийска дружина! Вие сте обградени от всички страни! Предайте се веднага или ще ви засипем с мини и ще ви направим на кайма!“

ФРАНК: (към Спартак). Спартак, какво е „кайма“?

СПАРТАК: Това е месото, от което се правят кюфтета.

ФРАНК: Кюфтета? А, cutlets?

Гласът отдолу: „Чухте ли бе, копелета? Съпротивата е безполезна!“

СПАРТАК: Може да е безполезна, но не и безсмислена! (Дава откос. Противникът подновява стрелбата. Спартак натиска отново спусъка, но автоматът му мълчи). Дявол да го вземе, свърших патронитеЕ

Гласът отдолу: „Шумкари-и-и! Предайте се, ще ви запазя живота!“

СПАРТАК: Лъже! Жандармеристите получават петдесет хиляди лева награда за всяка партизанска глава. (Към Франк). Франк, с този счупен крак аз съм за никъде. Застреляй ме, а вие двамата с Ванюша се предайте. Вие ще бъдете военнопленници, защитени от Женевската конвенция. Моля те, Франк, не ме оставяй жив на главорезите!

ЖЕЛЮ: И аз нямам повече патрони, освен един. (Вдига пистолета към главата си, но Ванюша го издърпва от ръката му).

ФРАНК: Момчета, не избързвайте. Като сте с нас, има надежда и за вас. Все пак ние сме международни свидетели. (Към обсадителите, високо). Е-е-е-й! Тук има английски офицер! An english officer!

ВАНЮША: (Високо). Есть и советский солдат!

Гласът: „Хвърлете оръжията и се спускайте един след друг!“ (Към своите). „Ротният! Да не се стреля! Тези ги искам живи! Ясно ли е?“. „Тъй вярно, го`син капитан!“. „Ще ги заведете в Литаково и ще ги затворите в училището!“. „Разбрано, госин капитан!“.

2.

Празна стая в училището на село Литаково. На стената – портрет на Христо Ботев. В стаята влизат пленниците – Франк, хванал през кръста Спартак, после Ванюша, хванал през кръста Желю. Франк и Ванюша настаняват ранените на чинове. В стаята нахлува Черният капитан, с каска на главата и с пистолет в ръка.

КАПИТАНЪТ: (Застава срещу пленниците). И така, аз съм Черният капитан! Същият, за когото говорят, че разплаква дете в майка. Който реже главите на шумкарите! Който пали къщите на националните предатели. А вие кои сте, бе? Англичани?
СПАРТАК: Аз съм българин, студент (Сочи Желю) Той също е българин. (Сочи Ванюша). Този е Ванюша, руснак, съветски войник, избягал от германски плен и дошъл при нас.

КАПИТАНЪТ: (Сочи Франк). А този кой е?

ФРАНК: (на български с лек английски акцент). Аз съм английският офицер, майор Франк Уйлям Томпсън, началник на мисията на Съюзническото командване при щаба на българските партизани.

КАПИТАНЪТ: Я гледай, ти говориш български, бе! Откъде го знаеш?

ФРАНК: Следвал съм в Оксфорд, където научих руски, а българският е родствен с руския, така че тук понаучих и негоЕ

КАПИТАНЪТ: Колко езика говориш?

ФРАНК: С българския – девет.

КАПИТАНЪТ: Полиглот, значи.

ФРАНК: Господин капитан, аз имам няколко молби към Вас.

КАПИТАНЪТ: Да ги чуя!

ФРАНК: Първо, да ми кажете какво стана с моите трима помощници от британската военна мисия – живи ли са, къде са?

КАПИТАНЪТ: Не знам, но и да знам, няма да ти кажа.

ФРАНК: Второ, моля да наредите да се окаже незабавно медицинска помощ на двамата ми български другари. Единият е със счупен крак, а другият е прострелян в бедротоЕ

КАПИТАНЪТ: Тези твои български другари са разбойници и национални предатели, така че ще отидат на оня свят и непревързани.

ФРАНК: Трето, моля да свържете мен и моя руски другар с Червения кръст. Ние двамата с него сега сме военнопленници и попадаме под закрилата на Женевската конвенция.
КАПИТАНЪТ: Ще докладвам в София. Ще видим що за птици сте.

ФРАНК: И накрая. Откакто ни преследвате, вече трети ден, не сме хапнали нищо. Ако може и малко цигари за другарите ми, и малко тютюн за моята лула (показва лулата)Е

КАПИТАНЪТ: (смеейки се саркастично).Ти какво бе, да не си ми дошъл от твоята Англия на гости? Вие сте шпиони и бандити, но ще наредя да ви дадат довечера малко хляб. Само хляб и вода! Пържоли и вино ще ви даде свети ПетърЕИ цигари, и тютюн за лулата ти! (Обръща се рязко и си тръгва. Преди да излезе, отново се обръща към пленниците). И да не сте помислили да мърдате оттук! Пред вратата има двама часови, училището се охранява и отвън, селото е пълно с войска и жандармерия! (Излиза).

3.

ФРАНК: Я да видим сега нашите ранени.

(Франк и Ванюша събуват панталоните на ранения Желю, който им подсказва: „Имам в джоба санитарен пакет.“ Двамата намират пакета, превързват крака на ранения и отново му обуват панталоните. Спартак съблича якето и ризата си, откъсва двата ръкава на ризата и отново се облича. Ванюша и Франк наместват счупеното стъпало на Спартак и го превързват здраво с ръкавите, за да се обездвижи).

ФРАНК: (Изправя се зад учителската катедра и се обляга на нея). Момчета, докато чакаме в София да решат съдбата ни, предлагам да се опознаем по-добре помежду си.

СПАРТАК: Питай, Франк! Можеш да започнеш от мен.

ФРАНК: Е добре, кажи ми на колко години си, какъв си по професия, откога и защо си станал партизанин?

СПАРТАК: На 20 години съм, от учителско семейство, студент по философия първи курс. Излязох в Балкана преди четири месеца по мобилизация от Работническия младежки съюз. А защо съм излязъл – отговорът на този въпрос се съдържа в партизанското име, което съм си избралЕ

ФРАНК: Спартак – отвлеченият в робство син на Тракия, повел робите на бунт срещу робовладелския РимЕ

СПАРТАК: Да! Хитлер провъзгласи, че ще въведе отново робовладелството, за хиляда години, а това на мен никак не ми харесваЕ

ФРАНК: (към Желю). А ти, Желю? На колко години си?

ЖЕЛЮ: Скоро ще навърша трийсет.

ФРАНК: Вашият Желю войвода е бил нещо като нашия Робин Худ, само че е защитавал бедните от турските грабители, така ли?

ЖЕЛЮ: Точно така, Франк! Аз защитавам народа от германските грабители и от техните български подлогиЕМобилизираха ме миналата година в окупационния корпус. Само че ние, българите, не искаме да гоним сръбските и гръцките партизани и да палим селата им. Затова целият наш взвод, с оръжието и начело с командира, минахме на страната на партизанитеЕ Аз знам че един път ще се умира, но поне да е за утрешния ден на децата ми, три деца имам.

ФРАНК: А как го виждаш ти утрешния ден – като в Съветския съюз ли?

ЖЕЛЮ: Точно така, Франк!
ВАНЮША: (Въздъхва, отива при Желю, гали го по главата). Дорогой мойЕКак мне разрушить тот мираж, с которым я тоже прожил много лет – до того дня, когда чекисты Сталина забрали и моего отца по клеветническому доносу соседа и больше мы его не виделиЕ

ЖЕЛЮ: Братко, ти ме измъкна днес от огъня, жертвайки себе си. Само че, моля те да не ми говориш против Сталин. Не искам да слушамЕ

ВАНЮША: Ты веришь мне, что я покинул Московский педагогический институт, чтобы вступить добровольцем в армию?

ЖЕЛЮ: Че защо да не ти вярвам.

ВАНЮША: Ты веришь мне, что я попал в плен, будучи в бессознании, после контузии от разорвавшегося рядом немецкого снаряда?

ЖЕЛЮ: Че защо да не ти вярвам.

ВАНЮША: Спасибо, однако товарищ Сталин мне не верит. Это мне повезло, что удалось соскочить из вагона, когда поезд с советскими военнопленными проезжал через Болгарию, а потом выйти на партизанский отряд, так что я могу надеяться на его милость, если доживу до победы. Однако тысячи других таких как я ждет расстрел или лагерь после возвращения на РодинуЕ

ЖЕЛЮ: Ти не си ли отивал в атака с вик: „За Сталин!“?

ВАНЮША: Нет, Желю, я кричал только: „За Родину!“ Потому что наша война – Отечественная. И потому что Сталин виноват в том, что в начале войны наша армия чуть ли не была разгромлена немцами. Мы не воюем за социализм и коммунизм, мы воюем вместе с англичанами и американцами против Гитлера. Мы надеемся, что после этой войны и в Советском союзе будет больше свободы и демократии.

СПАРТАК: Жельо, и Георги Димитров казва същото: „Комунистите трябва да забравят борбата за социализъм, докато не бъде разгромен Хитлер“.

ЖЕЛЮ: Значи като победим, в България пак ще си остане капитализмът, така ли?

СПАРТАК: Не, Жельо, ще бъде както казваше Димитров за Испания: нито съветска власт, нито старият капитализъм. А сега нека и Франк да ни каже нещо повече за себе сиЕ

ФРАНК: (След пауза). Какво да ви кажа, момчета. Аз навършвам 24 години. Роден съм в Индия – баща ми беше там на служба. Той е историк и известен поет. У дома, в Оксфорд, където живеем, гостуваха видни поети, и наши, и индийски. Имаме голяма библиотека. Така че израстнах сред книгите и сред интелектуалци. А който много чете и слуша много поезия, той обиква красотата.

ВАНЮША: Друг, я это понял, когда увидел тебя в начале мая прохаживаться в виноградниках ближней деревни. Я удивился, чего ты там ищешь. Оказалось, тебя интересуют цветы.

ФРАНК: Да, Ванюша, я там нашел около двадцати видов дикорастущих цветов. Ты не можешь представить себе какая это была радость для меня после трехлетней службы в пустынях Ближнего Востока, где я пропустил три английские весныЕ

ВАНЮША: Франк, как тебе удалось так хорошо научиться русскому языку?

ФРАНК: Ну, как тебе сказать. В колледже в Уинчестере, где изучал латинский и древнегреческий, я начал изучать и русский. В Оксфордском университете у меня был блестящий профессор русской литературы. Благодаря ему Россия стала моей слабостью, а Пушкин – моим любимым поэтомЕ Я полюбил русский народ, полюбил славянЕЯ изучал историю и знаю, что славянские народы не раз спасали Западную Европу от нашествий варваров, жертвуя собой.

(Към Спартак и Желю). А тук, момчета, аз се сдобих с още една слабост – България, и с още един любим поет – Христо Ботев (сочи портрета на стената). В щаба на бригадата един ваш партизанин, учител по професия, ме учеше на български, а аз него – на английски. Той носеше в раницата си книжка със стихотворенията на Ботев. Прочетох ги всичките, а най-хубавото, което се пее – научих наизуст: „Жив е той, жив е там, на БалканаЕ“

ВАНЮША: В нашем отряде тоже пели эту песню Ботева, я тоже выучил ее наизуст и полюбил Ботева!

СПАРТАК: Франк, като студент ти не си бил военно задължен, напуснал си Университета и си влязъл доброволно в армията. Защо?

ФРАНК: След като германците бомбардираха нашия град Ковънтри и го сравниха със земята, убивайки хиляди невинни хора, аз реших, че сега няма нищо по-важно от това да смажем нацизма…Отначало служих в бреговата артилерия. После участвах в нашия десант в Сицилия, после служих в Иран, там командвах част от стотина човека. Не ме влече да командвам, затова пожелах да постъпя в службата за диверсии в тила на нацистките окупатори.

СПАРТАК: Франк, откакто ти се приземи с парашута сред нас, аз те наблюдавах, всички те следяхме как се държиш и що за англичанин си. Ние знаем, че англичаните са студени, себични и надменни.

ФРАНК: Такива са аристократите, Спартак. Те са такива навсякъде.

СПАРТАК: А ти си друг, съвсем различен. Ти пееше с нас нашите песни. На теб ти се полагаше да яздиш коня, който пренасяше радиостанцията, но ти винаги го отстъпваше на някой ранен или болен другарЕТи запазваше хладнокръвие в боя и беше сред първите, когато тръгвахме в атакаЕ

4.

Влиза Черният капитан, този път с фуражка на главата, килната, което подсказва, че е полупиян.

КАПИТАНЪТ: Клас, стани! Клас, мирно! (Пленниците не се помръдват). Защо не ставате, когато влиза учителят, бе копелета? (Франк сяда на чина си. Капитанът застава зад катедрата, изважда пистолета и го слага пред себе си). С нашите шумкари аз не дискутирам. Тях аз направо ги застрелвам. С неканените гости обаче ми е интересно да си поговоря. Защото, представете си, аз също съм интелектуалец! След гимназията записах право. Обаче Хитлер и Сталин ми подсказаха, че времето, в което живеем, налага правото да се раздава не с адвокати и съдилища, а с тояга и куршум. Затова зарязах следването и постъпих във Военното на Негово Величество училище. Ако не знаете – да знаете: мнозинството възпитаници на това училище сме легионери – членове на Българските национални легиони! Наш кумир е фюрерът на велика Германия Адолф Хитлер! (Изпъва ръка напред и крещи) Хайл Хитлер! (Пленниците не се помръдват). Защо не отговаряте на поздрава, бе копелета? Ще ви науча аз да отговаряте! (Изважда от джоба на куртката си плоска бутилка, отваря я и с „Ха наздраве!“, пие от нея, след което я затваря и прибира обратно). Та, докъде бяхме стигнали? Да, ние, легионерите, сме елитът и спасителите на България! Ние изтребваме нейните врагове – комунистите, евреите и демократите! Да, и така наречените „демократи“! На всички вас може да ви се стори невероятно, обаче аз мразя буржоазията. Мразя я, но не като вас, а, така да се каже, отдясно. Защото първа тя посегна на изконния световен ред – събори пирамидата на властта с абсолютен монарх на върха. Направи републикански революции, създаде партии и парламенти, отвори университети. Затова мразя и теб, майоре с деветте езика! Всички философи, филолози и прочие „хуманитарии“ трябва да бъдат върнати в работното стадо! Ние ще унищожим заразата на „ренесансите“ и „просвещенията“!

ВАНЮША: Капитан, а на что, собственно, Вы надеетесь? Советская армия наступает неудержимо, скоро она достигнет Дунай. Американцы уже в Италии, скоро англичане высадятся на болгарское беломорское побережье. Куда вам деваться?

КАПИТАНЪТ: Не ме плаши, болшевико! Германия и Япония и сега имат многомилионни армии, скоро Хитлер ще пусне новото страшно оръжие и тогава ще видим вие с англичаните и американците къде ще се дявате! И ние имаме половинмилионна армия, и ние ще се бием и с руснаците, и с англо-американците!

ФРАНК: А какво ще стане с България, капитане, като я направите бойно поле?

КАПИТАНЪТ: Вие ли, бе, англо-американците, ще се грижите за България? Вие ли, дето бомбардирате София? Вашите бомби сринаха и бащината ми къща.

ФРАНК: Капитане, съжалявам. Аз радирах в Кайро, че правителството и германците са напуснали София и поисках да спрат бомбардировките. А защо вашият покоен цар Борис стана съюзник на нацистите? Защо обяви война на Англия и Щатите? Той и регентите след него са отговорни за невинните жертви и за разрушенията! Ако бяха скъсали с Хитлер, като италианците, нямаше да има бомбардировки!

КАПИТАНЪТ: Ние няма да скъсаме с Хитлер, майоре, защото благодарение на него България си върна земите, които вие й отнехте след миналата война! Благодарение на германците днес имаме Обединена България!

ФРАНК: Капитане, фелдмаршал Лист издава в Атина вестник за германските войници. В него той често им напомня, че границите на Райха ще се простират до Егея. Знаете ли какво означава това, капитане? Това означава, че при победа на Хитлер няма да има не само обединена, но и никаква България! Кой тогава е национален предател? Не си губете времето да спорите с нас, капитане. Вие нямате нито един свестен аргумент!

КАПИТАНЪТ: Имам, имам! (Навежда се и измъква изпод катедрата тояга. Взема и пистолета си). Сега ще ти покажа най-свестния си аргумент, английско куче! (Вдига тоягата и отива при Франк , който се навежда, прикривайки главата си с ръце). Казваш, че владееш девет езика? Ето ти за деветте езика девет тояги! (Започва да го налага по гърба). Ето ти за Шекспир и за Хамлет! Ето ти за краля, за кралицата и за Чърчил! Ето ти за парламента и за демокрациятаЕ

ВАНЮША (Изправя се). Капитан, Женевская конвенция запрещает побои!

КАПИТАНЪТ: Вие не сте военнопленници, а международни терористи! (Ванюша ляга върху Франк, за да го прикрие. Капитанът спира боя. Към Ванюша). Болшевишко куче, махни се, че теб направо ще те застрелям!

ВАНЮША: Не застрелишь. Нет еще приказа из Софии.

КАПИТАНЪТ: Няма, защото тъкмо тези дни се смени правителството. Само че знаете ли кой е новият вътрешен министър? Професор Александър Станишев, хирургът. А знаете ли каква е неговата първа заповед? Нелегалните да се избиват до крак! Хирургът изрязва безпощадно гангрената от тялото на България! Така че хич не се надявайте на милост! (Прибира пистолета, взема и тоягата и излиза).

5.

ВАНЮША: (вдига якето и ризата на Франк). Дай посмотреть. Ну и мерзавец этот капитан. Вся спина у тебя в синяках и подтеках!.

СПАРТАК: (към Франк). Много ли те боли, Франк?
ФРАНК: (полушеговито). Никога досега, откакто се помня, не съм удрян. Вече ще знам какво е да те бият с тояга…(Става и отива отново на катедрата). Е, да продължим. Имате ли още въпроси към мен?

ЖЕЛЮ: Франк, не съжаляваш ли, че си се оказал сред нас?

ФРАНК: О, напротив, аз страшно исках да ме изпратят с мисия на Балканите. Аз знам как е страдал вашият народ цели пет века под варварско иго, виждам в каква бедност живее и днес. Но аз се удивлявам на неговата жизненост, не мога да се нарадвам на българския фолклорЕ

ЖЕЛЮ: Прощавай за малко нетактичния въпрос. Ти от коя партия си – лейбърист, комунист?

ФРАНК: (след като помълчава). Приятелю, който обича поезията и се изкушава и сам да пише стихове, обикновено става лявомислещ. На военнослужещите у нас обаче е забранено да членуват в партии. Така че мога да ти кажа само това – аз уважавам най-много комунистите. Истинските комунисти! Защото, както има лъжехристияни, така има и лъжекомунистиЕ

СПАРТАК: Франк, според теб сред партизаните срещат ли се лъжекомунисти?

ФРАНК: Срещат се, приятелю, за съжалениеЕ

СПАРТАК: Досещам се кого имаш предвид. През февруари ние очаквахме в свободната партизанска територия вашите самолети да ни спуснат оръжие и екипировка, но напразно палехме огньове, защото те не идваха. Аз видях как при теб, в селската къщичка, където се настани вашата мисия, влезе разгневен един от представителите на нашия главен партизански щаб. Аз чух как крещеше той вътре, а след като си отиде, ти излезе на двора блед и невиждащ, запали с треперещи ръце лулата си и дълго се разхожда нервно по улицата. Какво искаше той от теб, Франк?

ФРАНК: Е добре, щом сме в часа на истината, ще ви кажа. Този човек ми нанесе най-страшни оскърбления. Той ме обвини, че мамя българските партизани, че нашата мисия всъщност е шпионска – дошли сме да събираме сведения за партизаните и да ги предаваме чрез Кайро на българската полиция. Той ме заплаши, че ако и следващата нощ уговорените от мен самолети не дойдат, ще отговарям с главата си.

СПАРТАК: Но те дойдоха и ни спуснаха всичко. Облякохме се и се въоръжихме с най-новото, заприличахме на истинска английска войска. Не ти ли се извини въпросният другар?

ФРАНК: Никакво извинение! Тежко и горко на България, ако утре такива като него застанат начело на властта. Истински комунисти и патриоти сте вие, момчета! Знаете ли какво писах за вас на моите приятели в Англия? „Аз тук помагам на група смели хора – може би най-добрите на света.“

ЖЕЛЮ: Франк, истински англичанино, трудно ми е да дойда при теб, ела ти при мен. (Франк отива при Желю, който го прегръща и целува по двете бузи).

6.

Четиримата пленници седят на чиновете, всеки унесен в свои мисли. Влиза Черният капитан, застава на катедрата, изважда бутилката и пие.

КАПИТАНЪТ: И така, господа, отговорът от София дойде. Той гласи: германците и нашата полиция няма какво ново да чуят от английския майор, освен стихотворенията му, само че те не се интересуват от поезия. Те са прехващали всичките му радиограми – всичките съобщения, графици, места за спускане на оръжие за нашите шумкариЕЕто защо нареждането е да постъпя с всички вас както се постъпва с бандити, вдигнали оръжие срещу българската държава!

ФРАНК: Това е саморазправа! Ние искаме редовен военен съд!

КАПИТАНЪТ: Съдът – това съм аз. Така че станете да чуете присъдата! (Изважда пистолета и крещи). Стани! (Четиримата се изправят). Аз, военнополеви съдия с прозвище Черния капитан, признавам заловените от мен четирима нелегални за виновни в това, че са вдигнали оръжие срещу законната власт в България. В името на Негово величество Симеон Втори, цар на българите, осъждам и четиримата на смърт чрез разстрел. Присъдата не подлежи на обжалване и следва да бъде изпълнена незабавно. Точка! Дискусията е приключена, господа! (Прибира пистолета и си тръгва. Преди да излезе се обръща към пленниците). До сутринта, господа. Ще ви заведа на екскурзия в гората над селото. (Излиза).

7.

Спартак сяда. Другите остават прави, в сурово мълчание.

ЖЕЛЮ: (Гледайки пред себе си, като на себе си). Аз знаех, че този поход е авантюра на нашето командване, която ще свърши зле. Не е възможно няколко стотин или хиляда партизани с леко оръжие да завземат и да задържат територия в центъра на БългарияЕАз съм давал партизанска клетва да се подчинявам на всяка заповед на командирите и не можех да не тръгна. Чудя се обаче защо и Франк дойде с нас. (Към Франк). Ти не разбра ли къде отиваме, Франк?

ФРАНК: ( След като помълчава, като на себе си). Аз съм офицер, имам представа за съотношението на силите и също си давах сметка, че този поход е обречен. Аз бях длъжен да докладвам истината в Кайро. Не докладвах, защото щяха да ми забранят да тръгна с вас – нямаше да позволят риска нашата мисия да загине Е

ЖЕЛЮ: Тогава защо реши да поемеш този риск, Франк?

ФРАНК: (Изправя глава). Тръгнах с вас, защото ви обикнах и станах един от вас. Защото обикнах и вашата България колкото моята Англия. И защото моите помощници се съгласиха доброволно да ме последватЕ

СПАРТАК: (развълнувано). Франк, и аз те прегръщам и целувам!

ЖЕЛЮ: Франк, имаш ли си майка, имаш ли си момиче?

ФРАНК: Имам, приятелю, имам и нежна майка, имам и любимо момиче, имам и по-малък брат. Всички ще плачат за мен. Аз съм написал още навремето едно стихотворение, посветено на моите загинали в Испания приятели. Те ще разберат, че то се отнася и за мен, и за всички нас. То се нарича „Епитафия“.

ВАНЮША: Прочти его, друг!

СПАРТАК: Първо да го чуем както си го написал, после ще ни го преведеш.

ФРАНК: (Излиза бавно и застава пред катедрата с лице към тримата. След като се съсредоточава):

AN EPITAPH FOR MY FRIENDS

As one who, gazing at a vista

Of beauty, sees the clouds close in

And turns his back in sorrow, hearing

The thunderclouds begin,

So we, whose life was still before us,

Our hearts with sunlight filled,

Left in the hills our books and flowers,

Descended, and were killed.

Write on the stone no word of sadness –

Only the gladness due,

That we, who asked the most of living,

Knew how to give it too.

(След пауза, овладявайки вълнението си).

На български то ще звучи приблизително така:

Захласнатият в гледка чудна както

извива с мъка своя взор,

когато види облак да закрива

лазурния простор,

така и ние, пълни с бодра младост,

погълнали лъчи и красота,

оставихме и книги, и любими,

и паднахме в един Балкан.

Над гроба ни недейте плака тъжно,

а радвайте се, радвайте се с нас.

Най-много от живота ние искахме,

но най-готови бяхме в жертвен час.

(Желю сяда на чина и захлупва глава върху ръцете си, плачейки без глас). Жельо, ти плачеш? Не е срамно, и Желю войвода сигурно е плакал.

ЖЕЛЮ: (Изправя глава, бършейки сълзите си). Аз мислех, че съм най-коравият от всички тук, но ти ме разчувства, ФранкЕСпомних си за моята любима и за моите дечица. Простете ми, другари, сега аз не мисля за нищо друго, освен за тях. Особено за най-малкото, за момиченцето ми, тригодишното, дето ме гледаше с черните си очички и ме питаше: татенце, къде отиваш, татенце, искам с теб, татенце, какво ще ми донесешЕИздялкал съм му кукличка от борова кораЕ(Изважда кукличката от джоба си и я разглежда). Ако някой от вас остане жив, нека я извади от джоба ми и да му я отнесеЕ

Спартак извръща глава и захлупва лице върху чина зад себе си.

ВАНЮША: Спартак, не сдавайся, друг. Тот Спартак никогда не плакал, я уверен в этом. Спартак, посмотри мне в глаза и скажи мне честно: ти ложился когда-нибудь с женщиной?

СПАРТАК: Не се срамувам да призная, Ванюша, имам си момиче, състудентка, преспивала е в моята квартира, но само сме се целували. Ние българите държим на целомъдрието до сватбата. А ти?

ВАНЮША: Ну, была у меня девушка по имени Наташа, ну, все бывало между нами, ведь собирались жениться. Пошла она со мной на фронт, медсестрой, но погибла. Застрелили ее фрицы, когда вытаскивала раненого с поля боя. Ну, а я стал снайперистом, чтобы отомстить за мою Наташу по личному счету. Досчитался до тридцати четырех фрицев, пока не был контужен снарядом. А здесь, в акциях партизанского отряда против немецких складов, прибавилось еще три очка. Жаль, что не удалось округлить число хотя бы до пятидесяти. Теперь у меня единственный близкий человек – моя мама. Жаль мне ее, ведь я у нее тоже единственныйЕ

8.

Откъм коридора се чува шум, мъжки гласове: „Тук са бабо, ама те пускаме само за малко, че ако дойде Капитанът“. Глас на старица: „За малко, баби, аз само малко хлебец да им дам..“

Влиза Старицата с бохчичка в ръка, оглежда се.

СТАРИЦАТА: Тук ли сте, момчета, ха добър ден!

ЖЕЛЮ: Тук сме, бабо, добър ден. А ти как се накани и как влезе тук?

СТАРИЦАТА: Ох, милички, този черен капитан разправял в кръчмата, че щял да ви убива, господ да го убие него дано. Като се запиля извън селото, приготвихме нещичко с дядото у дома, а войниците ме пуснаха, за малкоЕ(Развързва бохчичката). Ето ви сиренце, погачка, малко черешки, шишенце ракийка домашна, малко цигари, кибритЕА кой беше англичанчето? (Към Франк) Ти ли си, баба?

ФРАНК: Аз съм. А ти коя си, как се казваш?

СТАРИЦАТА: Аз съм баба Цвета, имам син като вас партизанин, само че бил някъде из Родопите, не знам дали е живЕА ти верно говориш български. Капитанът те подигравал, че си искал ядене и пиене, и тютюн за лулата сиЕЕто ти малко тютюн от дядотоЕ (Дава му торбичка с тютюн).

ФРАНК: О, благодаря, бабо Цвето, много благодарности предай на дядото от менЕ

СТАРИЦАТА: (оглеждайки ги с майчинско състрадане). Ах, милички, какво мога аз горката сега да направя за вас?

ЖЕЛЮ: (изважда кукличката). Бабо Цвето, аз съм Петко, от Сърнегор, Пловдивско. Ще запомниш ли?

СТАРИЦАТА: Знам го аз това село.

ЖЕЛЮ: Вземи тази кукличка, да я изпратиш на село, до жена ми Станка Петкова, тя е за момиченцето ми, най-малкото от трите ми деца, от татко му. Обещаваш ли?

СТАРИЦАТА (взема кукличката, с въздишка). Добре, Петко, обещавам, миличък.

СПАРТАК: Бабо Цвето, аз съм Асен, студент по философия. Ако запомниш, съобщете за мен в София, в университета, философския факултет, на студентката от първи курс Емилия, тя ми е годеница.
СТАРИЦАТА: Добре, Асене, аз имам внучка студентка в София, ще й кажа да намери ЕмилияЕ(Към Франк). А теб как те казват, миличък?

ФРАНК: Аз съм Франк, бабо Цвето. Искам да ти дам нещо за спомен, но нямам нищоЕНищо, освен товаЕ(Откъсва пагоните си). Ето вземи, това е знак за офицерската ми чест и доказателство, че съм я запазил докрая. Моля те да ги пазиш и да ги предадеш на моите близки, когато дойдат тук след нашата победа над фашиститеЕ

СТАРИЦАТА: (сдържайки сълзите си, взема пагоните и ги скрива в пазвата си. Към Ванюша). А ти, миличък, ти си русначето, нали?

ВАНЮША: Да, бабушка, аз съм русначе. Иван, Ванюша. Аз съм от самой Москва, бабушка. Моя мама там работает в голямата библиотека „Ленин“, казва се Елена, Елена Панина. Если запомнишь, передайте обо мне в Советское посольство в Софии – где и как погиб Иван Иванович Панин.

Откъм коридора викат: „Бабо, хайде! Излизай, излизай!“

СТАРИЦАТА: (към всички). Аз ще предам, момчета, аз съм грамотна, ама и вие напишете, ето в тази тетрадка.(Изважда от пазвата си тънка тетрадка и я подава на Франк). Дадоха ми я две войничета, казаха вътре пишело какво да правите. И два молива ми дадоха, подострени, ето ги. (Подава и моливите на Франк. След като прибира бохчата си, изправя се пред четиримата.) Не се отчайвайте, милички. Още има време, не се знае какво може да стане.(Пръв Франк, без да продума, я прегръща и целува по челото, после целува ръцете й. След него същото правят и останалите. Без да ги погледне повече, старицата навежда глава и бързо излиза).

ФРАНК: (разглеждайки тетрадката). Празна тетрадка. Впрочем, има няколко думи: „Горе главите, другари! Ще отмъстим за всекиго от вас! Франк, не знаем дали твоята Англия ще плаче за теб, но ти знай, че България ще оплаква и теб, и руския другар, и нашите герои докато я има на света! Момчета, напишете тук писма до близките и оставете тетрадката под някой чин.“

9.

Горска поляна, наклонена. Зазорява. Появяват се четиримата пленника с вързани отзад ръце, изкачват се един след друг Франк, Желю, Спартак и Ванюша. Застават в горния край на поляната, един до друг на фона на утринното небе. Появява се Черният капитан, с нахлупена фуражка, застава срещу тях.

КАПИТАНЪТ: (ехидно, издевателски). Е, за какво беше цялото ви перчене, щом след малко вече няма да ви има?

ФРАНК: По-важно е, че след още малко и теб няма да те има! Няма да има черни капитани, ще има свободни хора в цяла Европа! Затова умираме ние – англичанин, руснак и българи заедно!

ВАНЮША: Таким будет и общий памятник, который воздвигнут нам после нашей победы!

КАПИТАНЪТ: Такъв ще бъде общият ви гроб, кучета! (Изважда пистолета и започва да го презарежда).

ФРАНК: Момчета, достойно живяхме, красиво да умрем! (Запява). Тоз, който падне в бой за свобода. (Капитанът стреля в него. Франк млъква, но не пада).

ЖЕЛЮ: … той не умира, него жалеят. (Капитанът стреля в него. Желю млъква, но не пада).

СПАРТАК:…земя и небо, звяр и природа. (Капитанът стреля в него. Спартак млъква, но не пада).

ВАНЮША:…и певци песни за него пеят. (Капитанът стреля в него. Ванюша не пада. Капитанът стреля втори път. Ванюша пада по очи. Капитанът стреля в Спартак, който пада върху Ванюша. Капитанът стреля в Желю, който пада, но не съвсем, защото Франк го задържа. Капитанът стреля във Франк няколко пъти, докато го повали.

Носи се хорово изпълнение на Ботевата песен.

Черният капитан напуска мястото. Появява се Старицата, обхожда труповете, ридаейки отначало тихо, после все по-силно и безутешно. Песента стихва. Появява се на целия екран образът на истинския майор Франк Томпсън. Носи се гласът на Франк:

Над гроба ни недейте плака тъжно,

а радвайте се, радвайте се с нас.

Най-много от живота ние искахме,

но най-готови бяхме в жертвен час.

Риданията на Старицата не спират.

Край

В КАРЕ:

ПОСЛЕСЛОВ

Франк Уйлям Томпсън – студент от Оксфордския университет, талантлив поет и обещаващ млад учен, влиза доброволно в редовете на британската армия, за да се сражава срещу нацизма. Пак по негова молба той е изпратен с рискована мисия на Балканите, при сражаващите се срещу многократно по-силния враг български партизани. Все по своя воля той тръгва с тях в един обречен, но героичен настъпателен поход, в който – заедно с повече от сто български, един руски и двама английски свои бойни другари – намира смъртта си. Както някога великият английски поет Джордж Гордън Байрон, който отива доброволно при сражаващите се срещу чуждия поробител гръцки патриоти и дава живота си за свободата на гръцкия народ, така неговият сънародник и ученик Франк Уйлям Томпсън дава младия си живот за свободата на българския народ. Затова го наричат българския Байрон.

След войната убийците на Франк Томпсън и на другарите му са наказани със смърт от Народния съд. Правителството на Народна република България награждава посмъртно майор Франк Томпсън и другарите му с високи отличия. На името на Франк Томпсън са наречени железопътна спирка недалеч от лобното му място и улица в София.

През 1947 г. майката на Франк Теодосия и неговият брат Едуард пристигат в България, за да вземат костите му. Пред разкопания гроб край Литаково се събират хиляди хора. Мнозина молят майката със сълзи на очи да не отнася костите в Англия. Трогната, тя казва: „Аз виждам, че тук моят син е обичан и почитан като герой. Затова нека костите му да останат да лежат навеки в българската земя.“

След 1989 г. в България идват на власт привържениците на сваления през 1944 г. колаборационистки на Хитлер режим. Те реабилитират съдебно убийците на Франк Томпсън и другарите му, обявявайки ги за „невинни жертви на комунизма“, и написват имената им на паметник в центъра на София.

През 2004 г. в София е създаден Демократичен антинацистки клуб „Майор Франк Томпсън“. По случай 60-годишнината от разстрела на патрона на клуба съпредседателите на клуба се обръщат от страниците на авторитетното обществено-политическо списание „Ново време“ към министър-председателя Тони Блеър и към кралицата на Великобритания Елизабет Втора с два въпроса:

първо, продължава ли правителството на Великобритания да смята българските партизани, при които е бил аташиран майор Франк Томпсън, за бойци от Антихитлеристката коалиция;

второ, след като майор Франк Томпсън и неговите другари са обявени за „терористи“, а техните убийци – за „герои“, ще защити ли Великобритания честта на своите синове, паднали на българска земя от фашистки куршум?

За съжаление, на тези въпроси и до днес не е получен отговор.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук