Изтерзан от задръстванията софиянец отишъл в Столична община, почукал на вратата и попитал: „Извинявайте, трябва ли ви кмет?“ Отговорът бил: „Не!“ Мъжът отново почукал и пак попитал: „Извинете, все пак не ви ли трябва кмет?“ Отговорът бил: „Не, благодаря!“ Тогава гражданинът заявил: „Добре де, за какво го държите тогава?“ Този виц разказа лидерът на БСП Сергей Станишев пред делегатите на 47-ия конгрес на социалистическата партия.
Не закъсня виц за конгреса да роди и тогавашната опозиция. След края на конгреса на БСП делегат се прибира у дома. Жена му го посреща възторжено: „Скъпи, добре ли прекара?“ Мъжът вдига ръка като за гласуване. Съпругата с още по-внимателен глас: „Да ти сервирам ли вечеря?“ Мъжът отново гласува „за“. „А салатка искаш ли?“ Мъжът пак безмълвно вдига ръка. „А ракийка да ти сипя ли?“ казва жената. Мъжът ръкопляска.
Днес, макар и от дистанцията на времето, двата вица звучат болезнено актуално. Само дето нито на разказвачите, нито на слушателите им е до смях. За пореден път, след участие в управлението на държавата, столетницата е на пътя на преоценката, сериозния анализ и кардиналните решения. Твърде скоро след изборите за 41-во Народно събрание наблюдатели и анализатори се опитаха да направят паралел между това, което става днес с БСП и с държавата, и времето на Жан Виденов. Може и да има някакви прилики, що се отнася до призивите за персонификация на виновността и търсене на изкупителни жертви, но аналогиите са по-скоро изключение, отколкото правило.
Едва ли за някого бе изненада, че БСП ще загуби парламентарните избори и то точно от ГЕРБ. Може би изненадата за някои е голямата разлика. Макар че и тази хипотеза е толкова вероятна колкото и подмятанията в публичното пространство, че поражението на социалистите през юли е планирана загуба.
Три месеца преди изборите витаеха няколко хипотези за разчетеното отстъпление на БСП от властта, за договореното съучастие в бъдещо управление с ГЕРБ. Индикации в подкрепа на подобни версии не липсваха. Част от вечните глашатаи не спираха да пророкуват как БСП си е поставила за цел „да вкара“ 60-ина депутати, а Ахмед Доган бил натоварен с нелеката задача „да възпира“ своите от гласуване, защото като нищо ДПС щяло да бъде политическа сила номер едно в страната, а това нямало да се хареса нито на онези през Океана, нито на Брюксел (между впрочем и „вкарването“ на депутати и възпирането на избирателна активност май не са далеч от реалността). Не липсваха шамани, които бяха убедени, че Бойко Борисов и Сергей Станишев са си стиснали ръцете, някои съзираха във всяка дума на соцлидера договорка с Генерала, а в мълчанието на столичния кмет по отношение на президента Георги Първанов – поредния сценарий за нова коалиционна формула. Нищо чудно на даден етап всяка от хипотезите да е била вярна. Подобно съмнение нито е лишено от логика, нито от достатъчно основания. С всеки следващ ход обаче и предишните управляващи, и държавният глава, и неформалният лидер на ГЕРБ забъркваха нова порция главоблъсканици.
Каквото и да се е говорело преди вота на 5 юли, каквото и да не спират да повтарят сега един през друг куп бивши и настоящи величия, необходимо е нещата най-сетне да се назоват с истинските им имена. Със сигурност в БСП има и хора с нереални преценки, но няма глупаци. Има подмазващи се (каквито има във всички партии и по всяко време) платени социолози и умопомрачителни пиари, които могат да хвърлят в заблуда дори най-трезвомислещия. Но нека не забравяме основното: БСП е партия столетница, с традиции и опит. Видяла е много, преживяла е много, била е заплювана и оплювана от свои и чужди. Наслушала се е и се е нагледала на какви ли не метаморфози и ако не е ослепяла и оглушала за случващото се около нея, тя е могла да разсъди логично какво ще се случи на 5 юли. Още повече, че преди това имаше вот за Европейски парламент. И колкото и някои да са разчитали на илюзията, наречена мобилизиране на по-голям потенциал, все пак твърде наивно би било изненадата от загубата на парламентарните избори да е наистина толкова голяма и неочаквана.
Нека само поставим въпросите. Дали от БСП не познаваха достатъчно Бойко Борисов – неговата биография, минало, амбиции, че да излязат с хипотезата, че имат непознат противник? Е, можем да отидем и по-далеч – дали бившият лидер на БСП и настоящ президент не познаваше прекалено добре Борисов? Дали си спомняше приказките от 2006-а, че ако Бойко не се кандидатира за президент, той спокойно може да отиде на море? Дали беше случайно, че Генерала тогава не поиска да се състезава за държавен глава? Нека си припомним и факта, че президентът Георги Първанов само ден преди последните парламентарни избори едва ли не призова за общо правителство на ГЕРБ и БСП, което разгневи избирателите на другите политически сили, както и част от електората на социалистическата партия. Много въпроси, отговорите на които не са нито толкова еднозначни, нито толкова прости…
Проектът ГЕРБ безспорно набираше сили и само година след учредяването си партията спечели най-много гласове на евроизборите през 2007-а – 420 000. Тенденцията се запази – на местните избори през октомври с.г. за кандидатите на ГЕРБ гласуваха 596 631 души. На евроизборите т.г. партията спечели 627 693 гласа, а на парламентарните избори на 5 юли – 1 678 641. Процесът беше повече от ясен, тенденцията – видимо доловима и дори най-аполитичните БСП-поддръжници усещаха накъде духа вятърът (може би е логичен въпросът защо не се намери решение на „проблема“ още в зародиш, а той бе подценяван и се подхранваше илюзията за липсата на каквато и да било алтернатива на успешното управление на тройната коалиция.) Видимо гласовете в подкрепа на ГЕРБ растяха в геометрична прогресия и крайният резултат не беше изненада след изцепката на Ахмед Доган в с. Кочан, донесла му рекордна подкрепа от 1990-а насам – над 610 хил. гласа. Контролираното (или не) „изпускане“ на Доган между впрочем доведе до единствения черен пиар клип, излъчен от ГЕРБ, и им донесе може би над 500 000 допълнителни гласа. Дали случилото се бе слабост на Ахмед Доган или умел пиар на ГЕРБ, може би ще разберем по-късно? А дали е имало и в този случай коалиционна уговорка със съюзника БСП – остава да гадаем… Във всички случаи обаче съмнения не липсват.
Съмнително и нелогично е близо 5000 души, гласували в сайта на БСП, да познаят, че в парламента няма да влязат НДСВ, ЛИДЕР и Новото време, а да пропуснат да прогнозират разгрома на БСП. Дори Бойко Борисов не дръзна да прояви характерния си стил, а едва след вота се изрази като втородивизионен футболист: „Бих Станишев 7-8 на нула.“
Атака отвътре
На 5 юли БСП постигна рекордно нисък резултат. Такъв разгромен вот не е имало и след кризата от Виденово време, когато соцпартията имаше малко над 900 000 гласа и 48 народни представители. Сега – едва 740 000 бюлетини в нейна полза и 40 депутати. Не всичко може да се обясни с несвършени работи, неизпълнени обещания, необяснени действия, корупция, приказки на уж пийналия Доган, или с кризата.
В БСП продължават да стават странни неща – ставаха през 1997-а, стават и сега. Как иначе да си обясним, че партия, която беше във властта четири години, има пари и ресурс, твърдо ядро, членска маса, класически партиен живот и уж иска да продължи да управлява страната, както официално заявява, отстъпва планомерно и като че ли планово подготвено. Може би за да се завърне на бял кон? В политиката обаче не винаги става така.
Меко казано странното участие на БСП на тези избори, показната и прекалено екстравагантна в известен смисъл предизборна кампания, екзотичните и съсипващи пиар изпълнения са само допълнителен щрих към картината. Защо бяха подбрани точно тези мажоритарни кандидати, както и точно тези водачи на пропорционални листи – кой ще даде най-сетне отговор на въпросите. Колко спорове, противоречия, негативизъм сред местните социалисти предизвикаха те? Примери ли – ето ги. Министър Петър Димитров не се сражава във Варна, а в Добрич, където удобно беше уреден и съветникът на Станишев, излязъл показно от БСП – Росен Карадимов. В Силистра вместо в София се състезаваше Антон Кутев. Вместо в столицата, във Видин се напъваше МВР-министърът Михаил Миков. Вместо в Стара Загора Емилия Масларова какво правеше в Хасково? Таско Ерменков беше заложник в 24-и МИР в София и събра около 3 000 гласа по-малко от Коалиция за България. Пламен Орешарски в Бургас едва ли сплоти червените, както между впрочем и жертваният за мажоритарен представител Любомир Пантелеев. Пантелеев събра с 2 186 гласа по-малко от партията си.
Загубата на БСП на 5 юли наистина може да се определи по един начин – тежка. И самият лидер дори заяви, че не са необходими кой знае колко приказки и квалификации за случилото се. Наред с всичко останало загубата извади на показ истинското състояние на партията и може би е на път да развенчае някои митове за т.нар. демократичност на организацията. Това със сигурност ще стане ясно след заседанието на 47-ия конгрес през октомври, както и от вицовете, които новите управляващи ще завъртят постфактум. Митът за демократичния характер на обновената комунистическа партия започна да избледнява в аванс. Такива симптоми се забелязаха още при подредбата на листите за Европейски, а след това и за национален парламент. Подходът „тесен кръг“ не се отличаваше по нищо от авторитарната практика. Този път обаче не външнопартийни противници, а някои знакови фигури за БСП се дистанцираха от представлението, организирано от вътрешнопартийни лобита. Спорен е въпросът кои са тези знакови фигури, доколко тяхната знаковост е определяща за БСП и дали зад демократичното говорене не е завоалирана поредната схватка за кокала.
Битките са перманентно състояние на БСП. Независимо как ги оприличават част от участниците в тях – позиционни, партизански или просто свободни. Винаги обаче в тях са намесени „тежката артилерия“, „новите млади“ (незнайно защо, но винаги има такива) и „неизменните претенденти“ за власт и слава. Независимо, че в предишната битка всеки се е оттеглил с достойнство и е пробутал „своето протеже“ напред. Като че ли и тук се крие един от абсурдите в БСП в последните 20 години – традицията предишният лидер да избутва напред наследника си и след това да направлява като патрон дейността му, опитвайки се да задава и параметрите на промяната в партията. Несекваща промяна, непрестанно търсене на нови алтернативи – сякаш напук на считани за отживелици принципи като последователност и приемственост.
Биткаджийската характеристика на партията доби нови очертания след изборите на 5 юли. Заприлича на рицарско сражение, участниците в което не бяха организирани в единни лагери, но бяха учудващо консолидирани в говоренето си. И като че ли за първи път още един мит падна – този за монолитността на БСП. Годините на преход показаха, че социалистите може да не се обичат помежду си, да не си допадат, но никога не изнасят „кирливите си ризи“ пред обществото.
Този път изненадата бе пълна. Висши функционери, по-дребни апаратчици и местни лидери започнаха един през друг да правят дисекция на изборното поражение. И да размахват неизречени, необяснимо поради какви обстоятелства и причини, от тях самите предупреждения. Упреци в клиентелизъм, груби грешки в партийното строителство и коалиционната политика засипаха Сергей Станишев и поддръжниците му (очевидно по-малобройни от вечните нагаждачи и умело ориентиращи се в обстановката партийци). Практиката в БСП е друга – обикновено виновният е сваленият ръководител, а голяма част от ръководството се дистанцира от него. Този път нещата стоят другояче – партийното ръководство бе атакувано вкупом, а битката се разрази не на някое закрито заседание на Националния съвет или Изпълнителното бюро, а започна от страниците на вестниците и телевизионния екран. Мощно, по всички фронтове, от всички лагери, подтикнато от разнородни и разнопосочни интереси, обстоятелства и причини. По-различен от стандартното бе отговорът на Станишев и неговото обкръжение. Вместо да поемат отговорността мълчаливо, те очевидно няма да се оттеглят без думи и без битка. Показаха го преди изборите с подредбата на листите. А монолитността на парламентарната група на БСП в 41-ото НС е извън съмнение. Както няма и съмнение, че бивши министри като Румен Петков, Румен Овчаров и Асен Гагаузов например доброволно едва ли ще приемат ролите на провалени министри. Само заради това обстоятелство дори в близките месеци да се появи алтернатива на Сергей Станишев и неговия модел, то реформите, които неизбежно минават през признаване на провала, трудно ще минат. Другата възможност е шаблонният „разумен компромис“, който е трудно мислим при положение, че трябва да се обещае възможност за достъп до властта на всички лобита, а при настоящите обстоятелства това е невъзможно.
Обективността и задълбочаването на разнопосочните процеси в БСП показват, че поляризацията в партията ще продължи. Както между впрочем, независимо от заричанията, продължи поляризацията между ръководство и редови членове – поляризация, която превърна олигархията в недолюбвана, омразна за социалистите от малките градове и села. Те така и не можаха да преживеят катарзиса, който предизвикаха в тях шикозните тоалети, лъскавите джипове и парвенющината на БСП-аристокрацията.
Никак не звучи преувеличено, че в социалистическата партия назрява, макар и все още на тихи обороти,
вътрешнопартийна война.
И нейното разразяване ще блокира онази традиция, която столетницата спазва в последните години – настоящият председател да посочи наследника си (не е маловажен въпросът дали само и единствено така БСП разбира приемствеността като принцип в партийното строителство). Ако той е от обкръжението на Станишев, рискува в аванс да бъде разгромен, тъй като вътрешнопартийната опозиция този път като че ли е заложила на медийните изяви и по всичко личи, че няма намерение да мълчи. Немислимо, невъзможно е гръмкото признаване на грешки и персонализирането им с един човек – както се случи с Тодор Живков и Жан Виденов например. Ако някой от т.нар. монолитна група на БСП в парламента се поддаде на чувството за вина, рискува да наруши сложния баланс, който, на всички е ясно, се крепи на Станишев. А той не показва, че е склонен не само да се покае, а и да се превърне в мъченик на провала.
Олигархичният баланс, за който в БСП се говореше с неудовлетворение, с отвращение дори, с отказ да се признае за съществуването му, вече е нарушен. Не само заради преориентирането на червените спонсори към новите силни на деня, но и заради оставането извън властта и парламента на знакови фигури като Татяна Дончева, Добромир Гущеров, Младен Червеняков, Георги Близнашки, Весела Лечева. Те нито са в един лагер, нито имат еднакви интереси, но говоренето им е еднопосочно и на достатъчно висок тон, при това ориентирано към кухнята. (Може би тук е мястото за широк риторичен въпрос – защо всички, които хулят ръководството и лидера на партията, отправят упреци, свързани с обкръжението на Станишев и партийното строителство, но отказват да направят дисекция на политиката на БСП като управляваща партия, защо отказват да се разграничат от постигнатото, защо не анализират по какъв начин и как са били съучастници на всичко, което днес твърдят, че не одобряват, защо не кажат нещо повече за случаите на корупция в управлението, защо подминават обясненията за причините за недоверие от страна на Брюксел, защо не вдигнат завесите за непрозрачността на някои от обществените поръчки, къде остава обяснението за конфликта на интереси?)
БСП днес има сериозен проблем. Той се нарича Сергей Станишев. Очевидно е, че Станишев не е Жан Виденов и няма да замълчи за няколко десетилетия, надявайки расото на покаянието, независимо, че е избрал пътя към Храма (още една причина за твърдението, че аналогиите между 2009-а и 1997-а са прекалено примитивни). Докато социалистическата партия има сили да събере десетки хиляди на Бузлуджа, все още има шанс да надживее ретроградното в себе си.
Станишев засега отбранява храбро крепостта „Позитано“ 20. Изпреварвайки събитията, въпреки упреците за неподадена оставка в изборната нощ, той поиска вот на доверие. И го получи безпрекословно. С което си осигури времето до заседанието на конгреса през октомври. В очакване на официален претендент за поста му, какъвто засега няма и не се престрашава да се афишира. Въпреки че при първи удобен случай ще удари кандидатурата си на масата (както Станишев, така и неговите опоненти ще използват дните до заседанието на конгреса, за да мобилизират силите си и да ги насочат в правилна посока в тази връзка.) И нищо чудно тази кандидатура да е на човек от т.нар. обкръжение. Председателят на соцпартията разчита на баланса между поколенията и бизнес лобитата. Зад гърба му твърдо стоят членове на ИБ, които нямаше да заемат настоящите си позиции без неговата подкрепа и помощ. Зад него са т.нар. съветници. Както и новата младежка организация, в която трябва да се включат всички 17 000 членове на БСП до 35-годишна възраст. Членове на инициативния комитет вече подхвърлиха, че ще предложат през октомври да се приеме ново правило, което да изключи от управлението на БСП т.нар. „партийни аристократи“. Председателите на областни и общински организации, както и членовете на Националния съвет и Изпълнителното бюро няма да имат право да се кандидатират отново за постовете си, ако вече са ги заемали осем години. Така Станишев може да се раздели елегантно, фино и законно с абонираните за първите места Румен Петков, Румен Овчаров, Димитър Дъбов, Георги Пирински и др. Идеята, макар и в зародиш, предизвика нервни реакции от страна на бившия МВР-шеф. Пак той раздра медийното пространство с думите си, че БСП е загубила битката на полето на морала. Другият Румен – Овчаров, като че ли повече мълчи, въпреки че и неговите думи по адрес на Станишев могат да се разтълкуват красноречиво: „Не ти искам главата, но сам се сети какво трябва да направиш“.
В дните след изборите в БСП по-често започнаха да поглеждат часовниците си. Овчаровото „обратно броене“ по адрес на Станишев бе само първата стъпка. Опонентите на председателя на соцпартията обаче засега не включват двамата руменовци. Лицата на партийната опозиция са добре познатите Янаки Стоилов, Младен Червеняков, Добромир Гущеров, Татяна Дончева, Красимир Премянов и Весела Лечева. „Залата е пълна със спрели часовници“ – така каза по повод на една от сбирките на критиците на Станишев участник в дискусиите. Не е сигурно, че всички са схванали посланието.
Трудно е да се прогнозира дали опонентите на БСП-лидера имат шансове за успех.
При всички случаи процентите за това ще се увеличат, ако до заседанието на конгреса през октомври някой от бившите министри, подсигурили се с депутатски места, стане клиент на прокуратура или съда. Публичните фойерверки на ГЕРБ след съставянето на правителство начело с Бойко Борисов като че ли създават предпоставки за това. Но и лагерът антиСтанишев има проблем – липсата на алтернативна кандидатура за председател. Което прави по-реалистични прогнозите, че все пак Сергей Станишев ще остане начело на БСП. Проблемите за него ще започнат след това и ще бъдат свързани с опитите му да се раздели със силните фигури в партията. Колкото и това да е символично.
Процесите вътре в БСП нямат национално значение и навярно не вълнуват дори всички партийни членове. Защото част от драмите са свързани с битката за власт, с оцеляването на едни кръгове, с надмощието на други лобита. Най-важното е (независимо, че има достатъчно време) социалистите да не пропилеят месеците до следващите избори в персонални и подмолни битки. Това ще е фатално – за лявата идея, за нейните привърженици, за партията, в някаква степен – и за държавата.
През 2009-а, за разлика от 1997-а, когато БСП бе добре позиционирана в местната власт, социалистите са по-слабо представени в общинските съвети. На предстоящите през 2011 г. местни избори обаче партията не може да се опре на резултатите от тазгодишните парламентарни избори. Те ще й тежат. И с все по-голяма острота и сила ще стои дамоклевият меч-прогноза на Татяна Дончева, че ако продължава по познатия начин, на следващите парламентарни избори БСП ще се бори да прескочи бариерата. Драматични прогнози за бляскаво бъдеще или окончателен срив на БСП са твърде недалновидни на този етап. Те по-скоро целят въздействие върху емоционалната струна и рядко се основават на конкретни задълбочени анализи. Гордо развяваната червена карта на Клара Маринова днес, а и след две години, е химера, за която никой не си мечтае. Химера обаче е и моделът, който използва преди 10 години Георги Първанов като председател на БСП – „независим кандидат, подкрепен от…“ Не за друго, а защото през м.г. соцпартията загуби не само важни големи градове като Бургас и Стара Загора например, но и редица по-малки общини, а не малко „независими“ кметове от БСП се кандидатираха наистина като независими и на изборите играха срещу издигнатите от социалистите кандидати.
Страшно, но все по-близо до истината, звучат думи като тези, че БСП най-напред изгуби лицето си, а след това и изборите на 5 юли. Всъщност, социалистите загубиха тези парламентарни избори много по-рано, не през юли т.г. Следваната от БСП-ръководството в лицето на Сергей Станишев политика, целяща балансиране и запазване на т.нар. олигархична схема, завещана от Георги Първанов, на практика лиши левицата от лице, от идеология. По-скоро така следва да бъдат тълкувани и обвиненията в „дясност“ от някои среди в БСП – като загуба на партийна идентичност, която бе заменена от обслужване на едри корпоративни интереси. Затова обещанията за откровеност на заседанието на 47-ия конгрес на БСП най-вероятно няма да подминат и настоящия президент. Отсега се долавят упреци с негов адрес, а част от вътрешнопартийната опозиция открито го атакува. С тоналността им нищо чудно да се синхронизират и т.нар. съветници на Станишев, които като че ли прозират резултатите от „мъдрите“ съвети.
След драматичното говорене в първите дни след изборите, в последно време вместо да навлезе в същината на проблемите, БСП отново като че ли се плъзга по повърхността им. Какво значение има дали пътят към Храма и символичното пътуване към върха изискват покаяние? Прекалено много станаха опитите за тълкуване на казаното от един или друг. Дали трябвало да има презареждане, по-полезен ли е за бъдещето на БСП рестартът, или всъщност планираната ликвидация на партията от някои кръгове набира скорост?
Май няма нищо по-полезно от това някой да разкаже на БСП-ръководството притчата за Майстора и пеперудата. Няма по-полезен съвет от този, който Учителят отправя най-добронамерено към своя Ученик, който самонадеяно се надява да постави на място мъдрия си наставник. „Всичко е в твоите ръце“, изрича Майсторът и му поднася най-важния урок за живота. Дано в БСП има кой да го разбере. Както и да осъзнае, че не само презареждането и подмладяването, а приемствеността и опитът на поколенията са ценните качества, заради които социалистическата партия е оцеляла.
Така и неприключилият, но явно забоксувал в последните години на прехода, реформаторски процес в БСП за пореден път е на кантар. Желаната, дълго планирана и още по-продължително осъществявана промяна на българската левица задължително преминава през политически катарзис. Толкова ли е страшно, ако се стигне до символичен разпад на БСП и учредяването на нова, европейска левица? Нова левица, за която обаче въпросите за миналото, ориентацията, поведението на БСП по време на прехода и участието в управлението на държавата няма да бъдат неудобни. БСП трябва да намери най-сетне начин да дава отговор на неудобните въпроси, а не да ги заобикаля. Да не рови миналото, а да гледа в бъдещето, където със сигурност ще намери това, което търси. Ще го намерят и онези млади социалисти, които не е сигурно дали днес знаят къде са, какво искат да правят в момента, кой може да се възползва от вярата и надеждите им, кой може да употреби енергията им. И не на последно място – да свери часовника си, вместо да се захваща с непосилни и несвойствени задачи…
БСП наистина има сериозен проблем. Не защото загуби изборите на 5 юли. Не защото това са поредните избори, които губи. Не защото Сергей Станишев не желае да мълчи, или защото се усмихва непривично за социалист и разказва вицове от конгресната трибуна. Не защото пак е на кръстопът, както винаги е била през последните 120 години. Не защото средната възраст на членовете й е по-голяма, отколкото се иска на младите й амбициозни водачи. Не защото така и не успя да направи младежка организация, която да я презарежда. Не защото ще загуби кметските избори в София тази есен. А не е изключено и местните след две години. Не защото Татяна Дончева може и да се окаже права за прескачането на бариерата за следващото Народно събрание. Не защото има най-слабата парламентарна група от години. Не защото олигарсите отвърнаха на удара и сложиха на мястото им идеалистите. Не защото разделението вътре в партията е по-дълбоко и по-сериозно отколкото позволяват демократичният плурализъм и социалната справедливост. Не защото има всички изгледи и следващата промяна да е толкова козметична колкото и досегашните. Не защото продължава по инерция да се държи на повърхността на политическия живот и само благодарение на опита и мъдростта на поколенията да не потъва.
БСП има сериозен проблем заради всичко това. И най-вече заради нежеланието да погледне навътре в себе си и да потърси там причини за провала, думи за покаяние и прошка, както и сила за следваща крачка. Без излишна помпозност и натруфеност, простичко, както подхожда на истинска лява партия, а не на аристократични сноби. Няма да е лесно. Не е лесно. Но и никой не е казвал и обещавал, че ще бъде…
