Цветан Тодоров е роден в България през 1939 г., но от 1963 г. живее във Франция. Историк и философ, директор в СНРС (Национален център за научни изследвания). Автор на дванайсетина труда върху (литературата, историята) политиката и морала. Сред книгите му са: “Възхвала на индивида, есе върху фламандската ренесансова живопис” (Изд. Адам Биро, 2000), “Памет за злото, изкушение на доброто” (Лафон, 2000), “Задължения и прелести, животът на Пастьор” – беседи с Катрин Портвен (Съй, 2002) и “Раждането на индивида в изкуството” (написана съвместно с Бернар Фокрул и Робер Льогро), (Грасе, 2005). В броя си от 26 януари 2006 г. белгийският вестник “Льо соар” предлага в традиционната си рубрика “Вечерният посетител” (гост) проведената в редакцията беседа с Цветан Тодоров.
Французин или българин? Европеец! В духа на века на Просвещението. Историкът твърди, че нашите дейности не могат да бъдат ръководени само от национална и етническа мотивация.
От момента, в който обясняваме на Цветан Тодоров какво очакваме от него – да коментира актуалните събития – ни учудва качеството на неговата чуваемост. Както и способността му да “интелектуализира”, уместността и спокойната му реч за предмети, които той преоткрива. При това изложено на един ясен език, леко украсен от български акцент…
На въпроса за смисъла на днешната политика нашият гост убедително твърди, че политиката трябва да спазва присъствие и смисъл. “Днес народната суверенност е лишена от нейния смисъл, защото й се изплъзва икономиката, смята той. Правителствата вече не разполагат със средства, с които да ориентират живота на обществото. Фактът, че “суверенният народ” – простете, че употребявам такъв “тържествен” термин – вече не може да упражнява влияние върху съдбата на страната, показва, че нещо не е наред. В това отношение, смятам, че е необходимо да бъдат засилени намесите на европейско ниво. Именно тук има смисъл да се вземат икономически решения. Днес обаче се стига само до по-засилена намеса на политическата власт. Дори това вече не може да се прави нито на локално, нито на национално равнище”.
Относно екологичните проблеми: “Вчера слушах по радиото представения в Давос доклад върху екологията. Сякаш чувах заключенията, приети в Порто Алегре, се пошегува Цветан Тодоров. Възприели са същия език. Ето ви пример за това, че е безсмислено тези въпроси да бъдат решавани на национално ниво. Във Франция е знаменит примерът с облаците от Чернобил, които спрели на френската граница… Не искали да прекосят Рейн!”
И когато споменаваме многоезичните списъци предвид бъдещите избори в Белгия, нашият гост незабавно се включва: “Защитавам идеята, че нашите дейности не могат да бъдат ръководени само от национална или етническа мотивация. Тук става дума за нещо вродено, което не изисква какъвто и да било избор от наша страна. И цялата велика идея на Просвещението и на нашите демократически общества е именно изборът да идва от само себе си. Волята, изборът по разум трябва да надделеят над духа на родното място и гениите…Това тревожи някои особено във връзка с изграждането на Европа. Трябва, обаче, да бъдем реалисти. Всички говорим на лош кухненски английски, когато си резервираме стаи в хотел в чужбина. Но при това ние не пренебрегваме националния си език. Както не спираме да поддържаме нашия футболен отбор. Европа съвсем не означава изчезване на всичко това.”
В международен план Цветан Тодоров не се учудва от репресивната политика на Путин спрямо неправителствените организации (“Русия не притежава демократична традиция”). Поведение, което той осъжда, макар и да признава правото на руския върховен глава да упреква неправителствените организации в това, че те често пъти играят политическа роля и като такива са субсидирани от чужди сили (например ЦРУ). “Пропаганда срещу пропаганда – смята той, е за предпочитане пред взаимно бомбардиране…”
На въпроса “Трябва ли Европейският парламент да установява размера на комунистическите престъпления?”, той отговаря: “Като българин считам, че престъпните действия на някои режими трябва да бъдат поне признати, но като французин смятам, че Френската комунистическа партия не е престъпна партия. Общо взето, според мен, и това бе силно подчертано от белгийските историци в изданието ви от сряда, не е работа на Парламента да установява размера на геноцида. Когато гласуваме за някого, не означава, че го правим експерт по история. Членовете на Парламента обаче трябва да осигуряват свободата на словото, свободата на критиката и ново връщане към някои въпроси против всяка сакрализация на заобикалящите ни неща.”
Бъдещето
“Най-рентабилната инвестиция е образованието. Човечеството не е дотам лудо, че да се самоунищожава, смята Цветан Тодоров. И винаги се връщаме отново към случая с “лъжливия магьосник”. През миналия век бяха пуснати в ход сили, последствията от които се отразяват върху следващото поколение. Вече не се говори за дима, който излиза от комина и донякъде досажда на околните. Не се говори за ядрените отпадъци, които ще окажат влияние върху живота на нашите внуци.”
Според него чувството за отговорност възниква у нас, когато се замисляме над това, което оставаме на нашите деца. “Говоря за нашите деца, а не за нашите внуци, защото това вече е малко по-абстрактно, уточнява той. Можем да не се безпокоим за своите родители, но всички се безпокоим за децата си. Мисълта за това, че децата ще загинат заради нас – ето голямата мотивация, която трябва да засилим у хората.”
Цветан Тодоров смята, че днес образованието е най-рентабилната инвестиция. “Да произвеждаш хора по-квалифицирани откъдето и да било другаде, това е едно неразрушимо богатство. Завещаният на децата апартамент може да се разтури, да изгуби стойност. Докато образованието не търпи девалвация.”
Коментирайки “карт бланша”, който отрежда мястото на детето в обществото, нашият гост счита, че възрастните твърде често възприемат децата като “смалени” възрастни. “Децата не са възрастни. Това е абсолютна безвкусица, която трябва непрестанно да се повтаря. Не е възможно да се иска от тях да бъдат свидетели, както възрастните, или да правят разлика между порнография, консумирана от децата или от възрастните. Понятията за защита, привързаност, обич са съвсем различни неща за детето и за възрастния. Но днес, уви, се отказахме от пирамидата на възрастните. Старите хора искат да практикуват джогинг и тенис и се смята, че децата, и те трябва да гласуват. Дълбоко навлязохме в егалитарния модел и не мислим достатъчно за това, че съществуват няколко възрастови периода в живота.”
Тодоров пламенно защитава силното училище, в което детето идва да научи това, което преподавателите имат да му предадат. “Съществувала е цяла педагогика, според която децата знаели толкова, колкото и преподавателят. Как ли не! Преподавателят знае много повече от ученика и чрез своето преподаване му открива свободата.”
Сигурността
След коментара върху актуалните събития, Цветан Тодоров пожела да се върне към произнесената реч от Жак Ширак на 19 януари при френската оперативна ядрена база близо до Брест. “Безпокои ме еволюцията на военната доктрина на френската държава”, признава нашият гост. И той подбира някои акценти от речта на Ширак. “Първо, отбелязва той, президентът Ширак обяви, че френският ядрен арсенал служел да защитава жизнените интереси на Франция и на нейните съюзници. Намирам това за неудачно. Вместо да говори за “съюзници” и да привилегирова връзките между нациите, би било по-добре да се говори за “членовете на Европейския съюз”. Единствено европейската отбрана има смисъл; терористите, които са днес най-главната опасност, могат да нанесат своя удар навсякъде: от Париж до Истанбул и от Лондон до Мадрид…”
Но за Цветан Тодоров по-тревожна е идеята на Ширак за “насочена употреба” на ядреното оръжие. “Занапред техническата еволюция позволява да се замислят бомби, които да предизвикат не катаклизъм, а относително ограничени щети. Да се предвижда подобно използване, означава, обаче, да се банализира считаният от 1945 г. насам арсенал изключително за възпиращ. При тези условия, защо да се учудваме, че всички страни искат да ги произвеждат?”
Но това не е всичко. Тодоров подчертава също, че френският президент смята, че неговата страна би могла занапред да използва ядрената си сила не само ако е нападната, но също и в случай, ако враждебна държава предвиждала нападение. “Именно този аргумент бе използван за начало на войната в Ирак! – отбелязва той. А какво да се каже за изречените от Ширак думи относно употребата на ядрения арсенал с оглед да бъдат запазени енергетичните интереси на Франция?…Това означава връщане към т.нар. политика на канонерката от ХIХ век, когато Франция защитаваше своите интереси в Мароко или в Индокитай. Настъпва, следователно, цялостно разминаване с идеята за “спокойна сила” в лицето на Европа!”
Общо взето, Цветан Тодоров счита, че Европа би трябвало да си осигури автономия в областта на своята отбрана. “В сегашния контекст става дума главно да бъде уточнена европейската координационна система. А не означава ли това, че англичаните би трябвало да приемат да играят ролята на господари при нас, отколкото на лакеи в Съединените щати…”
Последното му есе
ВИЛДЕ, РИЛКЕ, ЦВЕТАЕВА: МЪЧЕНИЦИ И “ПРЕДУПРЕДИТЕЛИ”
Три творби и се оказа изяснена цяла една епоха от литературния опит. Често пъти методът на Тодоров се състои в подхващане на няколко изкусно подбрани примера, за да извлече от тяхното противопоставяне разсъждение, което да доведе и до тяхното обобщение. В “Авантюристите на абсолютното” той обединява три авторски маршрута, които поотделно се отличават от начина, по който са възприемали изживяното и сътвореното. Вилде искал да превърне живота в творба на изкуството, Рилке възнамерявал да премахне живота в полза на изкуството, докато Марина Цветаева е искала да изпита и двете в една и съща степен на интензивност. И тримата скъпо са платили възприетите от тях, при това твърде контрастни опции.
Би било неуместно да злоупотребяваме с думата “провал”, щом като текстовете са на лица, склонни да окажат помощ “на всеки, за да обмисли и ръководи по-добре своето съществуване”. Макар че срещнатите от тях препятствия, изпитаните от тях страдания заслужават да бъдат разказани и анализирани. Тодоров се наема да го направи със строгостта си на учен и чувствителността си на писател, като следва тяхното придвижване със същата интуиция на визионер, подобно на Стефан Цвайг, който обединявал в трио подбраните от него компактни биографии.
И от тези последователни студии Тодоров се осмелява да стигне до заключението – по израза на Монтен – че “нашият велик и славен шедьовър е да живеем апропо”. Нито един от неговите три действащи лица не го е направил, което ги доведе до отчаяние, до депресия и до самоубийство. Те всички по свой начин са кълнове на романтизма, принудени да живеят във време, когато демокрацията е била жестоко потискана.
А какво е положението днес? Абсолютно не е на мода поне в Европа, чийто политически режим “вече не предоставя на своите съграждани общи рецепти за вътрешна употреба; отговорността за това се оставя на всеки един поотделно”. Обаче творбите на тези, които страдалчески са водели собственото си разследване, “ни сочат от кои клопки следва да се предпазим”. Ценност, която не трябва да се пренебрегва.
Жак дьо Декер
Превод Вера Маринова
