Есеистка, поетеса, журналистка. Завършила е българска филология и история в СУ “Св. Климент Охридски”. Работила е в различни централни издания. Издала е 4 художествени книги, между които стихосбирката “Странни знаци” (изд. к. “Перун”, 1994 г.) и есеистично-документалната “Поздравете всички от мен” (книга за Ламар), спечелила конкурса “Сто книги” на Министерството на културата (1996 г.) и наградата на СБП за най-добра книга за 1997 г. (изд. “Анубис”, 1997 г.) Авторка на стотици есета, пътеписи, статии. Член на СБП и СБЖ.
ПТИЦА В ПРОСТРАНСТВОТО.НАТРУФЕН РОДЕН. ТРИИЗМЕРНОСТ И ИЛЮЗИЯ. ОБЕМ, КОЙТО ПРОДЪЛЖАВА. ИЗКУСТВОТО НА ФУНКЦИОНАЛНИЯ СВЯТ. РУМЪНСКА КОЛИБА И ДВА ХЛЯБА ПОД ЕДНА МИШНИЦА. НЕВЕЩЕСТВЕНИЯТ СИМВОЛ НА РИБЕНАТА ЧОРБА И НАЧАЛОТО НА СВЕТА…
Мисля, че едно от условията за оценяване на истинските стойности на събития, личности, постижения, и то между най-важните, е потребността от тях. И няма да повторя Адамовата истина за главната потребност от слънцето, въздуха и хляба, защото това е изконност, с която се раждаме, за да ги получим, да сме живи и съществуващи. Но азбучна истина е също и това, че човек не бива да идва на този свят само заради хляба, който ще го засити, подобно на машината робот, с необходимата “храна”. Човекът има още по-голяма нужда, и то пред лицето на насъщния, от всичко, което непрекъснато го очовечава…
С тези мисли „тръгвам” към Константин Бранкузи. През годините следях почти всичко, написано за него у нас, както и това, което чрез преводи достигаше до България. Разбира се, то беше доста оскъдно, още повече че самият Бранкузи не е оставил никакви спомени или записки. И така, в диалог с творбите му, в размисъл над прочетеното за него и неговото време, у мене заживя един Бранкузи, може би, твърде различен от действителния Константин Бранкузи, но все пак „мой”. Затова и формата на разказа е от първо лице…
Казват, че личността и делото ми са толкова големи и значими за развитието на културата през този век*, та каквото и да се говори и пише, едва ли е достатъчно да каже всичко. Влиянието ми върху интелекта на века има смисъла на поемане на нов път към стойностите, ново развитие на духа, обогатяващо е малко да се каже, разкрепостяващо и променящо в смисъл нагоре и напред. Това се опитах да символизирам с устрема на “Птица в пространството”. А тази творба е не само абстракция и стилизация на обективния свят, тя е духът на новото, различен от досегашните, муза, която докосва най-талантливите от Парижкото време на новото изкуство. Без тази муза нещата кой знае в каква неконтролируема посока биха отишли. Защото, както и Матис, с когото в известен смисъл напомняме един за друг, аз трябваше да изхвърля собственоръчно баласта на пет века в пространството на скулптурата, натрупан и заграждащ този път към бъдещето на изкуството. А това бъдеще започва в началото на века (двадесетте и тридесетте години). Тогава скулптурата поема по пътя на авангардизма. И всички твърдят, че двама “пришълци” в Париж, единият румънец, сиреч аз, са били тези, които са прокарвали пътя на модерната скулптура.
Интернационалният характер на сбора от личности в Парижката школа е някакво чудо, което, разбира се, си има свое обяснение, но думата ми е за нещо друго, защото подобни случаи и друг път е имало, общности и групи, но такъв тотален стремеж, такъв пример и риск, който се увенчава с успех…В скулптурата чудото като че ли тръгва от “птицата”. Дойде едно взаимооплождане между една цяла галерия от самостойни творци, та нещата в резултата изпълват вече новото пространство на духа и имената на Аполинер, Сати, Езра Паунд, Блез Сандрар, Супо, Пикабия и Жорж Антей са като “части” от голямото и живителното слънце на новото изкуство, на новото мислене и практика.
Впрочем за какво става дума. Кубизмът изгражда скелета на материалния свят, но достигането на пластика, която изобразява тела, без да са тела, не е съществувало преди мене. А това е постижимо само ако вече си стигнал до състояние, което ти дава възможност да изпълниш, да реализираш своето откритие, своя замисъл. И е явно, че това е всичко, да можеш да реализираш откритието си. Даже един Роден се стъписва пред моята “Птица” и смята, че не бива едно развитие да става така бързо. Някакъв шемет навярно го е завладял, гледайки тази работа. Защото първите ми скулптури са доста повлияни от Роден. И като стана дума за “Птица”, в скоби да кажа и за една история, която се върти навред по света като анекдот. Дори и Амброаз Волар, прочутият търговец на картини, в своите “Спомени” разказва за това. Всъщност става дума за делото, което с адвоката Куин спечелихме срещу американските митничари. Те, разбира се, упорито настояваха, когато отивах в Америка, че “статуетката Птица” си била просто “парче метал” и ме обвиниха, че нарочно съм твърдял, че е произведение на изкуството, за да съм избегнал митото. (А при необработени метали то се плаща, не както е при произведенията на изкуството). А извън Волар пък тръгнаха едни слухове, че “Птица” била някакво шпионско съоръжение…
Новото при мен, смятам, че е един безкрай от алюзии за видимия свят, без да е самият свят. И ако обемът при живописта, която е изведена от материята, създава усещане за триизмерност, все пак е двуизмерна, то при моята скулптура триизмерността практически се възприема, можеш да обикаляш около произведението и да я усещаш. С новата триизмерност при скулптурата идва една нова духовност, срещнала се с предмета, с нови средства, с нов подход и сътворяване на нова мисъл.
За илюстрация на моите мисли ще се спра на “Целувка”. Работата е освободена от кон-кретните атрибути на главата и лицето, на-пример, нос, очи, а всъщ-ност има и нос, и очи, които продължават в про-странството със свой обем. Някакво разместване на пласти-ката се получава, което идва от неразместваща се материя на практика и плоскостта в прост-ранството е само алюзия. Мраморният блок пред скулптора е елемент, от който се излиза, за да се стигне до обем, който е другият обем на основния елемент, илюзорния.
Но нещата не стигат дотук така лесно. Има и нещо, което само директно може да се нарече медитация, а съдържа много по-дълбоките неща, които оживяват материята. И това е магията, която излиза от съществото на автора и се предава на материята чрез усещанията, докосванията, съзерцанието в различни състояния. И довършването на една творба винаги е ставало в дълбоко самоизгнание и съприкосновение, галене на творбата, полиране с ръце, докато се стигне до неръкотворност като резултат. И от безжизненост се получава движение, благодарение на медитиранията на духа, който довежда до нов живот на материята, без да се наруши естественият й живот.
Размишлявайки над подобно откритие, човек мисли за едно изкуство като за нови скрижали, нови откровения, които със своята категоричност създават опасност от окови. Все пак и Модиляни, и Ханс Арп избегнаха “оковите”.
(В скоби две думи да кажа за италианеца Модиляни. Като пристигнах в Париж и се настаних в ателието си на ул. “Ронсен”, той ми беше съсед, живееше съвсем наблизо. А после даже го поканих и той дойде да работи при мене. Ентусиазиран от моите работи, намираше, че съм бил модернист, който открива новия път в скулптурата. И в обичайното си приповдигнато настроение той непрекъснато разправял пред хора от нашата кохорта най-неправдоподобни истории за мене. А с тях разпалвал въображението им и желанието им да се запознаят с мен растяло. Та, Моди стана причината да се срещнем и с Осип Цадкин, другия “пришълец” в Париж, за когото стана дума в началото на разказа ми…).
Не бива да се изпуска и една твърде оригинална част от размишления, които се налагат при съприкосновение с моите скулптури, пиедесталите. Те са задължителна част от скулптурите. Друг е въпросът, че взети отделно, представляват сами по себе си художествени произведения. Но каква е тяхната задача? Разбира се, не да живеят самостоятелен живот, а животът на цялото. Тълкуването на въпроса за пиедесталите е различно и все пак то в основата си идва да подчертае мисълта, че са част от цялото. Излизайки от “самостойността” на този проблем, някои успяват да създадат цяла теория и практика на един приложен свят, който също е достоен за възхита. Някои от пиедесталите ми стават за “маса”, пиедестална маса, която е едновременно и функционален предмет, и съществен сюжет. Работих доста през своя живот, за да превърна архитектурата на заобикалящите ни вещи в произведения на изкуството. Един стол, една чаша за чай, една камина, една рамка на вратата и т. н. безспорно при мен стават на скулптура, която е функционална, но… с едно друго въздействие, на изкуството.
Едва ли човек може да спре размишленията си лесно. Те са толкова напиращи и възбуждащи, когато човек е пред самите творби, и в един момент, започваш да “търсиш” духа на автора им, да се мъчиш да оживиш самия автор сред неговия свят, в неговата работилница. Така възстановена, тази работилница е нещо средно между селска румънска колиба и островърха къща от излъскана слонова кост, а по средата мълчалив и затворен съм самият аз, порядъчно брадясал и с тъмни очи, вглъбени в нещо, но не и в гостите си. Лично аз се опитвам да вляза в съприкосновение със себе си, но това май е напразно, успявам само мъничко да доловя нещо от това, което минава през душата ми. Тук сред своя свят, в своята работилница от излъскана слонова кост, сред четвъртитите пясъчни часовници от дърво, маси на мълчанието, колони безкрай, птици в безкрайността, камина, врати, столове и прочее животински и растителен свят, превърнат в архитектура-изкуство и абстрактни решения, които с пластиката си запращат в щастливите алюзии. Не ще и дума, че самият аз в този момент се чувствам безсилен да уловя всичко, което може да се улови тук, а само се досещам и тръгвам към поредния си размисъл.
Гледам ръцете си. Ръце на румънски селянин, който някога е завръщал с тояга овце и всякакъв карпатски добитък, дялал е като овчарите своите дървени изображения, яздил е коне, събирал е сено, гледал е селянките как месят жилавия хляб, как вървят подир ралото на мъжете и т.н. И да тръгнеш с два хляба под мишницата пеша за Париж не е само вярна измишльотина, това вече е една метафора, както и метафората за двете дини под една мишница. Впрочем, аз успях да опровергая тази басня, защото пренесох двата хляба до Париж и ги показах на всички, за да опитат и те от тях. От старото и новото в скулптурата омесих един хляб, който се услади на всички, които го вкусиха. Оттук започва и цялата стилност на живота ми.
Веднъж при мене дойде някакъв журналист.
Той: – Вярно ли е, че Пикасо не е твърде възлюбен от Вас?
Аз: – Вярно е. Когато в началото гледаше моите работи, той твърде снизходително ме попита къде е драмата… Мисля, че я видя, възползва се от нея и продължи да се прави, че не я вижда. Испанска работа.
Той: – С нещо ми напомняте на дърводелец.
Аз: – Разбира се, радвам се, че го открихте, защото аз наистина съм бил в младостта си такъв, а и сега се смятам за дърводелец. Даже и когато в Крайова следвах училището за художествени занаяти, а и после в Букурещката академия за изящни изкуства.
Той: – Какво е за вас академичното?
Аз: – Смешна театралност, без която в началото на пътя е невъзможно да се тръгне. Докато… стане смешен в собствените си очи. Нужно е изкуство, при което светът живее естествено по своите закони, без да е самият свят. Трябва да се търсят нещата зад естеството и вътре в него. Това са невидими неща, които стават видими само за въображението.
Той: – Вярно ли е, че като млад сте участвали в маскен бал и сте се дегизирали като момиче?
Аз: – Да. Това беше един от началните ми опити да потърся чрез деформацията нещо друго на мястото на реалното, изкуството е мисъл, а мисълта идва от деформацията, която дава въображението. Божи работи. Не ме питайте как точно става.
Той: – Какво е медитацията при скулптурата?
Аз: – Е, не знам дали е медитация това, за което ме питате, но все пак нещо от този род. Обич, конкретна, действаща, деформираща и вдъхваща божи дух на материята. Божи работи (повторих малко ядосан).
Той: – Затова ли много често не могат да ви открият приятелите тук? Навярно дълго трябва да се медитира над едно произведение, преди да стане такова.
Аз: – Аз просто не им отварям. Или по-точно, не ги чувам, когато някои ме безпокоят. Моята скулптура иска моята самотност, от нея се ражда и оживява тя.
(Тук си спомних нещо. След едно дълго неизлизане от работилницата попитали един от моите работници, какво прави майсторът, че не се показва, а той отговорил: „Ами, аз непрекъснато точа една брадва, а той проверява колко е наточена.” След една седмица пак го попитали, какво прави майсторът, а моят работник отговорил, че същото. Всъщност, че не знае какво, а и че самият майстор сигурно не знае. Разказах случая на журналиста, а той ме попита:
– Значи пътят до края е много дълъг?
Аз (свъсвайки вежди): – Не знам колко е дълъг или къс, но съм убеден, че „трудно се стига до състоянието, необходимо за свършване на една работа”.
Той: – Ще помисли човек, че вие все затворен седите и все сте в състояние да свършите замислената работа. Не спите ли, не живеете ли като другите? Та това е невъзможно.
Аз (сега се разсмивам сдържано): – Ами, не е така, не съм непрекъснато тук. Като откриха локала “Волът на покрива” с моя приятел поета Радиге и Кокто отидохме да опитаме рибената чорба, която сервираха, но се оказа, че е доста блудкава, та се напихме до козирката и прескочихме до Лионската гара. Но и там същото – не беше хубава, и хванахме влака за Марсилия, за да се постараят съдържателите, представих Радиге като източен принц, уви, пак калпава чорба от риба ни сервираха и същата вечер се качихме на кораба за Корсика, ама ни свалиха на едно близко пристанище, защото направих едно веселие с портокал – поведох игра на баскетбол с един портокал в ръцете. Кокто едва ме укроти, слязохме, не ни оставиха да отидем за рибена чорба в Корсика. Само си я представях. Изобщо вещественият образ става невеществен символ на веществения. Всичко значи е дематериализация. Затова реших сам да си варя рибена чорба. А и ракията сам започнах да си я правя у дома…
Това съм аз, Константин Бранкузи. Този, който вижда бъдещето на изкуството във връщането на първичните форми пред очите на човека, пред душевното му око. Освобождаване от деветнадесетия век.
