ПТИЦА В ПРОСТРАНСТВОТО…или разказ за Бранкузи (130 години от рождението на Константин Бранкузи (1876 -1957)

0
221

Есеистка, поетеса, журналистка. Завършила е българска филология и история в СУ “Св. Климент Охридски”. Работила е в различни централни издания. Издала е 4 художествени книги, между които стихосбирката “Странни знаци” (изд. к. “Перун”, 1994 г.) и есеистично-документалната “Поздравете всички от мен” (книга за Ламар), спечелила конкурса “Сто книги” на Министерството на културата (1996 г.) и наградата на СБП за най-добра книга за 1997 г. (изд. “Анубис”, 1997 г.) Авторка на стотици есета, пътеписи, статии. Член на СБП и СБЖ.
ПТИЦА В ПРОСТРАНСТВОТО.НАТРУФЕН РОДЕН. ТРИИЗМЕРНОСТ И ИЛЮЗИЯ. ОБЕМ, КОЙТО ПРОДЪЛЖАВА. ИЗКУСТВОТО НА ФУНКЦИОНАЛНИЯ СВЯТ. РУМЪНСКА КОЛИБА И ДВА ХЛЯБА ПОД ЕДНА МИШНИЦА. НЕВЕЩЕСТВЕНИЯТ СИМВОЛ НА РИБЕНАТА ЧОРБА И НАЧАЛОТО НА СВЕТА…

Мисля, че едно от условията за оценяване на истинските стойности на събития, личности, постижения, и то между най-важните, е потребността от тях. И няма да повторя Адамовата истина за главната потребност от слънцето, въздуха и хляба, защото това е изконност, с която се раждаме, за да ги получим, да сме живи и съществуващи. Но азбучна истина е също и това, че човек не бива да идва на този свят само заради хляба, който ще го засити, подобно на машината робот, с необходимата “храна”. Човекът има още по-голяма нужда, и то пред лицето на насъщния, от всичко, което непрекъснато го очовечава…

С тези мисли „тръгвам” към Константин Бранкузи. През годините следях почти всичко, написано за него у нас, както и това, което чрез преводи достигаше до България. Разбира се, то беше доста оскъдно, още повече че самият Бранкузи не е оставил никакви спомени или записки. И така, в диалог с творбите му, в размисъл над прочетеното за него и неговото време, у мене заживя един Бранкузи, може би, твърде различен от действителния Константин Бранкузи, но все пак „мой”. Затова и формата на разказа е от първо лице…

Казват, че личността и делото ми са толкова големи и значими за развитието на културата през този век*, та каквото и да се говори и пише, едва ли е достатъчно да каже всичко. Влиянието ми върху интелекта на века има смисъла на поемане на нов път към стойностите, ново развитие на духа, обогатяващо е малко да се каже, разкрепостяващо и променящо в смисъл нагоре и напред. Това се опитах да символизирам с устрема на “Птица в пространството”. А тази творба е не само абстракция и стилизация на обективния свят, тя е духът на новото, различен от досегашните, муза, която докосва най-талантливите от Парижкото време на новото изкуство. Без тази муза нещата кой знае в каква неконтролируема посока биха отишли. Защото, както и Матис, с когото в известен смисъл напомняме един за друг, аз трябваше да изхвърля собственоръчно баласта на пет века в пространството на скулптурата, натрупан и заграждащ този път към бъдещето на изкуството. А това бъдеще започва в началото на века (двадесетте и тридесетте години). Тогава скулптурата поема по пътя на авангардизма. И всички твърдят, че двама “пришълци” в Париж, единият румънец, сиреч аз, са били тези, които са прокарвали пътя на модерната скулптура.

Интернационалният характер на сбора от личности в Парижката школа е някакво чудо, което, разбира се, си има свое обяснение, но думата ми е за нещо друго, защото подобни случаи и друг път е имало, общности и групи, но такъв тотален стремеж, такъв пример и риск, който се увенчава с успех…В скулптурата чудото като че ли тръгва от “птицата”. Дойде едно взаимооплождане между една цяла галерия от самостойни творци, та нещата в резултата изпълват вече новото пространство на духа и имената на Аполинер, Сати, Езра Паунд, Блез Сандрар, Супо, Пикабия и Жорж Антей са като “части” от голямото и живителното слънце на новото изкуство, на новото мислене и практика.

Впрочем за какво става дума. Кубизмът изгражда скелета на материалния свят, но достигането на пластика, която изобразява тела, без да са тела, не е съществувало преди мене. А това е постижимо само ако вече си стигнал до състояние, което ти дава възможност да изпълниш, да реализираш своето откритие, своя замисъл. И е явно, че това е всичко, да можеш да реализираш откритието си. Даже един Роден се стъписва пред моята “Птица” и смята, че не бива едно развитие да става така бързо. Някакъв шемет навярно го е завладял, гледайки тази работа. Защото първите ми скулптури са доста повлияни от Роден. И като стана дума за “Птица”, в скоби да кажа и за една история, която се върти навред по света като анекдот. Дори и Амброаз Волар, прочутият търговец на картини, в своите “Спомени” разказва за това. Всъщност става дума за делото, което с адвоката Куин спечелихме срещу американските митничари. Те, разбира се, упорито настояваха, когато отивах в Америка, че “статуетката Птица” си била просто “парче метал” и ме обвиниха, че нарочно съм твърдял, че е произведение на изкуството, за да съм избегнал митото. (А при необработени метали то се плаща, не както е при произведенията на изкуството). А извън Волар пък тръгнаха едни слухове, че “Птица” била някакво шпионско съоръжение…

Новото при мен, смятам, че е един безкрай от алюзии за видимия свят, без да е самият свят. И ако обемът при живописта, която е изведена от материята, създава усещане за триизмерност, все пак е двуизмерна, то при моята скулптура триизмерността практически се възприема, можеш да обикаляш около произведението и да я усещаш. С новата триизмерност при скулптурата идва една нова духовност, срещнала се с предмета, с нови средства, с нов подход и сътворяване на нова мисъл.

За илюстрация на моите мисли ще се спра на “Целувка”. Работата е освободена от кон-кретните атрибути на главата и лицето, на-пример, нос, очи, а всъщ-ност има и нос, и очи, които продължават в про-странството със свой обем. Някакво разместване на пласти-ката се получава, което идва от неразместваща се материя на практика и плоскостта в прост-ранството е само алюзия. Мраморният блок пред скулптора е елемент, от който се излиза, за да се стигне до обем, който е другият обем на основния елемент, илюзорния.

Но нещата не стигат дотук така лесно. Има и нещо, което само директно може да се нарече медитация, а съдържа много по-дълбоките неща, които оживяват материята. И това е магията, която излиза от съществото на автора и се предава на материята чрез усещанията, докосванията, съзерцанието в различни състояния. И довършването на една творба винаги е ставало в дълбоко самоизгнание и съприкосновение, галене на творбата, полиране с ръце, докато се стигне до неръкотворност като резултат. И от безжизненост се получава движение, благодарение на медитиранията на духа, който довежда до нов живот на материята, без да се наруши естественият й живот.

Размишлявайки над подобно откритие, човек мисли за едно изкуство като за нови скрижали, нови откровения, които със своята категоричност създават опасност от окови. Все пак и Модиляни, и Ханс Арп избегнаха “оковите”.

(В скоби две думи да кажа за италианеца Модиляни. Като пристигнах в Париж и се настаних в ателието си на ул. “Ронсен”, той ми беше съсед, живееше съвсем наблизо. А после даже го поканих и той дойде да работи при мене. Ентусиазиран от моите работи, намираше, че съм бил модернист, който открива новия път в скулптурата. И в обичайното си приповдигнато настроение той непрекъснато разправял пред хора от нашата кохорта най-неправдоподобни истории за мене. А с тях разпалвал въображението им и желанието им да се запознаят с мен растяло. Та, Моди стана причината да се срещнем и с Осип Цадкин, другия “пришълец” в Париж, за когото стана дума в началото на разказа ми…).

Не бива да се изпуска и една твърде оригинална част от размишления, които се налагат при съприкосновение с моите скулптури, пиедесталите. Те са задължителна част от скулптурите. Друг е въпросът, че взети отделно, представляват сами по себе си художествени произведения. Но каква е тяхната задача? Разбира се, не да живеят самостоятелен живот, а животът на цялото. Тълкуването на въпроса за пиедесталите е различно и все пак то в основата си идва да подчертае мисълта, че са част от цялото. Излизайки от “самостойността” на този проблем, някои успяват да създадат цяла теория и практика на един приложен свят, който също е достоен за възхита. Някои от пиедесталите ми стават за “маса”, пиедестална маса, която е едновременно и функционален предмет, и съществен сюжет. Работих доста през своя живот, за да превърна архитектурата на заобикалящите ни вещи в произведения на изкуството. Един стол, една чаша за чай, една камина, една рамка на вратата и т. н. безспорно при мен стават на скулптура, която е функционална, но… с едно друго въздействие, на изкуството.

Едва ли човек може да спре размишленията си лесно. Те са толкова напиращи и възбуждащи, когато човек е пред самите творби, и в един момент, започваш да “търсиш” духа на автора им, да се мъчиш да оживиш самия автор сред неговия свят, в неговата работилница. Така възстановена, тази работилница е нещо средно между селска румънска колиба и островърха къща от излъскана слонова кост, а по средата мълчалив и затворен съм самият аз, порядъчно брадясал и с тъмни очи, вглъбени в нещо, но не и в гостите си. Лично аз се опитвам да вляза в съприкосновение със себе си, но това май е напразно, успявам само мъничко да доловя нещо от това, което минава през душата ми. Тук сред своя свят, в своята работилница от излъскана слонова кост, сред четвъртитите пясъчни часовници от дърво, маси на мълчанието, колони безкрай, птици в безкрайността, камина, врати, столове и прочее животински и растителен свят, превърнат в архитектура-изкуство и абстрактни решения, които с пластиката си запращат в щастливите алюзии. Не ще и дума, че самият аз в този момент се чувствам безсилен да уловя всичко, което може да се улови тук, а само се досещам и тръгвам към поредния си размисъл.

Гледам ръцете си. Ръце на румънски селянин, който някога е завръщал с тояга овце и всякакъв карпатски добитък, дялал е като овчарите своите дървени изображения, яздил е коне, събирал е сено, гледал е селянките как месят жилавия хляб, как вървят подир ралото на мъжете и т.н. И да тръгнеш с два хляба под мишницата пеша за Париж не е само вярна измишльотина, това вече е една метафора, както и метафората за двете дини под една мишница. Впрочем, аз успях да опровергая тази басня, защото пренесох двата хляба до Париж и ги показах на всички, за да опитат и те от тях. От старото и новото в скулптурата омесих един хляб, който се услади на всички, които го вкусиха. Оттук започва и цялата стилност на живота ми.

Веднъж при мене дойде някакъв журналист.

Той: – Вярно ли е, че Пикасо не е твърде възлюбен от Вас?

Аз: – Вярно е. Когато в началото гледаше моите работи, той твърде снизходително ме попита къде е драмата… Мисля, че я видя, възползва се от нея и продължи да се прави, че не я вижда. Испанска работа.

Той: – С нещо ми напомняте на дърводелец.

Аз: – Разбира се, радвам се, че го открихте, защото аз наистина съм бил в младостта си такъв, а и сега се смятам за дърводелец. Даже и когато в Крайова следвах училището за художествени занаяти, а и после в Букурещката академия за изящни изкуства.

Той: – Какво е за вас академичното?

Аз: – Смешна театралност, без която в началото на пътя е невъзможно да се тръгне. Докато… стане смешен в собствените си очи. Нужно е изкуство, при което светът живее естествено по своите закони, без да е самият свят. Трябва да се търсят нещата зад естеството и вътре в него. Това са невидими неща, които стават видими само за въображението.

Той: – Вярно ли е, че като млад сте участвали в маскен бал и сте се дегизирали като момиче?

Аз: – Да. Това беше един от началните ми опити да потърся чрез деформацията нещо друго на мястото на реалното, изкуството е мисъл, а мисълта идва от деформацията, която дава въображението. Божи работи. Не ме питайте как точно става.

Той: – Какво е медитацията при скулптурата?

Аз: – Е, не знам дали е медитация това, за което ме питате, но все пак нещо от този род. Обич, конкретна, действаща, деформираща и вдъхваща божи дух на материята. Божи работи (повторих малко ядосан).

Той: – Затова ли много често не могат да ви открият приятелите тук? Навярно дълго трябва да се медитира над едно произведение, преди да стане такова.

Аз: – Аз просто не им отварям. Или по-точно, не ги чувам, когато някои ме безпокоят. Моята скулптура иска моята самотност, от нея се ражда и оживява тя.

(Тук си спомних нещо. След едно дълго неизлизане от работилницата попитали един от моите работници, какво прави майсторът, че не се показва, а той отговорил: „Ами, аз непрекъснато точа една брадва, а той проверява колко е наточена.” След една седмица пак го попитали, какво прави майсторът, а моят работник отговорил, че същото. Всъщност, че не знае какво, а и че самият майстор сигурно не знае. Разказах случая на журналиста, а той ме попита:

– Значи пътят до края е много дълъг?

Аз (свъсвайки вежди): – Не знам колко е дълъг или къс, но съм убеден, че „трудно се стига до състоянието, необходимо за свършване на една работа”.

Той: – Ще помисли човек, че вие все затворен седите и все сте в състояние да свършите замислената работа. Не спите ли, не живеете ли като другите? Та това е невъзможно.

Аз (сега се разсмивам сдържано): – Ами, не е така, не съм непрекъснато тук. Като откриха локала “Волът на покрива” с моя приятел поета Радиге и Кокто отидохме да опитаме рибената чорба, която сервираха, но се оказа, че е доста блудкава, та се напихме до козирката и прескочихме до Лионската гара. Но и там същото – не беше хубава, и хванахме влака за Марсилия, за да се постараят съдържателите, представих Радиге като източен принц, уви, пак калпава чорба от риба ни сервираха и същата вечер се качихме на кораба за Корсика, ама ни свалиха на едно близко пристанище, защото направих едно веселие с портокал – поведох игра на баскетбол с един портокал в ръцете. Кокто едва ме укроти, слязохме, не ни оставиха да отидем за рибена чорба в Корсика. Само си я представях. Изобщо вещественият образ става невеществен символ на веществения. Всичко значи е дематериализация. Затова реших сам да си варя рибена чорба. А и ракията сам започнах да си я правя у дома…

Това съм аз, Константин Бранкузи. Този, който вижда бъдещето на изкуството във връщането на първичните форми пред очите на човека, пред душевното му око. Освобождаване от деветнадесетия век.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук