Роден през 1933 г. в София. Кандидат на техническите науки, доктор на математическите науки, професор по математика в Техническия университет – София. Автор на повече от 120 научни статии по механика и математика, 140 статии (научни и популярни) по проблемите на образованието и повече от 100 политически статии.
Не са много примерите на такава коалиция през последните 15 години нe само в България. Мнозинство, около 2/3 от целия състав на Народното събрание, политическа тричленка, квотно правителство на трите основни равнища (министри, заместник- министри и областни управители).
Какво е това? Демонстрация на единна воля пред Европейския съюз? Необходима компромисна формула пред тежките предизвикателства на незавършващия вече 16 години „преход”? Спасяване на „обръча от фирми” на ДПС? Запазване на имотите на Кобургската династия? Оцеляване на политическите ръководства на НДСВ и БСП? Има от всичко, но въпросът е много по-сложен и по-дълбок. Нека се опитаме да го анализираме.
1. Кратка, непълна и неточна историческа ретроспекция
Коалиции в политическата и парламентарната история на България има много. Често те са безпринципни, естествена част от ежедневната борба за власт в още социално неоформената и неукрепнала млада държава. Достатъчно е да се отварят дори не парламентарните архиви, а теченията на старите вестници. Постоянните вражди не пречат на русофили и русофоби, на републиканци (общо не много) и монархисти (от всички крила – те поне по брой са много до края на Първата световна война) да се групират и коалират временно, за да съставят правителства и си разпределят, общо взето, постната „баница” не само на властта (тогава единственото сигурно нещо в страната е „държавната служба”), но и многобройните държавни поръчки за бързо разрастващите се войска, железници, пощи и съобщения, полиция.
Не е трудно да се проследи не особено достойният пазарлък между сами по себе си достойни хора, минали през реномирани учебни заведения в Русия, Турция, Франция, Германия, добити с много усилия без много компромиси, но всъщност и без семейни протекции, получили високи позиции в оформящата се „бай Ганьовска” българска „политическа класа”. Партии бързо се цепят и се обединяват или коалират със същата шеметна скорост. Така е до ерата на войните (1912-1918). Възниква в коалиционния фолклор неопределена и неясна „национална идея”, може би много спорна, смесена с лични и корпоративни интереси, но реална.
БСДРП – до разцеплението й БРСДП (т.с.), след това не се коалира с никого. Тя стои на класови позиции и тъй като не приема да има друга пролетарска класова партия извън нея, е категорична – „не” на не класовите коалиции. Така междувпрочем е и с БЗНС. Републиканизмът на Стамболийски пречи на земеделците, болшинството републиканци, да търсят сътрудничество по време на войните с когото и да било в подкрепа на Фердинанд и короната.
„Смутните времена” (1918 -1925) поставят по новому и пред комунистите, и пред земеделците проблема за съюзите. За земеделците той не е теоретичен и доктринерен. Но не е така за комунистите. Проблемът за „единния фронт” се разглежда като средство да се осигури „хегемония на пролетариата” при всяко единство. Партията е активна, за да се създаде траен контакт с БЗНС, оценяван по различен начин, главно като неединна съсловна организация, в която има селски пролетариат, дребна буржоазия и селска буржоазия (понятията се оказват доктринерски нагласявания към българската общност на същности, характерни за Западна Европа, и то без много убедителност). Резултатите са добре известни: БКП запазва „неутралитет” при земеделската съпротива на Деветоюнския преврат и след това БЗНС (обезкръвен или разбит) отказва дори косвено участие, не взема позиция и БКП остава сама в Септемврийското въстание.
Сложни са перипетиите на политическите трактовки в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век. БКП (чрез БРП и различни легални или полулегални формации) търси трескаво контакти с други политически сили, но не променя коалиционната си философия. Открито или завоалирано търси „хегемония на пролетариата” (чети на партията, класов политически авангард) при всяко единодействие. Дори т. нар. Димитровски курс на VII конгрес на Коминтерна (1936) не променя основно нейната тактика, макар да издига стратегически новия лозунг „Демокрацията срещу фашизма”. Историята на БКП явно показва вътрешнопартийния стрес от 1937 г.
Нещо принципно ново дава Отечественият фронт (1942). Неговата програма този път не е „класова”, а национална: да се решат въпросите за излизане на България от войната, в която (принудително или поради неточен политически разчет) е въвлечена. И до обяснимите, но неоправдани репресии срещу опозицията (1947) и най-вече до наистина катастрофалния исторически V конгрес (1948), до обявяването (под идеологическия натиск на ВКП(б)) на „народната демокрация за форма на диктатура на пролетариата”, линията, очертана от Програмата на ОФ, се следва с малки тактически (но много опасни за бъдещето) отклонения.
Периодът 1949 -1989 г. не подлежи на анализ от позициите на коалиционна линия на поведение. Формално БКП е в коалиция с ОФ, с БЗНС, с обществени организации, но това е само форма, чиято същност е отразена в прословутия чл.1 на конституцията. Той утвърждава ръководната роля на БКП и следователно прави всяка коалиция формална. Събитията на и непосредствено след 10 ноември 1989 променят коренно обстановката.
2. Предисторията
БСП влиза в режима на парламентарна партия от европейски тип още с изборите за Велико народно събрание на 10 юни 1990 г. сама, но има в своите листи немалко „спътници” с най-високи обществени звания и позиции. Тя печели изборите с пълно мнозинство, но въпреки това остава изолирана. Целият период от юни 1990 до август 1991 г. е сложен и противоречив. Но от гледна точка на коалиционната линия бележи безспорен връх: осигуряване на мнозинство за приемане на конституцията чрез ювелирни тактически вътрешнопарламентарни споразумения с БЗНС и БСДП. Те не са официални, нямат траен характер, но са показател за очерталите се възможности в новите условия.
Блед опит за лява предизборна коалиция бележи подготовката на изборите за 36-о Народно събрание (октомври 1991). „Блед”, защото списъкът на „партньорите” на БСП е внушителен – 7 имена на партии, които отдавна са забравени, но неговото значение за електоралните резултати е минимално, а пропагандното е силно ограничено. Гордостта на Ал. Лилов тогава, че „БСП не е сама на избори” е оправдана, но преждевременна. И БСП губи на 13 октомври 1991. От двете страни се говори различно. Мнозина си спомнят вече със смях думите на Ал. Йорданов „СДС победи с малко, но завинаги”, както и верните, но много зле прозвучали в БСП тогава думи на Ал. Лилов за „елегантната загуба”.
Изборната победа от декември 1994 г. не утвърждава нов тип коалиция, нито (и това е по-важно) нова коалиционна култура. Левицата се явява пред избирателя единна, но това е предизборна коалиция, която продължава след изборите чрез създаване на коалиционно правителство. Парламентарната група и правителството се състоят от представители на три партии, но БСП е (основателно) със смазващо влияние и роля. Т. нар. Политически съвет на коалицията имаше всъщност формален характер, тъй като решеното във ВС на БСП се приемаше от двете партньорски партии автоматично. Имаше и някои специфични моменти. Когато лидерът не бе в състояние да прокара нещо във ВС на БСП (наистина много рядко!), той прибягваше до хитроумна диверсия: предлагаше за „одобрение” от ВС нещо вече решено от Политическия съвет и за да не се обидят съюзниците, решението се преглъщаше, макар и вече със скърцане на зъби.
Следващите резултатни или стерилни коалиции на БСП са „коалиции с отцепници” било от ляво (комунистически), или от дясно (социалдемократически) партии или групи – те са без собствена електорална и социална база, партии на идеи и/или мечти, но с немалко способни и най-вече амбициозни лидери. Тогава тръгна приказка в левицата за „коалиране чрез пъпкуване”. Нито безименната „БСП и партньори”, която победи (1994), нито всички предизборни коалиции (1997, 2001, 2005) дадоха изборна победа или значим успех на БСП. Опитите да се събере всичко „ляво” или поне всичко „анти-дясно” се оказаха безплодни или най-малкото недостатъчни за отчетлива изборна победа. Пред БСП възникна нов проблем – да търси следизборно решение за участие във властта.
За първи път тази критична за БСП стъпка бе направена на пленума на ВС на БСП от 1999 г., когато в Комисията по коалиционната политика (Ч.Кюранов) и на пленума (Вл.Топенчаров) открито поставиха въпроса за голямата коалиция БСП – СДС по примера на „червено-черната” коалиция във ФРГ. Пленумът не бе „скандализиран”, нито „възхитен” от това предложение. Обсъди го критично, дори с умерена скептичност. Не взе решение и го остави да виси така, че да се забрави. Но идеята не се забрави, въпреки явното желание да се върви по утъпкания път на широка предизборна коалиция на всичко „ляво”. Погледнато от дистанцията на времето, бе направен опит да се лансира идеята за „исторически компромис” в български вариант. Беше или закъснял, или предсрочен стремеж за умно интелектуално упражнение. Това към момента бе път без изход – невъзможност да се намери „приемлив” и „диалогичен” опонент. Хората от елита на СДС изглеждаха неприемливи за партийната маса и крайно несговорчиви за ръководните среди на БСП. Идеята от само себе си бързо заглъхна.
Причината за изборните неуспехи се търсеше не там, където беше. Същината бе в нещо друго. Социалната структура на избирателното тяло вече бе основно изменена, а всяка коалиция изискваше „смекчаване” на програмните позиции, изграждане на широка „единна” предизборна позиция. Това би я направило неясна и немобилизираща, би отблъсквала много избиратели. Наистина поради вече големите „компромиси” започнаха да отпадат „леви” избиратели и от ляво, и от дясно – избирателят търсеше вече съзнателно защита на своите интереси в партийните послания. При това, който и да се коалира с БСП, ставаше обективно „сателит”, приобщаваше се към голямата партия и волно или неволно се обезличаваше.
3. Коалицията за управление БСП – НДСВ – ДПС
Животът се оказа по-мъдър от съветниците и стратезите на ВС на БСП. Резултатите от изборите от юни 2005 наложиха да се преосмисли подходът и да се търси коалиция, но в рамките на вече избран парламент.
Всички предизборни прогнози се оказаха порочни: „възможните” 120 места, после „сигурните” 100, но желани 105, накрая „минимум” 90-95 места не се реализираха. А хората с опита на многогодишни участници в такива многопартийни избори усетиха с инстинкта на диви политически животни, че това няма да стане. Когато се видяха незадоволителните и най-вече числено недостатъчните 82 места на Коалиция за България в парламента, станаха ясни пороците на подхода за формиране на предизборната коалиция.
Причината не бе в коалиционната политика като технология. Бе покрит почти целият спектър на лявото и левоцентристко: комунисти, социалисти, социалдемократи (от поне три социалдемократически „семейства”), земеделци, зелени и безпартийни леви личности. Но макар че личностите в листите и после в парламентарната група от страна на коалиционните партньори бяха много качествени, зад тях нямаше много реални избиратели. Имаше много широко празно пространство и много претенции. И по-лошо: имаше „мълчание” на коалиционните партньори и в медиите, и в парламента, все пак с някои не лоши изключения. Въпросът всъщност бе до стратегията, която остави съзнателно или не извън полезрението милиони избиратели в графата „негласували”. Те не намираха в „общата” програма онова, което ги интересуваше.
Това придаде на първите стъпки на БСП за съставяне на правителство вид на „пазарлък”. Мисля, че такова твърдение е неоснователно. Преговорните „грешки” или „гафове” не са въпрос на случайност, а на особени позиции и стратегически интереси, при общата позиция да се избегнат неизбежни нови избори още през есента на 2005.
Днес коалицията е факт и управлението върви възходящо, независимо от опитите на немалка част от медиите да омаловажат активността на правителството. Рейтингът му е позитивен. Обвиненията за „подмяна на вота на избирателя” и „отказ от предизборни ангажименти” бързо заглъхнаха, защото никой не се интересуваше вече от тях. Това бяха повърхностни пропагандни клишета на изтиканата в парламентарния и политическия ъгъл не само смутена и обезверена, но и твърде обезкръвена, дясна опозиция. И така коалицията вече не е само парламентарен, но обществено-политически факт.
Защо стана възможно това?
Преди всичко „противоестествената” коалиция бе отдавна, системно подготвена и не толкова противоестествена, колкото изглеждаше на пръв поглед.
Първата поредица от стъпки бе направена веднага след падането на Ф. Димитров и първото правителство на СДС (ноември 1992). Желанието да се потърси споразумение с ДПС и БСДП бе открито заявено, въпреки многото натрупани обиди. Проведените поотделно преговори в Народното събрание и другаде бяха показателни за желанието на БСП да върви към коалиция от парламентарен тип на базата на значими следизборни компромиси и програма за управление. Те не дадоха резултат. Причините са различни. Всички се бояха и не без основание, че скоро след подобна стъпка ще се появят пукнатини поради много големи различия във философията на икономическата политика на такова правителство. То няма да може да управлява или ще трябва да се подчини на диктат (осъзнат или не) на БСП, а и общественото настроение бе болно от все още масов емоционален антикомунизъм.
Втора стъпка бе успешното прегрупиране на политическите сили около изборите за президент през 2001. Въпреки сериозните колебания в ИБ и ВС на БСП активна група дейци на БСП и обективно сложилата се обстановка, при която намирането на кандидат, „равно отдалечен” от трите големи парламентарни сили (НДСВ, БСП, ДПС), се оказа невъзможно, бе издигната (според някои „рисковано”) кандидатурата на лидера на БСП. Изборът на Г. Първанов показа, че такова групиране не е невъзможно, че не представлява опасност за партиите, които правят компромиси и че резултатите могат да бъдат положителни, както последвалите 4 години работа на Г. Първанов начело на държавата го показаха. Но от първостепенна, решаваща роля бе дълбокото вътрешно преустройство на БСП след срива на правителството на Виденов. Реализирането, поне частично на проекта „Нова левица”, наложен от тежката изолация, в която попадна БСП, и натискът на европейската социалистическа (социалдемократическа) общност, главно от Г. Шрьодер, успокои потенциалните партньори и спаси БСП от възможен опасен конкурент от типа на силна дясна социалдемократическа партия. Цената, платена от БСП, бе възприетата, макар с много уговорки и тълкувания, теза за „социал-либерално” управление. Идейно спорен проблем, най-вече разумно оставен неясен, но с добри перспективи за развитие и най-вече за постелекторално споразумение с ДПС, без да се изолират десните социалдемократи.
Третата стъпка бе влизането на БСП в Социнтерна. Макар много слабо „завъртян” и употребен на медийно равнище, този факт на емоционално равнище изигра важна роля в новата конструкция на политическите преговори и проекти. БСП вече бе безусловно и изцяло призната от световната и европейската „цивилизована”,т.е. некомунистическа левица. Този факт бе последван от много професионалната разработка на намеренията за управление и последвалата предизборна програма, в чиято подготовка бе включен най-широк професионален актив далеч зад рамките на БСП.
Изборите от юни 2005 дадоха ясен патов резултат: еднопартийното управление се оказа невъзможно, двупартийното управление бе неприемливо, а трипартийното можеше да даде отличен резултат, но след трудно споразумение. Фактът, че лесно се подготви и подписа политическо споразумение, но че много трудно завърши „пазарлъкът” за места в управлението (министри, зам.-министри, областни управители) бе показателен за отношението на всяка партия към проблемите на бъдещото управление.
4. Кой какво печели или какво губи
Когато някой прави компромис, по принцип губи. Този, на когото правят компромис – евентуално печели. Как са разпределени загуби и печалби в управляващата коалиция? Постоянни ли са те?
“Печалбата” на ДПС е видима. То остава в управлението и запазва или разширява своите позиции. Спасява от погром т. нар. „обръч от фирми” (ако наистина има такъв и в какъв смисъл е казано това); утвърждава електоралното си място и повече или по-малко се утвърждава като една партия, възникнала като етническа, но вече разчупваща тази сигурна, обаче обременителна черупка. По-важно е, че като основен резерв (дори в известен смисъл гарант) за преизбирането на Г. Първанов за президент в хода на годината ДПС успя да наложи на БСП мълчаливо (но много упорито) тезата за социаллиберално управление като израз на своя центризъм. Но загубата е огромна. ДПС вече не може да шантажира никого и с нищо. Никой никога не го е приемал сериозно като гарант на „етническия мир” освен може би през 1990 г., или като основа на „българския етнически модел”. Няма ресурс да разруши коалицията или да състави правителство с десницата, нещо, което е могло да се прави при Ф. Димитров и при И. Костов. ДПС вече не е в миналата си много удобна позиция на балансьор. Освен, разбира се, при избори за президент.
НДСВ остава определяща сила в коалицията, съставна част от изпълнителната власт и в условията на схемата за движение на държавните и общинските кадри запазва всички свои управленски кадри. Движението наложи разбирането за запазване на основните характеристики на своето управление (ЕС и НАТО като ядро на външната политика, консервативна финансова политика, запазване на диктата на МВФ). Отстъпки, но не много съществени, НДСВ бе принудено да направи в социалната политика. Основната загуба е, че НДСВ вече няма по същество монопол върху изпълнителната власт, макар че разполага с блокираща квота, както в едно акционерно дружество. Най-голямата загуба за Движението обаче не е управленска, а политическа. НДСВ бе тласнато с тази коалиция към центъра и в близко време не може да стане ядро за възстановяване на някакво дори относително единство на десните сили в страната. В очите на избирателя НДСВ е вече по-скоро дясноцентристка, но не открито дясна партия. Всъщност такава позиция отразява до голяма степен сложната социална структура на неговия електорат. Заядливи шегобийци непосредствено след изборите от 2001 казваха, че в конгломерата (ПГ на НДСВ) има подгрупа на комунисти, подгрупа комсомолци, подгрупа на седесари, подгрупа на подгрупа на юристите, на икономистите и т.н., само подгрупа на монархистите няма! Шегата е политически неточна, но показателна. НДСВ се оказа именно „движение”, а не партия със своя социална и идейна база.
БСП също има загуби и печалби. Иска или не, тя е тласната в дясно и признава, че е възприела „социаллибералното” управление. Възможностите да провежда подчертано своя външна и социална политика съгласно предизборните ангажименти са ограничени. Възстановяване на част от своите изгонени, най-напред с много системната „синя метла”, а след това и с по-повърхностната „жълта метла”, кадри в държавното, местното и икономическо управление тя не може да постигне поради условията на подписано политическо споразумение. Печалбите обаче са твърде значими. След 8 години в глуха опозиция, изгонена не само политически, но и кадрово от управленските структури, тя най-после е отново солидна, всъщност определяща, в управлението. Но има нещо много по-важно: БСП за първи път е в не идеологическа и не класова коалиция. Тя ще управлява трудно, но за първи път е с партньори, влезли сами в парламента, а не на нейните криле. Утре тя вече може, при нова конфигурация в парламента и нова политическа обстановка, да има отново центристки или дясноцентристки партньори. Призната е не само в чужбина, но и в страната като възможен партньор както за леви и левоцентристки партии, така за дясноцентристки и дори десни партии. БСП вече е напълно преустроена и е приета като една ”нормална партия” в България.
Но главната печеливша е България. Не по-малко от четири са по-значимите плюсове, постигнати за страната от „противоестествената”, „изкуствена”, „противоречива”, „без собствена социална база”, „президентско изчадие” и каква ли още не коалиция:
• избегна се ново електорално състезание между уморени от избори и видимо равни или поне стабилизирани по влияние политически сили; мнозинството анализатори не си противоречат може би по единствения въпрос, че нови избори няма да променят така парламентарната конфигурация, че да стане възможна съществено нова правителствена картина;
• получи се не най-професионалното, силно критикувано в някои управленски сектори, правителство, в което споровете, противоречията и недомлъвките ще са повече от пълноценното съгласие; това неизбежно ще затруднява работата на непосредствено управленско равнище, но видимо не може да блокира управлението;
• приключи времето на острото политическо противопоставяне; проблемът „кой кого” днес не стои на дневен ред, най-малко поради очевидния факт, че няма политическа сила, способна да вземе връх;
• създадени са политически и управленски предпоставки за успешно влизане на България в ЕС, задача смятана (защо ли?) абсолютно за приоритетна за нацията и по която засега няма междупартийни спорове от национален мащаб;
• появи се странна „надпартийна” (!?) опозиция в лицето на „Атака”; единни са коментатори и анализатори да я смятат за „зло”, за „черна точка” на идиличния фон на българското политическо небе, за „фашизъм”, „екстремизъм”, вреден „великобългарски шовинизъм”; да не бързаме: обърканата идеологическа и политическа позиция на „Атака” е много положително и неизбежно явление; тя събира около себе си неясното и екстремистко недоволство на хората (бедни, но и богати, крайно леви, но и крайно десни), които не намират своето място нито сред разпокъсаната, бита и едва дишаща „десница”, нито при практически несъществуващата крайна (комунистическа) левица; както се казва, това е като ползата от вредата – поне източникът на трудности става ясен.
5. Всичко ли е безоблачно и идилично пред коалицията БСП-НДСВ-ДПС?
Едва ли сериозният анализ би позволил подобно заключение. Противоречия, много по-значими от онези, които досега са се появили, могат да възникнат всеки момент. Причини има в дълбочина, а поводи винаги могат да се намерят.
Не е възможно да няма основни противоречия по социалните проблеми на страната. Нерегулираното пазарно стопанство обективно задълбочава противоречията между бедни и богати, между труда и капитала, между имащи и нямащи работа, между пенсионери и рентиери. Това противоречие ще придобие неизбежно сътресения вътре в партиите от коалицията, защото независимо от социаллибералните позиции по общите национални проблеми, те са политически представители и изразители на икономически интереси на различни социални слоеве. Неизбежно тези партии ще бъда принудени да избират: идилична коалиция с рискове на следващите избори или остри, често дори критични вътрешнокоалиционни спорове. Това означава или разрив в коалицията, или разрив между партиите и техните електорати. Въпросите далеч не са идеологически, а икономически, социални.
Вероятно ще се появят и други спорове от чисто политически характер. Разбира се, по основните вътрешнополитически проблеми никакъв спор няма да има: НАТО, ЕС, мир, поне на Балканите, и още няколко са единни. Но неизбежно дори в тези вече решени проблеми на „тактическо” равнище има и ще има търкания и те ще се засилват. Не може да не се създаде и опише относително ясно т.нар. национална стратегия, а това е бил спорен проблем, преди още да е имало независима българска държава през ХIХ век. Споровете между „източния” и „западния” вятър в нов вариант могат отново да възникнат. Дилемата „Турция европейска страна ли е, или не” ще ни бъде наложена от ЕС в най-скоро време и ще бъдем разпънати между Европа, към която се стремим, и най-силния ни икономически, военен и етнически непосредствен съсед. И още, как ще се разпределя влиянието върху българската политика на САЩ и ЕС? Къде остава Русия с нейната енергийна мощ, без която е трудно да минем? Дали неизбежните тактически различия няма да се превърнат в съществено стратегическо затруднение за коалицията? Колкото и да се превръща ДПС в „неетническа” партия, то остава „турско”. Едва ли някой е забравил думите, че „пътят на България към Европа минава през Истанбул”. А те подсказват видимо точно обратното в днешната европейска обстановка: пътят на Турция към ЕС минава през София! Разбира ли го ДПС? А онези, които търсеха подкрепа в Династията (явно или неявно вътре са и ДСБ, и СДС, и ССД и други от десницата), не са ли поставени пред проблема да „коригират” своята не докрай ясна позиция не само по „царските имоти”, но и по редица „царски сделки”, в които има твърде много заинтересовани не само от „царското семейство”, дори по историческата „царска” перспектива на нашата страна.
По-важното е, че основните икономически показатели на страната и на ЕС не могат да се развият така, че да изменят видимо и „несимволично” материалното и социално положение на основната част от народа дори за цялостния мандат от четири години на този парламент. Именно с това ще се сблъскат всички партии вероятно много скоро. Отсъствието на реална, ефикасна и масова лява опозиция прави напълно възможна опасността от дясна вълна, предизвикана, засилвана и направлявана чрез ”левичарски” лозунги на базата на реални материални интереси на населението и преди всичко на най-бедните, на пенсионерите и трайно безработните, а тези слоеве са близо половината от населението (от избирателите). Нима не стана така през 1997 г.?
* * *
България е пред година на противоречиво, но много устойчиво управление, а също и икономическо развитие. Всички опити да се вещае кога и как ще се разпадне сега управляващата коалиция намирисват на липса на теми за писачи (стратези, политолози, социолози и всякакви други автори на ненаучна политическа фантастика), които като няма какво да ни кажат, изсмукват от пръстите си (омърсени от чужди пари) аргументи. Кой ли не ни е предвещавал дори края на света (към 1000-а, към 2000-а, към всяка нова година!?). Но е останал само Нострадамус с пророчества, верни само поради своята неясност. И този хубав свят край засега няма. Защото по-хубав никой не ни предлага и не познава.
