Владимир Костов е журналист от 1956 г. Публикувал е във вестниците “Работническо дело”, “Младеж”, “Поглед”, “Отечествен фронт”, “Антени”, сп. “Ново време”, “Труд”, “24 часа”, “Континент”, “Монитор” и др. Участвал е с коментари в предавания на БНР, БНТ, Би Би Си – Лондон, Дойче веле – Кьолн, Радио “Свободна Европа” – Мюнхен , и др.
Едва влезли в XXI век, осъзнаваме сякаш с всеки нов ден по-силно, че сме във време за избор. Социалното неравенство, всепоглъщащата жажда за печалба, неистовият устрем към власт, хищническото потребяване на енергийните и други суровини са само някои от знаците, че не можем да продължим така, както я караме досега.
Съдбата на двойката Човек – Бог в тази листа на проблеми за избор ли е? Или ако смятаме, че тя е от друга категория – съдбата й ще влияе ли върху избора ни в другите области?
Кога викаме Бога?
Двойката Човек – Бог (т.е. мислещият Човек в отношението му с въобразената от самия него идея за Бог) е млада, почти “в пелени”, съпоставена с формиране на самия Човек, или още повече – със зараждането на живота на Земята. Навярно Човекът е стигнал до достатъчно определени идеи за божествено и за Бог едва някъде във времето на неандерталците и на първите хомосапиенс – или между 80 – 60 000 и 40 000 години пр. н. е. Докато животът на Земята се е зародил преди около 3 млрд. и 300 млн. години, а първите човеци – австралопитеци – 7 – 5 млн. години пр.н.е.
Но съпоставена със знанието ни за самите нас в досегашния ни път, т.е. в рамките на познатата ни история на хората, двойката Човек – Бог се оказва може би най-трайният факт. Тя присъства и в голямата част от случаите с важна роля, прeз всичките тези 8-10 000 години назад, за които вече разполагаме с повече или по-малко категорични останки, свидетелства, паметници, документи, съждения и оценки. И имаме достатъчно основания да смятаме, че ако успеем някога със същата конкретност да опознаем и оценим и пътя ни през предшестващите няколко десетки хилядолетия, ще я намерим все така представена и с все така съществена за хората роля.
Разбира се, през всичките тези неопределен точно брой хилядолетия “образът”, “съдържанието” на двойката Човек – Бог, непрестанно се променя. “Път сме извървели” от анималистичните представи за божествената душа на заобикалящите ни животни, растения и всякакви природни феномени и явления до съвременния монотеизъм на юдейството, християнството или исляма. Защото Човекът – като истински (и нека не забравяме – единствено възможен!) творец на идеята за Бога – непрестанно е премислял този Бог, преоткривал го е, пресъздавал го е, за да постави образа му в услуга на конкретни цели и проблеми в пътя на своето си човешко развитие.
За първите крачки или помисли на Човека за “среща с Бог” (т.е. за въобразяването на идеята за Бог) можем само да предполагаме . Човекът е бил толкова сам, а потенциалът му за развитие е огромен. Единствен той, изправящ се на двата си крака, е започвал да се труди, служейки си с ръцете, и да общува със себеподобните си чрез рeчта. Бил му е абсолютно необходим партньор, приятел, другар, който да му помогне да овладее изключителността си в живия свят. Като “му предложи” обяснение за заобикалящите го явления, критерии, с които да се съпоставя, помощ в случаите, когато ще има нужда. Надали би могло да се въобрази нещо друго освен Бог, което да предлага отговор на всички тези, едва осъзнавани, а вече необхватни, нужди и търсения на Човека. Именно поради огромния обем на очакванията и нуждите на формиращия се Човек към въобразения от него партньор в лицето на Бога, последният сравнително бързо (всъщност това вероятно е станало в продължение на няколко десетки хиляди години) се превръща в мисълта на Човека в образ, носител на неограничени от нищо енергия, мощ и сила.
Някъде около 5-6000 години назад – във времената на древните империи на шумерите и египтяните – намираме идеята за Бога, развита вече в своята цялост. Пантеоните от богове и при шумерите, и при египтяните и всички съпътстващи разкази за живота и делата им, представляват истинска енциклопедия на съответната цивилизация. Изложени са всички знания на шумерите и египтяните за света, за земята, за хората, основните правила за социално и етично поведение, за отношенията в държавата, включително и за реда и начина на стопанските дейности. Богът е изобразен като източник и условие на всичко в тогавашния живот и за да се знае, че на Бога се крепи редът в обществото, владетелят е обявяван за представител или направо – за син на Бога.
Всъщност след шумерите и древните египтяни в идеята за Бога всичко, което следва, са варианти и приспособявания на образа на Бога с оглед на конкретните проблеми, които опитват да решават различните народи и цивилизации.
Хиндуизмът и будизмът вървят по пътя главно на нравствените и социалните търсения, на предимството на духовните стремежи, което, изглежда, е най-нужно и в някакъв смисъл най-използваемо в условията на индийския подконтинент и Китай.
Юдаизмът и шинтоизмът отговарят на стремежа за самоопазване чрез затваряне в себе си, проявен при юдеите и японците.
Християнството се оформя като израз главно на нечия имперска политика. Най-първо – преди разцепленията – на Римската империя, за която то се явява много по-удобно и ефикасно от компилациите на пантеона на древния Рим. След разцепленията на източна и западна християнска църква, а сетне – на католици и протестанти, всеки клон на християнството обслужва конкретна имперска политика. Източното православие – първо тази на Византия, а по-късно – на православна Русия. Католицизмът – имперската политика на редица западноевропейски държави. Като се започне от Свещената Римска империя и се продължи с Португалия, Испания, Франция, Германия. Протестантството също е поставено в служба на имперска политика – Холандия, Великобритания, САЩ.
Ислямът също е издигнат на сцената, за да обслужи една политика на завоевания и експанзия. Той става знаме на арабските страни, които искат своя дял в подялбата на света, а юдаизмът и християнството вече са “взети на въоръжение” от други. При това положение на арабите не оставало друго, освен да заимстват и от едното, и от другото, и да оформят свой вариант. Както впрочем са постъпили и “създателите” на юдейския и на християнския Бог преди тях, преработвайки заемки от египтяните и шумерите. (Тези, последните, сигурно също не са били “първи творци” на Бога, но засега историята не е разкрила още конкретните им предходници в тази област).
Присвоеният Бог
Многообразието на първичните образи на Бога говори категорично в полза на хипотезата за спонтанния характер на появата на идеята за Бога. Така както първобитният Човек, в който и край на света да е бил, започва да ходи изправен, да се труди с ръцете си и да общува чрез речта си в оформящия се негов социален кръг, така започва да си мисли за някакъв свой Бог като другар, приятел и източник на някакви норми и критерии.
В началото на опознатата ни история обаче – отново думата ми е за шумерите и древните египтяни – връзката на Човека с измисления от самия него Бог е изгубила вече своя непосредствен и бих казал, дори интимен характер. Непосредствеността и интимността й са отнети от Човека и присвоени само от определени човеци. По познатата от много случаи в историята формула, че всички човеци са равни, но някои са по-равни от другите. Можем да предположим, че това е станало в продължение на много хиляди години, някъде в хода на формиране и утвърждаване на хомосапиенс сапиенс – т.е. в последните около 35 000 години от пътя на Човека.
При шумерите и египтяните виждаме не само идеята за Бога, развита в своята цялост. Виждаме и този вече “съвършен” Бог, присвоен изцяло от съсловието на жреците. Те са, които държат в ръцете си всички “пътища” за достъп до Бога. Те са, които казват какво е и какъв е той, какво иска, какво нарежда и т.н. Владетелят на държавата – фараонът при египтяните, – за да избегне положението на простосмъртните, осигурява властта си, като се присъединява към жреците в качеството си на “син на Бога” или поне на първи жрец.
Очевидно е, че по това време, т.е. далеч преди оформянето на юдаизма, християнството и исляма в класическото им съдържание, идеята на Човека за Бога като партньор и приятел е отклонена по съвсем друг път. Поради обстоятелството, че връзката на Човека с този нужен му партньор и приятел, който е Богът, и монополът за тълкуването на всичко, свързано с Бога, са присвоени изцяло от съсловието на жреците. Или с други думи – ще си послужа с понятие от съвременността, защото ми се струва, че е много на място – от жреците, оформили се като номенклатура, властваща от името на Бога над мислите, действията и съдбите на хората. Самопровъзгласилите се за единствени посредници между Човека и Бога – жреците – превръщат връзката Човек – Бог от източник на другарство и помощ за Човека във фантастична по силата си опора на властта на едни хора над други. И както е нормално, и, можем да си го кажем, човешко, тази власт, ако и необходима за осъществяването на определена социална организация, се превръща в много повече от случаите в средство за подтискане, експлоатация и всякаква тирания.
Разминаването между идеята за Бога и нейното експлоатиране от жреците, олицетворяващи в по-широк смисъл властимащите, е било видяно още в онези времена. В средата на второто хилядолетие пр.н.е. (египетският фараон Ехнатон (1372 -1354 г. пр.н.е.) опитва да отстрани съсловието на жреците и да отвори пряк път към Бога. Той провъзгласява замяната на Амон, като пръв сред боговете, с бога Атон и от името на този нов пръв и единствен бог Атон, в качеството си на негов пророк (все пак Ехнатон, вижда се, не е изпускал от поглед собствената си позиция) обявява, че всички хора са равни пред Бога и че няма нужда от съсловие на жреци като посредници между хората и Бога. Само че жреците имали съобразителността “да се снишат, докато премине бурята”, изчакали Ехнатон да умре, убедили наследника му Тутанкамон да върне култа към Амон, след което обявили Ехнатон за еретик, а самият Тутанкамон починал от мистериозна смърт само на 18-годишна възраст.
Този опит за освобождаване на Бога от присвоилите го в името и заради собствената си власт съвсем не е единствен. И Исус Христос, и Мохамед, за да останем в кръга на най-близките до нас основатели на монотеистични религии, имат редица конфликти и повече от сериозни упреци към църковната номенклатура на своето време. Но нито единият, нито другият, успяват да променят нещо съществено. И християнството, и ислямът са в края на краищата това, което оформят в течение на вековете наследниците на египетските жреци – съсловието на свещенослужителите – папи, попове, имами и т.н., олицетворяващи и в пряк, и в преносен смисъл тези, които държат властта над хората.
Ще освободим ли Бога?
Историята на Човека е история на постоянния му стремеж да разбере и опознае по-пълно света, в който живее, както и самия себе си. Кой е? Откъде идва? Накъде и защо отива?
Векове трябва да минат, докато се стигне до задоволяващ познанията ни отговор на основен въпрос като този, откога е нашата земя. Църковниците твърдят, че земята е на 4000 години. Дори през XVII век един от тях “изчислява”, че земята е създадена през 4004 г. пр. н.е. в 9 часа сутринта на 23 октомври! През XVIII век се мисли вече, че земята съществува отпреди 75 000 и дори преди 200 000 години. През ХIХ век се стига до разбирането за възраст от порядъка на 100 млн. години. И едва през XX век, след като се мина през виждания за 2 до 3,5 млрд. години, най-сетне е изчислено, че земята се е формирала в продължение на около 150 млн. години, за да добие основния си вид преди около 4,55 млрд. години.
През всичките тези векове Човекът, в лицето на учените, в спор с Бога ли е по въпроса за възрастта на земята? Не, разбира се. Бог като плод на човешкото въображение нито има, нито може да има каквото и да било становище по този въпрос. Той може само да подтиква ума на Човека в порива му да търси истината, защото това е същият порив на ума, който е в основата и на идеята за Бога. Човекът, или ако щете науката, е в спор с властниците и преди всичко с най-консервативната и по тази причина и ретроградна тяхна прослойка – тази на присвоилите си Бога – и от тази позиция, воюващи срещу всяка промяна на съществуващия ред и разпределение на власт.
И така е не само с въпроса за възрастта на земята. Проследи ли се пътят на всички големи научни, т.е. човешки открития, почти без изключение срещаме същата схема. Човекът се стреми да направи крачка на познание, а църковниците само на основата на това, че имат претенцията да говорят от името на Бога, се обявяват против, квалифицират като ерес, изпращат на клада и опитват с всички средства да предотвратят някаква промяна и преди всичко промяна в областта на мисленето. Бог нито може, нито има каквото и да било основание да споделя тези претенции на църковниците. Още повече че те в основата си са против Бога, защото атакуват и гледат да ограничат разума и въображението на Човека – основа и източник на самата идея за Бога.
Във време на избор сме. Както е било винаги в досегашния път на Човека и може би повече, отколкото когато и да било преди. Избор по политически и социални проблеми и конфликти, избор за война или за мир. Заедно с това науката, т.е. Човекът, е пред все по-сложни проблеми и предизвикателства.
Църковниците искат да държат мисълта на Човека там, където те самите (съвсем не Бог – той никога не е имал отношение към това!) са я фиксирали. Затова водят например в САЩ процеси срещу преподаване в училищата на редица постижения на науката. Опитвайки да задържат развитието на обществото, за да не се променят установените и изгодни за тях самите отношения във властта.
Но Човекът, постигнал още “в детството си” висота като въобразяването на идеята за Бог, най-малкото сега може да се остави да бъде ограничен в своите съдбовни търсения. Защото освен избора по въпросите на нашето ежедневие, пред Човека в XXI век се изправят питания наистина на равнището на показаното от неговото въображение при “раждането” на идеята за Бога. Мислим, че сме опознали света? Но пред нас сега застава проблемът за антиматерията. Която още никой не знае какво точно представлява. А има вече предположения от учени, че в света тя е повече от материята. Или смятаме, че имаме представа от енергийните сили в заобикалящия ни свят. Но учените са пред ново предизвикателство и в понятията за енергията. Говорят за антиенергия. Никой още не знае какво точно представлява тя. Но има забелязани явления, които подсказват, че тази антиенергия е може би повече и по-мощна от познатата ни досега енергия.
За някои учени вече не звучи абстрактно предположението, че може би светът и процесите в него са определени всъщност от антиматерията и антиенергията, които Човек тепърва ще опитва да открие и обясни.
Дали в тези непознати и непредвидими пътища, които му предстоят, човекът не се нуждае в пълна мяра и от въобразената от самия него идея за Бог? Но, за да има Човек партньорството и другарството на този Бог, първото условие е да го освободим от тези измежду човеците, които са си го присвоили и го използват в услуга на своите политически, материални, властови и всякакви други интереси. Изглежда, че си струва усилието. Защото Човекът, въпреки няколкото десетки хиляди години, откак е станал хомосапиенс сапиенс, е все така самотен и все така изключителен в заобикалящия го свят.
