АУГУСТО ПИНОЧЕТ – ЛИЧНОСТТА,РАЗДЕЛИЛА ЧИЛИ

0
413

Александър Михайлов Сивилов е роден през 1980 г. в София. Завършил е магистратура по история на Русия към Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Защитил е магистърска работа на тема „Михаил Горбачов и Николай Рижков – две гледни точки за Преустройството“. От 2005 г. е редовен докторант към катедра „Нова и съвременна история“ на ИФ на СУ „Св. Климент Охридски“. Занимава се с въпросите на преходите в Латинска Америка в най-ново време. Темата на дисертацията, по която работи, е „Преходите в Чили 1973 – 1990 г.“
Изминалият ХХ в. изгради съвременната политика. Промените в края на 90-те наложиха еднополюсен политически модел. Тогава не само че залезе Източният политически блок, но и с края на противопоставянето изчезна оправданието за съществуването на изкуствено създадените десни диктатури.

Въпреки че вече изминаха почти 30 години от тези събития, тяхното отражение се чувства изключително силно и днес. Наследството, създадено от световното идеологическо противопоставяне, е изключително трудно за преодоляване. Въпросът е дали има път за мирното му преразглеждане и безпристрастна оценка.

Най-често оценки, свързани с предишното управление, са оказват водещи и в съвременната политика. Политическата борба не е отражение на належащите обществени и социални задачи, а носи отпечатъка на вече несъществуващо противопоставяне. Интересно е, че в повечето случаи не става дума само за „реваншистки стремежи“ от страна на загубилите в това световно политическо състезание. Далеч по-силен е страхът на спечелилите да запазят своите позиции. По този начин се създава изкуствено разделение в обществото, което не може да бъде преодоляно дори за голям времеви период.

В историята на всяка страна, независимо в кой лагер е била по време на Студената война, има поне една значима и световноизвестна политическа личност, изградена по това време. Обикновено това е човекът начело на управляващия режим. Точно тези личности и тяхната историческа оценка се явяват „ябълката на раздора“. Те се свързват с определени обществени кръгове, политически партии и запазват своето влияние дори когато отдавна не са на водещи позиции. Репресивният характер на някои от политическите системи, съществували по време на Студената война, извежда на преден план редица обществени и морални въпроси.

Трябва ли да се търси възмездие за поддръжниците и ръководителите на един такъв режим? Каква историческа и морална оценка да се даде на едно правителство, управлявало страната с „твърда ръка“? Какви са критериите, по които да се оцени подобно управление?

Струва ли си да се раздели обществото по проблеми от неговото минало, или трябва да се загърби всичко и да се върви напред?

Въпреки че броят на страните, претърпели преход от лява политическа система към демокрация, е доста по-голям, тези проблеми и въпроси в по-изострен вид се срещат в държавите, преживели преход от противоположния политически спектър.

Десните военни диктатури на 60-те и 70-те се оказват истинско предизвикателство за нормалното продължаване на политическия и обществения живот в много страни по света. Още повече усложнява изложените по-горе проблеми фактът, че почти всичките се придържат към наложената днес либерална икономическа система, която е и основа за либералната демокрация. Така те получават специфична легитимност и подкрепа от част от обществото.

Особено показателен е случаят с Република Чили и управлението на Аугусто Пиночет Угарте. При внимателно разглеждане на живота и управлението на генерала могат да бъдат намерени отговорите на повечето от изложените по-горе въпроси.

Аугусто Хосе Рамон Пиночет Угарте е роден на 25 ноември 1915 г. в семейство на френски емигранти във Валпарайсо. Началното си образование получава в католическо училище в родния си град. На 23 години завършва успешно военното училище и през 1937 г. излиза с чин младши лейтенант. Назначен е в поделение в Консепсион. През 1940 г. се връща да работи във военното училище. През 1942 г. се жени за Лусиа Ириарт Родригес, с която има 5 деца – 3 дъщери и 2 синове. През 1948 г. постъпва във Военната академия и я завършва през 1951 г. Започва работа като преподавател там, издава списание „Сто орела“, получава и бакалавърска степен по право в Университета на Чили. В продължение на 3 години и половина работи във военната мисия в Кито – Еквадор.

През 1963 г. става зам.-директор на Военната академия. През 1968 г. получава чин бригаден генерал, през януари 1971 г. става дивизионен генерал и е назначен за командир на гарнизона на Сантяго де Чили. През 1972 г. е началник личен състав на армията, а на 23 август 1973 г. поради оставката на ген. Карлос Пратс е назначен от президента Салвадор Алиенде за Главнокомандващ на армията. (1)

През описания период животът на генерала показва традиционното развитие на една военна кариера в Чили.

Страната е известна със своите парламентарни и демократични традиции. Армията не излиза извън конституционни задължения по опазване на външните граници и за разлика от повечето латиноамерикански държави остава настрани от политиката.

При управлението на социалистическото правителство на Блока на народното единство точно тези изконни ценности в чилийската армия са подложени на преоценка. Възможността за ляв завой в политиката не се възприема от голяма част от политиците и висшето офицерство. Силните икономически позиции на САЩ също дават своето отражение за новите нагласи сред военните.

Главнокомандващият по това време ген. Рене Шнайдер твърдо стои зад конституционната доктрина и запазването на досегашните позиции на армията в обществото. Тези идеи стават причина ЦРУ заедно с кръгове на анти-социалистически настроеното офицерство да организират опит за отвличане на главнокомандващия. Операцията, проведена на 22 октомври 1970 г., завършва със смъртта на ген. Шнайдер (2). Разкритията около тази конспирация засилват много позициите на конституционалистите в армията. За дълго време е отложена възможността за интервенция на военните в политиката, още повече че новият главнокомандващ ген. Карлос Пратс поддържа концепцията на предшественика си.

Ген. Аугусто Пиночет се обявява за привърженик на конституционалистите във войската. Въпреки че има сведения за опити да бъде въвлечен в ранни заговори, името му по-често е встрани от политическите борби. Той изглежда като един съвестен военнослужещ, спазващ принципите на чилийската армия за ненамеса в политиката. Събитията от 1973 г. го принуждават да вземе страна.

При управлението на Салвадор Алиенде страната се сблъсква с големи трудности, предизвикани от опита за цялостно преструктуриране на икономиката и социалната политика. Преходът в комбинация със силния външен натиск от страна на ЦРУ и действията на опозицията предизвикват истински катаклизми.

Стачката на превозвачите от края на 1972 г. и началото на 1973 г. парализира снабдяването с храни в Чили. Успоредно с това развихрилата се спекула и възникналият черен пазар поради правителствения контрол над цените на основните потребителски стоки нанасят силен удар на нормалния живот на гражданите. Работниците вече имат пари, но стоките, които могат да се купят с тях, изчезват от магазините.

Правителството е саботирано и на международно ниво. Под натиска на Вашингтон повечето финансови институции отказват кредитирането, нужно за реформата. Проведената аграрна реформа предизвиква недоволство сред едрите латифундисти, които държат основната част от обработваемата земя в страната. Грешки при експроприацията на земите довеждат до удар и върху средните стопанства. При тази обстановка в обществото единствената институция, която запазва сравнително добро положение, е армията, към която продължават да прииждат средства от САЩ. Салвадор Алиенде, за да намали разцеплението в обществото, е принуден да реформира кабинета си и да включи генерали в него. За известно време този ход дава резултат, но в крайна сметка предизвиква забавяне на реформите. Така че към средата на 1973 г. новото правителство е изцяло цивилно.

Положението във войската е пълно отражение на обществените настроения. Настъпва разцепление и част от висшето офицерство, начело с главнокомандващия ген. Карлос Пратс, подкрепя правителството. Същото важи до голяма степен и за редовия състав. Другата основна група е на средното офицерство и по-голямата част от висшите офицери. Те смятат, че намеса на войската в политиката би могла да реши назряващата криза.

Това е времето, в което ген. Пиночет е принуден да заеме позиция. Документи от архивите на ЦРУ разкриват, че подготовката на преврат сред военните започва още от началото на 1973 г. Съпричастността на генерала към него не е доказана. Той до последно афишира своята подкрепа за правителството. Пиночет участва в потушаването на антиправителствения метеж от 28 юни 1973 г. В нажежената обстановка той предлага на президента закрила във военния арсенал в случай на непредвидени обстоятелства. Тогава заявява: „Господин президент, знайте, че съм готов да дам живота си в защита на конституционното правителство, което вие олицетворявате.“(3)

Същевременно заговорниците засилват своя натиск над главнокомандващия ген. Карлос Пратс, който е последната пречка за тях. Позицията, заемана от Аугусто Пиночет, успокоява ръководителя на армията. На 24 август 1973 г. Салвадор Алиенде приема оставката на главнокомандващия и назначава на негово място бъдещия глава на хунтата.

При последните си разговори ген. Аугусто Пиночет убеждава президента да обяви решението си за референдум на 11 септември. Тогава генералът вече е наясно с датата на метежа.

За 10 септември 1973 г. е предвидено общо военноморско учение, за което пристигат четири бойни кораба от Тихоокеанския флот на САЩ. Те са предупредени от адмирал Турибио Мерино да останат извън акваторията на Чили, за да не създават впечатление за външна намеса в бъдещите действия. Но те не са отпратени, а остават като стратегически резерв, в случай че правителството успее да организира съпротива. (4)

Първи срещу правителството се обявяват именно военноморските сили. По-късно към тях се присъединяват и всички останали видове войски.

В ранната утрин на 11 септември 1973 г. президентът е в резиденция „Томас Моро“. Когато научава за преврата, тръгва към президентския дворец Ла Монеда. Заедно с 23 души от личната си охрана в 7 часа и 20 минути сутринта той влиза в своята канцелария и разпуска карабинерите, които не желаят да останат с него. По-късно идват още 8 души, които са първото и последно подкрепление, което получават защитниците на Ла Монеда.

По това време ген. Аугусто Пиночет вече е включен в Хунтата, която се обявява срещу правителството. Те предлагат на президента да напусне незабавно страната със специален самолет. Тук е истинският сблъсък. Алиенде отказва и решава да остане в двореца до последно. Армията няма друг избор освен да прибегне към използване на сила. Защитниците на Ла Монеда успешно отбиват първите наземни атаки. Тогава ВВС започват бомбардировките. Дворецът е запален и вътрешността му е почти напълно разрушена. Следващата атака е подкрепена от танкове. Когато разбират, че войниците са влезли в сградата, защитниците решават да се предадат. Президентът ги съветва същото, за да се избегнат по-големи кръвопролития. Минути по-късно Салвадор Алиенде загива при неизяснени обстоятелства.

Това е повратен момент в живота на генерал Аугусто Пиночет Угарте. От участник в Хунтата той постепенно се превръща в неин ръководител.

Освен това преживява трансформация в своя обществен и чисто човешки облик. Мястото му в организирането на преврата и смъртта на законно избрания президент на републиката го представят пред целия свят като предател и убиец. Последвалите репресии срещу привържениците на партиите от Блока на народното единство още повече засилват негативната оценка за генерала.

Интересно е да се види каква е позицията на военните. Какви са целите им и какво ги е накарало да предприемат такива крайни стъпки. Най-ясно това личи в първото обръщение на Хунтата. В точка пета от първата прокламация на ръководителите на преврата се казва, че: „Чилийските въоръжени сили и корпусът на карабинерите са единни в своята решителност да поемат отговорната историческа мисия, да разгърнат борбата за освобождаване на отечеството от марксистко иго и да възстановят реда и конституционното управление.“

Като причини, довели до тази борба, в първите точки на прокламацията се казва:
„С оглед на:
– извънредно сериозната икономическа, социална и морална криза, подкопаваща страната;
– неспособността на правителството да вземе мерки да спре по-нататъшното нарастване на хаоса;
– непрестанното нарастване на военизираните групи, организирани и обучени от Народното единство, подкрепящо Алиенде – обстоятелство, което неизбежно ще въвлече чилийския народ в гражданска война.“
(5)

Същевременно не трябва да се пренебрегва и външният политически фактор. Влиянието на големите северноамерикански корпорации и правителството във Вашингтон е решаващо за организирането на преврата (6). Управлението на Хунтата обаче не покрива очакванията на вътрешните поддръжници на преврата. Ръководството на Християндемократическата партия очаква, че военните ще се оттеглят от политиката веднага щом като отстранят „лявата заплаха“. Вместо това Хунтата разпуска парламента и забранява всички политически партии. (7) С този ход армията ясно заявява своите намерения и позиции в управлението на страната. Чили става държава с авторитарно управление, начело на което застава Аугусто Пиночет Угарте – главнокомандващ на сухопътните сили.

Оттук нататък икономическият, политическият и социалният живот в страната тече според неговите възгледи. Основната цел е да бъде премахната напълно възможната комунистическа заплаха. Започва чисто физическото отстраняване на голяма част от привържениците на левите сили. Всички стадиони в страната са превърнати в концентрационни лагери. В периода септември 1973 г. – декември 1975 г. репресиите са с невероятни мащаби.

Официалните твърдения на Хунтата са за 300 жертви по време на първата седмица след преврата и стигат до 900 за целия период. Според проучвания на независим американски журналист пет дни след преврата в централната морга на Сантяго има над 1500 тела на загинали. Комисиите, създадени през 90-те години за разследване на престъпленията на Хунтата, излизат с информация за 3000 убити и около 30 000 преминали през концентрационните лагери. Такова е и становището на правителството на Чили днес.

Факт е, че никога няма да бъде установен истинският размах на действията срещу чилийските леви. Пълните стадиони в цялата страна, корабите със затворници в открито море и многобройните тайни лагери из Чили доказват, че всички посочени по-горе цифри са силно занижени. Въз основа на числеността на чилийската емиграция и разказите на оцелели могат да бъдат направени далеч по-стряскащи изводи за натиска, упражнен от армията върху цивилните й съграждани. Това не е единственият начин за борба срещу инакомислещите. Полето, в което Хунтата, оглавявана от Аугусто Пиночет, постига най-големи успехи е икономическата реформа. Наложена е традиционна неолиберална програма за оздравяване на икономиката. Екипът му е съставен от млади специалисти, току-що завършили Чикагския университет, и по-специално школата на Милтън Фридман. Те повеждат стопанството към пълна либерализация. Всички национализирани компании са доведени до фалит и по-късно приватизирани. Социалните придобивки за работниците, наложени при управлението на Народното единство, са премахнати. Максимално са улеснени чуждите инвеститори. Цената на труда е много ниска.(8) Финансовата система също е либерализирана, създава се самостоятелна национална банка. Променена е системата на обществените спестявания. Изградено е ново пенсионно осигуряване.(9) Същевременно външното субсидиране на страната е изключително силно. Всички световни финансови институции подпомагат поредния преход в чилийската икономика.

Хунтата запазва някои от постиженията на социалистите. Аграрната реформа се оказва изключително полезна и с малки изключения новите парцели не са върнати на предишните си собственици. Това дава възможност да се развие модерно земеделие, което сега е на едно от водещите места в Южна Америка.

Днес страната има едни от най-добрите макроикономически показатели в региона. Това обаче не омаловажава факта, че Хунтата използва либерализирането на икономиката като инструмент за потискане на работниците. Добрите макроикономически показатели не могат да променят показателите на социално разделение в Чили. Тя остава сред държавите, които поддържат огромно социално разслоение в обществото си. Разликата между месечните приходи на богатата прослойка от населението и бедните е повече от 15 пъти, при условие, че богатите са едва 10% от обществото.

Всичко изложено по-горе става неотменна черта на политическата личност Аугусто Пиночет. От участник в преврата генералът става водач на Хунтата и по-късно президент на Чили. През периода до 1980 г. той практически няма коректив. Всички решения са еднолично негови или са получили одобрението му.

ДИНА – чилийската тайна полиция, е създадена по негово нареждане. Ръководена от полк. Мануел Контрерас, тя е подчинена лично на Пиночет. В този смисъл той е отговорен за известната операция „Кондор“, осъществена от десните военни правителства, управляващи през 70-те и 80-те години в цяла Латинска Америка. (10)

Изключително важен период за управлението на генерала са 80-те години. Това е времето, когато той е принуден да промени своя стил. Трансформацията е наложена предимно от външни фактори. Средата на десетилетието става период на разведряване в световната политика. Вече не се гледа с добро око на силно репресивните режими. Същевременно, в началото на 80-те цяла Южна Америка преживява изключителна икономическа криза. Либерализираната икономика на Чили и силната връзка със световните пазари стават причина за истински срив.

Сложното икономическо положение довежда до първата ясна реакция сред обществото. Започва поредица от стачки и митинги в цялата страна. Новата конституция от 1980 г., създадена под опеката на Пиночет, все пак дава известно пространство, където политиката може да се възроди. Това са профсъюзите, водени най-вече от представители на ХДП, тъй като ЧКП и ЧСП са изключително обезкръвени. Под тяхна диктовка вървят протестите. Възможността за открита изява на несъгласие с режима показва известна либерализация от негова страна. Същевременно фактът, че са използвани военни сили срещу демонстрантите, говори за нежеланието на Хунтата да отстъпи от властта. Това е типичен пример на временна либерализация на авторитарен режим, която според съвременните политологически изследвания има два изхода. Единият е започване на реален преход към демокрация. Другият е стагнация и още по-силни репресии от страна на властта.

В Чили се развива първият вариант. Интересно е какви са факторите, довели до истинска демократизация на страната. Преходът може да бъде определен като направляван от властта. Причина за това са силните авторитарни анклави, които остават в политиката и обществения живот на страната (11).

Демократизацията се налага предимно от други фактори с подкрепата на част от управляващите. Аугусто Пиночет се оказва най-консервативната фигура в цялата система. Няколко са основните причини да се откаже от монопола в управлението. Най-сериозна е загубата на политическа легитимност в глобален аспект. САЩ като страна, стремяща се да бъде флагман на демократичните сили, в средата на 80-те вече не подкрепя авторитарния режим (12). Оттеглянето от пряката подкрепа за диктатора създава възможност да се надигне значително недоволство срещу него в самата страна.

Висшият военен състав смята, че трябва да се направят стъпки в посока на демократизиране на режима в страната(13). Причина са както външният натиск, така и непопулярността на генерала в обществото. Създават се предпоставки за разцепление в армията, което определено е нежелано от командирите й. Пред възможността да предаде властта, Аугусто Пиночет се опитва да направи автопреврат.

На 5 октомври 1988 г., когато загубва насрочения от самия него плебисцит, позволяващ му да управлява още 8 години, той се готви да анулира резултатите, използвайки сила (14). По спомени на генерал Фернандо Матей, главнокомандващ на ВВС, планът предвижда да бъдат изключени всички радиостанции, налагане на комендантски час, блокиране на стратегически важни обекти, включително и чуждестранни посолства (15). Главнокомандващите на другите родове войски обаче отказват да подкрепят плана.

Аугусто Пиночет е принуден да приеме резултатите на референдума. Чили тръгва по пътя на демокрацията, но сянката на бившия диктатор продължава да влияе на политиката. Генералът запазва поста си на главнокомандващ армията до 1998 г., приема и званието пожизнен сенатор, гарантиращо доживотния му имунитет срещу съдебно разследване.

Същевременно армията остава основна властова структура и упорито отказва да напусне политиката. Чрез конституцията е наложен Съвет за национална сигурност, в който участват президентът на републиката, президентите на Сената и Върховния съд, главнокомандващият на въоръжените сили, главнокомандващият на карабинерите и главният наблюдател на републиката. Съветът може да бъде свикван от двама от неговите членове и взема отношение по въпроси на вътрешната и външната сигурност. „Представя пред президента на Републиката и Конгреса и Конституционния съд всеки акт, който е насочен срещу законността или институциите и може да наруши националната сигурност(16). Позицията на войската в новата конституция определено е нетрадиционна за едно демократично общество.

„Въоръжените сили са изградени единствено от армията, Флота и военновъздушните сили, те съществуват за защита на родината и са основа за националната сигурност, гарантирайки институционалния ред на Републиката. (17)“ Тази намеса в политиката от страна на армията до голяма степен е наложена по желание на ген. Аугусто Пиночет. Влиянието му е толкова силно, че дори въпросите, отнасящи се до нарушаване на човешките права по време на управлението на Хунтата, дълго време остават неразследвани. Дори опита на първия демократично избран след 1973 г. президент – Патрисио Айлвин, да се заеме с тези проблеми, среща силен отпор. Въпреки това, на 25 април 1990 г. Националната комисията за истина и помирение дава първите резултати от своята работа. Според тях убитите по време на Хунтата са 2296 души (18). Цифра, вероятно силно занижена поради факта, че редица случаи на изчезване не получават развитие като разследвания. Освен това броят на концентрационните лагери и тайни квартири, където оперира ДИНА (19), предполагат много повече хора. Към подобен извод ни насочва и многобройността на чилийската имигрантска диаспора.

Според изследване на Латиноамериканския институт за душевно здраве и човешки права, създаден през 1988 г., вероятният брой на пострадалите е около 10% от цялото население на страната през периода(20). Правителството на Република Чили относно въпросите за жертвите на военното управление и до днес официално се придържа към същите данни. Този факт, заедно със сравнително малкото съдебни дела, водени срещу членове на армията по обвинения за нарушаване на човешките права, ни кара да се замислим каква е причината за тази пасивност. Дали става дума за принудително наложена от армията или просто една съзнателна политика за подминаване на тези проблеми. Случилото се през 1998 г. с Аугусто Пиночет до голяма степен дава отговор на този въпрос.

На 16 октомври 1998 г. в 18 часа вечерта бившият генерал е арестуван в Лондон от 15 служители на Скотланд Ярд (21). По-рано същия месец Аугусто Пиночет пристига в реномирана английска клиника, за да се оперира от лумбална херния. Причина за ареста е обвинение от страна на испанския съдия Балтасар Гарсон в нарушаване на човешките права и убийство на испански граждани по време на управлението на Хунтата. Издадената заповед за международно издирване е изпълнена от британските власти. Чилийското външно министерство незабавно изпраща протестна нота до Великобритания. Времето, необходимо на английските институции да решат международния въпрос, е 503 дена.

Бившият диктатор притежава дипломатически имунитет като пожизнен сенатор, същевременно статутът му на бивш държавен глава го предпазва от съдебно преследване. Сложният проблем е разглеждан както във Върховния съд на Великобритания, така и в Камарата на лордовете на Парламента. След силен политически натиск от правителството на Чили е взето решение за репатрирането му поради здравословни причини(22).

На 2 март 2000 г. в 8 часа сутринта генералът каца на летище Артуро Мерино Бенитес. Посрещнат е полуофициално с делегация от страна на армията и група приятели и представители на десните партии(23).

Този епизод от живота на Пиночет става причина за разгаряне на силни страсти в чилийското общество. Демонстрациите „за“ и „срещу“ обхващат цялата страна. Чили се разделя на два лагера. Социалистическото правителство на президента Рикардо Лагос възприема позицията на своите предшественици и иска въпросът за нарушаване на човешките права да се решава в страната. Реално постигнатото в посока оценка на управлението на Хунтата и Аугусто Пиночет не е много.

По време на мандата на втория демократичен президент Едуардо Фрей е свикана кръгла маса за обсъждане на проблемите, свързани с нарушаване на човешките права. През 2003 г. президентът Рикардо Лагос създава Национална комисия относно политическия затвор и мъченията. Всички тези опити за разглеждане на миналото дават ясна представа единствено за жертвите. Хората, извършили престъпленията, остават извън фокуса на разследванията. Причина е страхът от нарушаване на и без това слабото равновесие в обществото. Според Педро Мухика – член на комисията Реттих, разрешаването на този проблем е чрез поемане на институционална отговорност от страна на правителството и армията. Преследването на отделни личности би довело до прекалено голямо обществено напрежение (24).

Въпреки този подход Аугусто Пиночет е личност, олицетворяваща всичко случило се по време на диктатурата. Стремежът на всички пострадали през 17-те години военно управление е той да бъде застигнат от възмездие. След завръщането му от Лондон почти веднага започват процеси срещу него в Чили. Води ги съдията Хуан Гусман Тапия. Първоначално те са възпрепятствани от сенаторския имунитет на генерала. По-късно, с решение на Апелационния съд е заявено, че здравословното състояние на Пиночет не позволява да му бъде търсена отговорност (25). Така с явна политическа подкрепа са прекъснати опитите да бъде търсена отговорност на бившия държавен глава.

В края на 2006 година Чили отново е арена на огромни демонстрации и причината отново е Аугусто Пиночет Угарте. Този път повод за вълненията става смъртта на генерала. На 11 декември 2006 г. информационните агенции по цял свят съобщиха новината. Сантяго де Чиле е залято от демонстрации. В центъра на града около президентския дворец Ла Монеда се събират хората, „празнуващи“ смъртта на диктатора(26). Пред военната болница са „опечалените“. Кратките сблъсъци са прекъснати след намесата на карабинерите. Щетите са сравнително малки – няколко запалени коли и една разрушена бензиностанция. Това не е най-важният въпрос. Правителството на новоизбраната президентка социалистка – Мишел Бачелет, трябва да вземе решение за почестите по време на погребението на генерала (27). Свиканият политически съвет решава да откаже държавните почести за генерала. Говорителя на президентството Рикардо Лагос Вебер заявява, че само във военните поделения националният флаг ще бъде спуснат наполовина и да му бъдат отдадени почести като на бивш главнокомандващ, но не и като на държавен глава(28).

Самата президентка е преминала през лагерите на Хунтата. Баща й, ген. Бачелет, е убит чрез мъчения. Въпреки силният личен контекст, решението, взето от нейното правителство, е много балансирано. Оправдано с факта, че Аугусто Пиночет идва на власт по незаконен начин, но е назначен като главнокомандващ от президента Салвадор Алиенде. Ако от чужбина това изглежда един разумен компромис с тежкото наследство и оценката на генерала, то в Чили положението е различно.

Пиночетистите са недоволни от липсата на почести. Семейството отказва на погребението да присъства министърката на отбраната – Вивиан Блантлот(29). Внукът на диктатора – Пиночет Молина, който е капитан в армията, произнася на церемонията силно политизирана реч, в която хвали дядо си за разрушаването на марксисткия модел чрез силата на армията(30).

Левите сили смятат, че диктаторът е избегнал правосъдието и истинската оценка за действията си. Дни по-късно внукът на ген. Карлос Пратс, убит по нареждане на Аугусто Пиночет, се изплюва върху ковчега по време на поклонението(31). Тези събития показват истинското отношение към генерала в страната. Част от хората го обожават, другата част го мразят. Желанието му да стане спасител и обединител на страната не се осъществява.

Той създава едно ново Чили, изградено на базата на либерализма в икономиката и по-късно в политиката. Определяно като проспериращо, но и страна, в която демокрацията е наложена отгоре. Със своята политика през 16-те години на управление той нанася огромен удар върху обществото. Вместо да реши проблема с противопоставянето, започнал при управлението на Салвадор Алиенде, Аугусто Пиночет само засилва тази тенденция. Жертвите на репресиите не могат да забравят извършеното срещу тях. Същевременно за много хора от по-богатите слоеве на обществото диктатурата е време на стабилност и сигурност. Време, в което те успяват да изградят една просперираща икономика.

Най-интересна е позицията на демократичните правителства, дошли на власт след 1989 г. Те са съставени и поддържани от хора, противници на авторитарния режим, но са принудени да се съобразяват с него дори когато са на власт. Тази принуда идва не само поради силните авторитарни анклави, останали във властта.

Основен проблем е общественият мир. Не може да се даде еднозначна оценка на управлението на Аугусто Пиночет, защото тя дава определение на половината от чилийското общество. Половината, която е живяла добре и е подкрепяла генерала. Поради това виждаме стремежа на съвременните политици в Чили да балансират и дори да забравят. Изглежда, че те се стремят да последват примера на повечето държави, където през 60-те и 70-те години на ХХ в. има десни диктатури. Испания и Гърция решават въпроса с това незавидно наследство, като го унищожават и забравят. Така запазват един консенсус сред хората, стояли от двете страни на барикадата и възможността им да продължат да поддържат своите възгледи.

Другата тенденция за оценка на миналото се наблюдава в постсоциалистическите държави. Полша, Унгария, Румъния, съвсем скоро и България решават да отворят досиетата на своите тайни служби. Този акт обаче, създава не гласност, а по-скоро едностранчива оценка на събитията. Хората, работили за разузнаването, независимо вътрешно или външно, са поставени в положението на обвиняеми. От тези два варианта за оценка на миналото е изключително трудно да се определи правилният подход. Ясно е само, че миналото винаги ще разделя обществото. Спомените за репресиите в Чили ще продължат да разделят страната на две още дълго време. Личността на Аугусто Пиночет не може да бъде оневинена за хилядите извършени престъпления. Подходът на политиците в тази латиноамериканска страна, изглежда, по-скоро ще доведе до обединяване на обществото й, отколкото стремежът за реванш в Източна Европа.


Бележки
(1) Биографичните данни са взети от – http://www.geocities.com/chilenationalist/biografia.html, 06. 12. 2006 г.
( 2) Тук могат да бъдат намерени повече сведения за главния отговорен за операцията ген. Роберто Вио Марамбио – http://en.wikipedia.org/wiki/Roberto_Viaux, 10. 12. 2006
(3) Чуров, И. М. Съдбовни срещи с фашизма – с оръжие, с вериги, с фрак. София, 2003, с. 688
(4) Allende’s Chile. Еdit. P. O’Brien, New York, 1976, р. 240.
(5) По Чуров М., цит. съч., с. 705
(6) Разсекретените архиви на ЦРУ и повечето държавни структури на САЩ доказват изключително силната намеса на Вашингтон при свалянето на правителството на БНЕ. Администрацията на Ричард Никсън не може да си позволи още една Куба в Западното полукълбо. Същевременно помощта, идваща от Източния блок, все още не е достатъчна, за да укрепи Чили. Не на последно място трябва да се разглежда и стремежът на Салвадор Алиенде за самостоятелност в двуполюсния модел.
(7) На 11 октомври 1973 г. Хунтата издава декрет–закон № 78, с който разпуска всички ”политически партии, организации и групировки, не указани в закон №77”. С декрет – закон № 77 са забранени левите политически организации.
(8) Относно икономическите реформи на Пиночет се изказват много от неговите сътрудници в една статия на в. Ел Меркурио – http://diario.elmercurio.com/2006/12/11/nacional/nacional/noticias/ 66541A87-2157-4965-ADB9-C197374A271D.htm
(9) http://diario.elmercurio.com/2006/12/11/nacional/nacional/noticias/ BBCA2C87-86FD-490B-AD6F-860B75683269.htm
(10) Операцията цели унищожаване на левите сили в Южна Америка и има доказателства, че продължава своето действие до 90-те години на ХХ в.
(11) Според конституцията армията остава почти без граждански контрол. Президентът няма право да сменя главнокомандващия за периода до 1998 г. Аугусто Пиночет остава главнокомандващ и пожизнен сенатор.
(12) В доклад на ЦРУ управлението на Аугусто Пиночет е определено като “вероятно да застраши интересите на САЩ и провеждането на един стабилен демократичен преход в Чили.“ – http://foia.state.gov/documents/PCIA3/00009281.pdf, p. 10, 01. ХI. 2006г
(13) Ibidem, p. 16, 01. ХI. 2006г
(14) А.А.Зайонцл. Вооруженные силы Чили при Пиночете: самодостаточный организм? – Латинская Америка, Москва 2005, кн. № 5, с. 34
(15) За нежеланието на Пиночет да се раздели с пълната власт се разказва в статията на в. “Еl Mostrador” от 5 окт. 2000 г. – http://www.elmostrador.cl/modulos/noticias/constructor/detalle_noticia.asp?id_noticia=11917, 07. II. 2006 г.
(16) Цитатът е по Конституцията на Чили, приета през 1980 г. и действаща досега – http://www.camara.cl/legis/const/c11.htm, 07. II. 2006 г.
(17) http://www.camara.cl/legis/const/c10.htm, 07. II. 2006 г.
(18) http://www.ddhh.gov.cl/ddhh_rettig.html
(19) Тайната полиция, създадена от Аугусто Пиночет
(20) http://www.chipsites.com/derechos/dictadura_victimas_eng.html
(21) По електронното издание на чилийския всекидневник “La Tercera” – http://docs.tercera.cl/casos/pinochet/detencion/historia01.html, 07. II. 2006 г.
(22) http://docs.tercera.cl/casos/pinochet/detencion/historia16.html, 07. II. 2006 г.
(23) http://docs.tercera.cl/casos/pinochet/detencion/historia18.html, 07. II. 2006 г.
(24) http://www.archivochile.com/Dictadura_militar/muertepin8/muertepin8_0115.pdf, p. 2, 4, 08. II. 2006 г.
(25) http://www.archivochile.com/Dictadura_militar/pinochet/juicios/DMjuiciopino80009.pdf, 08. II. 2006 г.
(26) Detractores realizan masiva marcha y protagonizan violentos incidents – LA Tercera, 11. XII. 2006
(27) Muere el dictador chileno Augusto Pinochet – El Pais, 10. XII. 2006
(28) Ibidem
(29) http://www.elpais.com/articulo/internacional/Bachelet/dice/Pinochet/referente/division/odio/violencia/elpepuint/20061213elpepuint_1/Tes, 20. II. 2007
(30) Ibidem
(31) http://www.elpais.com/articulo/internacional/Despedido/nieto/Prats/escupio/feretro/Pinochet/elpepuint/20061222elpepuint_1/Tes, 20. II. 2007

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук