ДЕМОКРАТИТЕ СЛЕД НОЕМВРИ (Междинните избори в САЩ през ноември 2006 г. – епично политическо клане или рутинно сбиване в средата на мандата)

0
180

Дали междинните избори в САЩ през ноември 2006 г. бяха епично политическо клане, или рутинно сбиване в средата на мандата? В седмицата след победата на демократите майсторите на партизанския политически имидж изказаха мнения, противоречиви като героите от „Рашомон“, известния релативистичен филм на Куросава за изнасилване и смърт. От страна на либералите Боб Хърбърт в рубриката си в „Ню Йорк Таймс“ изпадна във възторг, че „на предизвиканата от страх аномалия – ерата „Джордж У. Буш“, й остава само да поеме сетния си дъх“. Пол Уолдман („Балтимор Сън обяви „голяма крачка в левия поход на нацията“, а Джордж Лейкоф (CommonDreams.org) отпразнува победата на „прогресивните ценности и на „фактически точната, базирана на ценностите конструкция“ (каквото и да означава това)(1). От страна на добрата стара партия – републиканците, Лорънс Кудлоу от „Нашънъл Ревю“отказа да приеме дори и очевидните петна кръв по стъпалата на Конгреса: „Погледнете победите на „Сините кучета“ (консервативно настроените демократи – бел. пр.) и пораженията на либерално настроените консерватори от Североизтока. Промяната в Камарата може да се окаже победа за консерваторите, не за либералите“. Уилям Сафайър, макар и отвратен, че пропадналата левица най-накрая е спечелила избори, омаловажава резултата, определяйки го като „умерена загуба в средата на мандата“ (2) .
I. Победата и нейните неволи

Сафайър обаче прекалява. Макар победата на демократите от 2006 да не беше като пороя, отприщен през 1994 г. от Нют Гингрич, Дик Арми и Том Дилей (виж Таблица 1), тя е всичко друго, но не и „умерен“ резултат. Въпреки че икономиката – класическа мишена на опозицията при междинните избори, беше сравнително слабо застъпена в предизборната кампания, демократите успяха да спечелят мнозинство в Камарата (най-жестокото изборно „клане“ над републиканците от 1974 г. насам) и да си върнат Сената с едно място преднина. Всъщност, Сенатът се сдоби с първия си самопровъзгласил се „социалист“ – Бърни Сандърс от Вермонт, независим, който се съюзява с демократите.

За първи път в историята демократите не загубиха нито едно от своите или от освободените места в Камарата. Независимите гласоподаватели (26 процента от електората) се преляха към тях в съотношение почти две към едно – „най-голямата разлика от първия екзит пол, през 1976 година (3), насам.“ С най-силното в американската история женско лидерство в надпреварата за Камарата те печелят преднина сред жените – 55 на сто към 45 за републиканците. По-изненадващ обаче е фактът, че успяха да намалят и фамозната преднина на републиканците сред белите мъже до 53 процента (4) (в състезанието за Камарата през 1994 г. имаха главозамайващите 63 на сто.) Според ветерана социолог Станли Грийнбърг един от всеки петима, гласували за Буш, е минал към другата колона. Най-драматична е обаче промяната в електоралния пазарен сегмент на „привилегированите мъже“ (заможни, с висше образование). Тук преднината от 14 процента за консерваторите през 1994 година се превърна сега в лек превес за демократите. Макар в твърдия електорат на консерваторите (протестанти и бели жители в селски и крайградски райони) промените да бяха малки, партията на „моралното мнозинство“ загуби 6 процента сред ревностните католици, а гневните латиноамериканци, стреснати от привързаността на масовия републиканец към хайките от доброволци и издигането на стени по границите, убиха партията в няколко иначе оспорвани района на Запад(5).

В щатските надпревари демократите демонстрираха още по-голяма тежест. В навечерието на изборите консерваторите се хвалеха с мнозинство сред губернаторите (28 на 22) и лека преднина в контрола над щатските законодателни камари (49 на 47, с 2, които са без мнозинство)(6). В сравнение със смазващото числено превъзходство на демократите в щатските законодателства преди 1994 г., когато републиканците контролираха само 8 щата, това приблизително равенство, според Джон Худ – президент на мозъчния тръст на консерваторите от Северна Каролина, е „един от най-значимите и трайни продукти на Републиканската революция“. Сега обаче това наследство е загубено, тъй като демократите успяха да преобърнат на сто и осемдесет градуса партийното съотношение сред губернаторите – републиканци останаха шефовете на изпълнителната власт само в 3 от 10-те щата с най-многобройно население. Демократите спечелиха и контрола в още 8 щатски камари (сега са 56 демократи срещу 41 републиканци, с 1 без мнозинство). „Най-лошото за добрата стара партия– изтъква Худ, – е, че партиите с мнозинства в щатските законодателства ще контролират промяната на избирателните райони за Конгреса след бързо наближаващото преброяване през 2010 година. Ако демократите запазят сегашната си преднина, в Камарата ще има доста повече синьо.“ (7)

Регионално погледнато, републиканските кандидати бяха сразени в изначалната територия на величавата стара партия – в Ню Ингланд, включително и в силно консервативния Ню Хемпшир, където демократите печелят мнозинство в законодателния орган за първи път от Гражданската война насам, както и в североизточните щати, което накара един виден консерватор да възкликне, че „Североизтокът е на път да бъде загубен за вечни времена“(8). Демократите отбелязаха изненадващи победи и в Средния запад, и в „червената“ вътрешност на Запада, особено в Колорадо, където парите от високи технологии осигуриха нарастващата подкрепа на латиноамериканците.(9) Дори и в Юга демократите успяха да преодолеят продължителната си слабост и да си върнат 19 места в щатските законодателства. (Въпреки ширещия се мит, че Югът бил солидно републикански, демократите държат мнозинство от 54 процента в камарите на южните щати.) (10)

В Канзас –„олицетворение на обърканото съзнание на избирателите“, по думите на Том Франк(11) , демократката Нанси Бойда победи заемащия мястото Джим Раян (бивш олимпийски шампион по бягане) в избирателен район, в който Буш отнесе 20 процента преднина само две години преди това. Популярната губернаторка Катлийн Сибелиус беше преизбрана с лекота, а другите две висши длъжности в щата – на заместник-губернатора и на главния прокурор, бяха спечелени от бивши републиканци, кандидатирали се като демократи – удивителен обрат в тенденцията на политическите пребоядисвания. Най-изтъкнатият културен консерватор на щата, фанатично противопоставящият се на абортите главен прокурор Фил Клайн, беше „анихилиран“ – получи едва една-трета от гласовете в обикновено прорепубликанските предградия на Канзас сити (окръг Джонсън).(12) През есента на 2006 г. нищо в Канзас не изглеждаше кой знае колко „объркано“.

Подобни резултати убедително оборват легендата за непобедимост, изтъкана около авторската стратегия на Карл Роув за интензивна мобилизация на членската маса(най-често стимулирана от някаква истерия във връзка със застрашена християнска ценност) и масирана негативна реклама (обикновено се тиражира някоя откровена лъжа или клевета срещу опозицията). Според Станли Грийнбърг „Републиканската партия достигна най-негативната представа за себе си от незапомнени времена, по-лоша от Уотъргейт“.Социологът демократ обаче (който пише в сътрудничество с Робърт Боросейдж и Джеймс Карвил) упорито настоява, че загубите на републиканците не са непременно победи за демократите. „При тези избори Демократическата партия също си спечели по-силно негативно отношение, отколкото при изборите през 2004 г. …Демократите имат скромно предимство и по-малко от 50 процента от гласувалите за тях са гласували заради ключови атрибути като: „на наша страна са“, „ориентирани са към бъдещето“ и „мислят за семействата“.(13) Томас Едзол е съгласен, че „победата на демократите е крехка“ и предупреждава, че е “по-скоро следствие на масово недоволство заради войната в Ирак, отколкото на фундаментална партийна и идеологическа промяна, каквато наблюдавахме при пробивите на републиканците от 1980 и 1994 г.“(14) Съотношението между партиите остава по-близо до равенството, отколкото когато и да било след края на ХIХ век (38 процента за демократите на 37 процента за републиканците). И контролът над Камарата зависи от промяна само на няколко процентни пункта. Причината републиканците толкова да държат да променят и манипулират избирателните райони в средата на мандата е желанието да укрепят властта си.(15)

Наред с всичко това победителите не са единни за посоката на своята партия. За разлика от 1994 г., когато републиканците бяха единни в екстаза си по повод общата програма за „революция“ в Конгреса, през 2006 г. идеолозите на демократите са фундаментално разделени. Докато привърженици на прогреса като Езра Клайн (American Prospect) недоволстват, че „Сините кучета“ и Съветът на лидерите на демократите са готови „да заключат либералите вън от залите на властта“, Кристофър Хейз (Nation) аплодира„новия демократичен популизъм“*, а Майкъл Томаски (редактор на American Prospect) твърди, че партията умно се придвижва едновременно към центъра и лявото („партията успя да удържи тази ляво-центристка коалиция и да смекчи различията между двете групи“).(16) Хилъри Клинтън и нейният хор от сервилни гласове възхваляват чудото на„виталния, динамичен център“, а други демократи песимистично се съгласяват с горчивото предсказание на Сафайър, че партията е поела курс към гражданска война.

Във всеки случай демократите, предвождани от председателя на Камарата Нанси Пелоси, лидера на мнозинството в Камарата Стени Хойър и лидера на мнозинството в Сената Хари Райд, разполагат с две години, за да консолидират повишената си електорална подкрепа и ефективно да въоръжат Хилари Клинтън за доста отвратителната битка, която се очертава през 2008 г. или с Джон Маккейн, или с Руди Джулиани.(17) (Вероятно никой от двамата мистериозни феномени – републиканецът Мит Ромни и демократът Барак Обама – не би могъл да издържи на бруталното изпитание на първичните президентски избори, макар че и двама могат да бъдат рециклирани като вицепрезидентски материал.)(18)

110-ят Конгрес ще даде на демократите извънредни възможности да отменят реакционния дневен ред, въведен през 1994 г. от „републиканската революция“ и през 2001- 2002 г. чрез „войната срещу тероризма“. Те обаче ще бъдат разкъсвани между два категорични императива: от една страна – да потопят колкото е възможно повече републиканци заедно с държавния кораб на Джордж Буш, и от друга – да си върнат неясния „център“ и подкрепата на корпоративните лобисти. Ако неотдавнашното минало може да бъде някакъв ориентир, една сериозно популистка и идеологически борбена политика на демократите е напълно несъвместима с Клинтъновия проект за превръщането им в par excellenceпредставители на икономиката на знанието и корпоративната глобализация.

По-точно, новото мнозинство на демократите трябва да тества неясните си обещания за масиран популизъм и центризъм с широко участие спрямо непокорните реалности или четирите мега въпроса, които неизбежно ще доминират в новия Конгрес:
1. Фиаското в Ирак и войната срещу тероризма;
2. Републиканското наследство на корупция и корпоративни измами;
3. Нетърпящите отлагане открити социални нужди (включително реконструкция на крайбрежието на Залива) в контекста на дефицитите на Буш;
4. Нарастващото недоволство от социалната цена на икономическата глобализация. Очакванията на избирателите от миналия ноември за истински промени във Вашингтон по всяка вероятност ще останат излъгани. Заради по-висшите императиви да се избере Хилъри и да се успокои едрият бизнес.

II. По-малка или по-голяма война?

За разлика от президентските избори през 2004 г. и споровете за значението на „гласуващите за ценности“, през ноември 2006 г. нямаше нищо еднозначно около ключовия въпрос, който обедини гласоподавателите. Докато икономиката се рее на балона на жилищното строителство (макар че предизвикана от недвижимите имоти рецесия може и да не е далеч), а атаките срещу мексиканците и гейовете не успяват да възпламенят някакъв значим национален отзвук, определящ въпрос е задаващото се поражение за американската намеса в Ирак. Шест от десет гласоподаватели казват на анкетиращите, че са обезпокоени от начина, по който Буш води войната (ескалиращото клане в Багдад и парализата в Белия дом), и са гласували съответно. Авторитетите от първите страници на пресата в един глас с изследванията на екзит пола се съгласиха, че Ирак е Архимедовият лост, с чиято помощ независимите гласоподаватели масирано са били отместени към демократите.(19) Консервативните идеолози и бизнеслобисти междувременно видяха с ужас как подобното на Франкенщайн чудовище Ирак отвлича вниманието от дневния им ред. (20) Дори военният електорат – „дъщерното дружество, което е изцяло собственост на Републиканската партия“ (по израза на журналистката Роза Брукс), започва да напуска конюшнята: изследвания на Military Times показват, че процентът на военните, които се самоопределят като републиканци, е спаднал от 60 – през 2004 г., до 46 – през 2006 г. Малко повече от една трета от военните понастоящем одобряват начина, по който Буш води войната.(21)

След дванайсет години арогантно управление на мнозинството в Конгреса, консерваторите изглежда се препънаха в противоречията на новия империализъм. Дали е така? Иронията на антивоенния вот е, че избра демократи, които по никакъв начин не са задължени реално да сложат край на варварската американска окупация. Малко след изборите Том Хейдън възхвалява гражданските групи в Чикаго и другаде, които се борят за това изборите да се превърнат в плебисцит за все по-непопулярната война. Той обаче далновидно предупреждава, че „никоя от партиите не е готова да приеме войната за загубена кауза“ и че докладът на Групата за изучаване на Ирак би предложил на лидерите на Демократическата партия общи аргументи с републиканците в Конгреса, с които „да елиминират незабавното изтегляне като възможност“.(22)

Въпреки убедеността на мнозинството от обществеността, че войната в Ирак е „лоша война“ и че войските трябва да се приберат у дома, стратегията на демократите днес е да се заяждат с пагубната политика на Буш, но от страничната линия, като избягват всякакви решителни действия за реално прекратяване на окупацията. От гледна точка на хладнокръвните политически изчисления интересът на демократите да помогнат на Буш да се измъкне от блатото на Ирак не е по-голям от неговия интерес наистина да залови или убие Осама бин Ладен. Както наскоро съобщи Los Angeles Times, „Пелоси и демократите не планират някакви драматични стъпки, които да повлияят върху хода на войната“.(23) Председателят на националния комитет на демократите Хауард Дийн, който някога твърдеше, че е самото олицетворение на антивоенното движение, сега предупреждава, че обществеността може да очаква от мнозинството най-много„някакво възпиращо въздействие бърху президента“.(24) Също така Пелоси от самото начало отхвърля реалната власт на демократите над военната политика на Белия дом: „Ще оказваме контрол. Няма да спрем финансирането“.(25)

Истинската демократическа опозиция на войната (широко разгласеното несъгласие на Джон Мърта) дойде от редиците на Черния клуб**. Неговите членове, включително Джон Луис, Чарлз Рейнгъл и Барбара Лий, са и основните вдъхновители на наскоро организирания клуб „Вън от Ирак“, чийто председател е огнената Максин Уотърс от Лос Анджелис. Значителното припокриване между антивоенния клуб (в който участват и десетина латиноамерикански представители начело с прямия Хосе Серано от Ню Йорк) и най-силно ангажираните с градските социални програми членове на Камарата отразява една фундаментална политическа тенденция, почти изцяло пренебрегната от медиите. Става дума за ширещото се сред цветнокожите общности съзнание, че намесата в Ирак и Афганистан (която струва повече от 2 милиарда долара на седмица) означава отнемане на ресурси, които са критично нужни за хората от бедните градски райони и по-старите предградия, а така също – поставяне на имигрантските общности под сянката на нелоялността.

Това ново равенство между градски нужди, граждански права на имигрантите и антиимпериализъм би могло да се превърне в силен контра-дневен ред на американската политика, ако бъде подсилено с дейност на ниско ниво и с последователни протести. Ето го обаче проблема: макар че след гласуването през ноември клубът „Вън от Ирак“ има вече 74 членове (повече от една пета от демократите в Камарата), влиянието му е ограничено от липсата на национално антивоенно движение, както и това, че големите прогресивни профсъюзи, като SEIU, HERE-UNITE и AFT, не са превърнали изтеглянето от Ирак в свой политически приоритет.

Наистина, електоралният пейзаж през ноември беше оформен от парадокса на надигащи се антивоенни настроения, без видимо антивоенно движение. За разлика от 1968 г. и 1972 г., или дори от 1916 г. и 1938 г., несъгласието на избирателите с намесата в чужбина не бе подкрепено от организирано движение за мир, способно да държи политиците под обсада или да свърже противопоставянето на войната с по-дълбока критика на външната политика (в случая – с „войната срещу тероризма“). С енергия на ниско ниво широкото, спонтанно антивоенно движение от зимата на 2003 г. изпълни вакуума, оставен от липсващата опозиция на демократите спрямо инвазията на Буш. През 2004 г. обаче то най-напред беше погълнато от кампанията на Дийн, а после се разтвори политически в кандидатурата на Кери. Конгресът на демократите през 2004 г., който трябваше да бъде форум за масирани атаки срещу външната и вътрешната политика на републиканците, се превърна в противна патриотична възхвала на Кери като нещо средно между брамин и Рамбо.

Макар много активисти да се надяваха, че от отломките на кампанията на Кери ще се появи автономно движение за мир, протестите продължиха само в няколко регионални центъра. Една от главните задачи на Хауард Дийн като национален председател на демократите (и основна причина за избирането му) беше да държи антивоенните сили парализирани, в рамките на някаква дифузна и лицемерна коалиция от типа „Всеки, но не Буш“. Като превърнаха Буш и неговите политически родители Чейни и Ръмсфелд в основен проблем, демократичните мислители избегнаха истинския дебат за Ирак. Водещите демократи може и да бичуват президента за хаоса в Багдад. Никой от тях обаче не е подел въпроса за отговорността на Америка за анархията, която бързо поглъща огромни територии от Пакистан до Судан. Нямаше дебат по дадената от администрацията на Буш „зелена светлина“ за израелското клане на цивилни граждани в Ливан или, по-наскоро, по зловещата роля на ЦРУ за провокирането на етиопската инвазия в Сомалия и американските въздушни удари там. Израелската десница в това време знае, че Хилъри Клинтън ще подкрепя политиката й в Газа и на Западния бряг съвършено непоколебимо, като тексаски фундаменталист, който с нетърпение очаква Армагедон.

В действителност лидерите на демократите – без Черния клуб и неколцина членове на прогресивния – използваха вътрешното недоволство от политиката на Буш в Ирак, за да консолидират, а не да подкопаят съществуващия във Вашингтон консенсус за „войната срещу тероризма“. Едно национално антивоенно движение вероятно би свързало апокалипсиса в Ирак със задаващата се катастрофа в Афганистан и с една нова регионална война в Сомалия, докато платформата на демократите утвърждава ангажираността във войната против ислямистите като част от по-голяма програма за разширяване, не намаляване, на глобалните мерки срещу недоволството. „Върнете войските у дома“ не беше в платформата на демократите, но удвояването на специалните сили, за да „унищожат терористичните мрежи“, и увеличаването на разходите за борба с тероризма у дома са централни мотиви в „Нова посока за Америка“ (Това е сборник с лозунги и фрази на демократите, бледа сянка на колоритния „Договор с Америка“ на Гингрич от 1994 г.)(26)

Ръководството на демократите умишлено избягва и дебата за конституционните последствия от Патриотичния закон – нито един виден демократ не предложи в прав текст отмяна на тоталитарните прерогативи, получени от президентството след 11 септември 2001. Всъщност Хилъри Клинтън даде знак, че подкрепя задържането без присъда, и дори прилагането на изтезания, при определени обстоятелства. Говорителката Пелоси междувременно подчерта, че главните цели на демократите на 110-ия конгрес ще бъдат, първо, да се оберат ниско растящите, безспорни плодове на основната реформа (минимална заплата, рецепти, студентски кредити и т.н.), и после бързо да се премине към „иновационния дневен ред“ за високотехнологичните индустрии. Дебатите за външната политика в Камарата – благодарение на ястребовата противотежест на повече от 100 „Нови демократи“ и „Сини кучета“ – няма да премине отвъд двупартийните допускания в плана Бейкър-Хамилтън или каквато там нова стратегия за принудителна национална самоликвидация на палестинците предложи Кондолиза Райс.

В такъв случай какво реално е постигнал антивоенният вот? В края на краищата общественото разочарование от месианската политика на неоконсерваторите прокара пътя за реставрация на „реализма“ под егидата на плана Бейкър-Хамилтън, който помирява външнополитическите системи на Буш-старши и Клинтън. Кървавата баня в Ирак отвори всички саркофази от река Потомак, от които изпълзя армия антични държавни секретари и съветници по националната сигурност (Скаукрофт, Игълбъргър, Бжежински и, разбира се, главната мумия, лично Кисинджър), горяща от нетърпение да поучава Конгреса на „рационални“ подходи към налагането на американската воля над останалия свят. Хилъри Клинтън, разбира се, е кралица на реалистите (освен ако се засягат израелски интереси), и новото демократично мнозинство в Камарата е малко вероятно да се отклони кой знае колко от вече демонстрирания сценарий за кампанията й през 2008 година. В бъдещите дебати с Руди Джулиани или Джон Маккейн (който наскоро се самоназначи за спасител на „победата“ в Ирак) Хилъри ще играе коравата армейска дама, като ще парира всякакви мъжкарски жестове с още по-безкомпромисни позиции за „Ал Кайда“, Иран, Палестина и Куба.

Утехата, ако има такава, е, че демократите в Конгреса, с Черния клуб и съюзените с него лобисти на изтеглянето, е по-вероятно да се повлияят от обществения гняв, докато бунтовете и гражданската война в Ирак продължават да изтощават ресурсите на окупацията. В отчаян гамбит, целящ да умиротвори сунитите и да защити зоната на контрол в Багдад, администрацията на Буш понастоящем обмисля масирана атака („нахлуване“ е военната предпоставка за това) над милициите на Муктада ал Садр в предградията. Една нова война с армията на Махди (значително нараснала и много по-добре обучена, отколкото при първите сражения с американски войници през 2004 г.) ще отвори още една кутия на Пандора, ще причини непоносими американски жертви и ще предизвика взривоопасен отговор от страна на шиитите. (Неизбежните въздушни удари над Садр ще доведат до зловещи сцени, напомнящи израелските бомбардировки над Южен Бейрут.)

Ако Кондолиза Райс и Робърт Гейтс одобрят такава ескалация, ще получат добър шанс да привлекат на своя страна някои демократи мачовци (макар че почти сигурно ще отблъснат и някои от водещите републиканци). Сенатския лидер Хари Райд вече демонстрира епичното си объркване, като одобри и след това бързо оттегли одобрението си за предлаганото „нахлуване“ на нови 35 000 американски войници в Багдад. В Сената ястребът Джо Либерман, който беше преизбран като независим след поражението му в първичните избори на демократите, ще бъде мощен лост за обръщане на вота в полза на ескалацията. Понастоящем Пелоси обмисля да се противопостави на отпускането на допълнителни средства, но не би орязала финансирането на сегашните войници там.

Каква позиция ще заемат в крайна сметка Пелоси и Райд и доколко наистина ще се борят за „изтегляне на етапи“, както предлагат в програмата си от шест точки от изборите през ноември, до голяма степен ще зависи от надигането – или не – на антивоенно движение. Гласоподавателите от миналия ноември със сигурност хранят по-малко илюзии от своите кандидати за това колко безнадеждна е ситуацията (според екзит пола, „само един от пет гласоподаватели смята, че или президентът, или демократите имат ясен план за Ирак“)(27) и общественото мнение може отново да намери взривоопасни алтернативи на един импотентен Конгрес. Наистина, само масовите протести, свободни от Realpolitik на Хауард Дийн*** и MoveOn.org****, могат да променят баланса на силите в Конгреса към решителен дебат за изтеглянето.

III. Границите на питанията

Един от най-сладките моменти от ноемврийските избори беше избирането на Ник Лампсън за мястото на Том Дилей в 22-ри район, в Тексас. Лампсън – училищен преподавател, който преди това е бил демократ конгресмен от Галвстон, е една от първите жертви на позорната промяна на избирателните райони в Тексас от 2003 г. – безпрецедентната манипулация от средата на десетилетието, станала възможна благодарение на масираните, незаконно изпрани корпоративни дарения, употребени от лидера на мнозинството в Камарата, за да бъде избирано на републиканско мнозинство в тексаското законодателство, година преди това. Благодарение на куража на един местен разширен съдебен състав и областния прокурор на област Травис Рони Ърл, Дилей беше обвинен в лъжесвидетелство през септември 2005 година и скоро след това, след федерално разследване на близките му връзки с корумпирания лобист Джак Абрамоф, беше принуден да се откаже от лидерството на мнозинството, а после и от мястото си в Конгреса.

Дилей беше Робеспиер на „републиканската революция“ от 1994 г., може би най-безмилостният кръстоносец на еднопартийното управление в американската история. Като един от съорганизаторите на проекта „Улица К“ (28), заедно с Рик Санторъм и Гроувър Норкуист, той доби печална слава с принуждаването на корпоративни лобисти да дават огромни дарения за кампаниите (а също и обещания да назначават само републиканци) в замяна на разрешението директно да пишат законодателството на Републиканската партия. Като лидер на мнозинството (или „Чук“, както е известен на републиканците, а и на демократите) той наложи безпрецедентна идеологическа дисциплина на републиканците (дори се възпротиви на опита на Белия дом да даде малки данъчни облекчения на семействата с ниски доходи), докато посичаше всякакви остатъци от двупартийност и колегиална учтивост. В партньорство с опозорения Абрамоф той защитава най-гнусните каузи в Капитолия, като се започне от подкрепа за робския труд в рая на безогледната експлоатация – Северните Мариански острови (американска територия, освободена от защитата на американското трудово законодателство), и се стигне до услугите за гигантска руска корпорация, която на свой ред дава рушвети за свързани с Дилей.(29)

След повече от десетилетие в ролята на пътна жертва, премазана от финансираната с гнусотии кампания на Дилей (Карл Роув е избягалият от местопроизшествието шофьор), сега демократите имат възможност да започнат да ликвидират „републиканската революция“. Което означава да прекъснат корумпираните финансови потоци и властта, чието олицетворение са Дилей и проектът „Улица К“. Конгресът, разбира се, винаги е бил привърженик на принципа „плащаш – играеш“ и на смазването на политиката с пари на лобистите, но никога преди 1994 г. републиканците не са използвали такава принуда, за да наложат себе си като задължителната, а не просто естествената партия на бизнеса. (Отчасти това е реакция на успехите на демократите в привличането на подкрепата на новите икономически сектори от двете крайбрежия, като развлекателна индустрия, медии, софтуер, биотехнологии и хазарт.)

Вдъхновяващото обещание на победата от ноември е, че неколцина ветерани, либерално настроени демократи – Чарлз Рейнгъл (Пътища и средства), Барни Франк (Финансови услуги), Хенри Уаксман (правителствена реформа), Дейвид Оуби (бюджетна комисия), Айк Скелтън (въоръжени сили) и Джон Рокфелер IV (Разузнавателна комисия на Сената) – ще приложат трудно извоюваната си председателска власт в комисиите, за да започнат сериозни разследвания на планината от корупция и тайни сделки от годините на Дилей. След като най-накрая опозицията държи властта да връчва призовките, преплетените специални интереси, превзели администрацията на Буш, ще трябва да излязат на светло и да поемат отговорността, от която успяваха да се скрият толкова дълго след скандала с „Енрон“. Наистина, ако скелетите бъдат извадени от гардероба на републиканците и обществеността осъзнае какви са мащабите на измамите и мошеничествата около окупацията на Ирак, не-възстановяването на Ню Орлийнз, „вътрешната сигурност“, празни дивотии като измамната програма Биощит (Bioshield) и субсидирането на застрахователната, фармацевтичната и нефтената индустрии – гласоподавателите масово ще одобрят нов режим на правителствен контрол, подновена нормативна уредба за околната среда и здравеопазването и сериозни реформи във финансирането на кампании.

Това е истинската възможност, от която демократите теоретично могат да се възползват, но вероятността лидерите им наистина да допуснат разследванията в комисиите, наистина да проследят парите и корупцията до най-високите етажи е малка. Надеждите, че Конгресът би могъл да се върне към героичните дни на Търман Арнолд и неговите антитръстови разследвания от трийсетте години или към докладите на комисията Уотъргейт за закононарушенията, допуснати от републиканците през седемдесетте, са празни бълнувания предвид настояването на Пелоси демократите да държат кучетата си здраво завързани в интерес на изграждането на „центризъм“. Тя винаги е успявала да изтръгне унизителни клетви за лоялност от двамата висши черни демократи, които е най-вероятно да разклатят двупартийната лодка: накара Джон Кониърс (председател на Комисията по правосъдие) да се откаже от подкрепата си за импийчмънта („Страната не иска и не се нуждае от парализирано партизанско управление“, каза той наскоро), накара и Чарлз Рейнгъл, който мачкаше Дик Чейни в Конгреса, както никой друг, да запее припева на цялата компания („Трябва да приема възгледите на ръководството“, обеща той).(30) Дори, още по-сатанински, сложи Хенри Уоксман („Враг № 1 на Белия дом“) начело на усилията (по думите на анализатора Браян Фрайъл) контролът от страна на Конгреса да не даде възможност „демократите да станат уязвими за обвинения в обструкционизъм и екстремизъм през следващия кампаниен цикъл“. (31)

При отсъствието на неотслабващ натиск от страна на работнически и екологични групи демократите едва ли ще обезпокоят могъщите бизнесинтереси, които иначе с удоволствие биха опитали да отклонят от републиканците към себе си. Разбира се, ще има някакво уреждане на сметки с Халибъртън и измамите с контрактите в Ирак. И може би делото за лъжесвидетелство на Скутър Либи (обвиненият шеф на персонала на Чейни) ще бъде застроено с нови разкрития от Рокфелер и неговата сенатска комисия по разузнаването за лъжите на администрацията и изфабрикуваните доказателства по пътя към Багдад. С разширяването на кръга на разкритията обаче ще се засилва и съпротивата – не само от републиканците, които ще се борят за живота си, но и от демократите, които ще опитват да подновят контактите си със същите тези корпоративни групи, които сега са в основата на корупцията и скандалите. Възможността да се правят разкрития и да се осъществят промени ще бъде спъвана на всяка крачка от изкушението за сключване на сделки и набиране на помощи за кампанията. Както цинично, но точно се изразява „Икономист“, „новите вождове на камарата не се виждат като революционери. Тяхната цел, в края на краищата, не е да осъществят определен дневен ред, а да подготвят почвата за президентските избори през 2008 г.“(32)

Тъй като се страхуват от възможността Рейнгъл и Уоксман да връчват призовки (колкото и да са усмирени от Пелоси), корпоративните лобисти с радост ще потърсят убежище при комисиите за кампанията на демократите. Сливането между корпоративна Америка и Републиканската партия изглежда по-нетрайно и непобедимо, отколкото преди година и, както предсказа BusinessWeek малко след изборите, „компаниите ще се втурнат да залагат на лобисти с демократични препоръки“. (33) Ръководството на демократите, на свой ред, най-безсрамно търси пари. Следващият изборен цикъл ще бъде най-скъпият на всички времена, така че Хилъри Клинтън едва ли би се зарадвала на изслушвания в Конгреса за престъпленията на фармацевтичната, нефтената и военно-строителната индустрии, които биха могли да й нанесат сериозен ответен удар през 2008 г. От стратегическа гледна точка за демократите е много по-смислено да насочат ударите си в Конгреса срещу шепа злодеи от администрацията, като тихомълком в това време възстановяват равенството в представителството на „Улица К“. А там, както се говори, много от крилатите маймуни тържествуват заради неотдавнашното си освобождение от Дилей – порочната вещица на Тексас.

Както Business Weekуспокои по-нервните си читатели, всяка тенденция към популистки ексцесии в новия Конгрес ще срещне противодействието на милионерите, корпоративните адвокати и високотехнологичните предприемачи в редиците на самите демократи, особено на пламенно защитаващата бизнеса Нова демократична коалиция (лост на Съвета на лидерите на демократите в Камарата), председателствана от конгресмена Елън Таушер от Калифорния. „При такъв малък превес в Камарата групата на Таушер от около 40 умерени ще се радва на извънредни възможности да влияе върху данъчната, търговската и бюджетната политика.“ Наред с това, главните мениджъри, разтревожени от възможни обвинения или зловещи корпорации, обезпокоени да не загубят доходоносните си федерални контракти, винаги биха могли да се обърнат към новото чудо на „Улица К“ Джордж Крофърд, който като бивш шеф на екипа на Нанси Пелоси се позиционира като главен организатор на сделките във Вашингтон. („Неотдавна – разкрива BusinessWeek – той добави към списъка с клиентите си Exxon Mobil Corp. и Amgen Inc.“)(34)

Отвъд програмата „100 часа“, която не буди спорове, малко от обещаните реформи, привлекли прогресивни гласоподаватели на демократите, е вероятно да напреднат срещу задаващия се ураган от корпоративно лобиране и политическите набирания на средства, организирани от Крофърд и други вътрешни хора на демократите. Енергийната политика например беше един от най-съществените въпроси на партията и сенатор Барбара Боксър (новият председател на Комисията по екология и благоустройство) събра широка коалиция от екозащитници около затягането на емисиите и стандартите за икономия на гориво на автомобилите. Както обаче наскоро отбеляза журналистът Ричард Саймън в Los Angeles Times, автопроизводителите от Детройт и нефтените мъже от Тексас са изненадващо необезпокоени. „Уверени сме, че има много демократи, които ни познават и разбират“, му казал един от лидерите на Националната асоциация на петроло-химиците и рафинериите.(35)

Сред „разбиращите демократи“ в 110-я конгрес има сенатори от щати, които изнасят енергия. Такива са Мери Ландрьо (Луизиана) и Джеф Бингаман (Ню Мексико), както и силният председател на Комисията по енергетика на Камарата Джон Дингъл (Мичиган), които ще се сражават и за последната молекула въглероден двуокис, изпускана от форд експлорър или шевролет събърбан. Нанси Пелоси може и да премахне някои от по-скандалните данъчни облекчения за нефтената индустрия, но Барбара Боксър никога няма да отнеме джиповете на богатите американци или да намали зависимостта им от вносен петрол. Независимо колко милиона хора са ужасени от „неудобната истина“ за глобалното затопляне, винаги ще има демократи, които да помогнат за саботирането на всякакви опити да се ограничат вредните емисии и да гласуват за запазване на специалните права на нефтената индустрия.

IV. Дефицити и кучкарници

За разлика от повечето европейски парламентарни системи, американската партийна система е само частично „национализирана“, така че в работата на Конгреса се пази изключителна тишина по регионалните и местните проблеми. Изборите от 2006 г. са зрелищна илюстрация – независимо дали електоратът наистина се е преориентирал вляво или не, влиянието на Конгреса се върна назад, към Синьото крайбрежие – едно от най-драматичните географски премествания на властта в историята. Тексас, Флорида, Вирджиния и Джорджия (чиито предградия бяха стратегическите центрове на Републиканската революция от 1994 г.) са вън от играта, Калифорния и Ню Йорк (низвергнати по времето на Буш) влизат. По-точно, сега Конгресът се управлява от демократите, които представляват златния триъгълник между Уолстрийт, Холивуд и Силиконовата долина.

Макар Калифорния и Ню Йорк (заедно с Масачузетс и Вашингтон) да са превзели икономиката на знанието и американския износ на технологии, забавленията и финансовите услуги, след 1994 година те се превърнаха в дойни крави за републиканската политика на местно преразпределение. Калифорния е може би едната крайност. В продължение на петдесет години до падането на Берлинската стена аерокосмическата и електронната промишленост на щата са напоявани обилно с долари за отбрана. След 1990 година фискалните субсидии смениха посоките и в момента Калифорния изнася федералните си данъци към силно републиканските щати. Докато някога Калифорния получаваше федерални разходи от $1.15 за всеки платен като данък долар, сега получава едва 79 цента. (Несправедливостта е още по-голяма, отколкото показва Таблица 5, тъй като Калифорния и Ню Йорк са най-големите входни пристанища за нови имигранти и финансират услуги, които би трябвало да са федерално задължение.) Отчасти в резултат на това несъответствие първата в света базираща се на науката регионална икономика се поддържа със скандално остаряла физическа, социална и образователна инфраструктура (поне по отношение на началните и средните училища).

Само че демократите ще трябва да се борят и със самите себе си, а не само с републиканците, ако искат да обърнат потоците на федералното финансиране, особено в застаряващите градове на най-сините щати. Макар че лидерите на Конгреса, особено Пелоси и Клинтън, поотделно лобираха с голяма страст за нуждите на собствените си райони и щати, те заедно завързаха ръцете на партията си с тежък ангажимент за намаляване на дефицита и за финансова пестеливост. Въпреки че Ирак и политическата корупция бяха най-важните проблеми според избирателите, древният боен вик на републиканците – „финансова отговорност“ – беше в центъра на програмата на демократите „Нова посока за Америка“.

Независимо от твърденията в Nation и другаде, че демократите сега само укротяват „вътрешния си популизъм“, партията остава изцяло в плен на „Рубиномиката“ – пламенна защита на бюджетната дисциплина и отказ от социални разходи, което характеризираше времето на бившия шеф на Goldman Sachs Робърт Рубин, като секретар по финансите на Клинтън. На практика това означава не само нежелание на демократите да предприемат нови разходи, но и отказ от дебат за премахването на данъчните облекчения от времето на Буш на стойност 1 трилион долара за най-богатите. „Облагай и харчи, облагай и харчи, облагай и харчи – казва сенатор Кент Конрад (председател на бюджетната комисия) пред New York Times, – не сме се запътили към това“. (36) Президентът може да подари хазната на супер богатите и да натрупа колосални дългове, докато завладява света, но сега демократите вече са се заклели да следват един път на антикейнсианска праведност, от която би се изчервил и Калвин Кулидж.

Наистина, „най-бесните балансьори на бюджета“ в Конгреса (това е официалното описание на интернет страницата им) са „Сините кучета“ – клуб на консервативни демократи, организиран през 1995 година, като ревностно подражание на републиканците на Гингрич. Долетели предимно от бързо растящи по-малки градове и сателити като Мърсид, Талахаси и Хот Спрингс, „Сините кучета“ изграждат у дома имидж (на хора с пистолет и библия), който рязко контрастира с имиджа на пиещите капучино „Нови демократи“ (които най-вече представляват по-заможните предградия в Кънектикът и Калифорния). Макар и да споделят ястребската политика на лидерите на „Новите демократи“, те все пак не си падат чак толкова по защитни фондове и споразумения за свободна търговия. Истинските изстрели в корема на „Сините кучета“ идват от демагогското им противопоставяне на социалните разходи на щатско ниво и най-вече – на федералните помощи за големите градове с чернокожи и латино мнозинства. При 44 членове в разширения им „кучкарник“ и множество съюзници сред републиканците, „Сините кучета“ се кълнат да спрат харченето в следващия Конгрес, като същевременно съберат гласове, за да прокарат конституционна поправка, която да изисква ежегодно балансиран федерален бюджет. (37) Един от основните им съюзници – Джон Спрат от Южна Каролина, ще бъде председател на Бюджетната комисия в Камарата и с благословията на Пелоси – „главен блюстител“ на бюджетната пестеливост в партията. (38)

Ужасени от очакваните електорални и финансови сътресения при евентуален опит да реформират сегашната данъчна система и с разлаяни „Сини кучета“ по петите им, лидерите на демократите предпочитат да оставят дефицитите и данъчните облекчения на републиканците да диктуват политиката им. Карл Роув предлага съвсем същото и през новата година Буш покани демократите да се присъединят към него при балансиране на бюджета – „цел, която ще завърже ръцете на демократите“и почти „няма да остави място да прокарат приоритетите си през Конгреса.“(39)

V. Ню Орлийнз срещу Силиконовата долина

Публичните предпочитания на лидерите на демократите към балансирания бюджет пред нуждите на хората отчасти отразява баланса на силите в партията, в която понастоящем „Сините кучета“ (сами или в съюз с „Новите демократи“) твърдят, че разполагат с възможност да налагат вето върху новото законодателство. Вероятно такъв натиск от страна на консервативните бели демократи е накарал стратезите на изборите за Конгрес под командването на представителя на Илиной Рам Еманюел умишлено да не споменат Ню Орлийнз в рекламните материали за кампанията от 2006 г.(40)

Съдбата на Ню Орлийнз, разбира се, е един от големите морални вододели в новата американска история, но повечето демократи най-безсрамно отказаха да превърнат реакцията на федералните власти след урагана „Катрина“ или етническото прочистване по крайбрежието на Залива в централни теми в кампанията. Макар самият президент Буш да заяви в речта си от площад „Джаксън“, че е „наш дълг да се справим с тази бедност [разкрита от Катрина] чрез смели действия“, демократите не показаха по-голямо чувство за „дълг“ или способност за „смели действия“ от злокобно лицемерния и некомпетентен Бял дом. През ноември приоритетите им бяха показани в национална платформа от шест точки, която поставяше ударението върху дефицита и увеличението на войските, но не споменаваше нито „Катрина“, нито бедността. Дори „Черният клуб“, с някои отделни изключения, беше изненадващо апатичен в отговор на безкрайните провокации от страна на администрацията на Буш (включително към най-скорошен пример – решението да се разрушат 4000 малко пострадали общински къщи в Ню Орлийнз и рязко да се прекратят помощите за настаняване на хиляди бежанци от „Катрина“ извън града). Макар Рейнгъл от Харлем да обеща нови изслушвания в Конгреса за бедността в светлината на бедствието в Ню Орлийнз, той едва ли ще се противопостави на лидерите си, за които намаляването на дефицита е фетиш. По-лесно ще бъде да се отправят още обвинения (напълно заслужено, разбира се) към републиканската политика, отколкото да се премахнат данъчните облекчения за богатите, за да се отделят средства за нови социални разходи.

Нанси, Хари и Хилъри обаче имат един домашен кръстоносен поход, чиято важност надхвърля всякакви други догми и задръжки: популяризирането на „иновационния дневен ред“, с който демократите се надяват сериозно да затвърдят подкрепата си сред високотехнологичните корпорации и занимаващите се с наука фирми в цялата страна. Ако сте искали да откриете чувство за спешност и страст, които демократите би трябвало да насочат към „Катрина“ и градската мизерия, щяхте да ги доловите в пламенните речи, които произнесоха Пелоси и други водещи демократи в технологичните центрове като Емъривил, Маунтин Вю, Рейли и Редмънд.

За разлика от прибирането на войниците от Ирак или възстановяването на домовете и живота на хората в Ню Орлийнз, иновационният дневен ред е „истински“ приоритет за демократите. Гневни задето републиканците не подновиха така важните данъчни кредити за изследователска и развойна дейност за фирмите от Силиконовата долина, лидерите на технологичната индустрия, включително и шефовете на Cisco и Genentech, работиха с Пелоси и колегите й от района на Сан Франциско, за да изготвят списък с ключови искания, включително нови правила за осчетоводяването на търгуваните опции, перманентни данъчни облекчения за изследователска и развойна дейност, реформи в патентите, субсидии за алтернативна енергия, удвояване на финансирането на Националната научна фондацияa и „мрежов неутралитет“ за Интернет – всичко това демократите обещаха да прокарат през 2007 г.(41) (Демократите отдавна подкрепят и визовата програма H1-B. Благодарение на нея Силиконовата долина се зарежда с евтини инженери от чужбина, повечето от които нямат право да членуват в профсъюзи и да се организират.)(42)

Силният интерес на демократите към патенти и иновации беше своевременно възнаграден (през 2004 г.) с петдесет процентно увеличение на даренията за предизборна кампания от страна на високотехнологичната индустрия, връчени на Комисията за изборната кампания на Демократическата партия. (43) Същевременно, според Центъра за отзивчиви политики, докато през 2000 г. паят на Републиканската партия от парите за политика от Силиконовата долина „беше 43 процента, сега е 4 процента“. (44) Още от първите дни на администрацията на Клинтън прелъстяването на софтуерния и биотехнологичния сектори плюс съюзените с тях рискови капиталисти (наред с още повече задълбочаващите се и без това дълбоки връзки с развлекателната индустрия и медиите) демократическият еквивалент на републиканския проект „Улица К.“(45) Сега, когато Ал Гор заседава в бордовете на Google и Apple, а Пелоси урежда виртуални фючърси с основателите на Google Лари Пейдж и Сергей Брин, настъпи „златната“ ера. И наистина, с възкачването на демократите от Сан Франциско до такива командни висоти в Конгреса Ню Орлийнз може да продължи да мухлясва в мизерията си, но Силиконовата долина и нейните сателити могат да търгуват мед като равни на нефтените момчета и оръжейните контрактори, които все още са барикадирани в Белия дом.

VI. Тъмен популизъм

Демократите, както често посочва напоследък Томас Едзол, представляват две до голяма степен несъвместими вселени от населението. Двама от петима демократи отговарят на определението „добре образовани, заможни, културно либерални професионалисти“, но останалата база на партията са хора, които са „социално и икономически онеправдани“ в новата „златна“ ера: чернокожите и латиноамериканските работници, белите жени от ниските нива на информационния сектор и белите мъже от традиционните, но бързо свиващи се индустриални професии. (46) Партията, водена от семейство Клинтън във времето след Новия договор, е напълно мобилизирана, за да артикулира и защити интересите на заможните служители на знанието и глобализираните индустрии, в които те се трудят. Останалите демократи се возят в задната част на автобуса с циничната увереност, че чернокожите, имигрантите и бачкаторите бели нямат къде другаде да отидат и затова автоматично са избиратели на сините.

След възхода и упадъка на наелектризиращата „Коалиция на дъгата“ от кампанията на Джеси Джаксън през 1984 година не е имало сериозни предизвикателства пред доминиращото положение на „Новите демократи“ и тяхната версия на идеологията на „Третия път“, която е сплав от икономически неолиберализъм и културна толерантност. Въпреки това, новият популистки бунт против юпитата, подхранван от праведния гняв на работниците, които върнаха отдавна загубеното мнозинство на партията, продължава да вдъхновява прогресивни хора и ветерани от „Коалицията на дъгата“, дълго страдали под арогантното иго на центристите сред лидерите на демократите и икономическите глобализатори.

Няколко дни, след като така поразително обърна Джордж Алън във Вирджиния, избраният за сенатор демократ Джеймс Уеб публикува в Wall Street Journal материал с провокативното заглавие „Класова борба“. Уеб, който беше секретар за военноморските сили при Роналд Рейгън, предупреди, че „непрекъснато разширяващата се пропаст“ на социално-икономическо неравенство връща Съединените щати назад към „класова система, каквато не сме виждали от деветнайсети век“. Докато заплатите си остават едни и същи, а социалните осигуровки намаляват, вниманието на американците от работническата класа е отвличано чрез старателно оркестрирана истерия за „Бог, пистолети, гейове, аборти и знамето“. „Политиките от ерата на Карл Роув – предупреждава бившият виден републиканец – целят да отвлекат вниманието и разединят същите тези хора, които иначе биха се разбунтували срещу все по-лошия живот, който водят.“(47)

Статията на Уеб съвсем очаквано шокира мнозина от читателите на „Уолстрийт Джърнъл“, но пък зарадва прогресивните хора, които разбраха, че Уеб цитира почти дословно „Какво става с Канзас?“ (What’s the Matter with Kansas?) и одобрява призива на Том Франк към демократите да си върнат мантията на икономическия популизъм. Уеб твърди, че една победа за демократите би дала възможност на „американските работници (най-накрая) да бъдат чути“ легитимните им недоволства от социалната цена на свободната търговия и изнасянето на работни места. „И лидерите на нашето правителство – продължава той – нямат по-голям дълг от това да се противопоставят на растящата несправедливост в тази ера на глобализация.“

Бомбастични думи или манифест за отдавна чакан бунт? В статия за Nation, няколко седмици след това Кристофър Хейз твърди, че възродената загриженост на Уеб за работниците – жертви на корпоративната глобализация, е част от реално популистко тежнение в Демократическата партия, сред чиито знаменосци също така са победителят от изборите Хийт Шулър от Северна Каролина и новият сенатор Шерод Браун от Охайо.(48) Разбира се, техните призиви за икономически патриотизъм (Шулър обвини опонента си за Конгреса от Републиканската партия, че „продава американските семейства“) и гръмки упреци към „интернационалистите“ и „привържениците на свободната търговия“ предизвикаха истински искри в текстилните градове на Каролина и Вирджиния, както и в планинските области на Охайо, където цели индустрии загинаха през последното десетилетие. През 2004 г. Джон Кери загуби планините и подстъпите към тях (включително в демократичната твърдина Западна Вирджиния), защото не можа да каже почти нищо за регионалната криза с работните места. Този път демократите мобилизираха първокласна демагогия на местния диалект.

Както обаче самият Хейз красноречиво изтъква, „икономическият популизъм има и тъмна страна“. Той допуска, че „други анализатори са вдигнали призрака на имитиращо Лу Добс***** крило на партията, чиито икономически аргументи са неотделимо свързани с национализъм, примесен с расизъм – популизъм, който е еднакво доволен, когато бичува корпорациите, изнасящи работни места, и „нелегалните имигранти“, които заемат работните места на американците у дома, и чието противопоставяне на войната в Ирак, подобно на това на Пат Бюканън, се корени в изолационизъм тип „Америка преди всичко“.

Макар че Хейз предпочита да вярва в прогресивните тенденции, доловими у фигури като Уеб и Шулър, мисля, че е съвсем точен, когато сравнява политиките им с расистки медийни демагози като Добс и Бюканън. (49) Внимателният прочит на статията на Уеб за „класовата борба“ например, съвсем точно разкрива убеждението му, че мексиканските градинари и инвестиционни банкери съвсем еднакво експлоатират родната работническа класа, чрез „огромен резерв работници от средите на нелегалните имигранти“, които само чакат да ликвидират американските стойности и заплати. Един странен пасаж за „безгласната инсинуация“, че „някои имигрантски групи имат „нужната генетика“ и поради това влизат естествено в „горната класа“, може да бъде разтълкуван като препратка към фантазиите за „Жълтата опасност“, с които изобилстват публичните изявления на Уеб. Като секретар за военноморските сили той е един от главните защитници на тезата, че трябва да се продължи студената война с Китай, което по-късно вижда като „стратегическа ос с мюсюлманския свят“ и къса с политиката на Буш в Ирак именно защото се страхува, че Ръмсфелд престъпно „подсилва“ истинските врагове – Иран и Китай.(50) Хийт Шулър, бившият защитник на Уошингтън Редскинз, също кара мнозина да се вторачват в него със страстните тиради против свободната търговия в Северна Америка и износа на работни места от страната. Както Уеб обаче, неговото популистко послание е отровено от местен шовинизъм, който включва и рекламен телевизионен клип за кампания, в който Шулър е изобразен като самотен герой, който се сражава против амнистията за нелегалните имигранти. Езра Клаин заяви неотдавна в American Prospec, че либералите не би трябвало да се безпокоят излишно за шовинизма на Уеб и Шулър или заради реакционните им възгледи за гейовете и абортите. В доминирания от демократите Конгрес – обяснява Клайн – „те ще имат много малки възможности да изразяват социалния си консерватизъм. Техните икономически възгледи обаче ще играят по-голяма роля в Конгрес, който копнее най-накрая да насочи вниманието си към здравеопазването, работните места, неравенството, корпоративното законодателство и всички останали вътрешни проблеми, с които демократите така обичат да се занимават.“ (51)

Независимо от героичните допускания на Клайн за реформаторските намерения на демократите, той сериозно подценява опасностите, които крие икономическият национализъм в редиците на демократите. Карл Роув и Белият дом, от своя страна, бяха напълно ослепени от експлозията на антиимигрантска истерия сред редовите привърженици на Републиканската партия, а редакторите на American Prospect (списанието на „прогресивните демократи“) могат да съжаляват, че са подценили ксенофобията на демократите. Поне 30 от местата, които демократите отнеха от републиканците, бяха спечелени от кандидати с консервативни възгледи за имиграцията. Наред с това в Юга и Средния Запад демократите нападаха републиканците за това, че са „меки с нелегалната имиграция“, а един интернет сайт на изборен щаб на сенатор от демократите дори изобрази хора, прескачащи гранични заграждения с портрети на Бин Ладен и Ким Чен Ир в ръка. „Сините кучета“ по-специално са горещи привърженици на идеята за построяване на преграждаща континента стена и затова спазването на имиграционните закони да се възложи на местната полиция.(52)

Ще бъде интересно да видим в новия Конгрес как приемат Уебс и Шулър с техните „пролетарски“ атаки против принципите на свободната търговия, които са свещени за „Новите демократи“ и привържениците на Клинтън. (Имам предчувствието, че скритите страдания на класата ще имат по-малко значение за двамата политици, след като проведат няколко сърдечни разговори с богатите високотехнологични типове от изследователския триъгълник и научните паркове.) От друга страна, съществува много реален шанс антиимигрантският и китайскофобският аспект на предишния им популизъм да се засилят при взаимодействието с мислещи по същия начин републиканци. Демократите могат временно да се радват заради провала на „латино стратегията“ на републиканците, но самите те не са имунизирани срещу такива дяволи в собствената си партия. В най-лошия случай, отдавна чаканият „нов популизъм“ просто ще се превърне в акушерка на двупартийно прегрупиране на фанатици и мърморковци, докато лидерите на демократите продължават да се водят от суфлирането на Goldman Sachs и Genentech.


New left review, jan-feb 2007
Превод Владимир Германов

Бележки
––
*Навсякъде в статията под популизъм се разбира традиционната дефиниция на термина – политическа доктрина или философия, чиято цел е да защити интересите на обикновените хора от окопалия се, служещ на самия себе си корумпиран елит (бел. пр.)
** Организация, представляваща афро-американците в Конгреса на САЩ
*** Хауард Буш Дийн III (р. 17.11.1948 г.) е американски политик и лекар от щата Върмонт, понастоящем председател на Демократичния национален комитет — централния орган на Демократическата партия на национално ниво – бел. пр.
**** MoveOn.org е самопровъзгласила се за прогресивна публична политическа организация в САЩ, създадена в отговор на процеса за импийчмънт на президента Клинтън. MoveOn се застъпва за прогресивни кандидати и политически инициативи – бел. пр.
*****Лу Добс — известен журналист от Си Ен Ен – бел. пр.
–––
(1) Bob Herbert, ‘Ms. Speaker and Other Trends’, New York Times, 9 November 2006; Paul Waldman, ‘A Big Step in Nation’s March to Left’, Baltimore Sun, 12 November 2006; и George Lakoff, ‘Building on the Progressive Victory’, CommonDreams.org, 14 December 2006.
(2) Lawrence Kudlow, ‘Reach Out to the Blue Dogs’, kudlowsmoneypolitics. blogspot.com, 8 November 2006; and William Safire, ‘After the Thumpin’, NewYork Times, 9 November 2006.
(3) William Schneider, ‘Swing Time’, National Journal, 11 November 2006.
(4) Thomas Edsall, ‘White-Guy Rebellion’, National Journal, 11 November 2006.
(5) Robert Borosage, James Carville and Stanley Greenberg, The Meltdown Election: Report on the 2006 Post-Election Surveys, Democracy Corps, Washington dc, 15 November 2006, pp. 2–3.
(6) В 50 щата има 98 партийни камари, но Небраска, благодарение на нейния велик реформатор Джордж Норис, от 1937 година насам има еднокамерен, непартиен законодателен орган.
(7) John Hood, ‘Gop Car Wreck’, National Review, 4 December 2006. Демократите удвоиха броя на щатите (от 8 на 16), в които контролират и законодателните органи, и кабинета на губернатора.Виж анализа на Tim Storey и Nicole Moore, ‘Democrats Deliver a Power Punch’, State Legislatures, December 2006.
(8) Jonathan Martin, ‘Damn Yankees’, National Review, 18 December 2006.
(9) Истеричен възглед за това “как либералите милионери купуват политиката в Колорадо” има в John Miller, ‘The Color Purple’, National Review, 4 December 2006.
(10 )Storey and Moore, ‘Democrats’.
(11) Брилянтно написаната и много влиятелна книга на Франк от 2004 г. описва бяла работническа класа, която изцяло е изоставила всякакво рационално калкулиране на икономическия си интерес и се е отдала на безнадежден, манипулиран гняв на културна основа. Подобно на много други прогресивно настроени хора, той призовава демократите на културния популизъм ала Карл Роув да противопоставят собствения си икономически популизъм. Моята критика на Франк (подготвена за един дебат в Калифорнийския университет) е публикувана в In Praise of Barbarians: essays against empire, Chicago 2007.
(12) Peter Slevin, ‘Trounced at Polls, Kansas GOP Is Still Plagued by Infighting’, Washington Post, 30 December 2006. Сливин твърди, че културните войни — и най-вече еволюцията и абортите — са разцепили републиканците в Канзас дълбоко, може би дори непоправимо.
(13) Borosage, Carville and Greenberg, Meltdown Election. Социологът републиканец Франк Лунц се съгласява с Грийнбърг: “до голяма степен това (изборите) беше израз на разочарование от лидерите на републиканците, а не прегръщане на демократическата алтернатива. Изборите бяха референдум относно националната републиканска партия. Storey and Moore, ‘Democrats’.
(14) Edsall, ‘White-Guy Rebellion’.
(15) Сенатът, в който Уайоминг, с по-малко от 500 000 жители има същото представителство като Калифорния, с близо 35 милиона, осигурява на републиканците (които доминират в селските, по-слабо населени райони), непочтено преимущество.
(16) Ezra Klein, ‘Spinned Right’, American Prospect online, 8 November 2006; Christopher Hayes, ‘The New Democratic Populism’, Nation, 4 December 2006; and Michael Tomasky, ‘Dems put the “big tent” back together’, Los Angeles Times, 12 November 2006.
(17) Реакцията на независимите гласоподаватели срещу Буш изду платната както на Маккейн, така и на Джулиани, смятани за единствените републиканци, които биха могли да спечелят този сегмент от електората. Още по-драматично обаче се повиши цената на фючърсите на “Терминатора”. Губернаторът на Калифорния, Арнолд Шварценегер, чиято политическа съдба рухна през 2005 година, след бедствен мандат като консервативен републиканец, възкръсва от мъртвите в новото, много популярно превъплъщение, на прикрит демократ, който харчи много. Поддръжниците му в момента проучват възможностите за поправка на Конституцията, която да позволи роден в чужбина актьор да се кандидатира за президент през 2012 година.
(18) Проучване на Си Ен Ен на общественото мнение, за това, кого избирателите не искат да видят като свой партиен кандидат през 2008 година, установи, че Мит Ромни не се харесва на 50 процента от републиканците (малко след оттеглилия се лидер на мнозинството в Сената Бил Фрист) и Барак Обама не се харесва на 38 процента от демократите (след Ал Гор и злощастния Джон Кери). Виж ‘Poll Track’, National Journal, 2 December 2006.
(19) Уилям Шнайдер е запленен от почти пълното числено съответствие във всеки регион между неодобрението за войната и неодобрението за президента: ‘Swing Time’. Чарли Кук, друг добре известен изборен статистик, приписва на Ирак 70 процента от националното преливане от червено към синжо. Charlie Cook, ‘The War’s Wave’, National Journal, 11 November 2006.
(20) Виж Bara Vaida and Neil Munro, ‘Reversal of Fortunes’, National Journal, 11 November 2006.
(21) Както подчертава Брукс, агресивното републиканизиране на професионалните военни е сравнително ново явление (след Рейгън и Втората студена война), подсилено от политиката на републиканците за преместване на базите и програмите за обучение на офицери в по-консервативните южни щати. Rosa Brooks, ‘Weaning the military from the GOP’, Los Angeles Times, 5 January 2007.
(22) Tom Hayden, ‘Election Interpretation’, handout to his class at Pitzer College, 9 November 2006.
(23) Noam Levey, ‘Democracy To-Do List is Modest at Outset’, Los Angeles Times, 2 January 2007.
(24) William Schneider, ‘Warring Sects’, National Journal, 18 November 2006.
(25) Levey, ‘Democracy To-Do List’. Пелоси повтаря позицията на главния идеолог на Съвета на лидерите на демократите Уил Маршал, че “тези, които помнят историята (напр. Виетнам) не биха се осмелили да превземат иракската политика като, например, спрат финансирането за войната.” James Kitfield, ‘Next Steps in Iraq’, National Journal, 11 November 2006.
(26) Когато National Journal попита Айк Скелтън, новия председател на Комисията по въоръжените сили, какви са приоритетите му, той отговори: “Получават ли радиозаглушители? Получават ли бронежилетки? Пехотата и специалните части трябва да са по-големи, по-добре обучени, да имат по-добро оборудване.” ‘Democrats to Watch’.
(27) Данни на изследователски център Pew, цитирани в William Schneider, ‘The Price of Patience’, National Journal, 2 December 2006.
(28) “Улица К” — по офис адреса на голям брой корпоративни лобисти — е метонимия за въртящата се врата, която своевременно превръща бивши членове на Конгреса (особено председателите на комисии) и техните сътрудници във високоплатени лобисти на фармацевтични компании, нефтени гиганти, брокери на недвижими имоти, търговци на оръжия и чуждестранни диктатори. Макар че учебниците по обществено устройство все още не са засвидетелствали огромното й значение, “Улица К” всъщност е четвъртата, “финансова” власт от националното управление на Съединените щати.
(29) Виж Lou Dubose and Jan Reid, The Hammer: Tom DeLay, God, Money, and the Rise of the Republican Congress, New York 2004.
(30) Richard Cohen, David Baumann and Kirk Victor, ‘Going Blue’, National Journal, 11 November 2006, p.16; и ‘Democrats to Watch’.
(31) Brian Friel, ‘Junkyard Dogs, on a Leash’, National Journal, 11 November 2006.
(32) ‘Old dogs; few tricks’, Economist, 11 November 2006.
(33) Richard Dunham and Eamon Javers, ‘The Politics of Change’, BusinessWeek, 20 November 2006.
(34) Dunham and Javers, ‘Politics of Change’
(35) Richard Simon, ‘Green laws no slam-dunk in new Congress’, Los Angeles Times, 18 December 2006.
(36) Edmund Andrews, ‘The Democrats’ Cautious Tiptoe Around the President’s Tax Cuts’, New York Times, 4 January 2007.
(37) Blue Dog Coalition, 12-Point Reform Plan for Curing Our Nation’s Addiction to Deficit Spending, на www.bluedogdemocrat.org
(38) Democrats to Watch.
(39) Joel Havemann, Bush wants budget balanced by 2012, Los Angeles Times, 4 January 2007
(40) ‘Сякаш тази година Катрина беше подсъзнателен въпрос.’ Michael Tisserand, ‘The Katrina Factor’, Nation, 1 January 2007.
41) Jim Puzzanghera, ‘Pelosi likely to speak up for tech industry’, Los Angeles Times, 13 November 2006.
(42) David Bacon, ‘Immigrants Find Hi-Tech Servitude in Silicon Valley’, Labor Notes, September 2000.
(43) Puzzanghera, ‘Pelosi likely to speak up’.
(44 Директорът по комуникациите на ЦОП, Маси Рич, в едно от комюникетата на National Journal, ‘Technology Daily’, August 2006.
(45) Виж Sara Miles, How to Hack a Party Line: The Democrats and Silicon Valley, New York 2001.
(46) Thomas Edsall, National Journal, 23 September 2006. За да характеризира електората на демократите, използва данни на Pew Research Center.
(47) James Webb, ‘Class Struggle: American workers have a chance to be heard’, Wall Street Journal, 15 November 2006.
(48) Hayes, ‘New Democratic Populism’.
(49) Hayes, ‘New Democratic Populism’. Оставям настрана за по-нататъшна дискусия очертаващата се президентска кампания на Джон Едуардс, който, в стремежа си да надмине Хилъри Клинтън вляво, изглежда е прегърнал някакъв по-здрав и автентичен прогресивен дъх, отколкото сгъстения популизъм, който разочарова последователите му през 2004. Интригуващ предварителен преглед има в Perry Bacon, ‘The Anti-Clinton’, Time, 15 January 2007.
(50) James Webb, ‘What to do about China?’, New York Times, 15 June 1998; и ‘Heading for Trouble’, Washington Post, 4 September 2002.
(51) Klein, ‘Spinned Right’.
(52) Brian Friel, ‘Splits of Their Own’, National Journal, 9 September 2006.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук