Бернар Касен е една от забележителните фигури на алтеглобалисткото движение. Той е първият президент на Attac от 1998 до 2002 г. Днес заедно с Игнасио Рамоне е почетен президент на асоциацията. Изиграва главна роля в създаването на първия Световен социален форум в Порто Алегре през януари 2001 година, както и на Европейския социален форум. От 1967 година е журналист в „Le Monde“. От 1973 г. работи в „Le Monde diplomatique“ и в момента е негов генерален директор. Перфектно владеещ английски, той предпочита да говори на испански, по собствените му думи, „заради антиимпериалистическия си рефлекс“.
Френското „Не“ на референдума от 29 май 2005 г. беше в резултат на особено добре информирано гласуване. Всички наблюдатели изтъкнаха многото качествени дебати* по европейския конституционен договор и силното желание за усъвършенстване на неговото съдържание от страна на твърде важните слоеве на населението. Никога европейските проблеми не са ангажирали така силно вниманието на гражданите. И това се дължеше на една проста причина: противно на случилото се на референдума за Маастрихтския договор през 1992 година, привържениците на „Не“-то успяха да предадат извън своя лагер посланието си, че европейските проблеми не са чужди, а френски (или германски, италиански и т.н.) проблеми. С други думи, че няма „добри“ европейски политики и „лоши“ френски политики, че това са едни и същи политики.
Изведнъж благодарение на конкретни примери – срив на обществените услуги, политиката на мобилност на работното място, директивата „Болкещайн“ и т.н. – много граждани разбраха значението, което има техният вот за всекидневието им. За първи път Европа преставаше да бъде някакъв далечен субект, достъпен само за специалистите, и придобиваше приоритетна роля в националната политика. Твърде активното участие и безапелационният резултат на „Не“-то (56 процента), в което делът на антилибералното участие беше доминиращ, белязаха края на една епоха: занапред вече няма да бъде възможно, както досега, Европа „да бъде правена“ скришом, сиреч единствено в институционалните крепости на Съюза: Европейската комисия, Европейския парламент, Европейския съд. Френският народ се беше поканил на масата, около която се вземат решения, и не би приел повече да бъде държан настрана.
В това отношение трябва да се подчертае още едно „френско изключение“ в Европа. Освен в Холандия и Люксембург в останалите страни от Съюза не се състояха дебати по конституционния договор. Испанският референдум през февруари 2005 година например премина в обстановка, в която според допитване на общественото мнение 90 процента от гражданите не са имали никаква представа за съдържанието и залозите на европейския конституционен договор. На други места, за да избегнат неприятните изненади, правителствата предпочетоха парламентарния път за ратифициране на договора. В Германия например, ако се беше състояло допитване до народа, то със сигурност щеше да завърши с отхвърляне на текста.
За привържениците на договора и по-специално за авторитетните медии, които водиха френетична и едностранна кампания в подкрепа на „Да“- то, резултатът от 29 май беше неочакван удар и за да се съвземат от него, им трябваше дълго време. В продължение на месеци те не преставаха „да преиграват мача“, сякаш той не се беше състоял, да бламират Жак Ширак, да приписват на „Не“-то всички злини, които могат да сполетят Европа, да призовават народа към разкаяние и т.н. При все това на първата годишнина от референдума бе казано ново „Не“: сондажите показаха, че почти всички избиратели, които бяха гласували отрицателно, оставаха твърдо на позициите си и в същото време част от казалите „Да“ бяха преминали в лагера на „Не“-то…
Но какво предстоеше да се случи в победоносните среди на антилбералното „Не“? Имаше големи надежди то да се преобразува в единна сила, способна да тежи във френските дебати, да подсилва обществената мобилизация, да измества гравитационния център на обществото към по-нататъшно отхвърляне на неолиберализма. И макар че това „Не“ не се ограничаваше само с „лявото не“, то можеше да оформи „ляв полюс“ на лявото, който да даде важно отражение върху бъдещите президентски и парламентарни избори. Такава беше амбицията на стотици колективи, наречени „единници“, които бяха създадени в цялата страна и които виждаха резултата от действието си в „единна“ и следователно единствена тяхна кандидатура за президентските избори.
Това обаче беше извън логиката на партийните апарати (Комунистическата партия, Революционна комунистическа лига) и на личните амбиции. Както се очакваше, с приближаването на изборите мотивацията на колективите бързо се промени, преобразувайки се в умалени модели на подкрепа около три кандидатури, претендиращи за наследството на „Не“-то – на Оливие Безансно (Революционна комунистическа лига), на Жозе Бове и на Мари-Жорж Бюфе (Комунистическата партия). Ако се прибави Арлет Лагилер (Работническа борба) и Жерар Скиварди (Работническа партия), кандидатите, привърженици на „Не“-то, стават петима (от 12), стоящи вляво от Социалистическата партия, като има голяма вероятност някои отвратени избиратели да гласуват на първия тур за Сеголен Роаял или за Франсоа Байру – и двамата привърженици на „Да“-то.
Страничната жертва на това съперничество стана амбицията за една „друга Европа“ и дори „европейският въпрос“, казано съвсем кратко. По време на цялата кампания за референдума най-вече движението Аttас пропагандираше този „европейски въпрос“, като континентален вариант на „либералния въпрос“, да доминира над всички останали и всяка програма или съюз, предлагани на избирателите, да започва с обсъждането му. Този въпрос всъщност можеше да остави поле за маневра на антилиберално настроените национални политици. За какво са изборите, ако няма поле за национално маневриране? Аttас твърдо продължи този курс на другия ден след 29 май със своя план АБВ (той бе предложен на другите европейски разклонения на движението още на следващия месец), със своите семинари на летните университети, с десетките си събрания, с Манифеста си (издадената в книга негова версия съдържа цяла част, посветена на Европа). Неговите първи 8 спешни мерки, поставени като изискване към всяко правителство, засягат именно политиката на европейска либерализация. Нещо повече, с една обща декларация от 10 принципа, оповестена в Париж на 24 март 2007 година, френският клон на Аttас заедно с клоновете си в Европа допринася за „инжектирането“ на европейския въпрос във френските дебати за изборите. Но в лагера на привържениците на „Не“-то само Аttас остана да постоянства. Колективите на „единниците“ бързо забравиха какво бе довело до тяхното единство – борбата срещу либерална Европа – за да се посветят на предстоящите избори. Тримата кандидати, произлезли от тази галактика (към която не принадлежат Работническа борба и Работническата партия), наистина се занимават в програмите си с европейската политика, но я разглеждат като равнопоставена на другите, а не като политика, която в действителност е водеща. На комитетите по места ще им се наложи много да работят, за да обяснят това на местно ниво…
В момента, когато започва официалната кампания за избор на президент, се добива усещането, че тримата главни кандидати на „Да“-то от референдума на 29 май 2005 година – Франсоа Байру (Съюз за френска демокрация), Сеголен Роаял (Социалистическа партия) и Никола Саркози (Съюз за народно движение), изведнъж откриват много достойнства, разбирай присъствие, в 56-те процента избиратели, гласували с „Не“. За Франсоа Байру „Не“-то заслужава стратегия за преосмисляне и не трябва да бъде пренебрегвано“. Що се отнася до Сеголен Роаял, тя казва, че „е разбрала смисъла на „Не“-то и по-специално „Не“-то, казано от младите: отговорът на техните проблеми не можеше да се съдържа в това, което им се предлагаше“. Никола Саркози отива още по-далече: „Отговорността за кризата в Европа не е в холандското и френското „Не“, а кризата в Европа е отговорна за отхвърлянето на конституцията“.
На различни равнища тези кандидати на „Да“-то, към които трябва да бъде прибавена Доминик Войне (Партията на зелените), приеха голяма част от критиките, отправени от застъпниците на „Не“-то към европейската конструкция (за Централната европейска банка, за социалното, фискалното и екологическо хармонизиране, за критиката на свободния обмен, за мобилността на работниците и др.). Такива критики се съдържат естествено и в програмите на левите застъпници на „Не“-то, както впрочем и в програмите на Филип дьо Вилие и на Жан-Мари Льо Пен, които също бяха призовали да се отхвърли конституционният договор.
Това състояние, което се люшка между категорично отхвърляне на европейската интеграция и закъснял израз на резервираност относно нейното място, и се превръща в Троянски кон по отношение на либералната глобализация, поставя кандидатите на водещите партии в деликатно положение по отношение на техните партньори в Съюза. И на първо място по отношение на 18-те, които се произнесоха в полза на европейския конституционен договор. Задачата на Ангела Меркел, която възнамерява да съживи процеса на ратифициране на договора преди края на нейното председателство на Европейския съюз на 30 юни, изглежда мисия невъзможна. Без Франция е невъзможно да започне убедително съживяване, а с Франция (без да говорим за Полша и за Обединеното кралство) на хоризонта се очертават непреодолими трудности и по формата, и по същността.
Сред континенталните правителства има обща договореност да държат гражданите настрана от процеса на взимане на европейски решения и да се използва парламентарният път, а не пътят на референдумите. Във Франция впрочем само Никола Саркози от кандидатите е привърженик на тази линия, но според него този път ще се използва само с цел да бъде одобрен дори преди края на тази година „мини договор“, строго ограничен само с въпросите на институциите: продължителност на председателството на Съюза, пресмятането на квалифицираното мнозинство, създаването на пост министър на външните работи и т. н. Ала нито една от другите столици, вече ратифицирали европейския конституционен договор, засега не приемат тази формула. Те искат в краен случай „Конституция, към която да бъде добавен например неангажиращ „социален протокол“, но в никакъв случай нещо по-малко от конституция.
Другите кандидати (за президентския пост във Франция – бел. прев.) имат повече или по-малко амбициозни виждания за съдържанието на нов договор, след като сегашният не може да бъде представен отново на френските избиратели. Това е много рисковано начинание, защото за него ще трябва да се спечели единодушието на 27-те страни членки. Като се обявяват за процедура на ратификация чрез референдум, тези претенденти за Елисейския дворец правят упражнението още по-трудно. „Рискът, свързан с нова конституция, се състои във вероятността за нея да бъде произнесено ново „Не“, което би означавало смърт за Европейския съюз“, смята полският евродепутат Бронислав Геремк. От мнението на бившия лидер на „Солидарност“ е видно, че той има предвид Европа да се изгражда без нейните народи, сиреч срещу тях.
Парадоксалното е, че победата на „Не“-то почти няма да даде положително отражение върху съдбата на партиите, които го изповядваха. В замяна на това „Не“-то ще принуди (изборната предпазливост задължава) бившите привърженици на „Да“-то чувствително да променят отношението си към европейската конструкция. Блаженият европеизъм вече не подхожда на никого от тях. Европа не само че не е решение на всичко, но тя вече става и проблем. Тя трябва да даде своите „доказателства“, изисква Сеголен Роаял. От тази гледна точка общият френски политически спектър е изцяло вън от „европейския консенсус“ на мнозинството от политическия, медийния, административния, работодателския и синдикалния „елит“ от другите страни на континента.
* Grain de Sable n°566, 23 mars 2007
