Повест за младостта на една осъществена мечта, наречена Оперен театър
Георги Чендов, Пауново перо, С., „Вулкан”, 2007
Има хора с такъв цялостен облик, че оценката на тяхната личност не предизвиква сериозни разногласия. У такива люде делото не се различава от словото, а словото им е винаги твърдо и продиктувано от съвестта. Към тази все по-рядко срещана днес категория хора принадлежеше Георги Чендов (1920-1987).
С него се запознах още като ученик в прогимназията, когато бях буквално обсебен, омагьосан от магията на операта, запленен и от Русенската опера, заради която заради добро или зло останах в моя роден град. Бях респектиран от неговата солидна въшност, от строгото му поведение, от проницателния му поглед, от който не убягваше както главното, така и най-дребната подробност. Очите му, видели много неща, имаха особено поглед, свойствен на хората, свикнали внимателно да разглеждат всичко. Бяха очи на театрал и на художник (неслучайно по-късно той оглави Художествената галерия в Русе и направи немалко за нея). Беше роден за ръководител, за организатор или мениджър на културата, както казваме сега (не обичам тази английска дума, изобщо тези думи агресивно замърсиха езика ни!), беше влюбен в музиката и в операта.
Образованието му бе филологическо и му бе дало изключително широка култура, която той ежедневно обогатяваше със самообразование. Бих казал, че Чендов превъзхождаше мнозина музиковеди по отношение на музикалната си култура, на знанията си в областта на театъра, операта, пластичните изкуства. Прочетете книгата му и ще видите колко тънки наблюдения има той върху оперната литература, специално класическата, че притежава наистина верен драматургичен усет (като директор ще направи много добри редакции, ще пише авторски либрета, по-късно и ще режисира), ще се убедите, че това е наистина енциклопедична, ренесансова личност.
За съжаление, наследниците му на поста директор на Русенската опера, с много малки изключения, не притежаваха нито културата, нито възможностите, нито честността и морала на Чендов. Затова и Русенската опера след директорството на Коста Крушовенски, Стефан Трифонов и Михаил Кътев започна да слиза надолу и от първа съперница на националната сцена изостана доста и все още не може да се оправи.
Книгата с метафоричното заглавие „Пауново перо“ е всъщност втората, и за съжаление, последна книга на този автор, след „Когато Русе беше Русчук“ от 1985 – истински бестселър (извинете за американизма!), в голям тираж, получила огромен отзвук не само в Русе, но и в цяла България. За „Пауново перо“ знаех отдавна. Любомир Стефанов, редактор от „Дунавска правда“, беше публикувал откъс в притурката „Светлоструй“, който силно ме заинтригува. За съжаление, доста дълго чакахме появата й – близо двайсет години! Но по- добре късно… Очакването ни бе възнаградено. Пред нас е една чудесна мемоарна проза – четивна, интригуваща, написана действително майсторски. Без да е професионален белетрист, Чендов умее да разказва, да отдели главното, да го гарнира с любопитното и да очертае както духа и пулса на времето, така и отделните герои и личности в своето повествувание. Ще се уверите, когато прочетете откъсите за артистичния секретар и основател Константин Казанджиев – Фалана, за партийния функционер, построил сградата на операта (а също и на Филхармонията) Пенчо Кубадински, за главния диригент, неуморимия Ромео Райчев (също градител на русенската оперна сцена като Чендов), очарователната лиричка Пенка Маринова, прекрасните режисьори Евгени Немиров и Стефан Трифонов, за знаменития Петър Райчев, за гостуването на Дмитрий Шостакович. Още за Кирил Кръстев, Жан Рънзеску, Асен Манолов, Константин Илиев, Добрин Петков и прекрасните певци на Русе от първото и второто поколение: Асен Селимски, Евелина Стоицева, Анастас Анастасов, Маргарита Праматарова-Радулова, Добрин Маников, Иван Димов, Николай Здравков, Ана Георгиева, Михаил Петров, Мими Николова, Евгения Бабачева, Алексей Милковски… Списъкът е дълъг и тези хора с огромна заслуга към Русе, към Операта, към изкуството на съвременна България, са представени вълнуващо с техните страсти, слабости, увлечения, като им е отдадено заслужено признание. Защото, за разлика от днешните директори-диригенти, които обичат само себе си на пулта, Чендов обичаше преди всичко певците, артистите. Може да се каже, че той и Ромео Райчев считаха за една от главните си грижи да издирват и подготвят и най- главното да задържат певците тук, в Русе. Затова и след напускането на Чендов (прибързано и необмислено от страна на тогавашните власти) Русенската опера разполагаше с най-силния солистичен екип. Спомням си, че когато бях драматург през 70-те години, имахме тройни и четворни състави за такива мащабни и трудни опери като „Симон Боканегра“ и „Бал с маски“ на Верди, „Андре Шение“ на Джордано“ или „Годеж в манастира“ на Прокофиев, докато сега няма дори един русенски състав на „Травиата“ или „Трубадур“!
Не искам да се спирам на Операта по времето на Чендов – известно е, че тъкмо под негово ръководство и с участието на големи творци като Константин Илиев, Добрин Петков, Борис Хинчев, Евгени Немиров, Михаил Хаджимишев, Стефан Трифонов, Жан Рънзеску, Асен Манолов, Мерседес Павелич, Октав Енигареску, чието присъствие в Русе именно той осигури!, тя много бързо се професионализира и достигна истински върхове, оценени от културна България, особено на първите три национални прегледа в столицата, а също и при гастролите й в Темишоара и на Варненско лято. Тогава идват първите награди, възторжени критики, записи за Златния фонд на радиото, оценката на специалистите, и най- главното – любовта на публиката, за която Операта е повод и за гордост, както сега са Мартенските дни, най-сериозният и стилен фестивал в България.
Книгата (редактирана много прецизно от музиковедката Елисавета Вълчинова- Чендова от БАН) би била полезно четиво за всеки оперен директор днес в България. При все че условията доста са се променили, че държавата не счита операта за „пауново перо“, с което да се украси, все пак, в това изстрадано четиво има много ценни истини, рецепти и съвети.Убеден съм, че ако бъде прочетена от един оперен ръководител днес, който да не използва поста си за лична кариера и да да работи в театъра и в града, където е назначен, сигурно ще бъде полезна. Защото е азбучна истина, че без опита и уроците на миналото в изкуството е невъзможно да се върви напред. А Георги Чендов, както и Илия Темков, беше сред градителите на музикално Русе, от чийто опит можем да научим твърде много. Върху направеното от тези достойни мъже мнозина изградиха личната си кариера, без да мислят за града, за институтите, за всеотдайните и зле платени творци в тях, за обществото.
Докато Георги Чендов имаше съзнанието, че е – както сам се бе изразил – „делегат на една нова общественост“, появила се след войната, и че е задължен да направи нещо за обществото, в случая за музикалната култура на крайдунавската ни столица, за Русе, в който бе дълбоко влюбен и на когото посвети живота си като журналист, учител, оперен директор, директор на градската художествена галерия и публицист. Беше човек с мисия, която изпълни достойно и с чест.
