Борис Борисов е роден през 1982 г. в Кюстендил. Понастоящем е докторант по съвременна философия в СУ. Темата на дисертационния му труд е “Проблемът за метафизиката у Кант и Хайдегер”. Научните му интереси са в областта на класическата и съвремен-ната немска философия и философията на политиката.
(Продължение от бр. 2)
Целта на настоящата статия е обосноваване на позитивната, лява алтернатива за нова програма на БСП, която би следвало да бъде своеобразен “Трети път” между класическия демократичен социализъм и социаллиберализма. Реализацията на тази цел предполага поставянето на въпроса за характера на програмата, като възможните алтернативи могат да бъдат сведени до две –
фундаментална или прагматична програма
Доскоро повечето европейски и световни леви партии базираха реалната си политика на програми от фундаментален тип, като основанията за този факт следва да се търсят в самата същност на лявото като изначален контрапункт на десницата. Последната винаги е отдавала приоритет на прагматизма, което е съвсем резонно с оглед на факта, че в либералноконсервативната доктрина човекът се разглежда такъв, какъвто реално е, а именно като егоистичен индивид, чиито действия се мотивират предимно от материалните интереси и импулси.
Известно е, че специално в консерватизма има изключително силен акцент върху неизменността, греховността и слабостта на човешката природа, като от тези характеристики се прави изводът, че всеки опит за фундаментална промяна на статуквото е противоестествен и обречен на провал. Тази тенденция е зададена още от Бърк, който критикува френските революционери за това, че искат да трансформират в реалност идеали и абстракции, които са абсолютно чужди и неприсъщи на действителния човек.
В този контекст можем да застъпим тезата, че именно привилегироването на идеалното спрямо реалното, на ценността или нормата спрямо действителността, е една от същностно-определящите характеристики на левицата, оправдаваща нейния програмен, теоретико-идеологичен и дори визионерски характер, като това се вижда особено ясно в концепцията на Карл Маркс.
Марксизмът представлява изключително солиден теоретичен фундамент на реалната лява политика, чиято цел се изразява не просто в преодоляването на наличните обществено-икономически отношения, но и в радикалното преобразуване на човешката природа. Маркс е вярвал, че постигането на тези цели не подлежи на съмнение, доколкото е смятал, че става въпрос за независеща от волята на отделните индивиди обективна историческа закономерност. Днес обаче е ясно, че това, което великият философ е считал за характеризиращ битието само по себе си неумолим исторически закон, всъщност е идеология или определение на мисленето, опериращо в сферата на “дължимото”, т.е. на ценностите и нормите. В този смисъл създаденият от Маркс модел на комунистическото общество или общество на равенството, солидарността, благоденствието и т.н., не е исторически зададена реалност, а “трансцендентална идея на разума” (Кант), т.е. изначално заложен в човешкото съзнание идеал, който обаче никога не може да се реализира в действителността.
Характерният за левицата акцент върху теоретичното, бъдещото, идеалното е обусловен и от органичната й връзка с християнските идеи. Факт е, че именно християнството заменя цикличната с линейно-прогресивната представа за историята, съгласно която последната се определя като непрекъснато напредване към едно идеално и образцово състояние, при което отчуждението, експлоатацията, унижението, бележещи трагизма на човешкото съществуване, са окончателно снети.
Следователно, идейният фундаментализъм, полагащ необходимостта от преобразуване на действителността съобразно определени ценности, норми и идеи, е вътрешно присъщ на левицата. Това е видно в програмните документи не само на комунистическите, но и на европейските леви партии, възприели като своя идеология демократичния социализъм, чиято стратегическа цел е да се отиде отвъд капитализма, но не по революционен, а по еволюционен път. Към този тип партии можем да причислим и БСП. Основателността на подобна характеристика се корени в същността на сега действащата програма на партията. “Нови времена, нова България, нова БСП” е типичен пример за програма от фундаментален тип, акцентираща преди всичко върху дългосрочните цели на партията и техния идейно-теоретичен фундамент.
Тук обаче следва да отбележим, че в много случаи именно този акцент върху проективизма и перспективизма, характерен за класическия демократичен социализъм, превръща програмния документ в сбор от откъснати от конкретната действителност абстрактни императиви. Ето защо при изготвяне на новата програма на БСП трябва да се обърне внимание на нещата, които биха доближили партията до модерния социализъм на XXI век.
Програмният документ на всеки един политически субект не бива да се разглежда като самоцел, т.е. с оглед единствено на теоретичната цялост и съвършенство на документа, а в отнесеността си към реалната политика. Вярно е, че у нас “преходът е насечен от хармонични, направо класически по написване и образцови по неизпълнение партийни програми, пренасящи западноевропейските норми в български контекст.”(1)
Важно е също да се откажем от представата за партийната програма като “свещена крава”, тъй като именно програмите, претендиращи да бъдат валидни винаги и навсякъде, всъщност не могат да се реализират никога и никъде точно поради претенцията си да трансцедират времевостта. Неадекватността на подобен тип програми се проявява особено ясно в настоящата постмодерна епоха, характеризираща се с абсолютизацията на мобилността, гъвкавостта и промяната. В този смисъл адекватният на съвременните условия програмен документ следва да бъде разчетен за конкретен времеви период, ненадвишаващ 20 години.
Аналогична бележка би могла да се отправи и по отношение на срока за изготвяне на нова програма. Известно е, че комисията на ГСДП, натоварена със задачата да изработи нова програма, е приключила работата си за около 20 години. При това част от първоначалните участници в комисията вече не са били между живите, а самата програма е съдържала немалко анахронизми. Именно избягването на подобни случаи налага работният процес да бъде ограничен в един разумен срок до 2 или максимум 3 години.
Изтъкването на някои от недостатъците на програмите от фундаментален тип съвсем естествено води до разглеждане на техния антипод – прагматичните програми. Още в началото следва да отбележим, че документите с предимно практическа насоченост са характерни най-вече за онези леви партии, които съставляват дясното крило на съвременната европейска левица – социаллибералните партии. Това се отнася в най-голяма степен за английските неолейбъристи, според които единствено деидеологизираният прагматизъм е адекватната “идеология” в епохата на постмодерността. Програмата на партията на Тони Блеър, ако въобще може да се говори за такава в класическия смисъл на думата, е сведена до излагане на конкретни политики и решения, касаещи всички сфери на обществения живот. Ефикасността, адекватността и конкретността на предлаганите решения бе оценена от избирателите, които възнаградиха лейбъристите с трети управленски мандат. Всичко това съвсем не означава, че изцяло прагматичната програма е програмата на бъдещето, на социализма на XXI век, доколкото и тя страда от определени недостатъци.
Първо, “няма практическо политическо действие, което да е лишено от ценностна, философска основа, независимо дали тя се артикулира. Дори самото деклариране на прагматичност е с програмен характер.”(2)
Второ, левицата, макар да трябва да приземи и конкретизира част от теоретичните си постановки, несъмнено следва и да съхрани качествената си специфика спрямо десницата, респективно да не се отказва от онези свои ценности и цели, които конституират нейната същност и идентичност. Всъщност кризата на идентичността на повечето съвременни леви партии се изразява именно в тоталното привилегироване на практическия компонент на програмата.
Трето, дори и при прагматично ориентираните програми не бива да се губи хоризонтът на дългосрочните виждания за състоянието на света. Това е особено важно, доколкото абсолютизираният прагматизъм неизбежно води до изпадане в типично десни нагласи. В този смисъл удържането на изтеглените във времето перспективи е едно от средствата да се избягва тактическата грешка на левицата, особено на българската, която е склонна да заменя индивидуалистичния егоизъм с национален, като по този начин се поддава на псевдонационално отговорни виждания – отношението например към историята, народа, църквата и т.н.
Днес е особено важно да се осъзнае, че нито прагматичният социаллиберализъм, нито фундаменталният класически демократичен социализъм могат да бъдат отъждествени с модерния социализъм на XXI век, сливащ в хармонично единство двете противоборстващи позиции. Поради тази причина смятам, че новата програма на БСП трябва да бъде изградена като разумен баланс между фундаменталния и прагматичния елемент, социализма и социалдемокрацията, модерността и постмодерността. Това е единственият начин за възприемане на имащия синтетична природа социализъм на XXI век. В този смисъл е прав Георги Пирински, че акцентът следва да падне върху “това, което е съществуващо в партията още от времето на Димитър Благоев – програма максимум, програма минимум, която се поставя за обозрима перспектива и една за по-дългосрочно.” (3)
С оглед на казаното, определено може да се твърди, че изборът на концепцията за единството на ценности, идеи и политика като основно изискване към новата програма на БСП е съвсем разумен и оправдан. Ще се опитам да разгледам накратко основните компоненти, които трябва да съставляват
структурата на обновения програмен документ на БСП
Несъмнено е, че най-важният компонент на фундаменталната част на всяка програма е ясното фиксиране на същността на партията или, казано с други думи, нейната политическа самоидентификация. Смятам, че БСП трябва да се самоопредели като модерна лява партия на обновяващия се демократичен социализъм на XXI век, тъй като в първата част на статията вече бе показано, че социаллиберализацията на столетницата би имала пагубни последствия за по-нататъшното й развитие.
В един по-философски план същността на БСП като лява партия би следвало да се свърже и с идеята за съхранението и развитието на социалната природа на човека, доколкото именно тук се корени една от фундаменталните отлики на левицата от десницата. Ако последната традиционно акцентира върху примата на естествената, единична индивидуалност спрямо обществото и държавата, то левицата винаги е подчертавала ролята на социалността като същностно-определяща човешка характеристика, а тази тенденция води началото си още от Маркс. В този смисъл е абсолютно вярно, че “нищо не е свързано повече с нейнат (на левицата – б.а.) идентификация, колкото съпротивата срещу разградената социалност.” (4)
Проблемът за политическата идентификация на една партия е органично свързан и с проблема за политическото представителство, т.е. с фиксирането на онези обществени групи или слоеве, чиито интереси би следвало да бъдат защитавани от съответния политически субект. Според сегашната програма на столетницата, “БСП изразява интересите на бедните и средните групи от населението”(5) или по-конкретно интересите на хората на наемния умствен и физически труд, социално слабите, интелигенцията, хората от свободните професии и дребния бизнес.(6) Очевидно е, че тази постановка следва да се запази и в новата програма на БСП. Това ясно личи от изказването на нейния лидер Сергей Станишев, който в доклада си пред 46-ия конгрес на партията, когато бе взето решението за изготвяне на нова програма, говори за БСП като за “партия с ясно и конкретно политическо представителство на интересите на наемния труд, на дребното и средното предприемачество, на социално слабите прослойки, но и на представителите на изграждащата се средна класа.”(7)
От изказването на Станишев става ясно, че БСП има волята да преутвърди традиционното си политическо представителство. Това е особено необходимо във времето на непрестанни опити за неговата директна подмяна с представителството на “активните, инициативните и предприемчивите”, т.е. на капитала. Дефинирането на същността на една партия, респективно на социалния периметър, в който тя оперира, би било непълно без ясното формулиране на нейните
цели и ценности
Между тези две понятия съществува органична връзка, доколкото реализацията на всеки политически акт предполага наличието на определени цели, а те от своя страна се обуславят от фундаментални ценностни постановки.
Смятам, че конкретно БСП би следвало да продължи да се придържа към безсмъртната ценностна триада на демократическия социализъм, включваща свободата, справедливостта и солидарността. Въпросната триада несъмнено трябва да се тълкува в духа на Декларацията на принципите на Социалистическия интернационал, според която свободата се разбира не чисто индивидуалистично, а и като свобода от дискриминация и от зависимост както от притежателите на средствата за производство, така и от носителите на авторитарна политическа власт, равенството и социалната справедливост – не само пред закона, но също така икономическо и социокултурно равенство, както и равни възможности за всички, солидарността – единство и съпричастие към жертвите на несправедливостта и неравенството.(8)
Що се отнася до целите на всяка автентична лява партия, бих искал специално да се спра върху тази от тях, която несъмнено има най-фундаментален характер, а именно
отрицанието на капитализма по мирен и еволюционен път
Базисното теоретическо различие между демократическия социализъм, с който се идентифицират и БСП, и социалдемокрацията, е, че първият постулира необходимостта от построяване на общество отвъд капитализма, докато социалдемокрацията се задоволява единствено с реформирането на последния. Смятам, че БСП в качеството си на автентична социалистическа партия няма основание да се отказва от стратегическото отрицание на капитализма, доколкото това е записано и в програмните документи на Социнтерна.
Тук обаче е важно да се подчертае, че “битката за общество отвъд капитализма днес не е непосредствена битка за ново общество. Това е борба за определена ценностна система.”(9) В този смисъл социалистическото общество следва да се разбира не толкова като бъдещо реално състояние, а по-скоро в духа на Кант и Бернщайн, т.е. като идеална цел, към която е възможно само безкрайно приближаване. Необходимостта от подобен тип дефиниция се налага от факта, че ако се опитаме съдържателно да определим некапиталистическото общество, неминуемо ще се сблъскаме с множество противоречия. Така например възниква въпросът дали в бъдещото общество ще има частна собственост върху средствата за производство. Ако не, то това не е демократичен социализъм, а по-скоро комунизъм, а ако да, то това ще е отново старият капитализъм, който е немислим извън контекста на идеята за частната собственост. Отпада и възможността да снемем това противоречие чрез застъпване на тезата, че частната собственост и изцяло социалистическото общество всъщност не са антагонистични, доколкото предприемачът и работникът биха могли миролюбиво да си сътрудничат за постигане на общото благо. Тази идея, която у нас се застъпва от Б. Варон, въпреки несъмнената си оригиналност и хуманност, е изцяло утопична, доколкото капиталистът никога няма доброволно да промени изначалното си отношение към работника, изразяващо се в стремеж към постигане на максимална производителност на труда при минимално заплащане на същия.
Това, а и множество други противоречия, ни водят до приемането и на едно второ, далеч по-реалистично понятие за общество отвъд капитализма. Визирам т.нар. непазарно общество, при което ключови сектори като здравеопазването, образованието и публичните услуги са измъкнати от хватката на пазара. В новата програма на БСП е важно да присъстват и двата аспекта на социалистическото общество – стратегическият и реално-практическият аспект.
Надявам се, че от казаното дотук стана ясно, че идейно-теоретическата основа, включваща същността, целите и ценностите на БСП, е несъмнено важна част от нейната нова програма. Видяхме също, че във фундаментален план “Нови времена, нова България, нова БСП” и обновеният програмен документ не би следвало да имат съществени различия. Причината за това се корени във факта, че всеки политически субект има корпус от базисни ценности, цели и идеи, чието безусловно приемане е необходимо условие за реална принадлежност към този субект. Фундаменталните аспекти на всяка програма по принцип подлежат на частична корекция, но в никакъв случай на директна подмяна, засягаща пряко идентичността на партията. В този смисъл същинската причина за обновлението на програмния документ на БСП, респективно за придвижването на столетницата към социализма на XXI век, очевидно не е от фундаментално, идейно-теоретично естество. Причината е в необходимостта не просто от корекция на краткосрочните и средносрочните цели на партията, но и от засилване на акцента върху тях. В този смисъл тезата, че БСП се нуждае от нова програма, за да бъде адекватна на новите реалности, е вярна, но само в случай, че под “адекватност” не се разбира подмяна на същността, целите и ценностите на партията и тяхното прилагане към конкретната българска действителност за определен период от време.
менно излагането на конкретните механизми, чрез които БСП смята да реализира своите цели и ценности би следвало да бъде лайтмотивът на прагматичната част на новата програма. Това е единственият начин за снемането на сега съществуващото
разминаване между програмния документ на БСП и нейната реална политика
Респективно – за осъществяването на основното изискване към новата програма на БСП – единство на ценности, идеи и политика. Необходимостта от една по-практически ориентирана програма е изтъкната и в “Нови времена, нова България, нова БСП”, където се заявява, че “програмите трябва да се основават на реални и автентични ценности, а ценностите без прагматична програма не могат да бъдат осъществени.”(10) Акцентът върху прагматичните програми е съпроводен и от формулиране на краткосрочните, средносрочните и дългосрочните цели на партията. Така например се поставя целта до 15-20 години да са налице “всички институции и функционални механизми на социалното пазарно стопанство. България участва равностойно в международното разделение на труда и жизненото равнище на българина достига показателите на средно развитите страни”(11). От приемането на програмата до днес са изминали почти 15 години, а България продължава да бъде най-бедната и антисоциална страна в ЕС. Заложените в програмата краткосрочни и средносрочни цели, обхващащи периодите съответно от 1-2 и 5-6 години, също не се реализираха и останаха по-скоро като чужди на действителността благи пожелания(12).
От приведените цитати става ясно, че основната слабост на иначе перфектния в теоретично отношение програмен документ на БСП е недотам реалистичното формулиране на онези цели и задачи на партията, които трябва да се осъществяват в ненадвишаващ 20 години времеви период. Преодоляването на тази слабост може да стане само чрез
предефиниране на подхода на БСП към конкретните социални проблеми
Ако във фундаментален план БСП е и трябва да остане автентична лява партия на демократичния социализъм, то в прагматичен план столетницата трябва да възприеме социал-демократическия подход. Както е известно, социалдемокрацията акцентира върху постепенните социални реформи на капитализма, без обаче да се стреми да внесе някакви коренни изменения. Този обоснован от Бернщайн и популяризиран от Попър подход е особено адекватен към съвременната българска реалност. Аргументът за това е, че през следващите 15-20 години ултралибералното българско статукво може да бъде донякъде смекчено единствено чрез малки, но последователно провеждани социални реформи.
Тук искам да подчертая, че предлаганият прагматичен подход не е тъждествен с подхода на дясната социалдемокрация, т.е. на социаллиберализма, който вече бе критикуван в първата част на статията. Това е подходът на автентичната лява социалдемокрация, която за разлика от социаллиберализма е достатъчно лява, за да иска социализация на пазарното стопанство, но и достатъчно реалистична, за да разбира, че фундаменталното му изменение и дори преодоляване в обозрими срокове е утопия. В този смисъл циркулиращата в публичното пространство теза, че целта на новата програма е социалдемократизацията на БСП, би могла да се възприеме като вярна единствено по отношение на практическите аспекти на програмата и само ако социалдемокрацията бъде категорично разграничена от социаллиберализма. Така социалдемократизирането на БСП не би трябвало да означава подмяна на нейната идентичност или курс надясно, а курс към повече адекватност и реалистичност.
Връщайки се към проблема за социалните реформи, следва да отбележим, че те биха могли да се реализират само когато в прагматичната част на програмата се формулират конкретни политики в конкретни области. Особено внимание следва да се обърне на три, така да се каже типично леви сфери, а именно образованието, здравеопазването и публичните услуги. Важно е БСП да осъзнае, че решението на множеството проблеми в тези области не би могло да стане чрез половинчати, спонтанни, взети в резултат на външен начин решения, а само чрез формулиране на ясна, реалистична и конкретна стратегия, очертаваща необходимите действия в обозрим времеви период. Необходимостта от подобна стратегия се усилва и от факта, че именно БСП е партията, към която има най-високи обществени очаквания и в този смисъл столетницата е длъжна да им отговори адекватно, за да оправдае доверието на подкрепилите я избиратели.
В същото време трябва да отчетем и факта, че от БСП често се очакват чудеса в смисъл, че идвайки на власт, соцпартията ще пристъпи към “бързо и несимволично увеличение на доходите”, национализация, връщане на социалните придобивки, които населението имаше при реалния социализъм, и още много други неща, които очевидно са химера. Въпросът тук е самата БСП да не подклажда подобни утопични очаквания чрез свръхамбициозни програмни постановки и високопарни предизборни декларации, макар, разбира се, да е ясно, че в изборната надпревара и най-десните формации си служат с типично леви, популистки лозунги. Смятам, че далеч по-добре би било да се формулират по-скромни, но за сметка на това по-конкретни, реалистични и изпълними задачи по пътя към социализацията на българския ултралиберален капитализъм.
Акцентът върху реализма в новата програма на БСП е особено важен и с оглед на факта, че това е единственият начин за преодоляване на характерния за съвременното българско общество ирационализъм и по-специално за една от най-уродливите му прояви – месианството. Преустановяването на тази порочна практика, респективно възприемането на принципите на модерната европейска политика, е наистина необходимо, доколкото това, което Макс Вебер нарича харизматична или месианска власт, олицетворявана у нас от фигури като Симеон Сакскобургготски и Бойко Борисов, е признак единствено за изостаналостта, незрялостта и нестабилността на едно общество.
Нека да обобщим написаното дотук за характера на новата програма на БСП. Тя трябва да бъде адекватна на модерния социализъм на XXI век, въплъщаващ в себе си както социаллиберализма, така и класическия демократичен социализъм. Необходимостта от издигане отвъд двете противоположности е обусловена от факта, че нито една от тях не е в състояние да бъде адекватен изразител на лявата идея в новите реалности. Тежнението на класическия демократичен социализъм към “Големия проект” или “Идеята”, намиращ ясен израз в привилегироването на всеобщото, идеалното, ценностно-нормативното, до голяма степен водеше до игнориране на единичното и конкретното, т.е. на онова, което съставлява същинския обект на реалната политика. Социаллиберализмът отиде в другата крайност посредством тоталното отрицание на всеобщността и абсолютизацията на прагматичния подход в неговия десен вариант. Сега действащата програма на БСП “Нови времена, нова България, нова БСП” е издържана в духа на класическия демократичен социализъм, доколкото акцентът се поставя предимно върху фундаменталните, имащи теоретичен характер постановки.
Разбира се, това твърдение не бива да се абсолютизира, тъй като голяма част от съдържанието на настоящия програмен документ е съвсем адекватно на съвременната постмодерна действителност. Това важи с особена сила за идеите на постиндустриалната модернизация, акцента върху образованието, изграждането на икономика на знанието и т.н. В този смисъл новата програма на БСП трябва да бъде направена не като контрапункт на предходната, а на базата на принципа на приемствеността, съгласно която предмет на корекция да бъдат само онези положения, които възпрепятстват прехода на БСП от класически демократичен социализъм към модерния социализъм на XXI век. Както вече се каза, социализмът на XXI век ще има синтетичен характер, доколкото ще снеме дуализма на всеобщо и единично, идеално и реално, модерно и постмодерно. Съвременният социализъм няма да се откаже от своите изконни ценности и цели, както и няма да забрави онова, заради което се появи на историческата сцена, а именно борбата с бедността, експлоатацията, неравенството, както и със системата, пораждаща тези негативни явления – капитализма. Така левицата на XXI век ще съхрани своята идентичност, като същевременно е далеч по-реалистична и прагматична, осъзнаваща социалдемократическия подход на постепенните реформи като единствено възможен в условията на глобален капитализъм. Ако класическият демократичен социализъм се отнасяше подозрително към прагматизма, то съвременният му приемник осъзнава, че в случая става въпрос преди всичко за реализъм, т.е. за универсална ценност, която не може да бъде пренебрегната. В този смисъл през XXI век социализмът и прагматизмът ще бъдат взаимодопълващи се понятия, а не антагонистични, както се опитва да ни внуши социаллиберализмът, описващ прагматичния подход като прерогатив единствено на дясната политика.
Очертаният тук модел на съвременния социализъм до голяма степен влиза в противоречие с представите на редица теоретици за
общественото развитие през XXI век
Настъпването на третото хилядолетие, както и обективните изменения в структурата на модерните общества, извършващи преход към постиндустриализма, дадоха основания на множество автори да смятат, че е настъпил посткапиталистическият етап от развитието на човешката история, преодоляващ противоречията на традиционния капитализъм. Отново се появи надеждата, че през новия век най-после ще бъдат положени основите на обществото отвъд капитализма, респективно, че идеалът на демократическия социализъм ще се трансформира от фикция в обективна реалност. Тази надежда се подхранва от видни съвременни мислители като Даниел Бел и Питър Дракър, които съвсем конкретно обрисуваха прехода от индустриалната икономика на труда към постиндустриалната икономика на знанието. Тяхната фундаментална грешка обаче намира израз в склонността им към неправомерно отъждествяване на постиндустриализма с посткапитализма. Неправомерността на подобна идентификация ясно личи от факта, че днес капиталът е по-силен от всякога и изцяло определя глобалната политика. В този смисъл преходът от индустриализъм към постиндустриализъм е тъждествен не с прехода от капитализъм към посткапитализъм или социализъм, а с прехода от основаващ се на труда и действащ в рамките на националната държава капитализъм към базиран на знанието и високите технологии транснационален хиперкапитализъм.
Така постиндустриалният, постмодерен етап на историята не само че не води до преодоляване на капитализма, а до неимоверното му засилване, до еманципацията от всякакви регулации и ограничения. И в началото на XXI век капитализмът за пореден път се доказа като притежаваща уникална гъвкавост и приспособимост обществено-икономическа формация, способна да се справя както с вътрешните си противоречия, така и с външните си врагове. С оглед на казаното дотук става ясно, че тезата за XXI век като век на посткапитализма е свръхутопична. Капитализмът никога не е бил толкова силен, а противодействащата му левица толкова слаба и в този смисъл битката между двете фундаментални идеологеми през новото столетие основателно може да бъде оприличена на сблъсъка между Давид и Голиат. Така социализмът на XXI век ще води битка не за преодоляването на “антагониста на човечеството” (Б. Варон), а за неговото обуздаване и очовечаване. Тази битка ще бъде трудна, мъчителна, в много случаи и неуспешна, като тук съвсем не става въпрос за песимизъм, а за реалистична констатация на нещата такива, каквито са.
Безсмислено е да се мечтае за създаване на общество от качествено нов тип в епоха, почиваща на идеята за безалтернативността на дясната политика. Известно е, че припознаването на неоконсерватизма като единствено правилния икономически подход при съвременните условия бе дело на т.нар. Вашингтонски консенсус, при когото се постигна съгласие относно приоритета на пазара спрямо политиката, необходимостта от приватизация, дерегулация и т.н. Въпросният консенсус почива на идеята за универсалния характер на капитализма от американски тип, характеризиращ се с краен индивидуализъм и антисоциалност. Консенсусът бе приет непосредствено след рухването на съветския комунизъм, когато САЩ се оказа в позицията на световен хегемон, изцяло определящ правилата на играта в еднополюсния свят.
Разбира се, това противоестествено положение на едностранна доминация едва ли ще продължи много дълго. Вече сме свидетели на пробуждането на велики сили като Китай, Индия, Русия, както и на Латинска Америка. Общото между тях е
противопоставянето на изградената по американски образец неолиберална глобализация
Респективно – търсенето на нови пътища за развитие, имащи често социалистически характер. Това е особено видно в Китай и Виетнам, които показаха съвместимостта на социализма с пазарната икономика, а също и в латиноамериканските страни, през които минава истинска “лява вълна”, вдъхновявана от харизматичния президент на Венецуела Уго Чавес.
За разлика от Азия и Латинска Америка, Европа все повече възприема неоконсерватизма като своя официална идеология. Това неминуемо се отразява и на представата за европейския социализъм, който същностно ни интересува в този текст.
Прав е Ал. Лилов, че “ядрото на европейския социализъм е оригиналното съединяване на социализма и свободата, на социализма и демокрацията. Свободно, демократично и справедливо общество – това е европейският социализъм.” (13) Днес, когато Европа изцяло привилегирова свободата пред справедливостта, европейските социалисти са изправени пред предизвикателството да възстановят нарушения баланс на двете основни ценности чрез повторна социална реформация на капитализма. Пред абсолютно същото предизвикателство са изправени и българските социалисти. Тяхната задача е още по-трудна поради факта, че предмет на реформация следва да бъде не неолибералният, а ултралибералният капиталистически модел.
Наличието на обективно сходство в задачите на ПЕС и БСП е още едно доказателство в подкрепа на тезата, че новата програма на столетницата трябва да бъде адаптирана към модерния европейски социализъм на XXI век, който, удържайки автентичната си лява идентичност, ще търси прагматичните социалдемократически пътища към превръщане на Европа в единствения континент, в който свободата, справедливостта и солидарността съжителстват по уникален и непротиворечив начин.
Бележки:
(1) Д. Денков, “17 юни на Симеон Сакскобургготски”, Изд. “Захари Стоянов”, София 2002 г., с. 160
(2) Ю. Борисов, “Защо БСП трябва да остане програмна партия в новите реалности”, в: “Ново време”, 2006 г., бр. 4, стр. 6
(3) Г. Пирински, “Защо е необходима нова програма на БСП”, библиотека “Софийски бюлетин”, 2006 г., с. 45
(4) Д. Денков, “Практически хоризонти на левицата – три общи липси и три местни извода”, в: сп. “Понеделник”, 2002 г., бр. 5-6, с. 110
(5) Програма на БСП, с. 8
(6) Пак там, с. 80
(7) С. Станишев, “Доклад пред 46-ия конгрес на БСП”, сп. “Понеделник”, бр. 11-12, с. 39
(8) The SIТs Declaration of Principles на www.socialistinternational.org
(9) Ю. Борисов, “Общество отвъд капитализма”, в: “Христос не возкресе”, Изд. “Захари Стоянов”, София 2006 г., с. 209
(10) Програма на БСП, с. 74
(11) Пак там, с. 34
(12) Пак там, с. 34
(13) Ал. Лилов, “Информационната епоха: световният и българският преход”, т. 2, София 2006 г., с. 251