ПРЕЗИДЕНТСКИ ИЗБОРИ, КОИТО ПРОМЕНИХА ПОЛИТИКАТА ВЪВ ФРАНЦИЯ

0
179

Ан­на Ди­мит­ро­ва е хо­но­ру­ван пре­по­да­ва­тел в ка­тед­ра “Те­о­рия и ис­то­рия на кул­ту­ра­та” в СУ “Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки”, в прог­ра­ма­та “По­ли­ти­чес­ки на­у­ки на френ­с­ки език” на Нов бъл­гар­с­ки уни­вер­си­тет и ка­тед­ра “Меж­ду­на­род­ни от­но­ше­ния” на Юго­за­пад­ния уни­верси­тет “Не­о­фит Рил­с­ки” в Бла­го­ев­г­рад. Спе­ци­а­ли­зант в На­ци­о­нал­ния цен­тър за на­уч­ни из­с­лед­ва­ния (CNRS) – Па­риж.
Пре­зи­ден­т­с­ки­те из­бо­ри във Фран­ция за­вър­ши­ха с очак­ва­на по­бе­да за кан­ди­да­та на дес­ни­ца­та от Съ­ю­за за на­род­но дви­же­ние Ни­ко­ла Сар­ко­зи, кой­то на вто­рия тур на 6.05.2007 г. бе­ше из­б­ран за пре­зи­дент на Петата Ре­пуб­ли­ка с 53,06% (1), с по­ве­че от „ком­фор­т­на“ раз­ли­ка пред своя съ­пер­ник от Френ­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка пар­тия Се­го­лен Ро­а­ял, по­лу­чи­ла 46,94% от гла­со­ве­те.

На пръв пог­лед из­бо­ри­те въз­п­ро­из­ве­до­ха кла­си­чес­кия фи­нал-сблъ­сък меж­ду ле­ви­ца­та и дес­ни­ца­та, бе­ля­зъл френ­с­ка­та по­ли­ти­чес­ка сце­на с „ду­е­ли­те“ меж­ду Ми­те­ран и Жис­кар д’Ес­тен от 1981 г., Ми­те­ран и Ши­рак от 1988 г., Жос­пен и Ши­рак от 1995 г. Из­к­лю­че­ние пра­ви па­мет­на­та 2002 г., когато сла­ба­та из­би­ра­тел­на ак­тив­ност изиг­ра ло­ша ше­га на фран­цу­зи­те. Те се ока­за­ха пред лип­са­та на из­бор на вто­рия тур, след като на първия со­ци­а­лис­тът Жос­пен бе ели­ми­ниран от кан­ди­да­та на край­но дяс­на­та пар­тия На­ци­о­на­лен фронт Жан-Ма­ри Льо Пен, из­ля­лъл сре­щу Жак Ши­рак и до­не­съл на пос­лед­ния „пле­бис­цит­на по­бе­да“ с 82,8%.

Осъз­на­ли пос­лед­с­т­ви­я­та от про­я­ве­на­та по­ли­ти­чес­ка апа­тия, из­би­ра­те­ли­те гла­су­ва­ха ма­со­во още на пър­вия тур на пре­зи­ден­т­с­ки­те из­бо­ри през 2007 г. От­бе­ля­зана бе ре­кор­д­на из­би­ра­тел­на ак­тив­ност от 85%. Тя се за­па­зи и на вто­рия тур, в който учас­тваха 83,97% от избирателите. Но при­чи­на­та за по­ли­ти­чес­ко­то про­буж­да­не на фран­цу­зи­те не бе­ше са­мо уро­кът от 2002 г., а мно­го по­ве­че са­ма­та пре­диз­бор­на кам­па­ния, во­де­на нес­тан­дар­т­но, спо­ред ня­кои до­ри в „раз­рив“ с офи­ци­ал­на­та по­ли­ти­ка на во­де­щи­те пар­тии. Поради това и ду­е­лът „Се­го-Сар­ко“(2), как­то го на­ре­ко­ха френ­с­ки­те жур­на­лис­ти, из­ле­зе из­вън дог­ма­тич­ни­те рам­ки на по­ли­ти­чес­ка­та бор­ба меж­ду ле­ви­те и дес­ни­те във Фран­ция и при­до­би мно­го по­ве­че ви­да на кон­ку­рен­ция меж­ду две сил­ни по­ли­ти­чес­ки лич­нос­ти, вся­ка от ко­и­то с нуж­ни­те ка­чес­т­ва, опит и ам­би­ция да зас­та­не на­че­ло на Ре­пуб­ли­ка­та.

И Ни­ко­ла Сар­ко­зи, и Се­го­лен Ро­а­ял се на­ло­жи­ха на по­ли­ти­чес­ка­та сце­на мно­го по­ве­че ка­то фа­во­ри­ти на об­щес­т­ве­но­то мне­ние и ме­ди­и­те, от­кол­ко­то на сво­и­те пар­тии. Появата на Ро­а­ял бе­ше про­во­ки­ра­на от за­чес­ти­ли­те през есен­та на 2006 г. про­уч­ва­ния на об­щес­т­ве­ни­те наг­ла­си за пред­с­то­я­щи­те пре­зи­ден­т­с­ки из­бо­ри, ко­и­то на­ло­жи­ха убеж­де­ни­е­то, че в сравнение с други во­де­щи фи­гу­ри на со­ци­а­лис­ти­те, сред ко­и­то „чер­ве­ни­те ба­ро­ни“(3) До­ми­ник Строс-Кан, Ли­о­нел Фа­бюс, Джак Ланг и до­ри пред­се­да­те­лят на ФСП Фран­соа Оланд, тя би има­ла мно­го по-го­ле­ми шан­со­ве за ус­пех сре­щу то­га­ва­шния ми­нис­тър на вът­реш­ни­те ра­бо­ти Ни­ко­ла Сар­ко­зи, също ме­дий­но на­ло­жил се като кандидат на десницата. Ре­ал­но по­тен­ци­а­лът на Ро­а­ял бе­ше за­бе­ля­зан от ме­ди­и­те още през 2004 г. Тогава на ре­ги­о­нал­ни­те из­бо­ри в ра­йо­на По­ан­ту Ша­рент, счи­тан за из­гу­бен за ле­ви­ца­та от 15 г. на­сам, тя спе­че­ли сре­щу сил­на­та кан­ди­да­ту­ра на Жан-Пи­ер Ра­фа­рен и та­ка си из­г­ра­ди об­ра­за на офан­зи­вен по­ли­тик, кой­то не се бои да ата­ку­ва ди­рек­т­но по­ли­ти­чес­ки­те пре­диз­ви­ка­тел­с­т­ва.

Ма­кар и ми­нис­тър, но на счи­та­ни за вто­рос­те­пен­ни ми­нис­тер­с­т­ва – на об­ра­зо­ва­ни­е­то и след то­ва на се­мейс­т­во­то и со­ци­ал­на­та по­ли­ти­ка (при Жос­пен), Роаял все пак има­ше нуж­да от тази „по­ли­ти­чес­ка ини­ци­а­ция“ – победата срещу Рафарен. За разлика от нея, Сар­ко­зи съв­сем не бе­ше не­поз­на­та фи­гу­ра на френ­с­ка­та по­ли­ти­чес­ка сце­на. В клю­чо­ви­те си ро­ли обаче, като ми­нис­тър на бю­дже­та и ми­нис­тър на ко­му­ни­ка­ци­и­те (при Ба­ла­дюр), ми­нис­тър на вът­реш­на­та си­гур­ност и на ико­но­ми­ка­та (при Ра­фа­рен) и пре­ди всич­ко като ми­нис­тър на вът­реш­ни­те ра­бо­ти при Дьо Вил­пен, дей­ност­та му бе­ше по­ве­че от кри­ти­ку­ва­на. Осо­бе­но през есен­та на 2005 г., ко­га­то опи­тът на пра­ви­тел­с­т­во­то за ико­но­ми­чес­ки и со­ци­ал­ни ре­фор­ми, на­со­че­ни към мла­ди­те, пре­диз­ви­ка без­ре­дия в пред­г­ра­ди­я­та на Па­риж. Сар­ко­зи не се по­ко­ле­ба да ги на­ре­че „бунт на имиг­ран­т­с­ка­та пап­лач“, ко­я­то си­ли­те на ре­да тряб­ва да „раз­чис­тят“. В то­зи сми­съл по­пу­ляр­ност­та му бе­ше мно­го по­ве­че от­ри­ца­тел­на, от­кол­ко­то по­ло­жи­тел­на. И имен­но с из­чис­т­ва­не­то на по­ли­ти­чес­кия му об­раз се за­е­ха как­то ме­ди­и­те, та­ка и са­ми­ят той.

И два­ма­та медийно на­ло­же­ни съ­пер­ни­ци има­ха об­ща цел – да се ут­вър­дят на по­ли­ти­чес­ка­та сце­на. Ро­а­ял тряб­ва­ше да си спе­че­ли по­пу­ляр­ност пър­во вът­ре в пар­ти­я­та, а след то­ва и сред из­би­ра­те­ли­те, до­ка­то Сар­ко­зи тряб­ва­ше да убе­ди елек­то­ра­та в ефи­кас­ност­та и кре­а­тив­ност­та на сво­и­те по­ли­ти­чес­ки дейс­т­вия, чес­то оп­ре­де­ля­ни от кри­ти­ци­те като ав­то­ри­тар­ни, до­ри край­ни. Стра­те­ги­я­та им съ­що бе­ше сход­на, ма­кар и нес­тан­дар­т­на, а имен­но по­ли­ти­чес­ко ут­вър­ж­да­ва­не не чрез при­ем­с­т­ве­ност, а чрез от­г­ра­ни­ча­ва­не от твър­ди­те пар­тий­ни яд­ра на пред­с­та­вя­щи­те ги пар­тии.

Въп­ре­ки че Съ­ю­зът за на­род­но дви­же­ние, чи­е­то ръ­ко­вод­с­т­во Сар­ко­зи пое през 2004 г., е ос­нов­ни­ят при­ем­ник на ос­но­ва­на­та в го­лис­т­ка­та тра­ди­ция от Жак Ши­рак пар­тия Обе­ди­не­ние за Ре­пуб­ли­ка­та, но­ви­ят пред­се­да­тел на­ло­жи по­ли­ти­ка на об­нов­ле­ние, ко­я­то по­ка­за яс­но на­ме­ре­ни­е­то му да се от­г­ра­ни­чи от го­лис­т­ко-ши­ра­кис­т­ка­та док­т­ри­на. Не­го­ва­та пре­зи­ден­т­с­ка прог­ра­ма, осо­бе­но по от­но­ше­ние на вън­ш­на­та по­ли­ти­ка, предполага про­кар­ва­не­то на ат­лан­ти­чес­ка ви­зия чрез раз­ши­ря­ва­не на аме­ри­ка­но-френ­с­ки­те и бри­та­но-френ­с­ки­те от­но­ше­ния. Това из­мес­т­ва при­о­ри­тет­на­та как­то за Де Гол, та­ка и за Ши­рак, европейска ви­зия за во­де­ща­та ро­ля на Фран­ция в Ев­ро­па. Об­ви­не­ни­я­та на опо­нен­ти­ и съ­миш­ле­ни­ци­ в ат­лан­ти­зъм, и до­ри „бу­ши­зъм“, Сар­ко­зи ту­ши­ра с до­во­да, че по­ли­ти­ка­та, ко­я­то пред­ла­га, е „не­о­го­лис­т­ка“, до­кол­ко­то френ­с­ка­та по­зи­ция в Ев­ро­па не мо­же да е при­о­ри­тет сам за се­бе си, без да от­чи­та важ­ност­та на трансат­лан­ти­чес­ки­те от­но­ше­ния и учас­ти­е­то на стра­на­та в све­тов­на­та по­ли­ти­ка, до­ми­ни­ра­на от САЩ.

От своя стра­на, Се­го­лен Ро­а­ял съ­що се зае да си из­г­ра­ди об­раз, кой­то да я от­г­ра­ни­чи от офи­ци­ал­на­та по­ли­ти­ка на ФСП. За цел­та до го­ля­ма сте­пен й по­мог­на вът­реш­на­та кам­па­ния по из­лъч­ва­не­то на кан­ди­дат за пре­зи­дент на ле­ви­ца­та. В нея тя се из­п­ра­ви сре­щу Ли­о­нел Фа­бюс – хар­д­лай­нер, зас­тъп­ващ се за тра­ди­ци­он­на­та по­ли­ти­ка на со­ци­а­лис­ти­те, за­ло­же­на спо­ред не­го в „со­ци­а­лис­ти­чес­кия про­ект“, и До­ми­ник Строс-Кан – со­циалде­мок­рат, пле­ди­ращ за об­нов­ле­ние на пар­ти­я­та по при­ме­ра на нем­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция. Тър­се­ща сво­я­та ле­ги­ти­ма­ция в ло­но­то на ми­те­ра­низ­ма (4), Ро­а­ял ус­пя да се на­ло­жи ед­нов­ре­мен­но ка­то но­си­тел на со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те цен­нос­ти и ка­то ино­ва­тор на по­ли­ти­ка­та на ле­ви­ца­та. Нейната иде­я­ за „де­мок­ра­ция на граж­дан­с­ко­то учас­тие“ пос­ред­с­т­вом де­ба­ти с „обик­но­ве­ни­те фран­цу­зи“ поз­во­ли на из­би­ра­те­ли­те да учас­т­ват пря­ко в кам­па­нията й. Та­ка, за раз­ли­ка от „дог­ма­тич­на­та“ пар­тий­на по­ли­ти­ка, Ро­а­ял за­ло­жи на „жи­ва­та по­ли­ти­ка“ – та­зи, ко­я­то кан­ди­да­тът пра­ви за­ед­но с граж­да­ни­те.

Ана­ло­гич­на бе­ше и стра­те­ги­я­та на Сар­ко­зи, кой­то по­ве­че от все­ки друг ми­нис­тър в ка­би­не­та на Дьо Вил­пен си зас­лу­жи име­то „по­ли­тик на дейс­т­ви­е­то“ и „по­ли­тик на те­ре­на“.

По­доб­на стра­те­гия оба­че кри­е­ше рис­ка от пре­ко­мер­на „про­фа­ни­за­ция“ на по­ли­ти­чес­ко­то дейс­т­вие, а от­тук – и от за­гу­ба­ на по­ли­ти­чес­ка ха­риз­ма, каквато ес­тес­т­во­то на из­бо­ра за пре­зи­дент на Ре­пуб­ли­ка­та за­дъл­жи­тел­но изис­к­ва­. Рис­кът бе­ше мно­го по-го­лям за Ро­а­ял. Тя тряб­ва­ше да се ут­вър­ди eднов­ре­мен­но и ка­то сил­на, и ка­то ха­риз­ма­тич­на по­ли­ти­чес­ка фи­гу­ра, докато задачата на Сар­ко­зи бе­ше да ту­ши­ра сво­е­то пре­ка­ле­но „ав­то­ри­тар­но“, но без­с­пор­но за­ре­де­но със сил­на ха­риз­ма, при­със­т­вие на по­ли­ти­чес­ка­та сце­на.

Осъз­на­вай­ки пре­и­му­щес­т­ва­та на Сар­ко­зи, Ро­а­ял се опи­та да на­вак­са спря­мо опо­нен­та си, стартирайки кам­па­нията си още през есен­та на 2006 г.. Пър­ва­та й се­ри­оз­на по­ли­ти­чес­ка „за­яв­ка“ бе­ше спе­че­ле­на­та вът­реш­на по­бе­да през но­ем­в­ри сре­щу Строс-Кан и Фа­бюс, ко­я­то й да­де нуж­на­та ле­ги­ти­ма­ция на кан­ди­дат на ле­ви­ца­та. Меж­дув­ре­мен­но Сар­ко­зи дейс­т­ва­ше по-ско­ро като ми­нис­тър на вът­реш­ни­те ра­бо­ти, а не като кан­ди­дат за пре­зи­дент на дес­ни­ца­та. Офи­ци­ал­но­то му из­би­ра­не за та­къв ста­на на 14 яну­а­ри 2007 г. Но до­ри ве­че вля­зъл в кам­па­ния, той не на­пус­на пос­та си на ми­нис­тър, което му да­ва­ше без­с­пор­ното пре­дим­с­т­во на ме­дий­ната по­пу­ляр­ност.

След ка­то по­лу­чи нуж­на­та по­ли­ти­чес­ка ле­ги­ти­ма­ция, Ро­а­ял на­ло­жи свой соб­с­т­вен стил, на­ре­че­н от са­ма­та нея „по­ли­ти­ка на граж­дан­с­ко учас­тие“. Същността й беше на базата на дебати, водени с граж­да­ни­те в различни части на стра­на­та, да из­г­ра­ди сво­я­та прог­ра­ма. По­доб­на стра­те­гия оба­че мно­зи­на тъл­ку­ва­ха ка­то ком­пен­са­ция за лип­са­та на дос­та­тъч­но по­ли­ти­чес­ки опит, осо­бе­но във вън­ш­на­та по­ли­ти­ка. Дру­ги я об­ви­ня­ва­ха, че ня­ма яс­на прог­ра­ма и че са­мо с „из­с­луш­ва­не“ и сти­му­ли­ра­не на „граж­дан­с­ко­то учас­тие“ по­ли­ти­ка не се пра­ви. До­ри пред­с­та­вя­не­то на 11.02.2007 г. на т.нар. пре­зи­ден­т­с­ки пакт – офи­ци­ал­на­та пре­зи­ден­т­с­ка прог­ра­ма на Ро­а­ял, съ­дър­жа­ща кон­к­рет­ни мер­ки във вът­реш­на­та и вън­ш­на­та по­ли­ти­ка на стра­на­та за пре­о­до­ля­ва­не на ико­но­ми­чес­ка­та и со­ци­ал­на­та кри­за, не заг­лу­ши по­доб­ни кри­ти­ки. Нап­ро­тив, при­със­т­ви­е­то в прог­ра­ма­та на те­ми ка­то на­ци­о­нал­на­та иден­тич­ност, си­гур­ност­та, ав­то­ри­те­та на ин­с­ти­ту­ци­и­те, имиг­ра­ци­я­та, се­мейс­т­во­то, счи­та­ни за тра­ди­ци­он­но дес­ни, вне­се до­пъл­ни­тел­ни съм­не­ния от­нос­но ней­на­та ле­ги­ти­ма­ция и из­пъл­ни­мост.

Кам­па­ни­я­та на Сар­ко­зи съ­що бе­ше под­чер­та­но ин­ди­ви­ду­а­лис­тич­на. За раз­ли­ка от Ро­а­ял обаче той не за­ла­га­ше на „со­ци­ал­но­то“, а на „ре­а­лис­тич­но­то“. Вли­зай­ки в ро­ля­та на кан­ди­да­та, кой­то по­е­ма от­го­вор­ност­та да раз­к­рие на фран­цу­зи­те „си­ту­а­ци­я­та та­ка­ва, как­ва­то е“, той на­со­чи вни­ма­ни­е­то към на­ле­жа­щи­ проб­ле­ми ка­то ви­со­кия вън­шен дълг на стра­на­та, въз­ли­защ на 67% от БВП, дос­тиг­на­ла­та бли­зо 10% без­ра­бо­ти­ца, кри­за­та на френ­с­кия со­ци­а­лен мо­дел, спа­да на по­куп­а­тел­на­та спо­соб­ност на граж­да­ни­те и т.н. Предложи и „кон­к­рет­ни“ ре­ше­ния за ре­а­би­ли­та­ция на ре­пуб­ли­кан­с­ки­те цен­нос­ти, като например тру­да – ед­на от клю­чо­ви­те цен­нос­ти на ля­ва­та иде­о­ло­гия. Това не му попречи да пре­вър­не във во­де­ща иде­я­та за „преоценка на труда“ и ут­вър­ж­да­ва­не­то на прин­ци­пи­те: „Зап­ла­ща­не на все­ки­го спо­ред зас­лу­ги­те“ и „Ра­бо­ти по­ве­че и пе­че­ли по­ве­че“.

Ме­дий­ни­те де­ба­ти и про­уч­ва­ния, по­не до на­ча­ло­то на март, не ве­ща­е­ха из­не­на­да, до­кол­ко­то два­ма­та фа­во­ри­ти Сар­ко­зи и Ро­а­ял бя­ха со­че­ни от всич­ки аген­ции за си­гур­ни фи­на­лис­ти на вто­рия тур. Не­о­чак­ва­но оба­че в сре­да­та на март, мо­же би имен­но за да вне­сат ин­т­ри­га в очер­та­ва­ща­та се ка­то скуч­на кам­па­ния, ме­ди­и­те въ­ве­до­ха тре­ти пер­со­наж в по­ли­ти­чес­ка­та над­п­ре­ва­ра меж­ду дес­ни­те и ле­ви­те. „Тре­ти­ят мъж“, как­то го на­ре­ко­ха, бе­ше Фран­соа Бай­ру – пред­се­да­те­лят на дяс­ноцен­т­рис­т­ка­та пар­тия Съ­юз за френ­с­ка де­мок­ра­ция (СФД). От мно­го ни­сък стар­тов ре­зул­тат от 6% в на­ча­ло­то на кам­па­ни­я­та се­га той бе­ше кре­ди­ти­ран от ме­ди­и­те меж­ду 18-20%, ко­е­то пред­с­тав­ля­ва­ше се­ри­оз­на за­яв­ка за учас­тие във вто­рия тур. Из­мо­ре­ни от по­ли­ти­чес­кия ан­та­го­ни­зъм меж­ду дес­ни­ца­та и ле­ви­ца­та, мно­го из­би­ра­те­ли виж­да­ха в Бай­ру ал­тер­на­ти­ва и въз­мож­ност за раз­чуп­ва­не на дву­по­люс­ния мо­дел. На това за­ла­га­ше и са­ми­ят той, пред­с­та­вяй­ки се за „кан­ди­да­та ан­ти­сис­те­ма“ – ев­ро­пе­ист и за­щит­ник на ли­бе­ра­лиз­ма. До­кол­ко оба­че бе­ше ле­ги­тим­на по­доб­на са­мо­и­ден­ти­фи­ка­ция от стра­на на Бай­ру, при по­ло­же­ние че са­ми­ят той бе­ше про­дукт на съ­ща­та та­зи сис­те­ма, в рам­ки­те на ко­я­то за­е­ма пос­та ми­нис­тър на об­ра­зо­ва­ни­е­то меж­ду 1993 и 1997 г.? С 20% от на­род­ния вот обаче той мо­же­ше да се ока­же зап­ла­ха най-ве­че за кан­ди­дат­ка­та на со­ци­а­лис­ти­те.

За да пре­дот­в­ра­тят пов­то­рен про­вал на Френ­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка пар­тия на пре­зи­ден­т­с­ки­те из­бо­ри (след то­зи през 2002 г. на Ли­о­нел Жос­пен, пос­тиг­нал по-ни­сък ре­зул­тат от Льо Пен на пър­вия тур), клю­чо­ви фи­гу­ри сред френ­с­ки­те со­ци­а­лис­ти, ка­то бив­шия ми­нис­тър-пред­се­да­тел Ми­шел Ро­кар (1988-1991) и бив­шия ми­нис­тър на здра­ве­о­паз­ва­не­то Бер­нар Куш­нер, при­зо­ва­ха за не­за­ба­вен съ­юз меж­ду ФСП и СФД. Те смятаха, че са­мо обе­ди­не­ни со­ци­алде­мок­ра­ти­те и де­мок­ра­ти­те-со­ци­а­лис­ти могат да се про­ти­во­пос­та­вят на сил­на­та кан­ди­да­ту­ра на Сар­ко­зи. Как­то се очак­ва­ше, и со­ци­а­лис­ти­те, и цен­т­рис­ти­те оп­ре­де­ли­ха то­ва пред­ло­же­ние ка­то не­въз­мож­но. По ду­ми­те на пред­се­да­те­ля на ФСП Фран­соа Оланд „съ­юз на ле­ви­ца­та с ед­на част от дес­ни­ца­та е не­мис­лим“.

Поч­ти си­гур­но бе­ше оба­че, че ако Бай­ру беше стиг­нал до вто­ри тур, не­за­ви­си­мо да­ли сре­щу Сар­ко­зи или Ро­а­ял, има­ше ви­сок шанс да по­бе­ди все­ки от сво­и­те два­ма по­тен­ци­ал­ни съ­пер­ни­ци.

Из­не­на­да не се из­к­люч­ва­ше и от стра­на на Льо Пен. Ос­вен на сво­и­те при­вър­же­ни­ци, той раз­чи­та­ше и на „про­тес­т­ния вот“, за кой­то се очак­ва­ше да бъ­де до­ри по-ви­сок от 2002 г. поради приз­на­та­та от всич­ки по­ли­ти­ци ико­но­ми­чес­ка кри­за, в ко­я­то се на­ми­ра в мо­мен­та Фран­ция. В ти­пи­чен за не­го стил, Льо Пен тър­се­ше при­чи­на­та за сри­ва на френ­с­ка­та ико­но­ми­ка в не­рег­ла­мен­ти­ра­но­то при­със­т­вие на имиг­ран­ти­те в стра­на­та, в про­це­си­те на де­ло­ка­ли­за­ция, при­чи­не­ни от ико­но­ми­чес­ка­та гло­ба­ли­за­ция, ко­я­то во­ди спо­ред не­го до зак­ри­ва­не на ра­бот­ни мес­та за мес­т­но­то на­се­ле­ние след из­на­ся­не на про­из­вод­с­т­во­то в дру­ги стра­ни при по-нис­ки раз­хо­ди за труд. Кол­ко гла­со­ве ще­ше да до­не­се пред­ла­га­на­та от Льо Пен по­ли­ти­ка на си­гур­ност­та, ав­то­ри­те­та и „ну­ле­ва­та имиг­ра­ция“ след ек­с­т­ра­ди­ра­не­то на всич­ки не­раг­ла­мен­ти­ра­но пре­би­ва­ва­щи чуж­ден­ци в стра­на­та бе­ше труд­но пред­ви­ди­мо. Про­уч­ва­ни­я­та ряд­ко ус­пя­ва­ха да уло­вят про­тес­т­ния вот, очакван най-ве­че от 20-те процента гла­со­по­да­ва­те­ли, ко­и­то дни пре­ди пър­вия тур за­я­вя­ва­ха, че още не са ре­ши­ли за ко­го ще гла­су­ват.

Из­не­на­да­та на пър­вия тур на 22.04.2007 г. в край­на смет­ка дой­де не от ре­зул­та­ти­те на учас­т­ва­щи­те два­на­де­сет кан­ди­да­ти, а от ре­кор­д­на­та из­би­ра­тел­на ак­тив­ност. Тя дос­тиг­на­ 85% на на­ци­о­нал­но ни­во, с 13% по­ве­че от 2002 г. Ре­зул­татът над­х­вър­ли най-ви­со­ко­то из­би­ра­тел­но учас­тие, от­че­те­но през 1965 г. при про­веж­да­не­то на пър­ви­те об­щи из­бо­ри за пре­зи­дент на V Ре­пуб­ли­ка. Ана­ли­за­то­ри­те ко­мен­ти­ра­ха то­зи факт ка­то „зав­ръ­ща­не на фран­цу­зи­те кьм по­ли­ти­ка­та“ и „сил­но же­ла­ние за про­мя­на, ко­я­то да бъ­де за­поч­на­та от тях са­ми­те“. Оче­вид­но жаж­да­та за по­ли­ти­ка след не­ос­та­ви­лия мяс­то за ре­а­лен из­бор фи­нал на пре­диш­ни­те пре­зи­ден­т­с­ки из­бо­ри Ши­рак-Льо Пен се­га се уто­ли във въз­мож­ност­та за из­би­ра­не из­меж­ду но­ви кан­ди­да­ти, все­ки от ко­и­то със сил­на прог­ра­ма за ре­фор­ми. Два­на­де­сет­те кан­ди­да­ти, от ко­и­то че­ти­ри­ма из­диг­на­ти от „дес­ни“ пар­тии, се­дем от „ле­ви“ и един без по­ли­ти­чес­ка при­над­леж­ност, се кла­си­ра­ха в след­ния ред:

Ни­ко­ла Сар­ко­зи – Съ­юз за на­род­но дви­же­ние (СНД), тра­ди­ци­он­но дяс­на пар­тия, съз­да­де­на през 2002 г. след раз­па­да­не­то на пар­ти­я­та на Жак Ши­рак Обе­ди­не­ние за Ре­пуб­ли­ка­та, счи­та­на за нас­лед­ник на иде­и­те на го­лиз­ма (31,18%);
Се­го­лен Ро­а­ял – Френ­с­ка со­ци­а­лис­ти­чес­ка пар­тия (ФСП), из­б­ра­на за кан­ди­дат на со­ци­а­лис­ти­те след по­бе­да на вът­реш­ни­те из­бо­ри сре­щу „сло­но­ве­те“ на пар­ти­я­та Ло­ран Фа­бюс и До­ми­ник Строс-Кан (25,87%);
Фран­соа Бай­ру – Съ­юз за френ­с­ка­ де­мок­ра­ция (СФД), дяс­но-цен­т­рис­т­ка пар­тия, ко­я­то през 2002 г. от­каз­ва да се слее със СНД. Бай­ру се пред­с­та­вя ка­то „кан­ди­да­та ан­ти­сис­те­ма“, кой­то се стре­ми да раз­чу­пи дву­по­люс­ния мо­дел ля­во-дяс­но (18,57%);
Жан-Ма­ри льо Пен– На­ци­о­на­лен фронт (НФ), край­но дяс­на пар­тия, под­нес­ла из­не­на­да­та на пре­зи­ден­т­с­ки­те из­бо­ри на 21 ап­рил 2002 г., ко­га­то Льо Пен сти­га до вто­ри тур сре­щу Жак Ши­рак, из­важ­дай­ки от иг­ра­та кан­ди­да­та на со­ци­а­лис­ти­те Ли­о­нел Жос­пен (10,44%);
Оли­вие Бе­зан­с­но – Ре­во­лю­ци­он­на ко­му­нис­ти­чес­ка ли­га (РКЛ), край­но ля­ва троц­кис­т­ка пар­тия, иден­ти­фи­ци­ра­ща се ка­то ме­ди­а­тор меж­ду френ­с­ки­те со­ци­а­лис­ти и френ­с­ки­те ко­му­нис­ти (4,08%);
Фи­лип дьо Ви­лие – Дви­же­ние за Фран­ция (ДФ), дяс­на су­ве­ре­нис­т­ка пар­тия, опит­ва­ща се да за­е­ме меж­дин­на по­зи­ция меж­ду Съ­ю­за за на­род­но дви­же­ние на Сар­ко­зи и край­но дяс­на­та пар­тия на Льо Пен (2,23%);
Ма­ри-Жорж Бю­фе – кан­ди­дат на Френ­с­ка­та ко­му­нис­ти­чес­ка пар­тия (ФКП), пред­с­та­вя­ща се ка­то обе­ди­ни­тел на всич­ки ан­ти­ли­бе­ра­лис­ти и на „но­нис­ти­те“ (1,93%)(5);
До­ми­ник Во­а­не – пар­тия на Зе­ле­ни­те, да­ва­ща при­о­ри­тет на еко­ло­ги­я­та ка­то дър­жав­на по­ли­ти­ка, об­мис­ля­ща евен­ту­а­лен съ­юз с ФСП за мес­т­ни­те из­бо­ри през юни 2007 г. (1,57%);
Ар­лет Ла­ги­йе, пар­тия на Ра­бот­ни­чес­ка­та бор­ба (РБ), ко­я­то след ка­то не ус­пя­ да стиг­не до спо­ра­зу­ме­ние за об­ща ан­ти­ли­бе­рал­на кан­ди­да­ту­ра с дру­ги­те троц­кис­т­ки пар­тии, се пред­с­та­ви с от­де­лен кан­ди­дат(1,33%);
Жо­зе Бо­ве – пред­с­та­ви­тел на ал­тер­г­ло­ба­лис­ти­те, бивш го­во­ри­тел на зе­ме­дел­с­кия син­ди­кат на Сел­с­ка­та кон­фе­де­ра­ция, ак­ти­вист в ев­ро­пейс­ки­те и све­тов­ни­те со­ци­ал­ни фо­ру­ми, спе­че­лил си ме­дий­на по­пу­ляр­ност с чес­ти­те си арес­ти след нах­лу­ва­не и опус­то­ша­ва­не на ни­ви, чи­и­то про­дук­ти спо­ред не­го съ­дър­жат ген­но-мо­ди­фи­ци­ра­ни ор­га­низ­ми, как­то и с раз­ру­ша­ва­не на рес­то­ран­ти на Мак­до­налдс (1,32%);
Фре­де­рик Ни­ус – кан­ди­дат на пар­ти­я­та „Лов, ри­бо­лов, при­ро­да, тра­ди­ции“, пред­с­та­вящ се за не­за­ви­сим и из­ди­гащ за своя по­ли­ти­ка еко­ло­ги­я­та (1,15%);
Же­рар Ши­вар­ди, кан­ди­дат на Ра­бот­ни­чес­ка­та пар­тия (РП), бивш член на ФСП, оп­ре­де­лящ се­бе си ка­то пред­с­та­ви­тел на кме­то­ве­те и за­щит­ник на мес­т­ни­те по­ли­ти­ки по ра­йо­ни (0,34%);

В край­на смет­ка фи­нал­ни­ят ду­ел ще­ше да из­п­ра­ви един сре­щу друг кан­ди­да­ти­те на френ­с­ка­та дес­ни­ца Ни­ко­ла Сар­ко­зи и на ле­ви­ца­та Се­го­лен Ро­а­ял. Но в то­зи сблъ­сък не ста­ва­ше въп­рос за тра­ди­ци­он­но­то иде­о­ло­ги­чес­ко про­ти­во­пос­та­вя­не меж­ду „со­ци­ал­но-ета­тис­т­ка­та по­ли­ти­ка“ на ле­ви­те и „ли­бе­рал­но-па­зар­на­та по­ли­ти­ка“ на дес­ни­те, а за бор­ба меж­ду два про­ек­та, сил­но мар­ки­ра­ни от по­ли­ти­чес­ки­те идеи на сво­и­те но­си­те­ли, ко­и­то чер­та­е­ха бъ­де­ше­то на Фран­ция през след­ва­щи­те 5 г. в раз­лич­ни по­со­ки.

Еди­ни­ят ще­ше да доб­ли­жи Фран­ция до аме­ри­кан­с­ка­та по­ли­ти­ка по ли­ния на неокон­сер­ва­тор­с­кия про­ект на Сар­ко­зи за ли­бе­рал­на ико­но­ми­чес­ка по­ли­ти­ка, но със за­паз­ва­не на „при­о­ри­те­та на об­щ­ност­та“(6), се­ри­оз­но ми­ни­ми­зи­ра­не на фун­к­ци­и­те на „со­ци­ал­на­та дър­жа­ва“ и стро­га вът­реш­на по­ли­ти­ка на ре­да и за­ко­на чрез за­сил­ва­не на ав­то­ри­те­та на ин­с­ти­ту­ци­и­те и ре­а­би­ли­та­ция на мо­рал­ни­те нор­ми отпре­ди ре­во­лю­ци­я­та от 1968 г. Дру­ги­ят – „пре­зи­ден­т­с­ки­ят пакт“ на Се­го­лен Ро­а­ял, ин­с­пи­ри­ран до­ня­къ­де от бле­ъ­риз­ма, но по­ве­че от нем­с­ки­те со­циалде­мок­ра­ти, съ­що пред­ла­га­ше ико­но­ми­чес­ка ли­бе­ра­ли­за­ция, но ре­гу­ли­ра­на от дър­жа­ва­та, ре­фор­ми­ра­не на френ­с­кия со­ци­а­лен мо­дел, но със за­паз­ва­не на „со­ци­ал­ни­те при­до­бив­ки“, вклю­чи­тел­но и на „бун­тар­с­кия дух“ на 68-ма спря­мо со­ци­ал­ни­те йе­рар­хии, и от­к­ри­та вът­реш­на по­ли­ти­ка с учас­ти­е­то на граж­да­ни­те във власт­та пос­ред­с­т­вом т.нар. „граж­дан­с­ки жу­ри­та“.

Още след пър­вия тур Сар­ко­зи усе­ща­ше вку­са на по­бе­да­та. С 31,18% от гла­со­ве­те на из­би­ра­те­ли­те той има­ше пред­ни­на от бли­зо 2 000 000 гла­са пред кан­ди­дат­ка­та на ле­ви­ца­та Ро­а­ял (25,87%). Тази преднина труд­но мо­же­ше да бъ­де сто­пе­на, още по­ве­че че в ис­то­ри­я­та на пре­зи­ден­т­с­ки­те из­бо­ри във Фран­ция ня­ма кан­ди­дат, кой­то да е загубил на втори тур, след като е стигнал до него с резултат от над 30 процента в първия. Такъв е случаят при Жис­кар д’Ес­тен (32%) през 1974 г., Ми­те­ран (34%) през 1988 г., да не говорим за ви­со­ките още на пър­ви тур ре­зул­тати от над 40% на Де Гол и Пом­пи­ду.

Въп­ре­ки че всич­ки ле­ви пар­тии зас­та­на­ха зад кан­ди­да­ту­ра­та на Ро­а­ял за вто­рия тур, тех­ни­те гла­со­ве не бяха дос­та­тъч­ни, тъй ка­то Сар­ко­зи, ос­вен на се­ри­оз­ния си аванс, мо­же­ше да раз­чи­та и на гла­со­ве­те на край­но дес­ни­те пар­тии на Дьо Ви­лие и до­ри на Льо Пен. Пос­лед­ни­ят през цялата кам­па­ния не­ед­нок­рат­но на­па­да­ше Сар­ко­зи за­ра­ди „имиг­ран­т­с­кия“ му про­из­ход, но накрая при­зо­ва сво­и­те съ­миш­ле­ни­ци да не гла­су­ват за ни­ко­го от два­ма­та финалисти.

Най-ви­со­ки­ят за­лог бе­ше елек­то­ра­тът на Фран­соа Бай­ру, чий­то със­тав се раз­де­ля­ше на 45% дес­ни, 35% ле­ви и 20%, ко­и­то не се оп­ре­де­ля­ха ни­то ка­то дес­ни, ни­то ка­то ле­ви. Имен­но към не­го се на­со­чи Ро­а­ял, ко­я­то пред­п­рие се­рия от хо­до­ве за прив­ли­ча­не на гла­со­ве­те на цен­т­рис­ти­те. Без­с­пор­но на­ле­жа­щи, ней­ни­те дейс­т­вия оба­че пре­диз­ви­ка­ха не­о­доб­ре­ние сред край­но ле­ви­те пар­тии, за ко­и­то сбли­жа­ва­не с елек­то­ра­та на Бай­ру оз­на­ча­ва­ше за­вой на­дяс­но. По нас­то­я­ва­не на Ро­а­ял меж­ду два­та ту­ра на из­бо­ри­те бе­ше ор­га­ни­зи­ран ме­ди­ен де­бат меж­ду нея и Бай­ру, на кой­то да бъ­дат изяс­не­ни раз­ли­чи­я­та меж­ду цен­т­рис­ти и со­ци­а­лис­ти. Той ще остане като пър­вия по ро­да си де­бат меж­ду един от фи­на­лис­ти­те за пре­зи­дент на Ре­пуб­ли­ка­та и учас­т­ник, кой­то не се е кла­си­рал за вто­рия тур.

Де­ба­тът от­к­рои об­щи­ за два­ма­та учас­т­ни­ци те­ми ка­то не­об­хо­ди­мост­та от ре­фор­ми на ин­с­ти­ту­ци­и­те с пре­ми­на­ва­не към VI Ре­пуб­ли­ка, въ­веж­да­не на за­кон за ог­ра­ни­ча­ва­не мо­но­по­ла на ме­ди­и­те, из­гот­вя­не на нов до­го­вор за ев­ро­пейс­ка кон­с­ти­ту­ция и ор­га­ни­зи­ра­не на нов ре­фе­рен­дум през 2009 г., съз­да­ва­не на „по­ли­ция на бли­зост­та“ в „го­ре­щи­те“ квар­та­ли и пред­г­ра­дия с цел на­ма­ля­ва­не на прес­тъп­ност­та и др. Раз­ли­чи­я­та бя­ха глав­но по въп­ро­са за ико­но­ми­чес­ки­те ре­фор­ми. Тук ли­бе­рал­на­та прог­ра­ма на Бай­ру се доб­ли­жа­ва­ше по­ве­че до та­зи на Сар­ко­зи (за­сил­ва­не на ро­ля­та на го­ле­ми­те мул­ти­на­ци­о­нал­ни ком­па­нии и от­ва­ря­не­ на па­за­ри­те), от­кол­ко­то до со­ци­ал­на­та ико­но­ми­ка на Ро­а­ял с при­ви­ле­ги­ро­ва­не ро­ля­та на мал­ки­те и сред­ни­те пред­п­ри­я­тия.

Де­ба­тът Ро­а­ял-Бай­ру не пос­тиг­на тър­се­ния ефект. Нап­ро­тив, 21 от об­що 29 де­пу­та­ти цен­т­рис­ти из­ра­зи­ха не­о­доб­ре­ни­е­то си спря­мо пред­п­ри­е­то­то от Бай­ру сбли­жа­ва­не със со­ци­а­лис­ти­те, ка­то за­я­ви­ха, че ще под­к­ре­пят Сар­ко­зи на вто­рия тур. Ли­де­ри­те на край­но ле­ви­те пар­тии пък кри­ти­ку­ва­ха Ро­а­ял и за­я­виха, че ще гла­су­ват за нея по-ско­ро во­де­ни от прин­ци­па „все­ки друг са­мо не и Сар­ко­зи“. Един­с­т­ве­ни­ят бо­нус за кан­ди­дат­ка­та бе­ше дек­ла­ра­ци­я­та на са­мия Бай­ру, че ня­ма да гла­су­ва за Сар­ко­зи, ко­я­то мно­зи­на ин­тер­п­ре­ти­ра­ха ка­то за­во­а­ли­ран на­чин да да­де под­к­ре­па­та си за Ро­а­ял. Де­ба­тът съ­що та­ка поз­во­ли на Ро­а­ял да се под­гот­ви за го­ле­мия вер­ба­лен ду­ел със своя опо­нент, про­вел се на 2.05.2007.

В про­дъл­же­ние на по­ве­че от 2 ча­са, пред зри­тел­с­ка пуб­ли­ка от над 20 ми­ли­о­на ду­ши Ро­а­ял и Сар­ко­зи дис­ку­ти­ра­ха раз­па­ле­но вър­ху ня­кол­ко „го­ре­щи до­си­е­та“, как­то ги на­ре­ко­ха жур­на­лис­ти­те: ре­фор­ма­та на ин­с­ти­ту­ци­и­те, ре­да и си­гур­ност­та, без­ра­бо­ти­ца­та, 35-те ча­са (7), ев­ро­пейс­ка­та кон­с­ти­ту­ция, имиг­ра­ци­он­на­та по­ли­ти­ка, ико­но­ми­чес­ки­те ре­фор­ми, яд­ре­на­та енер­гия, ин­тег­ра­ци­я­та на Тур­ция в ЕС, фи­нан­си­ра­не на из­с­лед­ва­ни­я­та и ино­ва­ци­и­те, еко­ло­ги­чес­ки­те проб­ле­ми.

За раз­ли­ка от пре­диш­ни­те го­ле­ми де­ба­ти меж­ду Жис­кар д’Ес­тен и Ми­те­ран от 1974 г. и 1981 г., Ми­те­ран и Ши­рак от 1988 г., Ши­рак и Жос­пен от 1995 г. (8), все­ки от ко­и­то белязан с някоя „сил­на фра­за“, дес­та­би­ли­зи­ра­ла еди­ния от опо­нен­ти­те и до­нес­ла по­бе­да­та на дру­гия(9), то­зи дебат ще бъ­де за­пом­нен по-скоро с раз­ме­не­ни­те ро­ли на два­ма­та опо­нен­ти. Ро­а­ял за­ло­жи на офан­зив­ния стил, при­същ до­се­га по­ве­че на Сар­ко­зи, а той пък, чув­с­т­вай­ки се фа­во­рит, пре­ми­на в де­фан­зи­вен стил, за да за­па­зи ве­че спе­че­ле­на­та по­зи­ция.

Де­ба­тът не из­лъ­чи явен по­бе­ди­тел. Скеп­тич­ните по от­но­ше­ние на пред­с­та­вя­не­то на Ро­а­ял се убе­ди­ха, че ка­то се из­к­лю­чат без­с­пор­ни­те ора­тор­с­ки уме­ния на Сар­ко­зи, тя му бе­ше дос­то­ен съ­пер­ник в дву­боя. Но из­б­ра­на­та от Ро­а­ял стра­те­гия да опо­ни­ра на Сар­ко­зи не бе­ше най-под­хо­дя­ща­та, до­кол­ко­то в пос­лед­ни­те дни от сво­я­та кам­па­ния тя за­ло­жи на пъл­но­то от­ри­ца­ние на своя съ­пер­ник, за­я­вя­вай­ки, че не­го­во­то из­би­ра­не е „опас­но за Фран­ция и за де­мок­ра­ци­я­та“. По­я­ви­ха се до­ри ло­зун­ги с над­пи­с „Ан­ти-Сар­ко­зи“. Това съз­да­де впе­чат­ле­ние, че се во­ди не пре­диз­бор­на кам­па­ния, а вой­на. От своя стра­на Сар­ко­зи със­ре­до­то­чи уси­ли­я­та си вър­ху обе­ди­не­ни­е­то на дес­ни­те пар­тии и вле­зе в ро­ля­та на „го­ле­мия обе­ди­ни­тел на на­ро­да“, кой­то с уси­ли­я­та на всич­ки граж­да­ни ще­ „съ­жи­ви стра­на­та ико­но­ми­чес­ки и со­ци­ал­но“ и ще­ „вър­не важ­на­та ро­ля на Фран­ция в Ев­ро­па“.

Це­ре­мо­ни­я­та по офи­ци­ал­но­то пре­да­ва­не на власт­та се със­тоя на 16.05.2007 г. и но­ви­ят пре­зи­дент на Фран­ция Ни­ко­ла Сар­ко­зи зае мяс­то­то на Жак Ши­рак в Ели­сейс­кия дво­рец. Ден по-къс­но Сар­ко­зи обя­ви име­то на но­вия ми­нис­тър-пред­се­да­тел – ди­рек­торът на не­го­ва­та пре­диз­бор­на кам­па­ния с мно­го ми­нис­терски кресла при раз­лич­ни пра­ви­тел­с­т­ва Фран­соа Фи­йон. При­дър­жай­ки се към обе­ща­на­та от Сар­ко­зи по­ли­ти­ка на „об­нов­ле­ние“, за пър­ви път в ис­то­ри­я­та на френ­с­ка­та Ре­пуб­ли­ка ка­би­не­тът „Фи­йон“ при­ло­жи прин­ци­па на па­ри­те­та, кой­то поз­во­ли на же­ни да за­е­мат 7 от общо 15-те ми­нис­тер­с­ки пос­та. Съ­що в уни­сон с иде­я­та на но­вия пре­зи­дент за „от­ва­ря­не“ на уп­рав­ле­ни­е­то към по­ли­ти­ци от дру­ги пар­тии, мяс­то в кабинета на­ме­ри­ха со­ци­а­лис­тът Бер­нар Куш­нер, наз­на­чен за ми­нис­тър на вън­ш­ни­те ра­бо­ти, и цен­т­рис­тът Ер­ве Мо­рен – ми­нис­тър на от­б­ра­на­та.

По­доб­ни так­ти­чес­ки хо­до­ве от стра­на на Сар­ко­зи да­ват се­ри­оз­но пре­дим­с­т­во на дес­ни­те в пред­с­то­я­щи­те пар­ла­мен­тар­ни из­бо­ри, ко­и­то поч­ти си­гур­но ще оси­гу­рят на пре­зи­ден­та спо­койс­т­вие с ед­но дяс­но мно­зин­с­т­во. Още по­ве­че в мо­мент, в кой­то френ­с­ка­та ле­ви­ца е раз­ди­ра­на от вът­реш­ни про­ти­во­ре­чия в тър­се­не на при­чи­ни за за­гу­ба­та на Ро­а­ял. Някои социалисти, сред ко­и­то До­ми­ник Строс-Кан, я оп­ре­де­лиха до­ри ка­то „про­вал“. Въп­ре­ки при­зи­ви­те на пред­се­да­те­ля на ФСП Фран­соа Оланд за кон­со­ли­ди­ра­не и ор­га­ни­за­ция с ог­лед на из­бо­ри­те, из­г­леж­да, „раз­чис­т­ва­не­то на смет­ки“ е не­у­дър­жи­мо.

В цен­тъ­ра си­ту­а­ци­я­та съ­що е дос­та не­яс­на. Бай­ру, с мал­ко­то ос­та­на­ли му вер­ни де­пу­та­ти, обя­ви на­ме­ре­ни­е­то си да съз­да­де но­ва цен­т­рис­т­ка пар­тия Дви­же­ние за де­мок­ра­ция. Пред­се­да­тел­с­т­ва­ни­ят до­се­га от не­го Съ­юз за френ­с­ка де­мок­ра­ция пре­ми­на към Съ­ю­за за граж­дан­с­ко дви­же­ние, чий­то кан­ди­дат и пред­се­да­тел бе­ше дос­ко­ро Сар­ко­зи.

Са­мо наб­ли­жа­ва­щи­те пар­ла­мен­тар­ни из­бо­ри на 10.06 и 17.06.2007 за­дър­жат вът­реш­ни­те бор­би, пред ко­и­то не­ми­ну­е­мо ще се из­п­ра­вят Френ­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка пар­тия и пар­ти­я­та на Бай­ру, още по­ве­че че най-ве­ро­ят­но и две­те пар­тии ще се ока­жат в опо­зи­ция в но­вия пар­ла­мент.


Бе­леж­ки
(1) Вто­ри­ят най-до­бър ре­зул­тат след по­бе­да­та на ге­не­рал Де Гол сре­щу Фран­соа Ми­те­ран през 1965 г. с 55,2%.
(2) Виж: „Се­го-Сар­ко: по­ли­ти­чес­ки­ят ду­ел“ в: Кул­ту­ра, 10 май 2007 г.
(3) „Чер­ве­ни­те ба­ро­ни“ или „сло­но­ве­те“ са жур­на­лис­ти­чес­ки ети­ке­ти за во­де­щи­те по­ли­ти­чес­ки лич­нос­ти във ФСП, ко­и­то про­кар­ват как­то иде­я­та за дъл­га­та им по­ли­ти­чес­ка ка­ри­е­ра и опит в пар­ти­я­та, та­ка и та­зи за от­жи­вя­лост на тех­ни­те идеи и нуж­да­та от ре­фор­ма­ция на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та док­т­ри­на, оли­цет­во­ря­ва­на от Ро­а­ял.
(4) Още на 29 г. (1982-1986) Се­го­лен Ро­а­ял ста­ва съ­вет­ник в Пре­зи­ден­т­с­т­во­то на Фран­соа Ми­те­ран.
(5) От „nonistes“ (фр) , т.е. гла­су­ва­ли­те с „не“ (non) на Ре­фе­рен­ду­ма за при­е­ма­не на До­го­во­ра за ев­ро­пейс­ка кон­с­ти­ту­ция.
(6) Прин­ци­път на „при­о­ри­те­та на об­щ­ност­та“ е свър­зан със съз­да­ва­не­то на мит­ни­чес­ки съ­юз, кой­то ще за­щи­та­ва на­ци­о­нал­ни­те про­дук­ти, ка­то не ги об­ми­тя­ва, а ми­та ще бъ­дат на­ла­га­ни на всич­ки чуж­ди или ид­ва­щи от­вън про­дук­ти, т.е. ва­ри­ант на ико­но­ми­чес­ки про­тек­ци­о­ни­зъм.
(7) Ста­ва въп­рос за за­ко­на за 35-те ра­бот­ни ча­са на сед­ми­ца, дейс­т­ващ в мо­мен­та в дър­жав­ния сек­тор, кой­то Сар­ко­зи ис­ка да от­ме­ни с до­во­да, че той ог­ра­ни­ча­ва ли­бе­ра­ли­за­ци­я­та на тру­да и ог­ра­ни­ча­ва оне­зи, ко­и­то ис­кат да ра­бо­тят по­ве­че, да пе­че­лят по­ве­че, до­ка­то Ро­а­ял ис­ка ре­фор­ми­, които за­па­зват „со­ци­ал­ни­те при­до­бив­ки“ ка­то сво­бод­но­то вре­ме.
(8) През 2002 г. Жак Ши­рак от­каз­а да учас­т­ва в де­ба­та сре­щу Льо Пен и той не се със­тоя.
(9) Във връзка с това не­заб­ра­вим ос­та­ва де­ба­тът меж­ду Фран­соа Ми­те­ран и Жак Ши­рак през 1995 г., при кой­то Ши­рак, дотогавашен ми­нис­тър-пред­се­да­тел през пре­зи­ден­т­с­кия ман­дат на Ми­те­ран, се об­ръ­ща към не­го с ду­ми­те: „В то­зи де­бат аз учас­т­вам не в ка­чес­т­во­то ми на ваш ми­нис­тър-пред­се­да­тел, а на ваш опо­нент в из­бо­ри­те за пре­зи­дент“, на ко­е­то Ми­те­ран от­го­ва­ря с па­мет­на­та фра­за: „Доб­ре, гос­по­дин ми­нис­тър-пред­се­да­тел“.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук