Васил Момов е професор, доктор на философските науки. Изследовател и преподавател в областта на етиката и теорията на личността. Автор е на повече от 200 научни публикации. Издал е 11 книги, по-значими са: „Нравствената норма и нейната реализация“ (1969), „Человек, мораль, воспитание“ (М., Прогресс, 1975); „Теория, идеологическа политика, личност“ (1987); „Приложната етика“ (1988), етически студии. Основател и директор на научен център за комплексни изследвания на идеологическия процес и личността.
Видни личности от разни исторически епохи (Ф. Достоевски, К. Маркс, Н. Бердяев, Хосе Ортега-и-Гасет, Зб. Бжежински, В. Хавел и др.) са изказали широкомащабни мисли за критичното състояние на общественото съзнание във времена на радикални реформи, социални катаклизми и морален упадък. Тъкмо тогава, според тях, идеологическите представи слизат до равнището на илюзии, умишлено лицемерие, а лъжовното, престореното поведение става обичайно явление. Размиват се границите между добро и зло, духовно и утилитарно, забранено, разрешено и допустимо. Моралните норми губят или обезсилват мотивационното си значение. Създава се социална среда, която не само че не понася нравствените модели на поведение, но и ги деградира. Това, което в йерархията на ценностната система стои по-високо, започва да се възприема за ненужно или ценности от висш порядък са подчиняват на ценности от нисш порядък. Така злото безпрепятствено заема агресивна позиция в публичния и частния живот. Човек остава без стабилни етични опори, губи ориентация за верен избор. Става податлив на изкушения към власт, разкош, плът, фарисейско поведение.
Такива именно тенденции се появиха и в съвременното ни общество. Като последица от провежданата в течение на 17 години (без разлика на партиен цвят) текуща политика. Движеща сила в публичната дейност станаха користните икономически и корпоративни интереси, необузданият партиен егоизъм. Ориентацията към деструктивни преустройства причини повсеместни и трайни деформации. Икономическите реформи най-вече се проведоха с непосилна социална цена. Недалновидно и стихийно се извършиха приватизацията на държавната собственост и реституцията на земята. Чрез разграбване на създадените с труда на предишните поколения материални ценности обществото беше жестоко ощетено. Поголовното съсипване на промишлеността (даже и на водещите й отрасли) доведе до щети и масова безработица. Инфлацията не позволи на обикновените хора да участват в приватизацията на икономическите ресурси. Възникнаха мощни групировки, които натрупаха капитали и богатства по престъпен начин. Корупцията се превърна в социално бедствие. Хората се лишиха от завоюваните с труд социални придобивки. Приети вече в ЕС, ние сме в жалкото състояние на най-бедна страна.
Всичко това доведе до драстично изостряне на противоречията между интересите на управляващите политически сили и мнозинството от народа. Породи социално напрежение, съпротивление и отвращение от политиката. И колкото повече идеологическите послания и управленските действия се разобличават от горчивите реалности – ще се позова на К. Маркс – „толкова по-решително те са отстоявани, толкова по-лицемерен, по-морален (т. е. морализаторски – б. м., В. М.) и по-свещен става езикът“ на обществото. (1) Толкова по-осезателно се усеща и дължимата потребност от формиране на „нагласи, ценностни ориентации и мотивационни структури…, които правят възможно упражнението на влияние и власт“. (2)
В този именно контекст следва да се обясняват
Обективните основания на манипулативното слово като потребност и изкушение на политиците
Манипулацията е преди всичко идеологическо въздействие, но то излиза от идеологическите рамки. Това е организирано масово идейно-психично въздействие на публичната власт върху обществото. Един от мощните потоци на съвременната социализация, която изпълнява и позитивна роля, стимулирайки както съпротивление срещу социалното зло, така и подкрепа на доброто, хуманното, справедливото.
В изложението ще поставя акцент върху негативните измерения на манипулативния натиск. Днес пред очите ни се извършва гигантска манипулация, която разрушава изгражданата със столетия система от добродетели, цели да обърне вътрешния мир на съвременния човек към измамния хедонистичен възглед за живота. Осъществявайки своята защитна функция, публичната манипулация отстоява предимно интересите на политическите субекти, оправдава погрешни и неефективни решения, неизпълнени ангажименти, сторени злини. Натрапва позитивен образ на провежданата политика със средствата даже и на полуистината и лъжата; неутрализира с популистка фразеология неизбежните критични и скептични настроения. Заинтересованият политик е склонен като правило да „вижда“ в действителността това, което „иска да види“, което му се „привижда“. По такъв начин манипулативната пропаганда способства за фасадно легитимиране на официалната политика.
Може да се каже определено, че манипулативният „пусков механизъм“ се задейства най-вече тогава и там, когато и където възникнат негативни реакции и социално напрежение или при радикални промени и евентуални рискови ситуации. Това е мощен и в същото време фин инструмент за идейно и психично въздействие, което днес се постига и с неограничените възможности на модерните информационни технологии. Без да се пренебрегва обаче традиционната постановка, според която „манипулираният трябва да мисли, че сам мисли, че всичко извира от него … Истинската, голямата манипулация – твърди цитираният автор – е тази, която не се вижда,… която завладява личността отвътре“. (3) С това именно би могло да се обясни предпочитаната употреба в манипулативната риторика на поведенската маска и завладяващата морализаторска фразеология. Тяхната родствена връзка се определя от способността им да формират такива представи, образи и оценки на явления, събития и личности, несъответстващи на реалните им качества и значения.
Следователно самозащитата в публичната дейност не се постига без манипулативна риторика, която утвърждава лъжлива представа за реалности и адмирира користни оценки. Не се постига и без политическо лицемерие. Което варира: от ласкателния комплимент до арогантната лексика; от едва забележимата преструвка – до безскрупулното нахалство; от наивно подхвърлената интрига – до безжалостното отмъщение; от подкупната усмивка – до коварната смиреност и т. н., и т. н. Тъкмо тези словесни и поведенски похвати улесняват манипулативното въздействие при осъществяване на основната цел – това, което се нарича „промиване на мозъци“. Чиято същност е подмяната и ерозията на ценностни критерии и убеждения, отстраняване и размазване на бариери и филтри, за да могат политиците безпрепятствено да прокарват своето преднамерено влияние. Такова разбиране се основава на предпоставката, че манипулативното слово е не само потребност и изкушение, но и осъзнато дължимо отношение -„служебна“ функция на политиците.
Капризи и ирония на манипулативната риторика
Публичното манипулативно лицемерие не трябва да се схваща опростено – като своеобразна техническа процедура за смяна на фабрични маски и перуки. Това далеч не е подготовка за цирков дебют, за „бал с маски“, нито пък камуфлаж за военни действия. Публичната манипулация е фокусът, в който се сблъскват идеологически принципи, морални ценности и поведенски модели, икономически, политически и духовни интереси и намерения. Не маската – колкото и перфектна да е тя, не риторичното слово – колкото и красноречиво да е то, а идейната позиция, професионализмът и реализаторската воля на политика са тези решаващи фактори, които осигуряват неговия социален престиж, рейтинг.
На практика манипулативната пропаганда при прехода в най-висока степен се изяви с негативните си черти, прекомерно загрубя. От една страна, се превърна в инструмент за защита на користни интереси, за формиране на „розови рецептори“, с които да се превъзнася текущата политика. От друга, манипулативното слово се превърна в мощно средство за разпалване на конфронтация и социално напрежение във всекидневния живот на хората. На преден план излязоха не убедителното слово и спечелването на доверие с реални дела, а популистките обещания и циничната фразеология.
Станахме свидетели на интензивно нахлуване на неопитни, но амбициозни политици в публичния живот. Подложени на идейно-морална ерозия под въздействието на екстремни ситуации, конфликт на интереси и властови съблазни, „актьорите“ на политическата сцена бързо започнаха да губят както личностен образ, така и да подчиняват професионализма си на корпоративни и партийни интереси, лишавайки се от обществена подкрепа. Затова без задръжки се втурнаха към „политическата гримьорна“ за избор на подходящи маски. Немалко от тях се поласкаха от протекциите на „партийната миграция“, с което надминаха природния инстинкт на хамелеона и манталитета на фарисеите от древна Юдея. За всяка тревожна, уязвяваща ги ситуация, те предвидливо снабдиха своите служебни куфарчета с „индулгенции“ за опрощаване на грехове. Такова поведение напоследък се обогати и с похватите на изгодната брокерска сделка.
Ще се опитам така откроените индикации в нашата действителност да ги конкретизирам. Да представя типични ситуации и отделни инциденти, при които манипулативната риторика породи присъщи на нея интриги, капризи и ирония. В основата на които лежи човешкият и партийният егоизъм. Вместо да се заемат с конструктивна позиция за решаване на реалните проблеми на нашето общество, те станаха податливи на „пандорините изкушения“ – власт, богатства, хедонистични увлечения, унижаващи човешкото достойнство пороци. Блестящо пресъздадени от знаменития испански художник Салвадор Дали в прочутата му творба. Т. е. адекватната рефлексия спрямо реалните предизвикателства на промяната се замени с изкусително лицемерно поведение. Ушите на упълномощените с права и задължения престанаха да чуват това, което излиза от устата им. Притъпената им социална чувствителност много често не им позволява да ценят и тачат хуманната мисия на Диоген, която и днес – повече отвсякога – впечатлява със своето актуално звучене.
Ще привлека вниманието най-вече към деструктивната насоченост на манипулативната риторика, на тези нейни агресивни акценти, присъщи на авторитарния тип управление и арогантния стил на поведение (които общественото мнение все по-често свързва с политическата менталност на Иван Костов).
• Манипулативната риторика, в която доминиращ идеен център станаха идеологемите: „антикомунизъм“, „нереформираната БСП“, „руската енергийна инвазия“ и други измислени митове и идеологически клишета, драстично противопоставяни на „спасителната синя идея“. Именно те се превърнаха в своеобразен „камертон“ за отмерване на агресивната манипулация, която в максимална степен успя да сатанизира противника. Така осъществявана, идеологическата платформа на десницата нанесе трайна вреда върху масовото обществено съзнание, не помогна и за укрепване на кохезията (социалното сцепление) на прохождащото демократично общество. Политическото противопоставяне и омразата се превърнаха в официална позиция, която беше легитимирана с поредица от закони („Лучников“, „Панев“, „Андреев“ и други).
Словото на злобата безпрепятствено се наложи в публичното пространство. Ще отбележа само няколко скандални прояви: клетвата на Блага Димитрова („Ръката, която посегне да подпише тази конституция, нека за един миг да се вцепени“, 1997); циничният призив на Евгени Бакърджиев към ломските избиратели („Избори се печелят с бой. Има червени, които трябва да бъдат бити, има други, които трябва да се пазаруват… Всички срещу червените“, 1997); поредният борбен зов на Бойко Борисов към симпатизантите на ГЕРБ („БСП, НДСВ и ДПС са нашите врагове и ние ще ги громим“ – Благоевград, февруари, 2007).
А с какви критерии може да се оценява изповядваната от лидерите на „Атака“ и от водещите на телевизия „СКАТ“ – пък и от техните активни привърженици – философия на омразата и отмъщението?! По случайно стечение на обстоятелствата станах неволен свидетел на патологично изявление на активистка на „Атака“ в гр. Велики Преслав („Всички депутати ги мразя. Господ да ги убие до девето коляно!“, май 2006). Всеки непредубеден човек би се запитал, как е възможно в една „помия“ да се стекат толкова „потоци“ от истерична ненавист?! При своите „совалки“ сред таксиметровите шофьори (февруари, 2007) Волен Сидеров до такава степен се показа обсебен от своята мисия на „спасител на националната идея“, че започна да възприема освиркването като възторг от неговата „патриотична“ позиция.
• Нескончаемата през целия преход риторика за „промяна на статукво“. Няма се предвид промяната, която води до стабилен вариант на управление, а за „непрекъснатото повтаряне на думата промяна или промени, които водят до грешна посока. Хората изтръпват, като чуят думата „реформа“ (Георги Първанов, „Труд“, 26.08. 2006). Истински парадокс е, че претенциите и императивите за промяна се заявяват именно от самите инициатори, сътворили погрешния модел на преустройството на обществото като цяло и в частност на стопанските системи, тези на здравеопазването, образованието, социалното осигуряване и пр.
Вдъхновителят на реституцията на земята (Желю Желев) неотдавна от телевизионния екран (февруари, 2007) се опита да обясни критичното отношение към трагичната „участ“ на днешното земеделско стопанство не със злополучната реформа, а с носталгията на „бившите комунисти“, които все още копнеели за някогашната селска идилия. Измежду идеолозите на приватизацията на държавната собственост се появиха и инициатори за ренационализация (Волен Сидеров). Лидерите на десницата, които в близкото минало владееха всички лостове на управление, не показаха кураж и воля да решат проблема с досиетата и с „чиста съвест“ прехвърлиха своята отговорност на други политически сили. Въведената точкова система при пенсионирането след 2000 година предизвика такива аномалии и страдания, които провокираха шумни протестни действия и ексцесии през 2007 година.
Мотивирани от користни интереси и най-вече от партийния си егоизъм, изявени политически лидери (Иван Костов, Петър Стоянов, Бойко Борисов) разиграха невероятен предизборен „маскарад“ около кандидатурата на Неделчо Беронов за президент. Също с цел да се промени статуквото. Плачевният изборен резултат от тази грозна политическа сделка едва ли би могъл да бъде обяснен и оправдан – както стори един наш социолог, с жестокото отношение на обществото към хората от „третата възраст“.
Биха могли да се визират и други инциденти, когато високомерни политици със самочувствието на непогрешимост си позволиха в кратки времеви интервали да декларират взаимно изключващи се оценки по едни и същи въпроси, събития и опоненти. Вместо да еволюират към диалогична комуникация и по-добра алтернативна позиция в своите оценки и политически действия, те се ориентираха към гримасите на фалшивата реформаторска визия, като подмениха всякакви принципи за толерантност, честност и почтеност. По такъв начин своята манипулативна риторика за промяна те превърнаха в своеобразна маска, която да защити статуквото както на тяхната властова позиция, така и на партийното им статукво. Без смутена съвест и свян се вживяха в ролята на възторжени глашатаи на партийни централи и претенциозни каузи. И когато един политик от най-високите етажи на властта, призван по статус да изразява общи интереси, демонстрира партийно пристрастие („Аз съм седесар“!!), той не би могъл да отмине риторичната маска на голямата демагогия. Такава лицемерна поза обаче, както се потвърди от живота, не е лишена от „капризи“ и „ирония“, от способността щедро да си отмъщава за проявени самонадеяни амбиции.
***
Диалогичният стил на публичната комуникация се характеризира със специфични, „омекотени“ черти на манипулативна риторика. Ще маркирам някои от нейните принципи и изисквания.
• Манипулативната риторика „споделена отговорност“. Това е предпочитан и удобен метод на оценъчната дейност в публичното общуване. Помага особено на водещия публицист, коментатор, политик да получи подкрепа за своята визия по актуален и провокативен проблем. Заживял с амбицията да постигне професионален приоритет и покаже завидна компетентност, в много случаи водещият с видимо пристрастие полага неистови усилия да натрапи, а след това и да изнуди „съгласие“ за своята позиция. (Типичен пример е коментаторът от телевизия „Седем дни“ Велизар Енчев). Такава манипулация може да подведе, но в крайна сметка тя води до фалшива публична легализация на себични представи и внушения.
Според мен по-голям интерес представлява приложението на този метод в коалиционното управление, където той се обогатява и подсилва с такива подходи, като:
• „Проектиране на вина и отговорност“ – методът „Алиби“ (т. е. причината за сторената вреда да се потърси на „друго място“ и вината да се прехвърли на „друг субект“);
• „Анонимното сътрудничество“ (което помага да се постигне доверие и съгласие за участие и ако не се получи доброволно сътрудничество, то поне да се постигне съпреживяване на общата отговорност и поемане на взаимна вина. В краен случай – мълчаливо съгласие).
От методологично гледище коалиционното управление се възприема от политолозите като „изкуство на компромиса“, основаващ се на солидарност, толерантност и отговорност, чийто общ знаменател е доверието, което в най-малка степен се влияе от външен манипулативен натиск. Тъкмо компромисът в коалиционното поведение е висш израз на осъзната споделена отговорност. В текущото управление обаче напоследък се допускат отклонения от разумните (рационални), дължимите и прагматичните компромиси – към импровизирани, принудителни и користни увлечения и отклонения в името на корпоративни, партийни и лични интереси.
Още от своето създаване коалицията беше посрещната, от една страна, с подозрение, скептично недоверие и съпротивление, а от друга – с непремерени претенции и очаквания, стимулирани от предстоящото ни приемане в ЕС. Нейната дейност се подложи на „педантично проследяване“ и „масиран обстрел“ не само от опозицията, но и от публичното мнение. И не без основания. Защото покрай позитивните и успешните усилия по посока на нашата европейска интеграция се проявиха и редица изкушения от властово, меркантилно и морално естество. Имам предвид и отстъплението не толкова от поетите ангажименти, колкото от фундаментални принципи на социалната политика, което породи масови критични настроения. Компромисите на левицата по посока на дясната политика е също един от негативите за БСП от споделената коалиционна отговорност.
• Манипулативната риторика по „Гьобелов стил“. Политици, журналисти, политолози, социолози и пр. успяха да наситят публичната аура с досадна „папагалщина“. Имат се предвид не само излъчваните без поносима мяра идеологически послания и клишета: цивилизационен избор; евроатлантическа интеграция; отваряне и затваряне на глави по преговорния процес; лява и дясна политика; защитата на националната идея – както и отбелязаните идеологеми и митове на прехода. Става дума най-вече за повтарящите се до втръсване оценки, квалификации и интриги срещу опоненти и политически институции. Прави се с традиционно наложилото се убеждение, че когато една преднамерена оценка, лъжа или мълва се повтори многократно, тя започва да се възприема от доверчивия и наивен човек (обществено мнение) за истина.
• Манипулативната риторика на интригата и иронията. В „тъканта“ на манипулативното слово те са „радиатор“ на негативна енергия. Злонамерената интрига със своя нравствено-психичен заряд и сугестивно въздействие често се превръща в това „малко камъче“, което със своята разрушителна сила може да „прекатури колата“. Защото е индиректна и фина форма за употреба на лъжата, злобата и толериращия комплимент. Освен това интригата има и такъв „услужлив съюзник“, какъвто е иронията. Възприета във всекидневното общуване като средство за осмиване и подигравка или за фалшива похвала, тя се „диктува“ по същество от нарцисизма на съответния субект. Реч иде за една изключително висока степен на самооценка, високомерие и надменност, на такова съзнание за превъзходство, което на човек му позволява да си присвои едва ли не божественото право да бъде абсолютен съдник за всичко и за всекиго, да бъде образец на безусловна непогрешимост. (Без да омаловажавам достойнствата на радиопредаването „Дим над водата“, струва ми се, че неговият водещ Петър Волгин се е поддал на такова именно самочувствие).
Развитите дотук мисли и оценъчни постановки, обоснованите поведенски модели разкриват идеологическите и моралните основи и координати на манипулативното лицемерие. Което е не само средство за самозащита и оправдание на сторени злини, вреди и беди, на погрешни и неефективни управленски действия. То е насочено и към фалшива компенсация на отсъствието на добро, истина, хуманно битие. Показва в най-висока степен наличието на деградация на морала на политиците. И колкото по-висок статус заема човек в управленската йерархия, толкова по-отвратителен порок е лицемерието. Отвратителен и в същото време „привилегирован порок“, който може да запушва уста, както Сервантес изразява тази сентенция чрез монолог на Дон Кихот.
Потребност от нов тип публична риторика
Едва ли се налага цялостна и обстойна аргументация на потребността от нов тип публична манипулация. Тя се натрапва от prima vista. Затова ще се спра най-вече на някои основни насоки и критерии на нейната реализация. Преди всичко ще отбележа, че нашето европейско приобщаване далеч не се свежда до отварянето и затварянето на преговорни глави. То не е и някакво географско понятие, свързано с анексиране на територии, нито пък присвояване на присъединителни фондове. Това е сложен исторически процес на усвояване на ценности и съвременни модели на управление, което извежда още по-напред следваната вече години държавна стратегия за модернизация на страната. Голямата задача съвсем не се свежда до това – да се спрат материалният упадък и разрухата, а да се постигне такъв икономически подем, който да превъзмогне както днешната – унижаваща българина бедност, така и да осигури ново качество на живота, на всекидневното битие. Ето защо приоритетна посока на социалното творчество днес е по-нататъшната мобилизация и интензификация на обществото за издигане на жизнения стандарт на народа. Това предполага радикална промяна на текущата реформаторска политика за постигане на мултиплициращ ефект. Като бъде освободена тя от тегнещите я назад носталгични, консервативни и скептични настроения, от сковаващите я идеологеми и идеен баласт.
Във връзка с това е и оптимизирането на обективните и субективните предпоставки за по-нататъшното стимулиране и направляване на творческата изява на личността като свобода на мисъл, слово и предприемачество, на политическа ориентация, изповядване на религия, достъп до информация и външен свят. Свободните контакти по-конкретно позволяват на човека да сравнява и се обогатява с чужд опит, формират и по-адекватна визия за утрешния ден. Обективните основания на свободния избор произтичат от водещите принципи на демократичното управление, пазарната икономика и суверенното слово, възприети вече като безспорно завоевание на прехода. При материална и социална осигуреност на членовете на обществото според съвременните стандарти, при наличието на строг законов ред, респектираща система на гражданска отговорност и хуманизираща социализация – тогава наистина свободата би се превърнала във висша ценност и надежден ресурс за многостранен просперитет и на обществото като цяло, и на отделната личност. За съжаление тези именно обстоятелства все още са в дефицит, намират се в остър конфликт с оскъдните възможности на голяма част от народа или сега едва „прохождат“.
„Коефициентът на полезно действие“ от разгръщането на свободната изява и социалното творчество зависи във висша степен и от консолидацията и кохезията на нашето динамично общество, което предпоставя усмиряване на разнопосочните политически сили и тенденции, на тяхното противопоставяне и озлобяване. Полаганите през последните няколко години усилия в тази посока несъмнено носят позитивен ефект. Има се предвид и управленският опит, който се утвърждава в дейността на тристранната коалиция при различни, даже и противоположни програмни установки и идеологически ориентации. От коалиционните партньори обаче все повече ще се изискват нагласа и воля с допустим толеранс и взаимни отстъпки да се поддържа необходимият здравословен баланс на интереси, като се преодоляват политическите разногласия в името на общонационални цели и европейски стандарти.
А тъкмо в това се състои и хуманната мисия на социализацията – да приобщава, интегрира и солидаризира, да хармонизира обществените, груповите и личните интереси. Такава е и специфичната функция на политическия морал. Дефинирането на неговите съвременни критерии и контури и утвърждаването на новото му качество има приоритетно значение в многостранната система на социализация. Изисква се принципно нова постановка на проблема, която няма нищо общо с провъзгласения след 2000 година „нов морал“ в политиката. Оказал се поредно издание на традиционния лицемерен морал.
Социализиращата роля на политическия морал се определя именно от неговия социален контекст, от широките му социални координати. Тази роля не намира израз в някакви абстрактни и аморфни качества на публичните личности за човечност и милосърдие. Даже и професионалният престиж на магистрата се определя не от криворазбраното човеколюбие, а от реалната защита на правата и достойнството на гражданите, от справедливата присъда. За политика безспорно има значение неговата харизма и съпричастност към тревогите на хората, проявите на филантропия. Но решаващо влияние имат грижата за обществените интереси и потребностите на личността, решаването на нейните жизнени проблеми. По-широката социологична постановка на хуманната идея изисква да се прилага тя не толкова като безкористна помощ за „ближния“, колкото – както отбелязва Ленин – да се полагат грижи за другите, за „далечните“, за мнозинството, за цялото общество.(4) Т. е. не просто състрадание и милосърдие, а най-вече да се мисли и работи за хората, като им се създават реални условия за нормално човешко битие.
Изложените мисли, разбира се, не бива да се възприемат като подценяване на специфичните морални качества на политиците, а като открояване на ценностни приоритети в престижната им позиция. При която „моралната власт“ стои над фасадата на статусното положение и най-вече над това, което се нарича формално „отбиване на моралния дълг“.
Когато разглеждаме качеството на политическия морал като състояние на масовото обществено съзнание и поведение се открояват и други негови черти и изисквания. Имам предвид най-вече потребността от резистентност на обществото, неговото съпротивление срещу социалното зло в неговите агресивни, явни и подмолни форми, от една страна, а от друга – като активна позиция и воля да се твори и защитава всяко едно добро начинание. Без борба няма изменение и движение напред, няма мотивация и амбиция да се прави и добро. Активната политико-морална позиция е несъвместима с всяко смирено примирение, което изразява безразличие и към злото, и към доброто. Решителното преодоляване на социалната вреда от смиреността и покорството спрямо злокачествената инвазия отвън днес е от приоритетно значение. Всичко онова, което накърнява националното достойнство и обезличава моралния дух, самочувствието на нацията, на всеки българин. Изисква се максимално отмерена позиция, като се превъзмогва утвърдилата се у нас традиция толерантното отношение към чужденците от позитивно качество да се превръща в национален нихилизъм, а липсата на национален егоизъм – в добродетел (както отбелязва Антон Дончев в свое интервю – „Труд“, 02. 01. 2004).
Отбелязаните изисквания и насоки на позитивната публична манипулация отнасям към нейното съдържание; те отговарят на въпроса „какво“ и „защо“ да се промени в тази дейност. Проблемът има обаче и още един аспект – „как“, по „какъв начин“ да става това. Без неговото изясняване не може да се формира цялостна концепция за този процес.
Не се наемам тук да подложа проблема на системен и обстоен анализ. Ще се задоволя да очертая само най-общо подхода за неговото решаване. При това ще подходя нетрадиционно, като се възползвам от мъдростта на една древногръцка митологема – „Комплексът на Пигмалион“. Намерила художествено претворяване и в пиесата на Берднард Шоу „Пигмалион“. Ето в какво се състои накратко тази сентенция. Кипърският цар Пигмалион изваял статуя на красива жена и след като Афродита я съживява, той се оженва за нея. А в пиесата професор по фонетика, изкушен от своя нарцисизъм, се амбицира от уличната цветарка Елиза да пресъздаде образ на жена, на която и най-претенциозните аристократки да завиждат. И благодарение на нейните природни дадености той наистина успява да сътвори дори по-съвършен от себе си образ, след което се влюбва и оженва.
Ще се опитам да извлека и интерпретирам от методологично гледище евристичния смисъл на тази заредена (ще повторя отново) с житейска мъдрост интрига. Тя пренасочва вниманието ни към широко натрапваната в миналото социалнопедагогическа доктрина, според която – при добре организирана система в рамките на цялото общество, масовия човек целенасочено се социализира и неизбежно става по-добър, всестранно и хармонично развита личност. Тази именно утопия беше остро разкритикувана от авторитетния руски учен академик Николай Амосов през 1989 г. от екрана на БНТ. Тя беше опровергана и през годините на прехода. Очакваната промяна (както неотдавна заяви една от знаковите политически личности на радикалните реформи в Източна Европа В. Хавел) да победи истината и красотата, а хората да станат по-добри, не се потвърди; те, напротив, станаха по-лоши, все по-дръзко започнаха да се изявяват със своя злонамерен егоизъм.
Така логиката на анализа ни насочва към засегнатия вече проблем „проекция“. Само че не толкова за проектирането на вина и отговорност в духа на известната концепция, колкото за много по-широката визия, която ни дава методологията на моделирането на социалните явления и процеси. В случая става дума по-конкретно за моделиране на човешки качества, качества на личности и социални субекти. С помощта на критериите на сходството и подобието да се възпроизведат желани характеристики и промени в характера, светогледа и поведенските нагласи и стереотипи от позицията на определени идеали и ценности. Но с категоричната уговорка, че човешкото същество не е сътворено от пластилин или скулптурен материал, че да го моделираш както си искаш.
Ето кое налага политическите проекти и послания, ангажиментите, програмните установки и инструментите на публичната манипулация по посока на европейската ни интеграция максимално да бъдат подчинени на принципите: реализъм, предсказуемост, рационалност. Освободени от „пигмалионовите“ изкушения, че може да се социализират и променят човекът и човешките отношения по „свой образ и подобие“; с мисълта, че твоите идеали и ценности са единствено правилни и съвършени, неизменни.
Публичната риторика би трябвало максимално да бъде освободена от наложилата се през последните години свръхидеологизирана манипулация и „информационен шум“. Политиците – особено тези, завладени от абсолютния оптимизъм спрямо западната цивилизация радикално да променят своето публично слово. Неговият позитивен социализиращ ефект все повече и повече ще зависи не толкова от „европейския нарцисизъм“ и субективната воля, колкото от провежданата политика, от нейната адекватност на реалните потребности на обществото, на националните традиции и интереси на страната. Като се преодоляват решително исторически наследените нагласи и политически стереотипи на покорство и слугинаж.
Публичната манипулация, изповядвана като фасадна риторика и популистка фразеология, да се преобрази в реален позитивен процес на социализация. Да се осъществява с помощта на съвременни критерии и качествена информация, основаваща се на достоверни, а не манипулирани факти и стъкмени аргументи. Политическата пропаганда и практика да бъдат преориентираняи от овладяването на по-малкото зло (което води до умора от очакване на несигурното) към предимно по-добрата алтернатива. При една добре обоснована рационална позиция и политика, при наличието на воля за решително действие, по-добрата алтернатива може да покаже и по-висока степен на предсказуемост и управляемост. И в крайна сметка да се постигнат необходимите и желани резултати.
Бележки
(1) Маркс, К. и Ф. Енгелс. Съч., т. 3, с. 277
(2) Енциклопедичен речник по социология. С., 1996, с. 241
(3) Стоянов, Цв. Избрано и непубликувано. С., 1994, с. 248; 256-257
(4) Ленин, В. И. Т. 29, с. 422