Проф. Нисим Аладжем е роден през 1921 г. в Кюстендил. Бил е преподавател в катедрите по марксизъм към Селскостопанската академия и Висшия икономически инсти-тут, ректор на Вечерния университет по марксизъм в София. Кандидат на истори-ческите науки. Автор е на много статии по актуални идейно-политически и теоретични въпроси, на монографии и студии за характера на народно-демократическата революция в България, за нациите и националните движения, за малцинствения въпрос като част от националния въпрос в България и др.
С изключение на въведението, настоящата статия е част от все още неиздадената студия на автора “Съвременният национализъм в България”.
Политическият живот на страната ни през последните 6-7 месеца беше наситен с много важни събития, между които най-значими бяха поредните избори за президент и избирането на първите български депутати за Европейския парламент. Резултатите от тях са известни на всички. Някои от тях впечатляват силно.
Убедително и с голяма преднина пред своя опонент при активната подкрепа на БСП за втори мандат за президент на републиката бе избран Георги Първанов. Впечатляващо бе и обстоятелството, че на тези избори Сидеров успя да увеличи влиянието на своята „Атака“ близо два пъти в сравнение с последните парламентарни избори, да изтласка на задни позиции т.нар. стара десница и за един кратък период от време до балотажа я превърна във втора политическа сила в страната. С това сидеровци си осигуриха значително по-добри възможности за още по-активно въздействие върху съзнанието и политическото поведение на част от населението.
Въпреки това и с още по-настойчивото използване на своите кресливо-патриотарски лозунги, благодарение на крайно лявата си политическа и социална демагогия, на умелото заиграване с националните чувства на някои слоеве от избирателите, на току-що приключилите избори (т.е. само след 6 месеца) „Атака“ бе отхвърлена на четвърта позиция след неотдавна появилата се партия ГЕРБ, БСП и ДПС и изпрати в Европейския парламент трима свои представители.
С анализа на тези основни и други съществени резултати и сега се занимават централите на всички политически партии и организации. Занимават се и професионалните политолози, социолози, журналисти, икономисти, историци и народопсихолози. Въпросите са много. Но три от тях, според мен, са най-важни. Първият е за причините, поради които от години наред близо 60-70% от българските граждани, имащи право на глас, най-демонстративно се отказват от неговото упражняване, което означава, че активно отношение към проблемите на своята страна имат не повече от една трета от нейните граждани. На второ място, не може човек да не отдаде дължимото на наблюдаващото се през последните години явление, при което някои от новопоявяващите се политически движения или партии на вълната на непрекъснато натрупващото се недоволство и опозиционна енергия сред немалка част от избирателите за по-кратък или по-дълъг период от време завоюват позиции (в някои случаи и солидни) в политическия живот на страната, както през 2001 г. се сложиха нещата с НДСВ, през 2006 г. – с „Атака“, а сега и с ГЕРБ. И третият въпрос е за причините, поради които, макар и сега да се оказа на по-задни позиции, Сидеровата „Атака“ продължава да бъде най-активната и влиятелна между всички останали немалко на брой националистически партии, движения и съюзи в страната и да заема определено място не само в политическата система, но и в нейния целокупен живот.
Последният въпрос има най-непосредствено отношение към проблемите на настоящата статия. Той не може да намери своето правилно решение, ако предварително не се изясни въпросът за същността и природата на национализма, за неговото взаимоотношение с родолюбието и патриотизма, от една страна, и с шовинизма, от друга, в нашата съвременност, върху който ще се опитам да насоча вниманието на читателите. Правя това не защото страдам от илюзията, че мога сам и най-правилно да осветля всички страни на този изключително важен теоретически и политически въпрос, а защото съм убеден, че е повече от назряла необходимостта той да стане предмет на сериозно публично обсъждане. Това се налага още и защото в пресата и електронните медии се лансират определения и възгледи, с които човек трудно може да се съгласи.
***
Като политическо движение и понятие национализмът има дълга история. Обстоятелството, че има и за своя етимологическа и съдържателна основа понятието за нацията, е „достатъчно“ основание за неговите идеолози и политици непрекъснато да обявяват своите претенции, че те и само те са най-последователни и докрай защитници на нейните добре разбрани трайни и текущи интереси. Сидеров и сидеровци до втръсване повтаряха този свой рефрен по време на цялата си президентска кампания. Под звуците му те обявяваха своите опоненти и особено привържениците на Първанов и левицата за отцепродавци, за предатели, врагове и други от този вид. С това те правеха пореден опит да натрапят на общественото съзнание своя превзет императив, съгласно който „всеки истински българи сега не може да не е националист“.
Струва ми се, че това е главната причина, поради която в своите публикации, в това число и в основния си програмен труд „Бумерангът на злото“, в десетките си изявления в преобладаващата част от случаите Сидеров се въздържаше да използва утвърдилите се в българския език верни, пълни и звучни понятия – родолюбие и патриотизъм, с които огромната маса от българския народ и неговите най-видни дейци от векове изразяват родолюбивото си отношение към род, родина и отечество.
Тези понятия за Сидеров и останалите представители на национализма са твърде архаични, романтични и изхабени от употреба. Те са и недостатъчни за определяне на тяхното отношение към нарастващите изисквания от непрекъснато глобализиращите се процеси в отношенията между държавите, нациите и останалите етнически общности на Балканите и Европа, при които в определена степен се ограничава държавният суверенитет и националната независимост на страната.
Верен на своята конюнктурна природа и с чисто демагогски предизборни цели, в тази кампания Сидеров само на няколко пъти използва понятието патриотизъм, за да може и с него да привлече на своя страна привържениците на онези националистически и ненационалистически идеи, които все още защитават тезата за равнозначността на патриотизма и национализма, и второ – за да може с него да оправдае по-раншната си оценка, съгласно която „От патриот аз израснах в националист и антисемит“ (к.м.).
С тази еволюция на своите възгледи (без да забележи вероятно), Сидеров обогати политическите науки с една „нова“ сентенция, съгласно която национализмът, взет във всичките му разновидности (от най-агресивния през умерения, т.нар. „модерен“ и се стигне до наивния му вариант) са по- и най-висока степен в проявлението на патриотизма в нашата съвременност. С което още един път се опита да представи себе си като суперпатриот.
В тази връзка читателят не може да не си спомни и за други, не по-малко съществени моменти в неговата идейно-политическа еволюция след 1989 г., за които по понятни причини сега той мълчи. Сериозно място в нея заемат яростния му антикомунизъм и антинационализъм от времето, когато беше главен редактор на в. „Демокрация“, един от основните сътрудници на Командира и идеолог на СДС; неговите люшкания между либерализма и монархизма, на лидера, на който се помоли и самопредложи да бъде включен в изборните листи на НДСВ и други.
Тезата на Сидеров, че национализмът е по- и най-висока степен в проявленията на патриотизма, с особена настойчивост бе подета и доразвита от някои негови последователи в лицето на Свилен Димитров, който неотдавна заяви, че „Национализмът е апотеоз на националните идеали и състояние на духа, определящо достойно място в общността на народите“ (к.м.).
Още по-краен в това направление е патолого-анатомът проф. д-р Григор Велев, който от името на набързо създаденото от него „Обединение на българските националисти – Целокупна България“, участва в президентската надпревара. Още в увода на своята обемиста книга, посветена на национализма, той заявява, че част от съвременните политици и интелектуалци не познават смисъла и съдържанието на национализма, за да стигне до категоричното си заключение, че „те най-често говорят за патриотизъм и родолюбие, незнаейки, че тези понятия носят различно съдържание и послания и са интегрална част от понятието национализъм“ (к.м.).
Истината, за щастие, няма нищо общо с тези претенции, защото национализмът продължава да бъде едно от отстъпленията от родолюбието и патриотизма, тяхното по-малко или по-голямо извращение. Той и сега е изразител не на интересите и въжделенията на огромната маса от народа и държавата, а на груповите, себични и в повечето случаи користни, грубо егоистични интереси на определени слоеве от населението. На първо място, на онази негова съвършено малка част, която чрез „законния“ грабеж на обществената и държавната собственост в условията на т.нар. демокрация успя да забогатее извънмерно и да овладее сериозни позиции в нейния икономически и друг живот.
Носителите на този див паразитен български капитализъм се нуждаят от национализма, защото само с негова помощ те биха могли да се борят и запазят за себе си националния пазар от непрекъснато засилващата се жестока конкуренция на могъщите чуждестранни финансово-икономически групировки, които вече са успели да овладеят важни негови ниши. Трудностите, които новата българска капиталистическа класа изпитва в тази област, непрекъснато се прехвърлят върху гърба на средния и малкия бизнес, дребните собственици от града и селото, на хронично безработните, които все повече се обезверяват, лумпенизират и озверяват даже от своята растяща мизерия и немалка безпросветност.
Това предопределя особено пъстрата, разнородна и вътрешно противоречива природа на социалната и политическа база на съвременния национализъм, без това да дава някакво отражение върху неговата „служебна“ роля в живота на обществото. Фактите от най-близката история не само на България, показват, че със своята дейност той никога не е сплотявал и обединявал народа с оглед решаване на част от неговите основни проблеми, а го е разединявал и противопоставял.
Поради тази си роля национализмът досега поне е причинявал повече беди и нещастия на широките народни маси, отколкото някакви временни политически, социално-икономически или териториални придобивки.
С особена сила това се отнася за патриотарските националистически и шовинистически претенции на Фердинандовци, Борисовци, Филовци, Дочевци и т.н., които са им донесли сериозни поражения и национални катастрофи.
Затова справедливо е заключението на известния от миналото руски философ В. Соловьов, съгласно което „Национализмът е неразумен псевдопатриотизъм, който под предтекст на любов към народа иска да го тласне и да го задържи по пътя на националния егоизъм, т.е. желае му злото и гибелта. Той – продължава Соловьов – противопоставя народа и етносите с другите народи (главно съседни), които историята е определила да живеят заедно на една и съща територия и на определено кътче от нашата планета“ (к.м.).
Тази същност на национализма като идеология и политика се определя не само от социално-икономическите, политическите и други условия, които го извикват на живот в дадена страна. В не по-малка степен тя се определя още от процеса, който протича при идентификацията и самоидентификацията на която и да е етническа общност и особено от отношението на различните социални групи, партии, организации и движения към него.
Добре известно е, че колективното и индивидуалното съзнание за принадлежност, към която и да е етническа общност, се формират не от само себе си, а в резултат на дълговечното съжителство и сравняване с качествата, интересите, чертите, културата, духа и други белези с тези на съседни или по-далечни общности от същия род. Обективният резултат от този процес зависи главно и на първо място от характера на сравняване с „другостта“ на другите общности.
Един е този резултат от характера и подхода на това сравняване от страна на социалните групи, партии, организации и дейци, които в тази област се ръководят от принципите на добросъседството, доброжелателството, съществуването, толерантността и мирното съвместно разрешаване на непрекъснато възникващите все по-нови проблеми в техните взаимоотношения.
Съвършено други са те при подхода и прийомите, от които се ръководят дейците, партиите и организациите на национализма в тази област. Независимо от различието в техните прояви, всички те имат за свое основно съдържание приоритетно изтъкване на интересите на своята общност в сравнение с тези на нейните близки или далечни съседи, превъзходството и противопоставянето даже на нейната култура, манталитет, бит и дух и други белези с тези „не нашите“ етнически или държавни общности. В не по-малка степен това се отнася и при сравняване с „другостта“ на етническите малцинства, представителите на които по силата на много исторически обстоятелства от векове живеят върху изконната територия на българския народ и съставляват негова неделима съставна част.
При този тип идентификация не става дума за каквато и да е равнопоставеност и зачитане самобитността на „другите“ и „не нашите“, а за силно надценяване превъзходството, изкуственото разхубавяване и противопоставяне на качествата на идентифициращата се общност. Към такъв тип идентификация са склонни представителите на по-умерените прояви на национализма, което в повечето случаи е израз на тяхното национално високомерие, прекалено самочувствие и самонадеяност.
В по-голяма степен това се отнася за привържениците на радикалния и агресивния национализъм, които по време на президентската надпревара не се спряха и пред претенциите за установяване на своя хегемония в политическия живот на страната, грубото съперничество и противопоставяне, още по-голямото нагнетяване на и без друго наличното недоверие и вражда между някои от президентските кандидати и партиите, чиито представители бяха те и други прояви на този вид национализъм. Той не може да съществува и да действа, ако няма насреща си някакъв враг. Ако реално такъв няма, лидерите му не се спират и пред неговото създаване в лицето на други политически субекти, представители на етническите малцинства (турци, цигани, евреи), съседни държави или техни обединения от типа на ОССЕ, ЕС, НАТО и други.
С всичко това лидерите, партиите и организациите на този национализъм сериозно затрудняват усилията на по-разумните политически дейци да намаляват напрежението и създават условия за обединяване на преобладаващата част от българския народ, за да може с успех да решават част от своите изключително сложни и трудни проблеми.
Логично е да се допусне, че след като вече са известни резултатите от президентските избори и трудностите, които ще започне да изпитва по-голямата част от народа ни непосредствено след включването на страната в Европейския съюз, този национализъм ще се радикализира още повече и по един естествен за него път ще започне да еволюира, прераства и изражда даже в едни или други прояви на шовинизма.
Причините за такова развитие ще разгледам във връзка с възгледите на някои автори от демократическия и социалистическия спектър, които макар и идейно-политически сериозно да се разграничават от крайния Сидеров национализъм, в различна степен и по различен начин проявяват склонност да слагат знак за равенство между патриотизма и национализма и да ги интерпретират като синоними.
Ще цитирам само някои от тях.
Според д-р В. Пенев, например, „национализмът е дълбоко чувство на привързаност към родината, което по-често наричаме патриотизъм, и което достига драмата на носталгията“ (к.м.). Освен че слага знак за равенство между двете категории, Пенев с това определение сериозно ограничава природата на национализма, защото освен чувство национализмът съдържа в себе си важни елементи на нечия идеология и политика, икономически, териториални, етнически и други интереси на определени групи и партии, немалко илюзии, предразсъдъци и други компоненти.
„Националистът – според определението на Р. Леонидов е активен патриот. Между тези две понятия разликата е само в стила и енергията. Едно е да си по-спокоен патриот, друго е неспокоен човек, който вижда, че къщата му гори и не може да чака друг да я загаси и да го спаси“ (к.м.) Разликата между национализма и патриотизма, според Леонидов, следователно, не е главно в тяхната същност и съдържание, а само и единствено в стила и енергията на тяхното проявление.
В своя статия преди време Р. Воденичаров беше заявил, че за „Отворено общество думата национализъм, т.е. патриотизъм, е равносилна на фашизма, че и на антисемитизъм“ (к.м.).
Няколко дни преди президентските избори по свой начин интерпретира национализма и патриотизма като синоними И. Гранитски. Основание за това твърдение дава отговора на директно поставения му въпрос „Каква е разликата между патриотизма и национализма“, в който той буквално заяви: „Аз бих направил разлика между патриотизъм и шовинизъм. Патриотизмът и национализмът са прекрасни качества. Всеки народ би трябвало да притежава силно национално и патриотично чувство. Но у нас махалото се люшка от едната крайност към другата“ (к.м.).
Въпреки обещанието си в това интервю Гранитски не разкри разликата между патриотизма и шовинизма. Той не обясни на своите читатели и кое е прекрасното на национализма като качество, поради което той и патриотизмът са поставяни под общ знаменател. Още по-малко стана ясно и кои са крайностите, в които се люшка махалото на нашия политически живот.
Крайностите, които могат да се появяват по националния и другите въпроси от живота на страната, според мен, могат да бъдат само тези между родолюбието и патриотизма, от една страна, и национализма и шовинизма, от друга.
Родолюбието и патриотизмът са едни от най-дълбоките чувства, естественото състояние на духа и поведението на преобладаващата част от българските граждани към своя род, родина и отечество и са утвърдени в съзнанието на човека в хода на вековното съществуване на нашия народ. Те са израз на неговата любов към природата, която е видял за първи път, и на езика, на който е проговорил; на любовта му към неговия роден дом и място, родители и най-близките му родственици, приятели и другари; спомените му за първите приказки, които е чул и книжки, които е прочел с помощта на някоя от бабите си; любовта му към литературните и театралните герои, които са трогнали неговата душевност. Те са резултат от влиянието на онази социално-икономическа и духовна среда, под чието въздействие са е оформила личността му с нейните нравствено-етични, естетически, идейно-политически и други критерии за справедливо и несправедливо, за добро и зло, за красиво и грозно. Тези чувства акумулират в себе си всичко демократично и прогресивно, което характеризира традициите и обичаите на българския народ, гордостта му за неговото далечно и близко героично минало, за приноса, който е дал и дава той в развитието на културата и мира в света и района, в който живее и т.н.
Поради тази си същност „патриотизмът е едно от най-спокойните понятия. В него няма нищо агресивно и мръснишко“ – както неотдавна заяви проф. Е. Гиндев. Той няма нищо общо с каквито и да е опити да се противопоставят държавите, нациите и етносите едни на други. “Патриотизмът, според сполучливото определение на Ромен Гари, е любов към своите, национализмът е омраза към другите.”
Съвършено друга природа имат национализмът и шовинизмът. Те никога не са сплотявали народа и небългарските етноси, които живеят в страната. Още по-малко те са правили това между държавите, които са на разположение на Балканите на територията, на които живеят и се борят за своето съществуване десетки нации и етнически групи, които говорят на повече от 90-100 езика и диалекти, и между които има нерешени сериозни териториални, етнически, икономически, регионални, културни и други проблеми. В една или друга степен този национализъм винаги е разделял и противопоставял техните държави и етноси на основата на принципа „нашите“ и „чуждите“.
Затова, струва ми се, не е много коректно патриотизмът и национализмът да се разглеждат като политически субекти с еднакви качества, а при това с еднакво прекрасни качества, както това прави Гранитски.
В историята ни досега са много редки случаите, когато махалото на политическия живот на страната се е люшкало между национализма и шовинизма като крайности. Обратно. Като политическа практика национализмът в повечето от случаите е разкривал своята способност да еволюира, да прераства и се изражда в различни прояви на шовинизма. Този процес в повечето от случаите е естествен, защото различията и границите между национализма (и особено с неговите крайни прояви) и шовинизма винаги са били и са относителни, деликатни и твърде хлъзгави. Национализмът съдържа в себе си все още не напълно проявили се черти на шовинизма, а той от своя страна почти винаги е бил и продължава да бъде неговото по-грубо, агресивно проявление.
Еволюцията и прерастването на първия във втория се осъществяват тогава, когато някои от съществените белези на втория и особено противопоставянето на нациите, народите и държавите, сеенето на недоверие и вражда между тях, размахване плашилото на опасността от вътрешния или външния враг и други излизат на преден план, проявяват се в пълна сила и изпълват със съдържание национализма, с което той е нанесъл още повече нещастие на народа. Неслучайно в своето безименно политическо творчество той неведнъж е подчертавал, че национализмът е беда, но дваж и триж по-голяма беда и злина е шовинизмът.
Преливането, прерастването и израждането на национализма в шовинизъм се признава не от един или двама дейци на българската история, като се започне от Ботев и Левски, премине се през Заимов, Благоев и Симеон Радев след Освобождението, Стамболийски, Г. Димитров, д-р Дертлиев и други дейци от времето на монархофашизма и деветосептемврийската епоха. Това се признава и от небезизвестния проф. А. Цанков, който в своето последно произведение след 09.09.1944 г. по интересуващия ни въпрос буквално бе заявил: „Национализмът наистина често се изражда в шовинизъм“ (к.м.).