ПАТРИОТИЗЪМ – НАЦИОНАЛИЗЪМ – ШОВИНИЗЪМ

0
326

Проф. Нисим Аладжем е роден през 1921 г. в Кюстендил. Бил е преподавател в катедрите по марксизъм към Селскостопанската академия и Висшия икономически инсти-тут, ректор на Вечерния университет по марксизъм в София. Кандидат на истори-ческите науки. Автор е на много статии по актуални идейно-политически и теоретични въпроси, на монографии и студии за характера на народно-демократическата революция в България, за нациите и националните движения, за малцинствения въпрос като част от националния въпрос в България и др.
С изключение на въведението, настоящата статия е част от все още неиздадената студия на автора “Съвременният национализъм в България”.

По­ли­ти­чес­ки­ят жи­вот на стра­на­та ни през пос­лед­ни­те 6-7 ме­се­ца бе­ше на­си­тен с мно­го важ­ни съ­би­тия, меж­ду ко­и­то най-зна­чи­ми бя­ха по­ред­ни­те из­бо­ри за пре­зи­дент и из­би­ра­не­то на пър­ви­те бъл­гар­с­ки де­пу­та­ти за Ев­ро­пейс­кия пар­ла­мент. Ре­зул­та­ти­те от тях са из­вес­т­ни на всич­ки. Ня­кои от тях впе­чат­ля­ват сил­но.

Убе­ди­тел­но и с го­ля­ма пред­ни­на пред своя опо­нент при ак­тив­на­та под­к­ре­па на БСП за вто­ри ман­дат за пре­зи­дент на ре­пуб­ли­ка­та бе из­б­ран Ге­ор­ги Пър­ва­нов. Впе­чат­ля­ва­що бе и об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че на те­зи из­бо­ри Си­де­ров ус­пя да уве­ли­чи вли­я­ни­е­то на сво­я­та „Ата­ка“ бли­зо два пъ­ти в срав­не­ние с пос­лед­ни­те пар­ла­мен­тар­ни из­бо­ри, да из­т­лас­ка на зад­ни по­зи­ции т.нар. ста­ра дес­ни­ца и за един кра­тък пе­ри­од от вре­ме до ба­ло­та­жа я пре­вър­на във вто­ра по­ли­ти­чес­ка си­ла в стра­на­та. С то­ва си­де­ров­ци си оси­гу­ри­ха зна­чи­тел­но по-доб­ри въз­мож­нос­ти за още по-ак­тив­но въз­дейс­т­вие вър­ху съз­на­ни­е­то и по­ли­ти­чес­ко­то по­ве­де­ние на част от на­се­ле­ни­е­то.

Въп­ре­ки то­ва и с още по-нас­той­чи­во­то из­пол­з­ва­не на сво­и­те крес­ли­во-пат­ри­о­тар­с­ки ло­зун­ги, бла­го­да­ре­ние на край­но ля­ва­та си по­ли­ти­чес­ка и со­ци­ал­на де­ма­го­гия, на уме­ло­то за­иг­ра­ва­не с на­ци­о­нал­ни­те чув­с­т­ва на ня­кои сло­е­ве от из­би­ра­те­ли­те, на то­ку-що прик­лю­чи­ли­те из­бо­ри (т.е. са­мо след 6 ме­се­ца) „Ата­ка“ бе от­х­вър­ле­на на чет­вър­та по­зи­ция след не­от­дав­на по­я­ви­ла­та се пар­тия ГЕРБ, БСП и ДПС и из­п­ра­ти в Ев­ро­пейс­кия пар­ла­мент три­ма свои пред­с­та­ви­те­ли.

С ана­ли­за на те­зи ос­нов­ни и дру­ги съ­щес­т­ве­ни ре­зул­та­ти и се­га се за­ни­ма­ват цен­т­ра­ли­те на всич­ки по­ли­ти­чес­ки пар­тии и ор­га­ни­за­ции. За­ни­ма­ват се и про­фе­си­о­нал­ни­те по­ли­то­ло­зи, со­ци­о­ло­зи, жур­на­лис­ти, ико­но­мис­ти, ис­то­ри­ци и на­ро­доп­си­хо­ло­зи. Въп­ро­си­те са мно­го. Но три от тях, спо­ред мен, са най-важ­ни. Пър­ви­ят е за при­чи­ни­те, по­ра­ди ко­и­то от го­ди­ни на­ред бли­зо 60-70% от бъл­гар­с­ки­те граж­да­ни, има­щи пра­во на глас, най-де­мон­с­т­ра­тив­но се от­каз­ват от не­го­во­то уп­раж­ня­ва­не, ко­е­то оз­на­ча­ва, че ак­тив­но от­но­ше­ние към проб­ле­ми­те на сво­я­та стра­на имат не по­ве­че от ед­на тре­та от ней­ни­те граж­да­ни. На вто­ро мяс­то, не мо­же чо­век да не от­да­де дъл­жи­мо­то на наб­лю­да­ва­що­то се през пос­лед­ни­те го­ди­ни яв­ле­ние, при ко­е­то ня­кои от но­во­по­я­вя­ва­щи­те се по­ли­ти­чес­ки дви­же­ния или пар­тии на въл­на­та на неп­ре­къс­на­то нат­руп­ва­що­то се не­до­вол­с­т­во и опо­зи­ци­он­на енер­гия сред не­мал­ка част от из­би­ра­те­ли­те за по-кра­тък или по-дъ­лъг пе­ри­од от вре­ме за­во­ю­ват по­зи­ции (в ня­кои слу­чаи и со­лид­ни) в по­ли­ти­чес­кия жи­вот на стра­на­та, как­то през 2001 г. се сло­жи­ха не­ща­та с НДСВ, през 2006 г. – с „Ата­ка“, а се­га и с ГЕРБ. И тре­ти­ят въп­рос е за при­чи­ни­те, по­ра­ди ко­и­то, ма­кар и се­га да се ока­за на по-зад­ни по­зи­ции, Си­де­ро­ва­та „Ата­ка“ про­дъл­жа­ва да бъ­де най-ак­тив­на­та и вли­я­тел­на меж­ду всич­ки ос­та­на­ли не­мал­ко на брой на­ци­о­на­лис­ти­чес­ки пар­тии, дви­же­ния и съ­ю­зи в стра­на­та и да за­е­ма оп­ре­де­ле­но мяс­то не са­мо в по­ли­ти­чес­ка­та сис­те­ма, но и в ней­ния це­ло­ку­пен жи­вот.

Пос­лед­ни­ят въп­рос има най-не­пос­ред­с­т­ве­но от­но­ше­ние към проб­ле­ми­те на нас­то­я­ща­та ста­тия. Той не мо­же да на­ме­ри сво­е­то пра­вил­но ре­ше­ние, ако пред­ва­ри­тел­но не се изяс­ни въп­ро­сът за същ­ност­та и при­ро­да­та на на­ци­о­на­лиз­ма, за не­го­во­то вза­и­мо­от­но­ше­ние с ро­до­лю­би­е­то и пат­ри­о­тиз­ма, от ед­на стра­на, и с шо­ви­низ­ма, от дру­га, в на­ша­та съв­ре­мен­ност, вър­ху кой­то ще се опи­там да на­со­ча вни­ма­ни­е­то на чи­та­те­ли­те. Пра­вя то­ва не за­що­то стра­дам от илю­зи­я­та, че мо­га сам и най-пра­вил­но да ос­вет­ля всич­ки стра­ни на то­зи из­к­лю­чи­тел­но ва­жен те­о­ре­ти­чес­ки и по­ли­ти­чес­ки въп­рос, а за­що­то съм убе­ден, че е по­ве­че от наз­ря­ла не­об­хо­ди­мост­та той да ста­не пред­мет на се­ри­оз­но пуб­лич­но об­съж­да­не. То­ва се на­ла­га още и за­що­то в пре­са­та и елек­т­рон­ни­те ме­дии се лан­си­рат оп­ре­де­ле­ния и въз­г­ле­ди, с ко­и­то чо­век труд­но мо­же да се съг­ла­си.

***

Ка­то по­ли­ти­чес­ко дви­же­ние и по­ня­тие на­ци­о­на­лиз­мът има дъл­га ис­то­рия. Об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че има и за своя ети­мо­ло­ги­чес­ка и съ­дър­жа­тел­на ос­но­ва по­ня­ти­е­то за на­ци­я­та, е „дос­та­тъч­но“ ос­но­ва­ние за не­го­ви­те иде­о­ло­зи и по­ли­ти­ци неп­ре­къс­на­то да обя­вя­ват сво­и­те пре­тен­ции, че те и са­мо те са най-пос­ле­до­ва­тел­ни и док­рай за­щит­ни­ци на ней­ни­те доб­ре раз­б­ра­ни трай­ни и те­ку­щи ин­те­ре­си. Си­де­ров и си­де­ров­ци до втръс­ва­не пов­та­ря­ха то­зи свой реф­рен по вре­ме на ця­ла­та си пре­зи­ден­т­с­ка кам­па­ния. Под зву­ци­те му те обя­вя­ва­ха сво­и­те опо­нен­ти и осо­бе­но при­вър­же­ни­ци­те на Пър­ва­нов и ле­ви­ца­та за от­цеп­ро­дав­ци, за пре­да­те­ли, вра­го­ве и дру­ги от то­зи вид. С то­ва те пра­ве­ха по­ре­ден опит да нат­ра­пят на об­щес­т­ве­но­то съз­на­ние своя прев­зет им­пе­ра­тив, съг­лас­но кой­то „все­ки ис­тин­с­ки бъл­га­ри се­га не мо­же да не е на­ци­о­на­лист“.

Стру­ва ми се, че то­ва е глав­на­та при­чи­на, по­ра­ди ко­я­то в сво­и­те пуб­ли­ка­ции, в то­ва чис­ло и в ос­нов­ния си прог­ра­мен труд „Бу­ме­ран­гът на зло­то“, в де­сет­ки­те си изяв­ле­ния в пре­об­ла­да­ва­ща­та част от слу­ча­и­те Си­де­ров се въз­дър­жа­ше да из­пол­з­ва ут­вър­ди­ли­те се в бъл­гар­с­кия език вер­ни, пъл­ни и звуч­ни по­ня­тия – ро­до­лю­бие и пат­ри­о­ти­зъм, с ко­и­то ог­ром­на­та ма­са от бъл­гар­с­кия на­род и не­го­ви­те най-вид­ни дей­ци от ве­ко­ве из­ра­зя­ват ро­до­лю­би­во­то си от­но­ше­ние към род, ро­ди­на и оте­чес­т­во.

Те­зи по­ня­тия за Си­де­ров и ос­та­на­ли­те пред­с­та­ви­те­ли на на­ци­о­на­лиз­ма са твър­де ар­ха­ич­ни, ро­ман­тич­ни и из­ха­бе­ни от упот­ре­ба. Те са и не­дос­та­тъч­ни за оп­ре­де­ля­не на тях­но­то от­но­ше­ние към на­рас­т­ва­щи­те изис­к­ва­ния от неп­ре­къс­на­то гло­ба­ли­зи­ра­щи­те се про­це­си в от­но­ше­ни­я­та меж­ду дър­жа­ви­те, на­ци­и­те и ос­та­на­ли­те ет­ни­чес­ки об­щ­нос­ти на Бал­ка­ни­те и Ев­ро­па, при ко­и­то в оп­ре­де­ле­на сте­пен се ог­ра­ни­ча­ва дър­жав­ни­ят су­ве­ре­ни­тет и на­ци­о­нал­на­та не­за­ви­си­мост на стра­на­та.

Ве­рен на сво­я­та ко­нюн­к­тур­на при­ро­да и с чис­то де­ма­гог­с­ки пре­диз­бор­ни це­ли, в та­зи кам­па­ния Си­де­ров са­мо на ня­кол­ко пъ­ти из­пол­з­ва по­ня­ти­е­то пат­ри­о­ти­зъм, за да мо­же и с не­го да прив­ле­че на своя стра­на при­вър­же­ни­ци­те на оне­зи на­ци­о­на­лис­ти­чес­ки и не­на­ци­о­на­лис­ти­чес­ки идеи, ко­и­то все още за­щи­та­ват те­за­та за рав­ноз­нач­ност­та на пат­ри­о­тиз­ма и на­ци­о­на­лиз­ма, и вто­ро – за да мо­же с не­го да оп­рав­дае по-ран­ш­на­та си оцен­ка, съг­лас­но ко­я­то „От пат­ри­от аз из­рас­нах в на­ци­о­на­лист и ан­ти­се­мит“ (к.м.).

С та­зи ево­лю­ция на сво­и­те въз­г­ле­ди (без да за­бе­ле­жи ве­ро­ят­но), Си­де­ров обо­га­ти по­ли­ти­чес­ки­те на­у­ки с ед­на „но­ва“ сен­тен­ция, съг­лас­но ко­я­то на­ци­о­на­лиз­мът, взет във всич­ки­те му раз­но­вид­нос­ти (от най-аг­ре­сив­ния през уме­ре­ния, т.нар. „мо­де­рен“ и се стиг­не до на­ив­ния му ва­ри­ант) са по- и най-ви­со­ка сте­пен в про­яв­ле­ни­е­то на пат­ри­о­тиз­ма в на­ша­та съв­ре­мен­ност. С ко­е­то още един път се опи­та да пред­с­та­ви се­бе си ка­то су­пер­пат­ри­от.

В та­зи връз­ка чи­та­те­лят не мо­же да не си спом­ни и за дру­ги, не по-мал­ко съ­щес­т­ве­ни мо­мен­ти в не­го­ва­та идей­но-по­ли­ти­чес­ка ево­лю­ция след 1989 г., за ко­и­то по по­нят­ни при­чи­ни се­га той мъл­чи. Се­ри­оз­но мяс­то в нея за­е­мат ярос­т­ния му ан­ти­ко­му­ни­зъм и ан­ти­на­ци­о­на­ли­зъм от вре­ме­то, ко­га­то бе­ше гла­вен ре­дак­тор на в. „Де­мок­ра­ция“, един от ос­нов­ни­те сът­руд­ни­ци на Ко­ман­ди­ра и иде­о­лог на СДС; не­го­ви­те люш­ка­ния меж­ду ли­бе­ра­лиз­ма и мо­нар­хиз­ма, на ли­де­ра, на кой­то се по­мо­ли и са­моп­ред­ло­жи да бъ­де вклю­чен в из­бор­ни­те лис­ти на НДСВ и дру­ги.

Те­за­та на Си­де­ров, че на­ци­о­на­лиз­мът е по- и най-ви­со­ка сте­пен в про­яв­ле­ни­я­та на пат­ри­о­тиз­ма, с осо­бе­на нас­той­чи­вост бе по­де­та и до­раз­ви­та от ня­кои не­го­ви пос­ле­до­ва­те­ли в ли­це­то на Сви­лен Ди­мит­ров, кой­то не­от­дав­на за­я­ви, че „На­ци­о­на­лиз­мът е апо­те­оз на на­ци­о­нал­ни­те иде­а­ли и със­то­я­ние на ду­ха, оп­ре­де­ля­що дос­той­но мяс­то в об­щ­ност­та на на­ро­ди­те“ (к.м.).

Още по-кра­ен в то­ва нап­рав­ле­ние е па­то­ло­го-ана­то­мът проф. д-р Гри­гор Ве­лев, кой­то от име­то на на­бър­зо съз­да­де­но­то от не­го „Обе­ди­не­ние на бъл­гар­с­ки­те на­ци­о­на­лис­ти – Це­ло­куп­на Бъл­га­рия“, учас­т­ва в пре­зи­ден­т­с­ка­та над­п­ре­ва­ра. Още в уво­да на сво­я­та обе­мис­та кни­га, пос­ве­те­на на на­ци­о­на­лиз­ма, той за­я­вя­ва, че част от съв­ре­мен­ни­те по­ли­ти­ци и ин­те­лек­ту­ал­ци не поз­на­ват сми­съ­ла и съ­дър­жа­ни­е­то на на­ци­о­на­лиз­ма, за да стиг­не до ка­те­го­рич­но­то си зак­лю­че­ние, че „те най-чес­то го­во­рят за пат­ри­о­ти­зъм и ро­до­лю­бие, нез­на­ей­ки, че те­зи по­ня­тия но­сят раз­лич­но съ­дър­жа­ние и пос­ла­ния и са ин­тег­рал­на част от по­ня­ти­е­то на­ци­о­на­ли­зъм“ (к.м.).

Ис­ти­на­та, за щас­тие, ня­ма ни­що об­що с те­зи пре­тен­ции, за­що­то на­ци­о­на­лиз­мът про­дъл­жа­ва да бъ­де ед­но от от­с­тъп­ле­ни­я­та от ро­до­лю­би­е­то и пат­ри­о­тиз­ма, тях­но­то по-мал­ко или по-го­ля­мо из­вра­ще­ние. Той и се­га е из­ра­зи­тел не на ин­те­ре­си­те и въж­де­ле­ни­я­та на ог­ром­на­та ма­са от на­ро­да и дър­жа­ва­та, а на гру­по­ви­те, се­бич­ни и в по­ве­че­то слу­чаи ко­рис­т­ни, гру­бо его­ис­тич­ни ин­те­ре­си на оп­ре­де­ле­ни сло­е­ве от на­се­ле­ни­е­то. На пър­во мяс­то, на она­зи не­го­ва съ­вър­ше­но мал­ка част, ко­я­то чрез „за­кон­ния“ гра­беж на об­щес­т­ве­на­та и дър­жав­на­та соб­с­т­ве­ност в ус­ло­ви­я­та на т.нар. де­мок­ра­ция ус­пя да за­бо­га­тее из­вън­мер­но и да ов­ла­дее се­ри­оз­ни по­зи­ции в ней­ния ико­но­ми­чес­ки и друг жи­вот.

Но­си­те­ли­те на то­зи див па­ра­зи­тен бъл­гар­с­ки ка­пи­та­ли­зъм се нуж­да­ят от на­ци­о­на­лиз­ма, за­що­то са­мо с не­го­ва по­мощ те би­ха мог­ли да се бо­рят и за­па­зят за се­бе си на­ци­о­нал­ния па­зар от неп­ре­къс­на­то за­сил­ва­ща­та се жес­то­ка кон­ку­рен­ция на мо­гъ­щи­те чуж­дес­т­ран­ни фи­нан­со­во-ико­но­ми­чес­ки гру­пи­ров­ки, ко­и­то ве­че са ус­пе­ли да ов­ла­де­ят важ­ни не­го­ви ни­ши. Труд­нос­ти­те, ко­и­то но­ва­та бъл­гар­с­ка ка­пи­та­лис­ти­чес­ка кла­са из­пит­ва в та­зи об­ласт, неп­ре­къс­на­то се прех­вър­лят вър­ху гър­ба на сред­ния и мал­кия биз­нес, дреб­ни­те соб­с­т­ве­ни­ци от гра­да и се­ло­то, на хро­нич­но без­ра­бот­ни­те, ко­и­то все по­ве­че се обез­ве­ря­ват, лум­пе­ни­зи­рат и оз­ве­ря­ват да­же от сво­я­та рас­тя­ща ми­зе­рия и не­мал­ка без­п­рос­вет­ност.

То­ва пре­доп­ре­де­ля осо­бе­но пъс­т­ра­та, раз­но­род­на и вът­реш­но про­ти­во­ре­чи­ва при­ро­да на со­ци­ал­на­та и по­ли­ти­чес­ка ба­за на съв­ре­мен­ния на­ци­о­на­ли­зъм, без то­ва да да­ва ня­как­во от­ра­же­ние вър­ху не­го­ва­та „слу­жеб­на“ ро­ля в жи­во­та на об­щес­т­во­то. Фак­ти­те от най-близ­ка­та ис­то­рия не са­мо на Бъл­га­рия, по­каз­ват, че със сво­я­та дей­ност той ни­ко­га не е спло­тя­вал и обе­ди­ня­вал на­ро­да с ог­лед ре­ша­ва­не на част от не­го­ви­те ос­нов­ни проб­ле­ми, а го е ра­зе­ди­ня­вал и про­ти­во­пос­та­вял.

По­ра­ди та­зи си ро­ля на­ци­о­на­лиз­мът до­се­га по­не е при­чи­ня­вал по­ве­че бе­ди и не­щас­тия на ши­ро­ки­те на­род­ни ма­си, от­кол­ко­то ня­как­ви вре­мен­ни по­ли­ти­чес­ки, со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ки или те­ри­то­ри­ал­ни при­до­бив­ки.

С осо­бе­на си­ла то­ва се от­на­ся за пат­ри­о­тар­с­ки­те на­ци­о­на­лис­ти­чес­ки и шо­ви­нис­ти­чес­ки пре­тен­ции на Фер­ди­нан­дов­ци, Бо­ри­сов­ци, Фи­лов­ци, До­чев­ци и т.н., ко­и­то са им до­нес­ли се­ри­оз­ни по­ра­же­ния и на­ци­о­нал­ни ка­тас­т­ро­фи.

За­то­ва спра­вед­ли­во е зак­лю­че­ни­е­то на из­вес­т­ния от ми­на­ло­то рус­ки фи­ло­соф В. Со­ловьов, съг­лас­но ко­е­то „На­ци­о­на­лиз­мът е не­ра­зу­мен псев­до­пат­ри­о­ти­зъм, кой­то под пред­текст на лю­бов към на­ро­да ис­ка да го тлас­не и да го за­дър­жи по пъ­тя на на­ци­о­нал­ния его­и­зъм, т.е. же­лае му зло­то и ги­бел­та. Той – про­дъл­жа­ва Со­ловьов – про­ти­во­пос­та­вя на­ро­да и ет­но­си­те с дру­ги­те на­ро­ди (глав­но съ­сед­ни), ко­и­то ис­то­ри­я­та е оп­ре­де­ли­ла да жи­ве­ят за­ед­но на ед­на и съ­ща те­ри­то­рия и на оп­ре­де­ле­но кът­че от на­ша­та пла­не­та“ (к.м.).

Та­зи същ­ност на на­ци­о­на­лиз­ма ка­то иде­о­ло­гия и по­ли­ти­ка се оп­ре­де­ля не са­мо от со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ки­те, по­ли­ти­чес­ки­те и дру­ги ус­ло­вия, ко­и­то го из­вик­ват на жи­вот в да­де­на стра­на. В не по-мал­ка сте­пен тя се оп­ре­де­ля още от про­це­са, кой­то про­ти­ча при иден­ти­фи­ка­ци­я­та и са­мо­и­ден­ти­фи­ка­ци­я­та на ко­я­то и да е ет­ни­чес­ка об­щ­ност и осо­бе­но от от­но­ше­ни­е­то на раз­лич­ни­те со­ци­ал­ни гру­пи, пар­тии, ор­га­ни­за­ции и дви­же­ния към не­го.

Доб­ре из­вес­т­но е, че ко­лек­тив­но­то и ин­ди­ви­ду­ал­но­то съз­на­ние за при­над­леж­ност, към ко­я­то и да е ет­ни­чес­ка об­щ­ност, се фор­ми­рат не от са­мо се­бе си, а в ре­зул­тат на дъл­го­веч­но­то съ­жи­тел­с­т­во и срав­ня­ва­не с ка­чес­т­ва­та, ин­те­ре­си­те, чер­ти­те, кул­ту­ра­та, ду­ха и дру­ги бе­ле­зи с те­зи на съ­сед­ни или по-да­леч­ни об­щ­нос­ти от съ­щия род. Обек­тив­ни­ят ре­зул­тат от то­зи про­цес за­ви­си глав­но и на пър­во мяс­то от ха­рак­те­ра на срав­ня­ва­не с „дру­гост­та“ на дру­ги­те об­щ­нос­ти.

Един е то­зи ре­зул­тат от ха­рак­те­ра и под­хо­да на то­ва срав­ня­ва­не от стра­на на со­ци­ал­ни­те гру­пи, пар­тии, ор­га­ни­за­ции и дей­ци, ко­и­то в та­зи об­ласт се ръ­ко­во­дят от прин­ци­пи­те на доб­ро­съ­сед­с­т­во­то, доб­ро­же­ла­тел­с­т­во­то, съ­щес­т­ву­ва­не­то, то­ле­ран­т­ност­та и мир­но­то съв­мес­т­но раз­ре­ша­ва­не на неп­ре­къс­на­то въз­ник­ва­щи­те все по-но­ви проб­ле­ми в тех­ни­те вза­и­мо­от­но­ше­ния.

Съ­вър­ше­но дру­ги са те при под­хо­да и при­йо­ми­те, от ко­и­то се ръ­ко­во­дят дей­ци­те, пар­ти­и­те и ор­га­ни­за­ци­и­те на на­ци­о­на­лиз­ма в та­зи об­ласт. Не­за­ви­си­мо от раз­ли­чи­е­то в тех­ни­те про­я­ви, всич­ки те имат за свое ос­нов­но съ­дър­жа­ние при­о­ри­тет­но из­тък­ва­не на ин­те­ре­си­те на сво­я­та об­щ­ност в срав­не­ние с те­зи на ней­ни­те близ­ки или да­леч­ни съ­се­ди, пре­въз­ход­с­т­во­то и про­ти­во­пос­та­вя­не­то да­же на ней­на­та кул­ту­ра, ман­та­ли­тет, бит и дух и дру­ги бе­ле­зи с те­зи „не на­ши­те“ ет­ни­чес­ки или дър­жав­ни об­щ­нос­ти. В не по-мал­ка сте­пен то­ва се от­на­ся и при срав­ня­ва­не с „дру­гост­та“ на ет­ни­чес­ки­те мал­цин­с­т­ва, пред­с­та­ви­те­ли­те на ко­и­то по си­ла­та на мно­го ис­то­ри­чес­ки об­с­то­я­тел­с­т­ва от ве­ко­ве жи­ве­ят вър­ху из­кон­на­та те­ри­то­рия на бъл­гар­с­кия на­род и със­тав­ля­ват не­го­ва не­де­ли­ма със­тав­на част.

При то­зи тип иден­ти­фи­ка­ция не ста­ва ду­ма за как­ва­то и да е рав­но­пос­та­ве­ност и за­чи­та­не са­мо­бит­ност­та на „дру­ги­те“ и „не на­ши­те“, а за сил­но над­це­ня­ва­не пре­въз­ход­с­т­во­то, из­кус­т­ве­но­то раз­ху­ба­вя­ва­не и про­ти­во­пос­та­вя­не на ка­чес­т­ва­та на иден­ти­фи­ци­ра­ща­та се об­щ­ност. Към та­къв тип иден­ти­фи­ка­ция са склон­ни пред­с­та­ви­те­ли­те на по-уме­ре­ни­те про­я­ви на на­ци­о­на­лиз­ма, ко­е­то в по­ве­че­то слу­чаи е из­раз на тях­но­то на­ци­о­нал­но ви­со­ко­ме­рие, пре­ка­ле­но са­мо­чув­с­т­вие и са­мо­на­де­я­ност.

В по-го­ля­ма сте­пен то­ва се от­на­ся за при­вър­же­ни­ци­те на ра­ди­кал­ния и аг­ре­сив­ния на­ци­о­на­ли­зъм, ко­и­то по вре­ме на пре­зи­ден­т­с­ка­та над­п­ре­ва­ра не се спря­ха и пред пре­тен­ци­и­те за ус­та­но­вя­ва­не на своя хе­ге­мо­ния в по­ли­ти­чес­кия жи­вот на стра­на­та, гру­бо­то съ­пер­ни­чес­т­во и про­ти­во­пос­та­вя­не, още по-го­ля­мо­то наг­не­тя­ва­не на и без дру­го на­лич­но­то не­до­ве­рие и враж­да меж­ду ня­кои от пре­зи­ден­т­с­ки­те кан­ди­да­ти и пар­ти­и­те, чи­и­то пред­с­та­ви­те­ли бя­ха те и дру­ги про­я­ви на то­зи вид на­ци­о­на­ли­зъм. Той не мо­же да съ­щес­т­ву­ва и да дейс­т­ва, ако ня­ма нас­ре­ща си ня­ка­къв враг. Ако ре­ал­но та­къв ня­ма, ли­де­ри­те му не се спи­рат и пред не­го­во­то съз­да­ва­не в ли­це­то на дру­ги по­ли­ти­чес­ки су­бек­ти, пред­с­та­ви­те­ли на ет­ни­чес­ки­те мал­цин­с­т­ва (тур­ци, ци­га­ни, ев­реи), съ­сед­ни дър­жа­ви или тех­ни обе­ди­не­ния от ти­па на ОС­СЕ, ЕС, НА­ТО и дру­ги.

С всич­ко то­ва ли­де­ри­те, пар­ти­и­те и ор­га­ни­за­ци­и­те на то­зи на­ци­о­на­ли­зъм се­ри­оз­но зат­руд­ня­ват уси­ли­я­та на по-ра­зум­ни­те по­ли­ти­чес­ки дей­ци да на­ма­ля­ват нап­ре­же­ни­е­то и съз­да­ват ус­ло­вия за обе­ди­ня­ва­не на пре­об­ла­да­ва­ща­та част от бъл­гар­с­кия на­род, за да мо­же с ус­пех да ре­ша­ват част от сво­и­те из­к­лю­чи­тел­но слож­ни и труд­ни проб­ле­ми.

Ло­гич­но е да се до­пус­не, че след ка­то ве­че са из­вес­т­ни ре­зул­та­ти­те от пре­зи­ден­т­с­ки­те из­бо­ри и труд­нос­ти­те, ко­и­то ще за­поч­не да из­пит­ва по-го­ля­ма­та част от на­ро­да ни не­пос­ред­с­т­ве­но след включ­ва­не­то на стра­на­та в Ев­ро­пейс­кия съ­юз, то­зи на­ци­о­на­ли­зъм ще се ра­ди­ка­ли­зи­ра още по­ве­че и по един ес­тес­т­вен за не­го път ще за­поч­не да ево­лю­и­ра, пре­рас­т­ва и из­раж­да да­же в ед­ни или дру­ги про­я­ви на шо­ви­низ­ма.

При­чи­ни­те за та­ко­ва раз­ви­тие ще раз­г­ле­дам във връз­ка с въз­г­ле­ди­те на ня­кои ав­то­ри от де­мок­ра­ти­чес­кия и со­ци­а­лис­ти­чес­кия спек­тър, ко­и­то ма­кар и идей­но-по­ли­ти­чес­ки се­ри­оз­но да се раз­г­ра­ни­ча­ват от край­ния Си­де­ров на­ци­о­на­ли­зъм, в раз­лич­на сте­пен и по раз­ли­чен на­чин про­я­вя­ват склон­ност да сла­гат знак за ра­вен­с­т­во меж­ду пат­ри­о­тиз­ма и на­ци­о­на­лиз­ма и да ги ин­тер­п­ре­ти­рат ка­то си­но­ни­ми.

Ще ци­ти­рам са­мо ня­кои от тях.

Спо­ред д-р В. Пе­нев, нап­ри­мер, „на­ци­о­на­лиз­мът е дъл­бо­ко чув­с­т­во на при­вър­за­ност към ро­ди­на­та, ко­е­то по-чес­то на­ри­ча­ме пат­ри­о­ти­зъм, и ко­е­то дос­ти­га дра­ма­та на нос­тал­ги­я­та“ (к.м.). Ос­вен че сла­га знак за ра­вен­с­т­во меж­ду две­те ка­те­го­рии, Пе­нев с то­ва оп­ре­де­ле­ние се­ри­оз­но ог­ра­ни­ча­ва при­ро­да­та на на­ци­о­на­лиз­ма, за­що­то ос­вен чув­с­т­во на­ци­о­на­лиз­мът съ­дър­жа в се­бе си важ­ни еле­мен­ти на не­чия иде­о­ло­гия и по­ли­ти­ка, ико­но­ми­чес­ки, те­ри­то­ри­ал­ни, ет­ни­чес­ки и дру­ги ин­те­ре­си на оп­ре­де­ле­ни гру­пи и пар­тии, не­мал­ко илю­зии, пред­раз­съ­дъ­ци и дру­ги ком­по­нен­ти.

„На­ци­о­на­лис­тът – спо­ред оп­ре­де­ле­ни­е­то на Р. Ле­о­ни­дов е ак­ти­вен пат­ри­от. Меж­ду те­зи две по­ня­тия раз­ли­ка­та е са­мо в сти­ла и енер­ги­я­та. Ед­но е да си по-спо­ко­ен пат­ри­от, дру­го е нес­по­ко­ен чо­век, кой­то виж­да, че къ­ща­та му го­ри и не мо­же да ча­ка друг да я за­га­си и да го спа­си“ (к.м.) Раз­ли­ка­та меж­ду на­ци­о­на­лиз­ма и пат­ри­о­тиз­ма, спо­ред Ле­о­ни­дов, сле­до­ва­тел­но, не е глав­но в тях­на­та същ­ност и съ­дър­жа­ние, а са­мо и един­с­т­ве­но в сти­ла и енер­ги­я­та на тях­но­то про­яв­ле­ние.

В своя ста­тия пре­ди вре­ме Р. Во­де­ни­ча­ров бе­ше за­я­вил, че за „От­во­ре­но об­щес­т­во ду­ма­та на­ци­о­на­ли­зъм, т.е. пат­ри­о­ти­зъм, е рав­но­сил­на на фа­шиз­ма, че и на ан­ти­се­ми­ти­зъм“ (к.м.).

Ня­кол­ко дни пре­ди пре­зи­ден­т­с­ки­те из­бо­ри по свой на­чин ин­тер­пре­ти­ра на­ци­о­на­лиз­ма и пат­ри­о­тиз­ма ка­то си­но­ни­ми И. Гра­нит­с­ки. Ос­но­ва­ние за то­ва твър­де­ние да­ва от­го­во­ра на ди­рек­т­но пос­та­ве­ния му въп­рос „Как­ва е раз­ли­ка­та меж­ду пат­ри­о­тиз­ма и на­ци­о­на­лиз­ма“, в кой­то той бук­вал­но за­я­ви: „Аз бих нап­ра­вил раз­ли­ка меж­ду пат­ри­о­ти­зъм и шо­ви­ни­зъм. Пат­ри­о­тиз­мът и на­ци­о­на­лиз­мът са прек­рас­ни ка­чес­т­ва. Все­ки на­род би тряб­ва­ло да при­те­жа­ва сил­но на­ци­о­нал­но и пат­ри­о­тич­но чув­с­т­во. Но у нас ма­ха­ло­то се люш­ка от ед­на­та край­ност към дру­га­та“ (к.м.).

Въп­ре­ки обе­ща­ни­е­то си в то­ва ин­тер­вю Гра­нит­с­ки не раз­к­ри раз­ли­ка­та меж­ду пат­ри­о­тиз­ма и шо­ви­низ­ма. Той не обяс­ни на сво­и­те чи­та­те­ли и кое е прек­рас­но­то на на­ци­о­на­лиз­ма ка­то ка­чес­т­во, по­ра­ди ко­е­то той и пат­ри­о­тиз­мът са пос­та­вя­ни под общ зна­ме­на­тел. Още по-мал­ко ста­на яс­но и кои са край­нос­ти­те, в ко­и­то се люш­ка ма­ха­ло­то на на­шия по­ли­ти­чес­ки жи­вот.

Край­нос­ти­те, ко­и­то мо­гат да се по­я­вя­ват по на­ци­о­нал­ния и дру­ги­те въп­ро­си от жи­во­та на стра­на­та, спо­ред мен, мо­гат да бъ­дат са­мо те­зи меж­ду ро­до­лю­би­е­то и пат­ри­о­тиз­ма, от ед­на стра­на, и на­ци­о­на­лиз­ма и шо­ви­низ­ма, от дру­га.

Ро­до­лю­би­е­то и пат­ри­о­тиз­мът са ед­ни от най-дъл­бо­ки­те чув­с­т­ва, ес­тес­т­ве­но­то със­то­я­ние на ду­ха и по­ве­де­ни­е­то на пре­об­ла­да­ва­ща­та част от бъл­гар­с­ки­те граж­да­ни към своя род, ро­ди­на и оте­чес­т­во и са ут­вър­де­ни в съз­на­ни­е­то на чо­ве­ка в хо­да на ве­ков­но­то съ­щес­т­ву­ва­не на на­шия на­род. Те са из­раз на не­го­ва­та лю­бов към при­ро­да­та, ко­я­то е ви­дял за пър­ви път, и на ези­ка, на кой­то е про­го­во­рил; на лю­бов­та му към не­го­вия ро­ден дом и мяс­то, ро­ди­те­ли и най-близ­ки­те му род­с­т­ве­ни­ци, при­я­те­ли и дру­га­ри; спо­ме­ни­те му за пър­ви­те при­каз­ки, ко­и­то е чул и книж­ки, ко­и­то е про­чел с по­мощ­та на ня­коя от ба­би­те си; лю­бов­та му към ли­те­ра­тур­ни­те и те­ат­рал­ни­те ге­рои, ко­и­то са трог­на­ли не­го­ва­та ду­шев­ност. Те са ре­зул­тат от вли­я­ни­е­то на она­зи со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ка и ду­хов­на сре­да, под чи­е­то въз­дейс­т­вие са е офор­ми­ла лич­ност­та му с ней­ни­те нрав­с­т­ве­но-етич­ни, ес­те­ти­чес­ки, идей­но-по­ли­ти­чес­ки и дру­ги кри­те­рии за спра­вед­ли­во и нес­п­ра­вед­ли­во, за доб­ро и зло, за кра­си­во и гроз­но. Те­зи чув­с­т­ва аку­му­ли­рат в се­бе си всич­ко де­мок­ра­тич­но и прог­ре­сив­но, ко­е­то ха­рак­те­ри­зи­ра тра­ди­ци­и­те и оби­ча­и­те на бъл­гар­с­кия на­род, гор­дост­та му за не­го­во­то да­леч­но и близ­ко ге­ро­ич­но ми­на­ло, за при­но­са, кой­то е дал и да­ва той в раз­ви­ти­е­то на кул­ту­ра­та и ми­ра в све­та и ра­йо­на, в кой­то жи­вее и т.н.

По­ра­ди та­зи си същ­ност „пат­ри­о­тиз­мът е ед­но от най-спо­кой­ни­те по­ня­тия. В не­го ня­ма ни­що аг­ре­сив­но и мръс­ниш­ко“ – как­то не­от­дав­на за­я­ви проф. Е. Гин­дев. Той ня­ма ни­що об­що с как­ви­то и да е опи­ти да се про­ти­во­пос­та­вят дър­жа­ви­те, на­ци­и­те и ет­но­си­те ед­ни на дру­ги. “Патриотизмът, според сполучливото определение на Ромен Гари, е любов към своите, национализмът е омраза към другите.”

Съ­вър­ше­но дру­га при­ро­да имат на­ци­о­на­лиз­мът и шо­ви­низ­мът. Те ни­ко­га не са спло­тя­ва­ли на­ро­да и не­бъл­гар­с­ки­те ет­но­си, ко­и­то жи­ве­ят в стра­на­та. Още по-мал­ко те са пра­ви­ли то­ва меж­ду дър­жа­ви­те, ко­и­то са на раз­по­ло­же­ние на Бал­ка­ни­те на те­ри­то­ри­я­та, на ко­и­то жи­ве­ят и се бо­рят за сво­е­то съ­щес­т­ву­ва­не де­сет­ки на­ции и ет­ни­чес­ки гру­пи, ко­и­то го­во­рят на по­ве­че от 90-100 ези­ка и ди­а­лек­ти, и меж­ду ко­и­то има не­ре­ше­ни се­ри­оз­ни те­ри­то­ри­ал­ни, ет­ни­чес­ки, ико­но­ми­чес­ки, ре­ги­о­нал­ни, кул­тур­ни и дру­ги проб­ле­ми. В ед­на или дру­га сте­пен то­зи на­ци­о­на­ли­зъм ви­на­ги е раз­де­лял и про­ти­во­пос­та­вял тех­ни­те дър­жа­ви и ет­но­си на ос­но­ва­та на прин­ци­па „на­ши­те“ и „чуж­ди­те“.

За­то­ва, стру­ва ми се, не е мно­го ко­рек­т­но пат­ри­о­тиз­мът и на­ци­о­на­лиз­мът да се раз­г­леж­дат ка­то по­ли­ти­чес­ки су­бек­ти с ед­нак­ви ка­чес­т­ва, а при то­ва с ед­нак­во прек­рас­ни ка­чес­т­ва, как­то то­ва пра­ви Гра­нит­с­ки.

В ис­то­ри­я­та ни до­се­га са мно­го ред­ки слу­ча­и­те, ко­га­то ма­ха­ло­то на по­ли­ти­чес­кия жи­вот на стра­на­та се е люш­ка­ло меж­ду на­ци­о­на­лиз­ма и шо­ви­низ­ма ка­то край­нос­ти. Об­рат­но. Ка­то по­ли­ти­чес­ка прак­ти­ка на­ци­о­на­лиз­мът в по­ве­че­то от слу­ча­и­те е раз­к­ри­вал сво­я­та спо­соб­ност да ево­лю­и­ра, да пре­рас­т­ва и се из­раж­да в раз­лич­ни про­я­ви на шо­ви­низ­ма. То­зи про­цес в по­ве­че­то от слу­ча­и­те е ес­тес­т­вен, за­що­то раз­ли­чи­я­та и гра­ни­ци­те меж­ду на­ци­о­на­лиз­ма (и осо­бе­но с не­го­ви­те край­ни про­я­ви) и шо­ви­низ­ма ви­на­ги са би­ли и са от­но­си­тел­ни, де­ли­кат­ни и твър­де хлъз­га­ви. На­ци­о­на­лиз­мът съ­дър­жа в се­бе си все още не на­пъл­но про­я­ви­ли се чер­ти на шо­ви­низ­ма, а той от своя стра­на поч­ти ви­на­ги е бил и про­дъл­жа­ва да бъ­де не­го­во­то по-гру­бо, аг­ре­сив­но про­яв­ле­ние.

Ево­лю­ци­я­та и пре­рас­т­ва­не­то на пър­вия във вто­рия се осъ­щес­т­вя­ват то­га­ва, ко­га­то ня­кои от съ­щес­т­ве­ни­те бе­ле­зи на вто­рия и осо­бе­но про­ти­во­пос­та­вя­не­то на на­ци­и­те, на­ро­ди­те и дър­жа­ви­те, се­е­не­то на не­до­ве­рие и враж­да меж­ду тях, раз­мах­ва­не пла­ши­ло­то на опас­ност­та от вът­реш­ния или вън­ш­ния враг и дру­ги из­ли­зат на пре­ден план, про­я­вя­ват се в пъл­на си­ла и из­пъл­ват със съ­дър­жа­ние на­ци­о­на­лиз­ма, с ко­е­то той е на­не­съл още по­ве­че не­щас­тие на на­ро­да. Нес­лу­чай­но в сво­е­то бе­зи­мен­но по­ли­ти­чес­ко твор­чес­т­во той не­вед­нъж е под­чер­та­вал, че на­ци­о­на­лиз­мът е бе­да, но дваж и триж по-го­ля­ма бе­да и зли­на е шо­ви­низ­мът.

Пре­ли­ва­не­то, пре­рас­т­ва­не­то и из­раж­да­не­то на на­ци­о­на­лиз­ма в шо­ви­ни­зъм се приз­на­ва не от един или два­ма дей­ци на бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия, ка­то се за­поч­не от Бо­тев и Лев­с­ки, пре­ми­не се през За­и­мов, Бла­го­ев и Си­ме­он Ра­дев след Ос­во­бож­де­ни­е­то, Стам­бо­лийс­ки, Г. Ди­мит­ров, д-р Дер­т­ли­ев и дру­ги дей­ци от вре­ме­то на мо­нар­хо­фа­шиз­ма и де­ве­то­сеп­тем­в­рийс­ка­та епо­ха. То­ва се приз­на­ва и от не­бе­зиз­вес­т­ния проф. А. Цан­ков, кой­то в сво­е­то пос­лед­но про­из­ве­де­ние след 09.09.1944 г. по ин­те­ре­су­ва­щия ни въп­рос бук­вал­но бе за­я­вил: „На­ци­о­на­лиз­мът на­ис­ти­на чес­то се из­раж­да в шо­ви­ни­зъм“ (к.м.).

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук