––––––––––––––
*Встъпителна лекция пред Дискусионния клуб „Кръг квадрат“ на Института по социология „Иван Хаджийски“, 22 май 2022 г. Публикуваме с любезното съгласие на автора.
Сведенията, които достигат до нас от Китай, са най-често икономическо-статистически и донякъде политически. През последните две години се прибавиха здравно-медицински. Най-малко научаваме за идеологическия живот в Китай. А Китайската народна република е идеологическа държава. Именно идеологията осмисля икономическото развитие и политическите перспективи.
Ще представя пред вас размисли по темата „Китайският марксизъм“, като се надявам, че ще провокирам плодотворна дискусия. Не съм синолог, но следя идеологическите процеси в КНР от дълго време с помощта на европейски езици, преди всичко английски. В продължение на 25 години бях абонат на сп. „Пекинг ревю“, което излиза 52 пъти годишно. През 70-те години публикувах неголяма книжка за идеите на Мао Дзъдун, през 90-те бях съставител на избрани произведения на Дън Сяопин, а в новия век представих българския превод на „Китайската мечта“, книга на Си Дзинпин. Много задължен съм на г-н Тодор Радев, мой бивш студент и дипломант, който работи от 20 години в Китай. Докладът на Си Дзинпин за Карл Маркс не е преведен на европейските езици. Тодор Радев го преведе за мои нужди от китайски на български.
Проблемът. Аспекти на разглеждането
Президентът на КНР и генерален секретар на ККП Си Дзинпин в реч на юбилейно събрание по повод на 200-годишнината от рождението на Карл Маркс (на китайски Ма Къ-сзъ) акцентира върху „китаизацията и епохализацията“ на марксизма. След това беше разпространено понятието „китайски марксизъм“. „Епохализацията“ е марксизъм на XXI в. Двете понятия се използват във взаимовръзка, т.е. „китайският марксизъм“ е „марксизмът на XXI век“. Подобно предизвикателство изисква отговор в по-широк контекст.
Понятието „китайски марксизъм“ съдържа видимо противоречие, contradictio in adjecto. Марксизмът има научни претенции, признати или не, но има научен статус и не следва да бъде национално определян. За първи път е обявен в „Манифест“, публикуван едновременно на седем езика от името на интернационална организация.
В досегашната научна практика можем да срещнем определението „съветски марксизъм“. Има книга на Херберт Маркузе на тази тема, но с характерно подзаглавие – „Критичен анализ“. Определението „съветски“ характеризира отклонението от марксизма.
Случаят, който разглеждаме, е точно обратният: „китайски“ е не отклонение, а развитие, дори върхово и най-актуално развитие на марксизма. Пред нас е следователно своеобразен парадокс, който не бихме могли да разберем, без да си дадем сметка колко необикновена е историята на Средното царство.
В по-нататъшното изложение засягам две основни измерения:
– обяснение какво разбират в самия Китай под „китайски марксизъм“;
– критична оценка на китайския марксизъм.
Основно внимание отделям на обяснителния аспект.
Китайският диалог
„Китайският марксизъм“ има няколко основни характеристики. Първата се определя от изискването за диалог с китайската аудитория. Изтъкната е от председателя Мао Дзъдун (1938). Още в Янан, базата на китайските комунисти преди и по време на Втората световна война, той убеждава:
„Да се прилага марксизмът към конкретните условия на Китай, така че той във всички свои прояви непременно да отразява китайската специфика… Нужно е да се приключи с отвъдморските шаблони и по-малко да се занимаваме с празно и абстрактно глаголстване. Догматизмът трябва да се предаде в архива и да се усвои свеж и жив, приятен за слуха и радостен за очите на китайския народ, китайски стил и китайски маниер.“[1]
За да разберем адекватно изискванията на Мао, е необходимо да влезем в базовия исторически контекст.
Хенри Кисинджър, който сам влезе в китайската история, в своята забележителна книга „За Китай“ определя с една дума основната отличителна черта на Китай: „сингуларност“.[2] Единственост. Важно предупреждение срещу пренасянето на европейски схеми и понятия в Далечния Изток.
Китай е най-старата държава, но в продължение на хилядолетия е с най-висока културна устойчивост. Великият диалектик Хегел е уловил парадокса и го е изразил парадоксално: Китай има най-дългата история, но „няма история“.[3]
Всички знаем за древността на китайската държава, но е някак трудно да си я представим. Династията Ся е основана в 2205 година пр.н.е. Ще минат 2886 години, повече от 28 века, и на брега на Дунав ще се появи хан Аспарух. По време на династията Ся Вавилон е малък град. Ще минат няколко века, преди да стане цивилизационен център и да се появят законите на Хамурапи. Вярно, по онова време Египет е вече развита цивилизация, издигнати са пирамиди, но нека да си представим, че оттогава досега Египет е запазил своята демографска и културна идентичност, египтяните продължават да вярват в Амон Ра, а съвременен Египет се ръководи от египетска комунистическа партия, чийто председател има власт, сравнима или по-голяма от властта на фараоните, а като връх на всичко египетските комунисти са издигнали паметник на Озирис в центъра на своята столица… По време на династията Шан (или Ин), която следва династията Ся, през второто хилядолетие пр.н.е., се появява китайската писмена система. Пряката наследница на тази система и днес се използва от над един милиард души… Но да минем към новата история.
Първи опит да се влезе в контакт с Китай правят англичаните, това е мисията на лорд Маккартни в края на XVIII в. Китайците са били озадачени от това какво искат „отвъдморските варвари“. В края на 20-те години на XIX в. Китай е все още с най-големия БВП в света, по-голям от всички европейски страни, взети заедно. Но историята се движи ускорено и съотношението на силите се променя. Англия прониква на китайския пазар и започва усилено да внася опиум, произвеждан в Бенгалия. Китайският император, загрижен за здравето на младото поколение и за изтичането на сребро, назначава специален пълномощник, който конфискува 20 хиляди контейнера с опиум. Между 1840 и 1860 г. се водят две английско-китайски войни с определено съучастие на Франция и САЩ (китайците не са забравили това), известни като „опиумни“. Коментирани са, много критично, от Карл Маркс. Поражението на Китай е стряскащ факт за китайския елит, за китайската интелигенция. Идеологическите последици са в две направления.
Първото е западнизация. Войната е катастрофа за китайската култура; показва, че трябва да се откажем от нея и да се модернизираме.
Второто направление е революционно, то ще се усили в началото на XX в. Трябва да се отхвърли не китайската култура, а управляващата манджурска монархия и да се направят дълбоки социални преобразувания.
Марксизмът е внесен в Китай като нещо външно, нещо чуждо. Приемането му от западнизаторите би било естествено, но те не са революционери. А приемането му от революционерите изисква самият марксизъм да не се възприема като нещо екзотично и чуждо. Това е дълбокият смисъл на постановката на Мао Дзъдун.
Има обаче и още нещо. Споменаването на „отвъдморските шаблони“ фактически изразява независимост от схемите на Коминтерна, ръководен по това време фактически в съответствие с указанията на Сталин.
Тук искам да дам важно пояснение. В съвременната китайска идеологическа митология (ползвам този израз условно, като оценка на видимост) фигурират три имена, пояснени с идеи, на които са знаменосци, и две идеи, без обаче да се посочва името на автора. Имената са Мао Дзъдун, Дън Сяопин и Си Дзинпин. Те са включени и в Устава на ККП с пояснение: идеите на Мао Дзъдун, реформата на Дън Сяопин и идеята за социализъм с китайски характеристики на Си Дзинпин. Двете безименни идеи са: идеята за тройното представителство и идеята за научното развитие. Първата принадлежи на Дзян Дзъмин, втората – на Ху Дзинтао. Това са двамата непосредствени предшественици на днешния ръководител Си Дзинпин. И двамата са живи.
И ето интересен въпрос. Кои точно идеи на Мао Дзъдун са прославени, глорифицирани? Отговорът е в единствено число, става дума за една идея. И това, разбира се, не е нито „Големият скок напред“, нито „Великата пролетарска културна революция“. Идеята е: да търсим истината чрез фактите. За някои може да прозвучи банално, едва ли не нелепо. Не е така. Точно това е идеята за насочване към китайските факти и отдалечаване от извънкитайските (коминтерновските) схеми.
Китаизацията на марксизма, провъзгласена най-напред от Мао Дзъдун, предизвиква сериозен политически сблъсък в ръководството на комунистическата партия. Против китаизацията се обявява политическият лидер Ван Мин (1904–1974), очевидно със съветски подсказки и коминтерновска поддръжка. Името на победителя в този сблъсък е известно.
В нашата съвременност специално бих подчертал използването на конфуциански език в основни партийни документи. Така например като главна цел на първата от двете ключови юбилейни дати – 2019 г. (сто години от създаването на ККП; втората дата е 2049 – сто години от КНР) беше определено постигането на сяокан. Конфуциански термин, който означава общество със средна заможност. Ако се вгледаме в неговите характеристики, ще забележим немалко допирни точки с онова, което наричахме „развито социалистическо общество“. Въвеждането на конфуцианска терминология може да се разглежда като тактически ход; прикриване на социалистическите цели с чужда за западното ухо конфуцианска стилистика.
Въпросът обаче е по-дълбок.
Марксизмът и китайската традиционна култура
Съвременни китайски автори като Пънг Ли, Янтинг Лю, Ликсин Уен и др., очевидно следващи партийната линия, разглеждат традиционната китайска култура в единение с марксизма. Самò по себе си това е поредният парадокс. Разсичането на възела отново изисква да се върнем към историческия контекст.
Водач на китайската революция от 1911 г. и първи президент на Китайската република е Сун Ятсен (1866-1925). Неговите политически идеи са изложени – системно и нестандартно – в книгата „Програма за строителството на държавата“. Сун е изключително оригинален и мащабен политически мислител. Оригиналността на неговия подход нагледно може да се илюстрира с тезата: „познанието е трудно, действието е лесно“. Сун формулира трите народни принципа („санмингчжуй“): национализъм, народовластие и народно благосъстояние. Национализъм означава националната независимост и националното възраждане на Китай. Народовластие е принципът на политическата демокрация, а народно благосъстояние е принципът на социализма. Вътрешният патос на националната тема се състои в изтъкването на значимостта на китайската цивилизация, вкл. на нейните предимства в сравнение с европейската. Би било грешка съвременното понятие за национализъм да се отнесе към бащата на китайската революция. Сун подчертава, че в Китай се е формирала космополитична културна традиция. Има нещо характерно в китайската история. Монголците идват в Китай, завладяват го, а след това са асимилирани. Манджурците идват като завоеватели, но са асимилирани. Защо е станало възможно това? Причината според Сун е в липсата на съпротива срещу чуждоземното вмешателство, а корените на това явление той намира в космополитична културна традиция. От гледна точка на космополитизма няма значение дали ще те управлява китаец, манджурец или монголец. Нека те управляват добре, това е достатъчно. Такова е изискването на китайската управленска система. Във връзка с народовластието Сун изтъква, че освен законодателна, съдебна и изпълнителна власт, на основата на огромния опит на управлението в Китай, трябва да се вземат предвид още два типа власти. Едната той нарича изпитна, екзаминационна, а другата е контролната власт. Изпитната и контролната власт са самостоятелни и са с обособен персонален състав. За да заемеш място в управлението, за да заемеш чиновническа длъжност, трябва да се явиш на изпити, а възможността да се явиш на изпити не е зависела от социалния произход. Мандарините са получавали своя пост на основата на определена подготовка, а не по наследство. Системата на изпити трябва да се приложи и след революцията, защото народът не е готов за демокрация. Към властта се устремява множество хора на различно равнище, с различни морални качества, със и без всякаква подготовка. Трябва да има филтър.
Голяма роля в китайската културна традиция и управленска система изиграва учението на Конфуций, латинизирано от „Кун Цзъ“, учителя Кун. Живял е през VI–V век пр.н.е. В гръцката философия негов съвременник е Хераклит Тъмни от Ефес. Династията Хан (220 г. пр.н.е. – 220 г. след н.е.) обявява конфуцианството за официална държавна идеология. Конфуцианството има релефно очертани рационални и прагматични черти. (Това предизвиква особения интерес на Макс Вебер към китайската религия.) Учителят Кун казва: „Любов към добротата без любов към учението ще се помрачи от глупостта“. Това е доста различно от посланието на апостол Павел до коринтяните. Ето още едно назидание на Конфуций: „Тирания е да накажеш със смърт човек, на когото не си дал образование“.
В Европа за политически наставник се смята Макиавели. Сравнението с Конфуций е контрастно. Макиавели набляга на силата, допуска в интерес на властта князът да се отметне от думата си, да измами и да прояви жестокост. Конфуций набляга на хармонията. Неговото послание може да се синтезира с две думи: „по правилата“. Или „според закона“, като в китайската традиция се сливат моралните и юридическите норми. Конфуций пръв е казал: „Не прави на другите онова, което не искаш да правят на теб самия“. Френският изследовател Жак Жерне изтъква, че (според конфуцианството) качествата, които правят човека пълноценен, са жън – сърдечно и снизходително разположение на духа, и шу – чувство за взаимност, уважение към другите и самоуважение. „На състезателния дух… Конфуций противопоставя почтеността, доверието и взаимното разбирателство.“[4]
Всеки човек е част от Вселената. Той заема определено място, което означава и определена от това място отговорност. Така отговорността е йерархично разпределена. „Бащата е император на семейството“, „императорът е баща на народа“. Китайският народ е едно голямо семейство.
Сун Ятсен се отнася с дълбоко уважение към Конфуций. Нарича го нашият мъдрец. Изтъква, че „принципите на (руските) Съвети са точно онова, което Конфуций наричаше Велико единение“.[5] Конфуций и Мен-Дзъ, живели преди повече от 2000 години, са били привърженици на народовластието. Конфуций е казал: „Когато възтържествува Великото учение, Вселената ще принадлежи на всички“.[6]
Повече от 2000 години Конфуций доминира в китайския идеен живот. Оказва и съществено влияние върху Корея и Япония. Само двама владетели са се опитали да се противопоставят на неговото учение. Първият е императорът Цин Шихуан (III век пр.н.е.), известен като „китайския Иван Грозни“, който заповядва да се изгорят книгите на Конфуций и е изгорил живи повече от 400 негови ученици. Вторият е Мао Дзъдун, който откровено се възхищава от императора Цин и дори съчинява поема в негова чест.
В интерес на точността още ранните китайски комунисти се обявяват срещу Конфуций като консерватор и монархист. Ярък пример е талантливият комунистически публицист Ли Дачжао.[7] Мао Дзъдун отхвърля авторитета на Конфуций още в хода на революционната борба. „Великата пролетарска културна революция“ кулминира с кампанията „Пи Лин, пи Кун“. „Да разобличаваме Лин (Бяо), да разобличаваме Конфуций“. Хунвейбините оскверниха гроба на Конфуций. Кампанията беше прекъсната от смъртта на самия Мао. В хода на реформата, започната от Дън Сяопин, китайските комунисти възстановиха авторитета на Конфуций, създадоха световна мрежа от Институти Конфуций и издигнаха паметник на учителя Кун на площад Тянанмън, близо до Мавзолея на Мао. Ирония на историята.
Съвременният автор Ликсин Чен прави силно обобщение:
„Китаизацията на марксистката философия и политическите идеи са просмукани със същността на традиционната култура. Процесът на марксизъм в Китай е също критичен за китайската традиционна култура, процес на създаване, на трансформация.“[8]
Според този автор взаимоотношението на марксизма в Китай и китайската традиционна култура се изразява в следните аспекти:
- съществуващата традиционна култура съдейства на марксизма в Китай;
- традиционното понятие за социален идеал усилва идентичността на „комунизма“;
- традиционната идея за управление усилва идеята за „търсене на истината от фактите“;
- традиционният национален дух е културна подкрепа на марксизма;
- традиционната идея за „народно ориентиране“ подпомага формирането на линия на масите. („Линия на масите“ е основно понятие в речника на Мао Дзъдун);
Има и обратна връзка.
- марксизмът допринася за създаването на нова насока на китайската култура, за социалистическа модернизация на китайската култура.
Ключово значение има взаимоотношението между конфуцианския социален идеал и комунизма. „Сяокан“ е общество на средната заможност. Над него е обществото „Да тун“. Това е „Великото единение“. Преводът на текстове от времето на Късната Ханска династия предизвиква спорове, вкл. за глаголните времена: минало или бъдеще.[9] Разбира се, възможно е нещо минало да се появи отново в бъдеще. Накратко Великото единение означава, че хората се отнасят роднински помежду си и без да са роднини, бащински не само към синовете си. Може да се каже братски. Всеки инвалид, всяка вдовица, всяко сираче може да разчита на средства за живот. Всеки мъж има работа, всяка жена – семейство. Няма егоизъм, няма престъпност. Хората не заключват вратите си. Хората работят не само за себе си…
Китаизацията като прилагане на марксизма в китайската практика
Тази теза има теоретично обосноваване. Марксизмът е практически насочена теория. Поради това няма абстрактен марксизъм, а само специфични марксизми. Така нареченият марксизъм се реализира чрез национални форми на марксизъм.
Пред нас е своеобразна теоретична диверсификация на марксизма. В интерес на точността: марксизмът е сложен научен синтез на фундаментално и приложно знание. Не може да се ампутира фундаменталното знание. Методологията на „Капиталът“ може да се прилага към една или друга икономика. Но неговият обхват е не само английската икономическа действителност, а една обществено-икономическа формация.
Впрочем нека видим как изглежда на практика самата китаизация.
Класическият марксизъм – в лицето на научния социализъм – е обща теория на социалната инициатива на работническата класа. Наблягането на китаизацията има видима връзка с обстоятелството, че Китай е изключително селска, може да се каже, най-селската страна. И ето, младият Мао Дзъдун (през 1926 г. е на 33 г.) пристъпва към класов анализ на китайското общество. С тази негова статия се откриват избраните му произведения, излезли в пет тома (петият не е преведен в СССР и у нас).[10] Но публикацията е буквално и фрапиращо пренаписана, за да приеме приличен ортодоксален вид. В хода на полемиката през 60-те години сп. „Вопросы философии“ публикува оригиналния текст от 1926 г. В него Мао разделя китайското общество на четири класови единици: пролетариат, полупролетариат; дребни капиталисти; средни и едри капиталисти. В групата „пролетариат“ той включва промишления пролетариат, кулите в градовете, селскостопанския пролетариат и безработни пролетарии. Към полупролетариата спадат полусамостоятелни селяни, арендатори-изполичари, бедни селяни, занаятчии, дребни търговци и разносвачи.
Няма да продължа по-нататък уточненията, ще отбележа следното: бие на очи, че марксистката категория „дребна буржоазия“ е включена основно към „полупролетариат“. На основата на тази категоризация Мао прави извода, че от общо 400 милиона китайци 395 милиона са приятели, 1 милион – безусловни врагове, и 4 милиона колебаещи се; това са дребните капиталисти. Получава се изключително оптимистична картина. „Марксизмът“ се изразява в етикетирането с марксистки понятия. От марксизма се извличат мобилизиращи лозунги и идеологическа вяра в успеха на предстоящата борба. Вяра, която може да се превърне във фанатизъм. Самият Мао директно внушава на своите съпартийци тъкмо това. През 1945 г. той разказва пред партийна аудитория притчата „Юй Гун премести планината“.[11] В нея се разказва за един старец, който, недоволен от това, че планината хвърля сянка върху нивите му, решава да я премести. Извиква двамата си синове и започват да копаят. Един умен старец го видял и му казал: „Наистина ли сте толкова глупави! Това е невъзможно!“ А Юй Гун отговорил: „Аз и синовете ми ще копаем, доколкото можем, след това ще дойдат синовете на синовете ми, след тях – техните синове и т.н., докато един ден планината бъде преместена“. Боговете оценили това вдъхновение и преместили планината. Ето, подчертава Мао, ККП е в ролята на Юй Гун, за нас няма нищо невъзможно. Трябва да се трудим неуморно и боговете ще ни помогнат. Боговете, уточнява той – това е самият китайски народ. През следващото десетилетие председателят Мао ще инициира Големият скок напред, завършил с икономическа катастрофа и 20 милиона жертви на глада.
Не трябва обаче да забравяме, че китайското ръководство не застава единодушно зад идеята за „голям скок напред“. Критично е отношението на втория човек в страната, Лю Шаоци, и особено остро критично – на прославения маршал Пън Дехуей, онзи който върна американските войски зад 38-ия паралел.
Днес китаизацията се свързва преди всичко с реформата, започната от Дън Сяопин и продължена от неговите политически наследници. Вярно е, че реформата има исторически прецедент: това е новата икономическа политика, въведена от Ленин и ръководството на РКП(б) през 1921 г., защитена и разработена от Николай Иванович Бухарин в тежък конфликт със Сталин и неговите съмишленици. Разликите обаче са съществени. Бие на очи времевият обхват: в Съветския съюз НЕП продължава седем години; китайската реформа навършва 44 години и продължава. По-съществено е качественото различие.
Пазарната икономика закономерно създава нова социална прослойка. В Съветска Русия бенефициентите получиха названието „непмани“. Едновременно става възможна нова социална връзка – между (заможния) непман и (всевластния) партиен бюрократ. Днес има социологически анализи на тази прослойка, които показват, че непманите са започнали успешно да влияят върху съветското законодателство, благодарение на което са приети закони за разрешаването на наемен труд, на аренда и т.н. Както е известно, авторитетният болшевишки лидер Лев Давидович Троцки вижда и ярко изразява опасенията си от „термидорианско израждане“ на партията.
Как стоят нещата в Китай? Най-общо казано, границите на руския НЕП са далеч надхвърлени в Китай. Има фирми, които получават милиони доходи и имат милиардни натрупвания. Възниква въпросът: какви възможности за политическа изява ще получат новите капиталисти? Едната възможност е да имат собствено политическо представителство, т.е. политическата система да стане многопартийна. На два пъти имаше масови изяви в тази насока: първият път на площад Тянанмън, вторият – в Хонконг. И в двата случая тази възможност беше отхвърлена, да не кажа смачкана. Дън Сяопин беше категоричен противник на либерализма. Според неговата преценка всяко политическо либерализиране ще бъде дестабилизация на страната и рано или късно ще доведе до нейното разпадане.
Беше открита втора, неочаквана възможност. Самата комунистическа партия да изразява интересите на новите капиталисти. В рамките на партията да се защитават или оспорват тези интереси. Това е същността на идеята за „тройно представителство“. Или: Китайската комунистическа партия е партия на работниците, селяните и буржоазията. Невъзможно е тази практика да се свърже с класическия марксизъм, но е несъмнено, че това е ярко политическо новаторство. Неговият основен автор, както вече посочих, е генералният секретар Дзян Дзъмин. Между другото, именно той издига кандидатурата на днешния ръководител Си Дзинпин.
Принос на Си Дзинпин е своеобразно възстановяване на контролната власт. Изключителни пълномощия получи Централната дисциплинарна комисия за борба с корупцията и злоупотреба с властта. Тя е откритата в Китай бариера срещу „термидорианското израждане“, от което се опасяваше толкова енергично Л. Д. Троцки.
А сега да се вгледаме в доклада на Си Дзинпин по повод юбилея на Карл Маркс.
„Марксизмът е теория на народа“ (в оригинала е използвана думата „жънмин“, която означава народ).
„Марксизмът е този, който за първи път застава на страната на народа, търсейки начин за постигането на човешка свобода…“
„Марксизмът е практическа теория, която направлява действията на народите за преобразуване на света.“
„Народностният характер е най-ярката черта на марксизма.“
„Изучаването на Маркс изисква изучаване и практикуване на марксистката идея за народна демокрация.“
Мога да продължа с цитати от президента Си, но мисля, че и това, което предложих на вниманието ви, е достатъчно.
Председателят Мао Дзъдун злоупотребяваше с марксистката теория за класите и класовата борба. В текстовете на президента Си Дзинпин класите са напълно игнорирани. Основно значение поема понятието „народ“, към което класическият марксизъм се отнася подчертано резервирано и критично. „Свободната народна държава“ е идея на Фердинанд Ласал, критикувана от Маркс и Енгелс. И тук обаче няма съмнение, че се прави теоретична иновация, която характеризира китайския марксизъм, или по-точно, социализма с китайски характеристики, който намира теоретичен завършек в китайския марксизъм. Нека не забравяме, че „народническа“ иновация беше направена навремето от Н. С. Хрушчов с идеята за „общонародна държава“, развита в новата партийна програма.
Китайският марксизъм в марксически контекст
Интересът към Китай личи в произведенията на Маркс и Енгелс и това системно се изтъква от китайски автори, вкл. от президента Си. Несъмнен е оптимистичният възглед на Маркс за перспективите на Китай. Ще спомена само негова статия по време на „Пролетта на народите“. Той предвижда скорошно бягство на европейските буржоазни тузове към Далечния Изток, при което ще се изправят пред стена с надпис: „Republic Chinois. Liberte, egalite, fraternite“. Макар във видимо иронична форма, се допуска изпреварващо развитие на Китай.
Що се отнася до теорията, Маркс въвежда понятието „азиатски начин на производство“, различен от античния и феодалния. Определението разкрива богати евристични възможности, като насочва към разликата между частна собственост и владение, разпореждане с държавната собственост. Основни особености на азиатския начин на производство са отсъствието на частна собственост, първостепенна икономическа роля на държавата (при регулацията на реките) и липсата на феодална класа. По времето на сталинизма темата беше закрита, участниците в научната дискусия – репресирани и разстреляни. Оцелелият щастливец, „отървал се“ с концлагер, е акад. Н. И. Конрад. Но с надживяването на сталинизма дискусията беше възстановена. Ще отбележа работите на Н. Б. Тер-Акопян и проф. Данилова. Междувременно излезе фундаментален теоретичен труд на немския учен Карл Август Витфогел (1896-1988), озаглавен „Източният деспотизъм“ (1957). Централното понятие, което той използва, е „хидравлични цивилизации“.
След 1917 г., и особено след неуспеха на европейските пролетарски революции в Германия и Унгария, погледите на болшевишките лидери се насочват към националноосвободителната борба на Изток. Ленин в последните си статии отбелязва нейното решаващо значение за световния успех на социализма; сега бихме казали, за нов световен ред, като споменава специално Китай и Индия.
След смъртта на Ленин и една година по-късно – на Сун Ятсен, китайската революция предизвиква остри разногласия сред болшевишките лидери. Нека не забравяме, че въпросът е не само теоретичен, а и практически – на кого следва да се оказва помощ, на кого следва да се заложи политически.
Сталин е виждал перспективата в Гоминдана, националистическата партия, основана от Сун Ятсен. След смъртта му обаче тя попада в ръцете на Чан Кайши. Изглежда логично: революцията е буржоазнодемократична. Но точно със същия аргумент през март 1917 г., т.е. преди априлските тезиси на Ленин, Сталин вижда перспективите в съюза на меншевики и есери. Троцки също остава верен на подхода си от 1917 г. и настоява за самостоятелност на ККП и излизане от съюза с Гоминдана. В крайна сметка в Москва попадат и представители на Гоминдана, и комунисти. Сталин съветва китайските комунисти да пазят съюза с националистите. Но този съюз рухва поради твърде съществени причини: „Шанхайското клане“ на комунисти, организирано от националистите. След края на Втората световна война Сталин съветва ККП да не подновява гражданската война и сключва държавен договор с Гоминдана на доста изгодни за СССР условия. Мао не се вслушва в тези съвети. Сталин, изправен пред фактите на военна победа на комунистите, разбира се, признава новосъздадената КНР (1949), но отношението му към новата държава и нейния ръководител не е безрезервно.
Мао Дзъдун само два пъти напуска Китай. Първият път – за среща със Сталин. Преговорите продължават два месеца (дек. 1949 – февр. 1950). Но Мао постига възможния максимум: сключва се договор между двете държави, какъвто Сталин първоначално отказва. Второто излизане на Мао е отново към Москва, за да вземе участие в Съвещание на комунистическите и работническите партии (1957). Там влиза в принципно противоречие с Н. С. Хрушчов, по-точно се обявява срещу съветската теза за курс към мирно съвместно съществуване с капиталистическите страни.[12]
Нямам за задача да разглеждам подробно историята на китайско-съветските, респ. китайско-руските отношения. Преминавам към съвременния контекст. В международен план президентът Си Дзинпин издигна ключова теза: „Ще работим с народите на всички страни за изграждането на общност на споделената съдба и по-добър свят“.[13] Това е единствената по рода си формула на международната перспектива, която дава определено идеологическо предимство на КНР. Китайски автори изтъкват единството на Китайската мечта с тази световна перспектива.
В идеен план в Пекин свързват съдбата на марксизма през XXI в. с Китай. Пинг Ли, китайски учен, изтъква: „Ако не се фокусираме върху Китай, марксистката теория няма бъдеще“.[14]
Изглежда като идеологически извод от геополитическата ситуация. От някога многобройните социалистически страни са останали само пет: Китай, Виетнам, Лаос, КНДР и Куба. Виетнам е стомилионна успешно развиваща се страна, която единствена освен Китай има демографски потенциал. Но геополитически фактор е само КНР. Извън Китай марксизмът е професорско занимание или студентско увлечение. В този план изказването на Пинг Ли трябва да ни накара да се замислим, а не да се усмихнем.
Китайското ръководство не е далече от цитираната формула. Си Дзинпин:
„Пред лицето на характеристиките на новите времена и практическите изследвания марксизмът се изправя пред бъдеще на китаизация, модернизация и популяризация“.[15]
Не следва обаче да си затваряме очите пред сериозното разминаване на класическия марксизъм с китайския. До голяма степен се съдържа в представата за социалните фактори в революционния процес. В знаменития „Манифест“ Маркс и Енгелс изтъкват заслугата на буржоазията, че е изтръгнала хората от „идиотизма на селския живот“. Вярно е, че Маркс посочва като условие за революционния успех подкрепа на пролетарската революция с „нещо като второ издание на селската война“. Но никога не е апелирал към първостепенна роля на това второ издание.
През XX в. в идейната сфера събитията се развиват по следния начин. Ленин критикува Плеханов, че подценява ролята на селяните в революцията; Сталин критикува Троцки за същото; и пак за същото Мао Дзъдун критикува Сталин. Оттук нататък има само една крачка. Остава да се допълни, че Пол Пот не критикува Мао, но практически довежда линията на изтъкване на селото до ликвидация на градовете.
Въпреки упоритостта на тези факти, те също трябва да се разглеждат в контекст. Ако например се направи по-пълна равносметка в съвременни условия, твърде нереалистично е да се пледира за диктатура на пролетариата. Нещо повече. На преден план излизат нови кандидати за гробокопачи на капитализма: роботите…
Китайският марксизъм е огромно теоретично предизвикателство.
Адекватният отговор е ново теоретично равнище, което ще снеме (aufheben) класическия марксизъм и ще съдържа аргументирано обяснение на въпроси на глобалната ситуация през ХХI в., вкл. повдигнати и решени в хода на китайската революция, реформа и изграждане на социализъм с китайска специфика.
Можем да наречем това равнище постмарксизъм.
Започнах с темата „китайски марксизъм“.
Завършвам със заключението: китайски постмарксизъм.
Библиография
Си Дзинпин. Реч на юбилейното събрание по повод 200 години от рождението на Карл Маркс. 2018. Превод от китайски Тодор Радев.
Си Дзинпин. Китайската мечта. София, Изток-Запад, 2015.
Си Цзиньпин. О государственном управлении. Пекин, Изд. литературы на иностранных языках, 2014.
Дън Сяопин. Китайският път: реформи и стабилност. Съст. П.-Е. Митев. София, ЛИК. 1999.
Мао Цзэ-Дун. Выдержки из произведений. Пекин, Изд. литературы на иностранных языках, 1965.
Мао Цзэ-Дун. Избранные произведения. Т. 1 – 4. Москва, Издательство иностранной литературы, 1952/1953.
Другарят Мао Цзе-Дун относно това, че империализмът и всички реакционери са книжни тигри. София, Изд. Посолството на КНР, 1958.
Да живее ленинизмът. София, Изд. Отдел по печата при Посолството на КНР. 1960.
Сунь Ятсен. Избранные произведения. Москва, Наука, 1985.
Ли Дачжао. Избранные произведения. Москва, Наука, 1989.
Джао Дзъян. Затворник на държавата. София, Изток-Запад, 2010.
Lixin Chen. Relationship of Marxism and Chinese Traditional Culture. 3rd International Conference on Education, Management, Arts, Economics and Social Sciences, 2015.
Peng Li. “Localization of Marxism in China: History, Theory and the Challenge“. In: Journal of Politics and Law“; 2018. Vol. 11, № 4.
Yanting Liu. The Development Path of Marxism Sinecization in the Chinese Dream. 2020 International Conference on Economics, Education and Social Research, 2020.
Чжао Цзяньин. Китаизация марксисткой философии. Сп. „Свободная мысль, 2020. № 3.
Хегел. Разумът в историята. София, ЛИК, 1996.
Хенри Кисинджър. За Китай. София, Издателство„Труд“, 2012.
Karl Wittfogel. Oriental Despotism: a Comparative Study of Total Power. Yale University Press, 1957.
Жак Жерне. Китайската цивилизация. София, Кама, 2004.
Джон Феърбанк, Мърл Голдман. Кратка история на Китай. София, Издателство„Труд“. 2013.
Дж. Робъртс. История на Китай. София, Рива, 2009.
Н. И. Конрад. Запад и Восток. Москва, Наука, 1972.
Д.Е. Мартынов. Конфуцианский идеал „Великого единения“: реинтерпретация и проблема перевода. Ученые записки Казанского университета, 2011. https://kpfu.ru>portal>docs>
Валери Петров. Книга за Китай. София, Български писател, 1958.
Жун Джан. Джон Халидей. Мао. Непознатата история. София, Изд. 41Т Галери, 2012.
Рос Терил. Мао. Биография. София, Прозорец, 2004.
В.Г. Гельбрас. Экономическая реформа в КНР. Очерки, наблюдения,размышления. Москва, Международные отношения, 1990.
Денеш Барач. Дэн Сяопин. Москва, Международные отношения, 1989.
С. Тихвинский (ред.). Китай: История в лицах и событиях. Москва, Политиздат, 1991.
Richard Baum (ed). Reform and Reaction in Post-Mao China. The Road to Tiananmen. Routledge, 1991.
П.-Е. Митев. Марксизмът и „идеите на Мао Цзъдун. София, ИПМЛ, 1975.
Ал. Лилов (съст). Китайският социализъм. София, ИК „Христо Ботев“, 2002.
Николай Вавилов. Некоронованите крале на червен Китай. Клановете и политическите групировки в КНР. София, Изток-Запад, 2021.
[1] Мао Дзе-дун. Избранные произведения. Т. 2. Москва, 1953, с. 364-365.
[2] Хенри Кисинджър. За Китай. София, Издателство „Труд“, 2012, Глава първа.
[3] Хегел. Разумът в историята. София, ЛИК, 1996, с.283-286.
[4] Жак Жерне. Китайската цивилизация. София, Кама, 2004, с. 77.
[5] Сунь Ятсен. Избранные произведения. Москва, Наука, 1985, с. 317.
[6] Пак там, с. 458.
[7] „Конфуций е изсъхнал труп с хилядолетна давност“ (Ли Дачжао.. Избранные произведения. Москва. Наука, 1989, с. 99).
[8] Lixin Chen. Relationship of Marxism and Chinese Traditional Culture.
[9] Вж. Д.Е. Мартынов.. Конфуцианский идеал „Великого единения”: реинтерпретация и проблема перевода. Ученые записки Казанского университета, 2011. https://kpfu.ru>portal>docs>
[10] Мао Цзэ-дун. „О классах китайского общества”. В: Мао Цзэ-дун. Избранные произведения. Т. 1. Москва, 1953, с.13-31.
[11] Мао Цзэ-дун. Избранные произведения. Т. 4. Москва, 1953.
[12] Вж.: Другарят Мао Цзъдун относно това, че империализмът и всички реакционери са книжни тигри. София, Посолство на КНР в София, 1958
[13] Си Дзинпин.. Реч на юбилейното събрание по повод 200 години от рождението на Карл Маркс, 2018.
[14] Peng Li. 2018. “Localization of Marxism in China: History, Theory and the Challenge. In: Journal of Politics and Law”; Vol. 11, N 4, p. 92.
[15] Цит по: [15] Peng Li. 2018. „Localization of Marxism in China: History, Theory and the Challenge”. In: Journal of Politics and Law; Vol. 11.
