С д-р Атанас Москов, почетен председател на БСДП,
разговаряме на 24 декември 1991 г. в Габровската болница.
– Д-р Москов, много Ви благодаря, че се съгласихте да дадете интервю за сп. „Ново време“ и се извинявам, че Ви притеснявам в това състояние. Надявам се скоро да бъдете напълно здрав и да можете още дълги години да работите за лявата идея, за развитие¬то и утвърждаването на социалдемократическите ценности в България. Благодаря Ви от името на всички симпатизанти и привърженици на лявата алтернатива в България.
– И аз Ви благодаря, че сте помислили за един отшелник, който отдавна живее и вече по-малко помни от това, което е изживял. Надявам се да мога да Ви отговоря на въпросите дотолкова, доколкото подхожда на моите възможности, на моите убеждения и на моята преценка за момента, в който ги давам.
– Изкушавам се да Ви задам твърде много въпроси, имайки предвид Вашия многогодишен политически опит, Вашите познания в областта на теорията и историята на социалистическото движение. Но, разбира се, за нашите читатели ще бъдат интересни преди всичко някои въпроси, свързани със съвременните тенденции в раз¬витието на социалдемокрацията, на левите течения в България, в Европа и в света.
– Много бих желал да е друга политическата обстановка в България, за да не делим народа на леви и десни, а на прогресивни и консервативни. За нещастие развитието на нещата в СДС, оформянето на дясно крило в него под името СДС-движение налага някак да се върнем крачка назад и да приемем, че действително извън прогресивните и консервативните сили има и крайно десни, бих казал, реакционерски сили. В такъв случай би било по-малко опасно за нашето развитие в страната да приемем, че основното засега е кои са прогресивни и кои са консерватори, и паралелно с това да не забравяме, че ние изхождаме от една революционна фаза в нашето многогодишно развитие и че във фазата на прехода се оформя и контрареволюционното течение, т.е. да смятаме, че правилно е всичко да върнем там, където е било, да възстановим онова, което е било, „а не да се счетем с това, което сега трябва и сега не трябва, и това, което сега може и което сега не може“, както беше казал преди сто години Янко Сакъзов.
Много ми е тягостно в края на моя живот да констатирам, че тия 60 години непарламентарно, недемократично, тоталитарно управление – първата фаза на личен режим на Борис III и след туй фазата на БКП, така са повлияли на българската душа, на българското схващане за обществения живот като партизанлък, а не служене на обществото. Сега трябва да се съобразяваме с това доста неблагоприятно за хода на демокрацията, на парламентаризма, за утвърждаване на самата свобода у нас положение.
– Извинете, че прекъсвам Вашите размисли, но как виждате ролята на социалдемокрацията и съответно на Социалдемократическата партия, на нейните различни течения и крила – такива се оформиха, нали – за развитието на пар¬ламентарната демокрация у нас в момента? Кои според Вас са завоеванията в този, все пак безспорен период на демократизация и кои са опасностите, които сега очакват младата българска демокрация?
– Така формулиран, Вашият въпрос ме поставя пред изказване на мнение и заемане на становище по един от най-опасните моменти в нашия обществен живот. За нещастие, аз долавям, че в голяма степен позициите на парламентарната демокрация, на демокрацията въобще и на свободата са отслабени в последните няколко месеца.
– Това е доста категорично мнение.
– И имам много сериозни основания да мисля, че това е така. Може би неочаквано за всички нас в българския обществен живот, в държавния ни живот, в разрешението на съдбовни за българщи¬ната въпроси, се намесиха фактори с много по-далечна цел, които имат за задача реставрация в най-лошия смисъл на това, което можем да предположим, реставрация на личния режим в лицето на монархията. И един предварителен въпрос за това каква роля може да играе която и да е партия в усилията за установяване и закрепване на парламентарната демокрация: с кого имаме да се справяме като пречка на тая парламентарна демокрация? Много влиятелни, много обиграни в маневрите си, богати в маниерите и във възможностите си сили извън България намериха сподвиж- ници, проводници, бих казал даже, уви, привърженици у нас. И за мен сега борбата за парламентарна демокрация в България е пре¬ди всичко усилие за утвърждаване на току-що приетата Конституция, предвиждаща България като една парламентарна демократична република.
– При сегашната политическа конфигурация в Народното събрание не съществува ли възможност тя постепенно да бъде променяна с едни или други законодателни актове?
– Да се промени Конституцията от това Народно събрание, е невъзможно.
– Мисълта ми е стъпка по стъпка…
– Това Народно събрание – формулирам една много категорична, но обстойно обоснована мисъл, – е едно нещастие и една опасност за България. (бел. ред. – става дума за 36-ото НС: 4.11.1991-17.10.1994 г. с три ПГ с мандати: СДС 110, БСП 106, ДПС 24). В него има едно мнозинство без своя линия с убедени парламентарни и конституционни схващания и всеки един от много случайните хора, влезли в това Народно събрание, се мисли, че е на място и при възможност да формулира какъвто и да е проектозакон. За нещастие намери се едно мнозинство – неразсъждаващо, неопитно, неполитично, бих казал, некоректно спрямо Конституцията и спрямо държавата, което ще гласува каквото и да е, щом като изхожда от това случайно мнозинство.
Въпреки тая строга присъда към Народното събрание, аз смятам, че е абсолютно необходимо вътрешнопарламентарните възможности да се проявят, а извънпарламентарното становище да се формулира и да се подкрепи със съответни действия, за да се продължи животът на това Народно събрание, за да може то действително да изпълни задачата, за която е избрано, а именно: напълно да се разгради тоталитаризмът и се премине към възможния нов икономически и социален режим – поносим, желан и необходим за българския народ. Затова бих отправил от моята позиция на отшелник от живота и от политиката един позив към тия, които са в това Народно събрание – опозиция и управляващи – и към всички извън него: да направят така, че тая задача за преход и за стабилизиране на нашата икономика, за умиротворяване на нашия социален живот да бъде изпълнена от това Народно събрание в един по-кратък срок, отколкото е неговият мандат. Такова, каквото е, не го виждам жизнеспособно. От някои среди вътре и най-вече от извънпарламентарната демократична опозиция ще зависи реформите, които се налагат, да бъдат приложени с разум, с компетентност, с предвидливост и с мислене за бъдещето на България като държава, на народа като българщина.
– Д-р Москов, аз именно в този план Ви зададох въпроса за ролята на социалдемократите като извънпарламентарна демократична опозиция.
– Разбирам и умишлено се стремя да не отговоря веднага за ролята на социалдемокрацията…
– Но този въпрос, извинете ме, в момента е гвоздеят на нашата актуална политика. Може би не приемате една такава оценка, но твърде много зависи от поведението на социалдемократите.
– Прекъсвате хода на моите мисли. Но аз съм готов да отговоря на Вашия въпрос така, както Вие го поставяте. Защото си поставям преди всичко тоя въпрос: какво е социалната демокрация сега в България?
– Приемам такава редакция на въпроса.
– Това е само едно понятие за народа – и то, бих казал, само за едно малцинство е известно какво е социалната демокрация, какво е била и какво тя се стреми да установи в нашата действителност. И ако тръгнем от това какво е следователно традиционното. Социалдемократическата партия – Българската социалдемокра¬тическа партия, бившата Българска социалдемократическа партия – обединена, и ако само на нея разчитаме, за да можем да проведем, закрепим и изведем на мирен праг българската парламентарна републиканска държава, ще кажа, че това е непосилно за партията такава, каквато е тя сега. Но при пълното съзнание за трагичното положение на нашата общественост от гледна точка на политическа култура и на идеологическо основание все пак тя, тая партия, с тия новодошли хора, които се казват социалдемократи, и само отделни личности от миналото, които пазят още огънче от бив¬шия пламък, само в тая партия може да бъде олицетворена истинската представа за социалната демокрация въобще. Затова, защото само тя е във връзка с международното социалдемократическо общество.
Тук именно искам да прибавя, за да съкратим и нашия диалог, защото във всяко многодумие има излишни и опасно казани неща, искам да прибавя, че добре дошло и за нашето настояще, и обещаващо за нашето бъдеще е, че тъй много среди, личности, организации, течения си прибавят като названия или като цел, даже и малко като фирма, социалната демокрация. Това показва, че идеите са въобще във въздуха. И че едно усилие на българската общественост може да ги концентрира, да ги направи да проникнат в съзнанието на хората като едно минимално познание, което да благоприятства българското обществено развитие. И да отида направо на мисълта си. Мисля, че с оглед бъдещето на нашата страна би било полезно, в известна степен и много необходимо, ония, които са се отклонили от социалната демокрация и следствие на многогодишния опит – идеологически, стратегически, практически, политически и икономически, са се убедили, че трябва да се върнат към първоизвора, тяхната нова ориентация ще бъде полезна.
Както мнозина, така и аз, съдейки по собствения си опит в живота, не мога да приема, че политическите и идеологическите метаморфози са нещо лесно и формално. Не искам да обвиня социалистите от бившата БКП и от настоящата БСП в това, че те спе¬кулират, като си прикачат ново наименование. Но се надявам, че самата диалектика, в която са школувани, ще ги води, за да прозрат и необходимостта в практиката. Не знам дали съм ясен, но тези, които знаят тези неща, те ще го разберат. Не смятам, че диалектически е обосновано един комунист да се прекръсти за няколко дни в антикомунист, да се обяви за демократ, за да застане начело и под фирмата на демократ да върши онова, което в действителност е било неговата същност, да бъде един привърженик на авторитаризма. Не искам да назовавам имена.
Това, което исках да кажа, е, че всеки, който мисли върху нашата действителност, върху ролята, действието, становищата на отделни личности в управлението от правителството до пресата и парламента, разбира, че не всяка брутална промяна на становищата, е действителна промяна на личността и на нейните убеждения. Не изразявам резерви към всички промени, които могат да бъдат извършени по пътя на личното усилие, на искреното, убеденото приемане на нова идеологическа, стратегическа и политическа ориентация от една личност и от едно движение.
Долових както в средите на Българската социалдемократическа партия, така и извън нея, в нейни съмишленици, съмнение, подозрение, даже убеждение, че се прави нов камуфлаж.
Някои личности могат да дадат основание да се мисли, че това е така. Но фактът си е факт. Да отречеш своето минало, своята идеология, своята стратегия, да порицаеш своето дело във всичките му страни на опороченост – това е един голям факт за обществения живот. И колкото хора да има, които го правят престорено, които търсят да се задържат на повърхността на течението и да продължат някаква лична кариера, колкото и такива хора да има, не те са, които ще определят бъдещето на движението. Това е необходимост на самия живот и с оглед на това аз мисля, че беше до известна степен политическа неудача от страна на БСП да заема празното пространство, оставено от БСДП в парламента, и че действително някои привърженици на старата сталинистка тактика да се мине през трупа на социалната демокрация и в конкретния слу¬чай да се мине през трупа на традиционната социалдемократическа партия, да се установи нова социалдемократическа партия, че всичко това е много погрешно от гледна точка на тия, които го правят. И за съжаление дава основание пък на тия, които се съмняват по дефиниция – може би по идеологична и душевна композиция – да са неверници на еволюциите към нови, противоположни идеологии и практики. А пък хора като мен, които вече са отвъд в голяма степен и които искат да мислят за настоящето с оглед необходимостите на бъдещето, такива като мен или Вас, да се надяваме, че ще може БСП да се оформи като една действително демократична, парламентарна, републиканска партия. Прибавих нарочно републиканска не за да шокирам, а за да изразя едно мое смущение от това, че началото на монархистката пропаганда в България веднага след 10 ноември 1989 г. дойде от БКП.
– Това е действително много сериозно като аргумент.
– Трябва ли да се мотивирам?
– Не. Между другото, в брой 3 от 1991 г., пуснахме статия, специално посветена на този въпрос – „Монархизмът в Източна Европа“ от Искра Баева. Ако Ви остане време, може да я погледнете. Така че предпочитам като аргументи да кажете какво имате предвид, ако не Ви затруднявам – с две думи, съвсем накратко.
– Мога ли да приема, че моето становище не е мотивирано?
– Да, Вие говорите интересно, но и понякога леко завоалирано – това е и по-интересно за читателите. Не смятам, че е необходимо специално аргументиране, но ако Вие намерите за уместно, аз не бих имал нищо против. За да сложим просто точка на този въпрос.
– За да сложим точка, ще прибавя само това, че по линията на една фалшива маневра за раздвояване на противника, се въведе в България монархическият пасив. И той толкова се разрасна, че стана нещо като съвременния СПИН.
И да приключим с въпроса за социалната демокрация. Нейната роля е да обедини онова, което в социалната демокрация сега е възможно за осъществяване, да обедини най-широк кръг прогресивни политически, идеологически, икономически и социални слоеве.
– Преди малко имах предвид именно това: как гледате изобщо на съюза на левите, демократични, прогресивни сили, на възможностите за такъв съюз в близкото бъдеще?
– Като предвиждам обединение около възможното от идеите на социалната демокрация за нормализиране положението в България за достигане до една степен на поносимост на социалното напрежение и до една необходима степен пък на социалната справедливост, намирам, че е възможно, според моето оптимистично гледане на нещата, да се координират усилията на всички – и в това „всички“ влиза и БСП. И особено БСП да докаже сега, в своята парламентарна група – значителна, достойна по брой и по влияние, – че е узряла, че узрява вече за истинска парламентарна дейност. Парламентаризмът не е напускане на заседанията, както не е и стачкуване и лежане по скамейките. Той е едно постоянно усилие за компромис върху онова, което в момента е абсолютно необходимо за държавата и за народа. И от своята старческа немощ отправям тоя апел към Парламентарната група на БСП: да се по¬каже узряла за ролята, която историята ù определи – да бъде единствената парламентарна опозиция в това много злощастно Народно събрание и от нея да зависи доколко престижът на пар¬ламентаризма ще може да се наложи на нашия народ. Малко, как да кажа, амбициозно е, извън мерките на моите възможности, на моето положение в обществения живот. Но като добавим куража от многогодишния ми опит, смея да го формулирам.
– Днес в Европа буквално шества понятието „нова социалдемокрация“. Но то има в себе си по-скоро съдържанието на един не¬гативен отклик на известното одесняване в Европа, в Европа като цяло, в европейската политика. Виждате ли действителен смисъл, друго, по-дълбоко съдържание на това понятие „нова социалдемокрация“.
– Има много факти в международните прояви на социалната демокрация, които дават основания да се мисли и да се приеме, че действително социалната демокрация – така силно обагрена идеологически, повече доктринална, отколкото е необходимо за живота, надхвърляща мащаба на своите програми, мащаба на конкретно възможното – е вече в миналото. Защо? Защото животът на човечеството еволюира така, че задачите вече не са социална справедливост, свобода, солидарност само в отделни народи, а както много добре го беше формулирал още в първия етап на своите прояви Горбачов – всички да излезем извън тая фаза и да приемем глобалните въпроси като периметъра, в който трябва да се движи човешкият прогрес. Хуманизмът навлиза в една нова фаза. Касае се не за класа срещу класа и за нация срещу нация, а за опазване на човешкия род. И като мисля за еволюцията на хуманизма въобще, за това обществено явление, което в историята мени своя пълнеж с оглед на епохата, сегашната фаза на формулиране на общочовешкия хуманизъм – това са именно справедливост, свобода и солидарност за цялото човечество.
Социнтернът направи това заключение при своето възстановяване и положи усилия да включи движения, които вече са порасли за концепцията, че се налага един друг хуманизъм, а не могат да му намерят оная формулировка и оная солидаристична организация, която да осъществи големия идеал. Вили Брандт има голяма заслуга в това отношение. Най-напред в своето отношение към Изтока и после в своето отношение към всички континенти. Днес в Социнтернационала членуват не непременно социалдемократически партии, които са възприели Енгелс или Бернщайн, или Кауцки, да кажем и идеите на Ленин. В него членуват хора, които се движат от тоя голям общочовешки идеал – новия хуманизъм на новото хилядолетие. Общочовешка солидарност… Там виждам бъдещето на социалната демокрация. Няма друг изход за света въобще, за човечеството въобще. Правят си илюзии ония, които мислят, че капитализмът, че пазарната икономика ще разреши глобалните проблеми на човечеството. Нито търговията, нито частният капитал, нито помощите от разни фондове ще могат да разрешават въпросите за глада, за болестите, за опазването на Земята като планета. Иска се пак държавите чрез данъците, чрез общочовешката солидарност за плащане на данъци да посрещат общочовешките нужди. Това вече е разширената социална демокрация и в тоя мащаб на нещата ХХI век и новото хилядолетие ще бъдат осъществяване на новия хуманизъм, именно социалната демокрация.
Новата социална демокрация е действителна в тоя смисъл, че за нея се поставят глобално въпросите за човечеството, а не за социалистически идеологически убеждения. И че само тя със своето идеологическо минало, което Карл Кауцки намира още в Христовото учение, когато пише своята история на социализма, тя се връща към първоизточника на човешките блянове, защото било е наистина една победа за хуманизма да изравниш хората пред Бога, да ги направиш равни пред нещо. Да ги изравниш – това е излизане към едно глобално становище. Към това глобално становище на човешките мечти се връща новата социална демокрация, като под „нова“ не разбирам разни отцепници, които под разни форми играят някакви лични и бих казал, недостойни от човешка гледна точка роли…
– Познат политически партизанлък…
– Да, партизанлък… Аз разбирам общата еволюция на световната идея за човешка справедливост, за човешка солидарност, за човешко щастие, за човешко благоденствие, стимул и носител на която засега е идеологически оформена само социалната демокрация като политическа сила. За осъществяването на тази идея днес е нужна и нова философия в политиката. Ще трябва в една нова шлифовка да възкресим Хегел.
– Може би не само Хегел, а и редица други – философи, икономисти…
– Аз не се стеснявам да кажа, че съм марксист. Даже един нов прочит на Маркс се налага. В него има достатъчно много философски, икономически, социални тези, които позволяват да се види, че той е толкова актуален сега, колкото и Христос е актуален, макар че е изопачена от някои неговата основна идеология, която е идеология на социалното освобождение за онова време.
– Може би е съвпадение, че днес е Бъдни вечер – един стар, традиционен, български християнски празник. Позволете ми да Ви поздравя по случай този празник.
– Благодаря. А пък и всеки истински християнин, който ще празнува с вълнение – някой с носталгия, друг с надежда – християнския празник, да си спомни, че християнството – това е едно социално движение. Никога богат няма да отиде… Как беше? „Камила по-скоро ще мине през иглени уши, отколкото богат, фарисей да влезе в Рая.“ „Две ризи ако имаш, дай едната на ближния си.“ Това е социалното учение за човешка солидарност, за човешка справедливост. Следователно ние ще се върнем към първоизточниците – новата социална демокрация – и още от началото на века сме приели, че всички религии ще намерят своето осъществяване на земята в социалната демокрация. И един апел до всички християни в тия дни на християнско празненство – да помислят какво действително е било Христовото учение и колко бъдещето на социалната демокрация се покрива с началото на християнската философия.
– През последните години, точно във времето, когато започва един процес на освобождаване, се забелязва рязко настъпление на мистицизма, което поражда известни опасения за бъдещето на нацията, за духовното възвисяване, достигането до този нов хуманизъм и неговите ценности, за които говорихте.
– Мистицизмът има два образа. Единият е философският мистицизъм. Другият е човешкото безсилие, което се изразява в мистицизма. Аз мисля, че в много религии, включително и в християнството, са се създавали много мистични и вредни за хората отломки, съществуват и сега. Но това са човешки недостатъци – първичният човек по първичен начин разрешава философските въпроси, които вълнуват всяко съзнание. Оттам е почнал интересът към мистицизма някога.
Не отъждествявам религиите като философия, като движение, като социологически и политически тези с разните секти, които се създават в тях и които аз отричам. Те са по-скоро разложение на религията като основа на едно светоразбиране, отколкото ново обяснение на света.
– Много Ви благодаря, д-р Москов. Накрая – една молба. Искаме да открием рубрика „Български социалистически (или социалдемократически) архив“, като започнем публикуването на статии, глави от книги и извадки от известни български автори от по-далечното и по-близкото минало. Обръщам се към Вас с молба, ако имате възможност да ни предложите някои Ваши работи. С удоволствие бихме ги публикували. Вече направихме известни стъпки за запознаване на нашите читатели с идеите на чужди мислители, с различни интерпретации на марксизма, на социализма, а също и техни критици.
– Идеята е добра, необходима. Искам да прибавя, че новоустановената Социалдемократическа партия образува фондация „Янко Сакъзов“, която между другото има такава задача. Към фондацията е съставен един много деен и много хубаво работещ досега комитет. Имаме и материални възможности. И не само възможности, но и насърчения от Социнтернационала да развием тази област, с общи усилия да направим публикации на български – задачите, темите, които Вие поставяте на вашия „Архив“. Нека развием нещата паралелно. Още е рано за ОФ.
– Бихте ли дали нещо от Вашите работи за „Ново време“?
– Вече съм изгубил интелектуална възможност да работя. Аз съм една постоянна опозиция на природните закони, тъй както съм сега. Приел съм морално, философски, житейски, че живея час за час.
– Едва ли имате сериозно основание.
– Абсолютно основание имам да бъде тъй. Физическото остаряване, физическите поражения са и интелектуални поражения. Неминуемо. Чета с лупа и очила. И затова избягвам вече да чета мои любими книги, само така ги милвам от време навреме. Чета като първолаче и следователно нямам вече възможност да се концентрирам за едно цялостно интелектуално размишление върху някои проблеми.
– Аз имах предвид Ваши стари неща.
– Да, но вече господар на всичките ми интелектуални неща е фондацията „Янко Сакъзов“. Всичко е при тях. Включително и записани мои свободни размишления през тия 40-50 години, когато съм бил в неправда. Писах ги първоначално за себе си – да се упражнявам, да не оглупявам. Жена ми ме стимулира да ги напиша на машина. Това са няколкостотин страници върху отделни проблеми, върху политика и всичко, което човек, когато е затворен само в себе си, иска да мисли и записва, за да не забрави. Предадох ги във фондацията „Янко Сакъзов“. Така че всичко е при тях – с поръчението, че няма да се отвори, докато съм още жив.
– А имате ли някаква своя любима мисъл, кратък девиз?
– Никога не съм мислил върху такова синтезиране на нещата. Но последното удовлетворение в моя страдалчески живот е убеждението, че новият век, който идва, е век на осъществяване на социалната демокрация на глобален планетен терен.
Сп. „Ново време“, брой 1/1992 г., с. 7-17. Политически ракурси
Разговора води Любомир Владимиров, зам.гл.редактор
