ИВАН В. БАКАЛОВ: БОРБАТА В ЕЖЕДНЕВИЕТО ПОНАСТОЯЩЕМ Е ПО-ВАЖНА ОТ БОРБАТА В ПАРЛАМЕНТА

На въпросите на сп."Ново време" отговаря д-р Иван В. Бакалов

0
648
Ivan Bakalov

Начинът, по който са формулирани въпросите за дискусия, поставя необходимостта да се акцентира върху базовото разграничение между форма и съдържание. Формално, БСП е социалистическа партия: така пише в чл. 2 на Устава. Съдържателно, както е отбелязано и от Рая Апостолова в дискусията, БСП последователно отстоява в политическия процес позиции, (1) утвърждаващи и задълбочаващи примитивна форма на капитализъм в икономически план (започвайки от приватизацията, минавайки през въвеждането и непоклатимата отбрана на плоския данък, и стигайки до последните инициативи за „равен старт“ при достъпа до социални инфраструктури и при облагането на млади наети лица), а също така (2) затвърждаващи ролята на реакционистки стереотипи в идеологически план (става дума за абстрактните „традиционни български ценности“, които правят обществените неравенства, произтичащи от капиталистическата трансформация, да изглеждат естествени). Съдържателно, социалистическото движение в България бавно набира сила и търси пролуки в заграденото обществено пространство, където да организира и провежда борби срещу тежките и многообразни последствия от реставрацията на капиталистическите отношения за подчинените групи в обществото. Формално, социалистическото движение в България понастоящем няма партия или централизирана структура, а се развива децентрализирано и ситуативно.

Разграничението е важно, за да се превъзмогне уседналата представа, че партията е тленно превъплъщение на социалистическото движение и, че форма и съдържание по силата на някакъв мистичен закон са винаги в синхрон. Партията не е църква, а социализмът не е религия (или друго суеверие). Партията е инструмент в условията на класово противопоставяне, а социализмът е методологията за изобличаване на противоречията в общественото устройство, както и за откриване на начини за тяхното преодоляване. Като всеки инструмент, партията може да е или полезна, или непотребна, или вредна, в зависимост от контекста и от характеристиките на партията. От гледна точка на социалистическото движение е важно да се уточнят проблемите на настоящите обществени отношения и да се открият необходимите инструменти за справянето с тях. От гледна точка на БСП, както при всяка централизирана бюрократична структура, е важно да се гарантира продължаващо съществуване и, евентуално, растеж. Съществуването на партията в този смисъл е самоцел, а не средство в борбата за обществен прогрес. Прогрес не в абстрактен смисъл, а конкретен: разширяване на кръга от обществени групи, имащи възможност да развиват съзидателните си сили (посредством установяване на по-развити форми на обществени взаимоотношения). Оттук и разминаването между форма (номинална левица, т.е. БСП) и съдържание (прогресивна левица, т.е. социалистическо и антикапиталистическо движение), което упорито се пренебрегва в обсъждането на перспективите вляво. Важно е да се подчертае, че тук не става дума за разграничение между „стари“ и „нови“ социалисти, а за анализ на различните функции в обществото, които изпълняват номиналната левица и прогресивната левица.

Първият от въпросите за дискусия, формално дава възможност да се мисли отвъд рамките на бюрократизирания инстинкт за самосъхранение (разграничение между БСП и левица), но тази възможност остава недостатъчно изследвана в повечето коментари. В тази връзка, останалата част от изложението има за цел да впрегне очертаното разграничение в придаването на допълнителен тласък на дискусията. Следвайки логиката, изложена във встъплението, е по-уместно да се започне с втория въпрос (относно възможните алтернативи), като се постави акцент върху характеристиките на настоящия исторически етап от развитието на българското общество („наложилата се всеобхватна неолиберална система на периферен капитализъм“). Понастоящем в България е утвърдена примитивна форма на капитализъм, организирана около извличането на рента от привилегирования (по административен или силов път) достъп върху контрола над ключовите финансови потоци (най-вече бюджет, евросредства, енергетика).[1] Първоначалното натрупване на капитал от 1990-те (което в Източна Европа, в т.ч. и България, представляваше първоначално присвояване на обществено генериран капитал) към настоящия етап е относително завършен процес. Това не означава, че противоречия няма. Някои фракции на капитала, които са ориентирани към процеси с висока принадена стойност и/или сложна производствена верига и/или инвестиции в човешки капитал, са в противоречие с рентиерските сектори, които не само държат в тежки условия на подчинение огромни групи от обществото, но и ограничават възможността за растеж и печалба на въпросните фракции на капитала, посредством административен рекет и злоупотреба с правните рамки и институции.[2]

Тези противоречия, поне към настоящия момент, не носят заряд за преосмисляне на потисническата същност на данъчното и осигурителното облагане и на бюджетната структура (материалната основа на взаимоотношението между държава и личност). В България е утвърден данъчно-осигурителен модел (плосък подоходен и корпоративен данък, плюс относително нисък осигурителен праг, минус минимален данъчен и осигурителен праг), който тежко задълбочава обществените неравенства и ограничава възможностите за развитие на съзидателните сили на обществото. Въпреки широко възприетата догма, че държавата в капиталистическото общество следва да ограничи докрай преразпределителната си роля, неолибералната държава активно преразпределя блага отдолу-нагоре. Косвените данъци (бреме със значително по-голяма тежест за лицата с ниски доходи) в България представляват три пъти по-голям дял от този на преките данъци. Събраните данъци се насочват преимуществено към обществени поръчки в сектори, доминирани от едрия капитал, а не в сектори, насочени към подхранване на съзидателните сили на обществото, като образование, здравеопазване,[3] закрила, наука. В моменти на криза (и не само) преимуществено се „подкрепя бизнеса“ при ограничени или несъществуващи защитни мрежи за подчинените групи в обществото, въпреки смъртоносните последици. Дори когато се предоставят мерки за подкрепа на домакинствата, те най-често представляват непряка субсидия за едрия капитал (напр. 25 ст. намаление върху горивата). Като общо правило печалбите се приватизират, а загубите се национализират (най-ярък пример вероятно е фалитът на КТБ).

Неолибералната държава активно преразпределя от лицата с ниски доходи към лицата с високи доходи. Тази базова материална функция се утвърждава и възпроизвежда от оправдаваща митология, която е дълбоко вплетена и възприета в общностното съзнание. Фрагментираното работничество поддържа легитимността на дисфункционалната капиталистическа система както с възприемането на мита, че всеки има възможността да стане предприемач, с възпроизводството на стереотипи, натурализиращи обществените неравенства, така и с капсулацията си в семейния и най-близък кръг, далеч от политическия процес. Легитимността, а оттам и устойчивостта, на съществуващия обществен модел се крепи на вкопчването в банализираното „всеки сам си преценя“. Нещо повече, фрагментацията на подчинените обществени групи се обуславя и от друга функция на неолибералния разказ: изтриването на историчността от процеса на обществено развитие. Тук не става дума за конкретна историческа памет (тъй като доминиращият дискурс умело борави с нея, за да оправдае господстващата си позиция и, за да мобилизира подкрепа), а за идеята, че общественото развитие по същество е приключило. Следващи исторически етапи няма да има, следват единствено ремонти (т.е. реформи) на съществуващата система. Оттам алтернативите стават немислими, което си проличава и от някои коментари в настоящата дискусия, търсещи сякаш обективно оправдание за отказа от прогресивна политика.

Къде стоят прогресивната левица и номиналната левица по този проблем? Ако приемем, че в едно общество не може да се премине към следващ етап на развитие преди да са изчерпани възможностите за развитие при съществуващите условия (по Маркс и Грамши), пред прогресивната левица стои важен въпрос. Готова ли е за ситуативно съвместно действие с други прогресивни групи в обществото (понастоящем прогресивните фракции на капитала и части от градската либерална буржоазия) за целите на придвижване към нов етап от капиталистическото развитие при съгласувано включване на солидаризиращи аспекти на растежа (по Полани)? Могат ли представителите на фракциите на капитала, търсещи установяването на по-развити форми на капитализъм, да бъдат убедени/да разберат, че корупцията е симптом на по-дълбоки обществени противоречия (не тяхна причина), а оттам и да възприемат солидаризиращи аспекти в програмите си? Или да се заложи на моралния сблъсък (вместо политическото съвместно действие) при отстояването на идеологически „чисти“ позиции в очакване на революцията? Нещо подобно се случва точно преди 100 години, когато революционно настроеното селячество (прогресивна обществена група към онзи момент) предприема неуспешен бунт срещу реакционистки настроения едър капитал, обезглавил физически и политически демократично избраната власт. Социалистическото движение към онзи момент избира идеологически „чистата“ позиция и не подкрепя бунта на прогресивното селячество, само за да претърпи собственото си тежко поражение през септември същата година. Но доколкото условия за революция понастоящем няма (в материално отношение обществото ни дори не е развило по-висши форми на капитализъм, а в идеологическо отношение подчинените групи остават силно привързани към веригите си), тя остава възможна единствено като пасивна революция отвън (по Грамши). Тоест революционните тенденции от ядрото на капиталистическата система да се „просмучат“ и в нашето общество, като по този начин се прескочат етапи от историческото развитие. При това положение целта пред социалистическото движение би била да развие мрежа от активисти, които да опосредстват прогреса чрез развитието на тесни взаимовръзки с транснационалните прогресивни движения. Историческата препратка тук е към септември 1944 г., когато антифашистката борба прераства в процес по установяване на социалистическа власт в контекста на военните успехи на съветската армия. Но доколкото възможността за рязко преминаване към следващ исторически етап на развитие в ядрото е силно ограничена/отдалечена (а Червената армия отдавна не е червена), социалистическото движение у нас няма основание да очаква помощ отвън.

Двете пътеки към последващо обществено развитие крият различни типове рискове за социалистическото движение и следва да бъдат внимателно обсъдени (като се вземат предвид уроците на отминалите епизоди на борбата). Независимо от посоката (посоките?), която ще се последва, непосредствените нужди и борби на социалистическото движение към настоящия исторически момент изглеждат далеч по-базови. На пръв поглед (и без претенция за общовалидност), ключовите приоритети са по линия на еманципиращо и включващо просвещение, което да оспори привързаността на подчинените групи към оковите им, изобличавайки митологиите на капитализма (да стане ясно, че настоящото капиталистическо устройство е в основата на обществените провали); подпомагане на низови мобилизации в противовес на фрагментацията и деполитизацията на подчинените групи (овластяване чрез сдружаване: да стане ясно, че спасението поединично е невъзможно, освен в религиозните разкази); включване в транснационалните прогресивни борби, доколкото обществените проблеми, пред които сме изправени, имат транснационални причини и последствия (следователно по дефиниция няма как да се разрешат в рамките на националната държава). Наред с това не изчезва и необходимостта от непосредствена подкрепа тук и сега за най-тежко засегнатите групи от последствията на дисфункционалния обществен модел (като моментно притъпяване на симптомите). Всичко това означава разширяване на представата за политическото поле отвъд пределите на институционалния процес. Ролята на социалистическото движение към настоящия етап е да възстанови в общностното съзнание представата за историчност, осмисляна като възможност за прогрес (а не просто реформа на реформата). Борбата в ежедневието понастоящем е по-важна от борбата в парламента.

Къде стои номиналната левица към настоящия исторически етап? Следвайки органичния рефлекс на бюрократизирана структура, целяща да съхрани своето съществуване, БСП се ориентира спрямо стимулите на неолибералния политически процес. Изборите в съществуващия обществено-политически модел са възприели формата на пазар с търсене и предлагане на политически стоки и услуги (т.е. политически “проекти”) и насърчават поведение, съобразено с увеличаването на приходите при ограничаване на разходите (опосредствани чрез броя гласове). Печалбата се определя от достъпа до властови ресурси, които отварят възможността за извличане на ренти от управлението на паричните ресурси. В този смисъл, целта на БСП е да бъде във властта. Доколкото политическият пазар се доминира от едрия капитал (независимо кой е формално във властта), БСП се съобразява с изискванията на доминиращата група, като опосредства в законодателния и административния процес тези интереси, опитвайки се до някаква степен да запази формалната си идентичност. В условията на ниска избирателна активност (т.е. деполитизирани и фрагментирани подчинени групи) е далеч по-изгодно да се търгува с политически послания, които не излизат от утвърдените смислови рамки (напр. с критични позиции, които проследяват връзката между тежките провали на обществото и основните характеристики на неговата организация). Тъй като съдържателните противоречия на преследваните от БСП политики с базовите социалистически позиции са твърде остри, вниманието се измества върху формализираните аспекти на идентичността, изразена в ритуали, институционални традиции и административни практики. От конгрес на конгрес, от Бузлуджа на Бузлуджа, от политическа програма на политическа програма, времето минава във формалности, които създават усещане за устойчивост и непоклатимост. Съдържателните противоречия се изнасят в бележка под линия, когато партията печели, и се давят в процедурни хватки и ритуали, когато партията губи. Следователно, по линия на първия въпрос, на БСП по всяка вероятност е нужен документ, който да създава усещане, че се предприемат решителни стъпки, без да произтичат задължения по прилагането им (за да се избегне риска от антагонизиране на доминиращите групи).

Що се отнася до печелившия подход при преодоляването на настоящия исторически етап от общественото развитие, за БСП изчаквателната позиция е вероятно най-подходяща. Ако се предприеме рязък поврат към автентични социалистически позиции, БСП е много възможно да изгуби в краткосрочен план (вероятно и средносрочен) гласовете, отнасящи се до „твърдия“ ѝ електорат, без да навакса с нови поддръжници, предвид утвърдените стереотипи в общностното съзнание (антикомунистически рефлекс). Има сериозни основания да се счита, че за самия „твърд“ електорат автентичните социалистически позиции, отнесени към настоящия обществено-политически контекст, са неприемливи в съдържателен план, като това си личи и от някои коментари (напр. на Петър Балабанов) в настоящата дискусия. От друга страна, създаването на условия, в които на политическия пазар ще е печелившо да се отстояват социалистически позиции, за да се овластяват нови гласоподаватели, изисква последователна и децентрализирана (обхващаща различни аспекти на ежедневието) просветителна дейност като еманципираща функция, за която БСП няма ресурси. Същевременно БСП няма изгода да инвестира по това направление, тъй като инвестицията не носи непосредствени политически дивиденти. Нещо повече, БСП в никакъв случай няма образ, който би вдъхнал доверие на подчинените обществени групи в подобен процес. Тоест, дори по някаква причина да се вземе ръководно решение в тази посока, няма основание да се очакват сериозни резултати. В този смисъл, БСП  би могла да се опита да ограничи загубите като се сниши и изчака тежките трансформации да отминат, без да антагонизира настоящите доминиращи групи. По-нататък би могла да се позове на историческата си традиция и да претендира за място в реорганизираното обществено-политическо поле. Подобно снишаване по „живковски“ може да позволи на централизираната бюрократична структура да оцелее в ограничен мащаб, като същевременно предотврати оттичането на „твърдия“ електорат към крайнодесни политически формирования (каквато опасност съществува, предвид широките припокривания по линия на реакционисткия ценностен дискурс). Така, в отговор на последния въпрос, отнасящ се до стратегическото позициониране на политическия пазар, за БСП е вероятно най-добре да се концентрира върху т.нар. „твърд“ електорат в очакване на по-добри времена.

 

[1] Някои други важни парични потоци (напр. телекомуникации, банково дело) се контролират от транснационалния капитал, като по тази линия дори не е започвала дискусия у нас (вероятно, за да не се разстройват „пазарите“).

[2] Неслучайно партиите, които представляват интересите на тези фракции, акцентират върху правосъдната реформа.

[3] Въпреки че търговското здравеопазване, установено у нас, има различна функция (генериране на печалби).

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук