Преди да започна своя анализ и отговори на поставените въпроси е важно да бъде направено важно уточнение. Въпросният текст е написан от гледната точка на човек, който никога не е бил член на БСП и не възнамерява да става такъв в скоро време. Същевременно личните ми и професионални интереси са свързани с лявото и партийната работа, та в този смисъл моята позиция е поглед отвън на човек с познания как и защо се случват определени процеси вътре. Пиша този текст и като активен ляв човек, член на леви колективи и неформални групи. В този смисъл оцеляването на БСП не е моя цел или задача; това принадлежи на нейните членове. Моята цел обаче е развитието на широко ляво пространство в България, на което левите политически партии трябва да са представители.
Въпросите са закъснели
Въпросите, поставени от редакцията на сп. „Ново време“ са провокиращи, но също така и безкрайно закъснели. Въпросната дискусия се случва пред свършен факт, имайки предвид, че предстоящият конгрес на БСП възнамерява да приеме насоки за разработване на нова програма. В този смисъл въпросът дали БСП се нуждае от нова идейна програма или от програмна декларация губи своя смисъл и затова не мисля, че е нужно да бъде дискутиран нашироко. Нещо повече, сигналите, идващи от сегашното ръководство на БСП, създават впечатлението, че въпросните насоки и последващ програмен дебат нямат толкова за цел да актуализират дългосрочните политически цели на партията, а по-скоро да затвърди политическите позиции на сегашното ѝ ръководство. Нещо, което вече наблюдавахме до голяма степен и през 2008 г. и при приемането на настоящата програма „За България – свободни граждани, справедлива държава, солидарно общество“. БСП се нуждае не просто от нова идейна програма, а от радикално преосмисляне на своята дейност и ролята на нейната програма за това. Защото след демократичните промени програмата на БСП рядко е служила за последователна насока на партията в нейните политически действия. В този смисъл, форматът на дадения документ няма голямо значение, ако въпросният документ не служи за нищо повече от това да се каже, че съществува, но партията със своите действия да работи в открит разрез с него. Парадоксално, но в момента БСП най-последователно следва своите програмни насоки, заложени в програмната декларация „Визия за България“, която БСП прие през 2020 г. и която най-вероятно ще бъде базата на новата партийна програма. Резултатите от това са известни – партията губи все повече избиратели, а в дейността си шикалкави между желанието да е опозиция на ГЕРБ и нежеланието за радикална демократизацията не само на политическите, но и на икономическите институции на страната.
Тук достигаме и до втория въпрос на сп. „Ново време“ за целите на новия документ и неговите адресати. Накратко може да се каже, че отговорите на тези въпроси са свързани с хоризонта, заложен на документа. От тази гледна точка алтернативите „промяна“, „трансформация“ и „смяна“ представляват все по-голямо разширяване на хоризонта на въпросния документ. Краткият отговор на въпроса е, че една лява партия задължително трябва да се стреми към смяна на настоящата икономическа система. За достигането до въпросната смяна, обаче, трябва да се вземе предвид нуждата от промяна на системата на първо време, конкретно скъсване с политиките на бюджетни излишъци и съкращения и увеличние на държавните инвестиции в социални политики. Тук е и мястото и на въпроса за адресата на документа, защото въпросните инвестиции трябва да са в подкрепа на социалните групи, които една лява партия представлява. Виждаме как в момента държавата е впрегната като бухалка на икономическите интереси на приближените до властта, каквито са целите на консервативната десница, докато нейното оттегляне от икономиката, както желае либералната десница, неминуемо задълбочава вече установените икономически неравенства. По-надолу ще се опитам да щрихирам каква алтернатива една лява партия може да предложи на това.
На базата на постигнатата промяна може да се търси и трансформация на икономическата система към по-голяма демократизация и социализация на икономиката в противовес на задълбочаващата се приватизация. Това със сигурност засяга настоящата позиция на България като интегрирана, но периферна част на ЕС и на международния финансов и икономически пазар, а също така и като страна с относително висок стандарт на живот в глобален план. В този смисъл трансформацията може или да представлява адаптирането на България към въпросната рамка, в която се намира в момента, с цел поставянето ѝ в по-изгодна икономическа позиция. С това обаче процесът би бил завършен и би довел до задълбочаване на ефектите на неолибералния капитализъм, а не до неговото преодоляване. Ето защо въпросната трансформация трябва да работи за промяна на въпросните рамки – ЕС като проект в момента определено служи на неолибералните интереси на мултинационалните компании и на икономическите по-силни страни-членки, но това не означава, че България не може да работи за промяната му към проект целящ по-голяма социална справедливост. Далеч съм от мисълта, че въпросната трансформация трябва да бъде някаква автаркия или скъсване с настоящите структури, в които България се намира, имайки предвид все по-голямата отвореност и взаимозависимост на света.
Смяната на въпросната система с нещо друго е най-трудната и дългосрочна цел, на която левицата не само в България, но и по света няма все още конкретен отговор. Завръщане към някакъв социализъм с разширена роля на държавата неминуемо ще се сблъска с проблемите, които доведоха до краха на този модел. Другата крайност, т.е. развитието на нейерархичен модел на социална организация, в който държавата отсъства, не просто разширява и отдалечава хоризонта на въпросната цел, но и среща своите собствени проблеми, някои от които вече са известни от разнообразните и краткотрайни опити на анархистка практика в последния век и половина. В този смисъл въпросът за ролята на държавата е не по-маловажен от това как би изглеждала една социалистическа икономическа система. Темата заслужава своят отделен анализ, но две неща бих искал да отбележа в тези редове. Първо, важно е да се разбере, че държавата не е неутрално средство, което е готово да бъде впрегнато за целите на управляващите я. Държавата притежава своята автономия и тази автономия може да бъде в противовес на желанията и целите на управляващите. Второ, дългата история и традиция на държавата да служи за продължаващото подчиняване от страна на доминиращата класа над угнетената класа трябва да накара левите хора да разберат, че държавата не е панацея за съществуващите неравенства. Нейната автономност е именно нейната сила, която позволява да служи толкова добре на интересите на доминиращата класа. Ако тази автономност отсъстваше, то държавата отдавна би изчезнала, защото доминиращата класа би намерила по-подходяща форма за възпроизводство на своята доминация.
А тогава какво?
В следващите редове ще се опитам да щрихирам някои насоки и разсъждения, които БСП и хората, свързани с партията, е важно да чуят. Пиша тези думи не толкова с вярата, че тези разсъждения ще бъдат приети или разбрани, а по-скоро за да очертая един алтернативен хоризонт, към който една лява партия в България би могла да работи. В този смисъл опитът на БСП е полезен дотолкова доколкото множеството ѝ грешки могат да се избегнат, а същевременно да се продължат онези насоки, които все пак имат някаква стойност. Въпросните щрихи нямат претенцията за изчерпателност и систематичност, защото докосват разнообразни теми, често отвъд чисто програмните и идеологическите. Това иде да покаже, че въпросът за програмния документ не е просто въпрос за тази или онази позиция, която се поставя на хартия, а е въпрос и на практика. Каква е стойността на дадена позиция, ако от нея не следва нищо?
1.Завръщане към критичността като демократична практика
Една от най-основните задачи на една лява партия във вътрешен план би била практикуването на политическа критичност не само към външните процеси в България и по света, но също така и към самата себе си. До голяма степен тази ми позиция преповтаря и написаното от Станимир Панайотов и аргументът му за завръщането към антагонизма. БСП през годините имаше претенцията да е демократична партия, позволяваща вътрешен дебат и разнопосочни идеологически позиции. Въпросната вътрешна демократичност беше постепенно ерозирана, за да се достигне до настоящата концентрация на власт около председателя и тежките последици за различно мнение. БСП редовно се придържаше към някаква бастардизирана версия на демократичния централизъм, при който след вземане на определено решение, хората с различно мнение се принуждаваха да защитават позиции, които не споделят. Една лява партия може да се поучи от този опит като стимулира вътрешния дебат и открито разногласие, но за това е нужно тя да вложи и сериозни усилия в идеологическо обучение, във включването на своите членове в разнообразни дейности и т.н., а и най-вече да ограничи възможностите за концентрацията на власт в определена партийна група или институция. Разбира се, вътрешната демократичност носи и своите проблеми, основният от който е по-голямата енергия, която партията ще изразходва за достигането до политически позиции и извършването на конкретни действия. Но вярвам, че откритостта на воденето на критичен дебат би спомогнал тази енергия да покаже на обществото онзи социален модел, към който партията се стреми. Практика като пример.
2.Силата е в разнообразието, не в доминацията
БСП през годините имаше претенцията да бъде Партията, поддържайки един стар организационен рефлекс, който се стреми да маргинализира или да приобщи всякакви леви „ереси“. В този смисъл се присъединявам към думите на Станимир Панайотов и Рая Апостолова, че лявото в България не е равно на БСП. Нещо повече: лявото в България е далеч по-голямо от БСП и е само въпрос на осъзнаване и усилие една лява партия да разширява това ляво пространство вместо да го ограничава. Опитът от страни близки до нас като Гърция, Хърватия или Словения показва нуждата от широко ляво пространство от разнообразни по идеология и форми на организация групирания. На базата на едно такова ляво пространство не просто левите идеи биха достигнали до по-широк обществен кръг, но те биха и придобили обществена легитимност. А по този начин една лява партия би могла далеч по-лесно да мобилизира подкрепа от леви позиции вместо да залита вдясно, какъвто е опитът на БСП през годините в стремежа ѝ да разшири своята подкрепа. Нужно ли е да си припомняме развитието в Унгария или Полша, където доминацията на основната партия вляво изяде дори и дребните наченки на някаква автономна лявост, което неминуемо ограничи и мобилизационния потенциал на тези партии до степен, че те или останаха извън парламента, или разчитат на обединението с организации по-близки до идеологическия център. Накратко, разширяването и разнообразяването на лявото пространство създава мобилизационната среда на една лява партия. А това разширяване и разнообразяване не се постига чрез доминация.
3.Националното мнозинство не е в противовес на малцинствата
В момента БСП е завила в откровено консервативна посока, застопорена документално във „Визия за България“ и последователно задълбочавана с поредица действия, най-яркото от които е яростната ѝ съпротива срещу Истанбулската конвенция. Прави впечатление, че консервативният завой бива аргументиран със защитата на националното мнозинство, разглеждано по-скоро етнически и по-малко класово. Класовият елемент във въпросната аргументация идва с противопоставянето на защитата на трудовите права и социалните възгледи на трудещите се хора на някакво мнимо налагане на либерални идеи като например конспиративната теория и измислица, наречена „джендър-идеология“. Трябва ясно да се каже, че въпросната аргументация копира позициите на крайната десница. БСП е тотално сляпа за факта, че полът, сексуалната ориентация, расата или етническата принадлежност не отричат социалната класа на хората. Азбучни истини, че човек може да бъде напр. гей и същевременно работник, очевидно трябва да бъдат повтаряни, за да се противопоставя на едноизмерната и фалшива представа на десницата (и възприета от БСП), отричаща сложността на човека. В този смисъл лявата позиция е тази в подкрепа на достойния живот на всички хора в нашето общество: на служителката в местния цех, желаеща платен отпуск; на съпруга ѝ, работещ като самонает на спедиторска фирма, мечтаещ за основен ремонт на апартамента без да се притеснява дали ще си плати месечните сметки; на дъщеря им, искаща да се концентрира върху следването си, а не да търси начини как да си плати студентската такса без да е в тежест на родителите си; на приятелката ѝ, с която живеят заедно, работеща за поредния колцентър, но търсеща постоянна работа по специалността си. Това са общовалидни реалности, които могат да се видят и в София, и във Враца, и в Търговище, и в Малко Търново. Нима желанието за достоен живот на някой от тези хора е по-важно от това на другите? Отговорът на този въпрос е „категорично не“.
4. Бизнесът не е приятел
Основна пречка на достойния живот са икономическите интереси на доминиращата капиталова класа. БСП като че ли забрави този изначален проблем и лесно се плъзна по плоскостта на мнимото разделение на измислените „културни войни“, целящи отклоняването на вниманието на обществото от икономическите неравенства. Още по-парадоксално е, че БСП през годините заемаше категорични позиции в подкрепа на доминиращата капиталова класа. Дори в момента, дори във „Визия за България“ партията проявява дълбока загриженост за бизнеса, за условията за инвестиции и т.н., но не и за условията на труд или нивото на заплащане, далеч под средното в ЕС, макар че производителността на работниците в България да е над средната от страните в ОИСР. По време на пандемията БСП припяваше в хóра на десницата, пускайки сълзи за „малкия бизнес“ без да направи анализ на това как въпросният малък бизнес третира своите служители, дали плаща адекватни заплати и въобще къде въпросните помощи ще отидат. Очевидно мантрата за „честните частници“ е добре възприета, макар че реалностите са съвсем други. Една лява партия трябва винаги да бъде на страната на труда, не на печалбата. Хората преди печалбите, защото печалбата е отнетият достоен живот на човек, който с право го е заслужил. Печалбите са достоен живот само за единици, вместо да бъдат за хиляди. В този смисъл обвързването на една лява партия с бизнеса е повече от пагубно за лявата идея. Как хората биха повярвали на една лява партия, ако неин лидер е крупен бизнесмен или човек със сериозни бизнес позиции? Защо да очакваме, че такъв човек би защитавал интересите на труда, а не частния си интерес? Опитът на БСП в това направление е пример за пагубното влияние на обвързването с бизнеса.
5. Ляв интернационализъм вместо сляп антиимпериализъм
Във външната политика БСП премина през дълъг криволичещ път, в който се опитваше да балансира стремежа към интеграция на България в Европа с историческия ѝ рефлекс за близост с Русия. Въпросният рефлекс остави партията сляпа за задълбочаващия се авторитаризъм на доминиращата олигархия в Москва, а доколкото това беше осъзнато то Русия беше привидяна като някакъв мним антипод на Западната доминация в международните отношения и следователно вътрешните ѝ недостатъци биваха замитани под килима. Нещо повече, докато с право Западните намеси по света биваха осъждани като форма на империализъм, то БСП, а и много леви извън партията забравиха, че империализмът може и да не е западен и че една принципна лява позиция е да осъжда и да се бори срещу империализма независимо дали той е западен или източен. В този смисъл войната в Украйна изведе на преден план нуждата от това лявото пространство в България да преосмисли и обговори своите външнополитически позиции и възгледи. Тези разговори отсъстват, заместени с безкритичното публикуване на текстове, включително от военнопрестъпници като Владимир Путин на страниците на „Ново време“. Принципната лява позиция във външнополитически план е интернационалистическата – солидарността, справедливостта и равенството означават взаимна подкрепа между народите, търсещи своето самоопределение срещу силовото налагане на имперските амбиции на големите нации.
6. Безкомпромисно противопоставяне на фашизма, национализма и авторитаризма
И ако за външната политика БСП донякъде криволичеше в своите позиции, то не така стоят нещата по отношение на национализма и авторитаризма. БСП така и не направи ясни постъпки към това да изясни ролята на БКП в социалистическото управление между 1944 и 1989 г. Една забравена партийна декларация от 1991 г., осъждаща режима, беше реално отхвърлена с последователни действия, които се заиграваха с носталгията на по-възрастната част от левия електорат. Една лява партия трябва да може да направи задълбочен анализ на този опит, а също и да се поучава от историята на лявото движение – възвишените идеи за социална справедливост не могат да бъдат оправдание за авторитарните методи, с които управлението на БКП си служеше. Процесът на поучаване от историята трябва да бъде постоянен и последователен. Само по този начин лявото пространство в България може да даде сериозен отпор на десните наративи, отхвърлящи левите идеи априори именно на база историческото минало. Нещо повече, под знамето на „дясно значи демократично, ляво значи авторитарно“, в България все повече се налага десен исторически ревизионизъм, оправдаващ и възхваляващ дори и колаборационисти с нацистка Германия. Резултатите от делегитимирането на левите идеи и на историческия ревизионизъм е нарастващия фашизъм по улиците. Една лява партия трябва да се бори с това. Опитът на БСП обаче показва невъзможността за това. Партията по инерция продължи национализма от късния социализъм, покрай който създаде условията за това разочаровани бесепари да пренасочат гласовете си към поредицата крайнодесни проекти като Атака или Възраждане понастоящем. В този смисъл продължаващото задълбочаване на националистическите позиции е пагубно за една лява партия. За да се бори срещу това, една лява партия трябва да отхвърли национализма.
А сега накъде?
Програмната дискусия в БСП, поставена в настоящия ѝ формат, при който ръководството на партията търси засилена легитимация на нелевите си позиции, е празен ход в развитието на лявото в България, защото от него не би произлязло нищо. В момента вътре в партията малкото останали леви хора са в маргинална позиция, а тези отвън с право нямат желание да се обвързват с потъващия кораб. В този смисъл може би вместо да се опитваме да дискутираме как партията да се реформира или как да се завърне към леви позиции, е по-добре да мислим за бъдещото на лявото в България като ляво без БСП. Това би отворило свободата на мисълта как да се поучим от опита на партията и преодолеем нейното наследство.
30 януари 2023 г.
