Ново време: Какъв политически документ е нужен на БСП и левицата днес – нова идейна програма или програмна декларация, която да бъде приета като основа за предизборните платформи на партията?
Социализмът е политическа култура на спора. Тази култура лесно се преобразува от спор в спорт. Няма нищо тревожно в спора когато има сравнително нормални политически координати, върху които самите леви образувания се съгласяват. Но когато се превърне в спорт, тази култура на несъгласието започва да изглежда като фетишизация на самоизяждането. Намираме се в много амбивалентна ситуация, в която спорът и спортът биват постоянни бъркани, като второто се използва за аргумент срещу първото. Време е да спрем това объркване.
В крайна сметка всички призиви да отменим спора, който можем да наричаме антагонизъм, водят до бюрократизация на съгласието – сякаш такова въобще има в българското ляво пространство. Сътрудничеството вляво не може да бъде осъществено, ако спорът и антагонизмът не заемат централно и до голяма степен видимо за публичността място. Алтернативата е продажба на фалшиво съзаклятническо съгласие; то е политически рационално при определени условия, но днес не разполагаме с тях.
В следващите редове ще адресирам единствено първия зададен въпрос за целите на настоящата дискусия. След кратък отговор ще коментирам по-подробно възгледите си за някакво бъдеще въобще на столетницата.
Налага се (казвам това с изнурено отегчение) да обърнем внимание на ролята на БСП като решаващ фактор, саботиращ развитието на левите движения и институционализацията им у нас. Като саботьор на лявото БСП работи и защото по интуитивно-присъдружен начин обществеността е свикнала да мисли „БСП“ и „ляво“ като едно и също нещо. Но това все по-малко е така; следователно самата БСП вече не може да продава митологеми на политическия пазар наготово. Ключът към политически успех на лявото е в сътрудничеството заедно с удържане културата на спора, несъгласието и антагонизма. Това е баналност, която има нужда от ренесанс.
От една страна, тази позиция вероятно звучи пределно общо и безполезно. От друга страна, не искам да създавам усещане за важност на нещо, което е изгубило собствената си тежест. Но съдбоносното изпаряване на БСП е факт, който вече пренарежда лявото пространство и сме в качествено нова фаза, в която смятам, че трябва да бъдем ожесточени и честни в спора социалисти-антагонисти. Защото антагонизъм и сътрудничество не са взаимоизключващи се качества вляво; а именно постнекротичното състояние на БСП може да ни напомни почти принудително, че това е така. В този смисъл думите ми ще прозвучат като драматични единствено за тези, които нямат навика да посещават извънбанкетни мероприятия на БСП.
Доколкото БСП въобще може да бъде преучредена, и доколкото това въобще е желателно, виждам само две елементарни, но основополагащи опорни точки за някакво бъдеще в и на тази партия: 1) Завръщане към Устава на партията и ангажиране с текста, според който БСП се стреми да преодолее капитализма; 2) обвързване на този стремеж с конституционното определение на България като „социална държава“. Всякакви други идейни положения и документооборотни заявления са без значение. Дотук с отговора на първия въпрос от настоящата анкета. Това е моят единствен ангажимент към дискусията.
***
Отговор на следващите два въпроса от дискусията няма да давам, защото те предполагат (за разлика от първия въпрос) идеен ангажимент с партията, какъвто за себе си не виждам поне средносрочно.
Към един непоставен въпрос
Следващите редове са предназначени да бъдат четени и разбирани от хора, които се интересуват от БСП и възнамеряват да оздравят партията. Аз не съм един от тях. Надявам се тези редове отговарят на въпроса, защо не се наемам аз самият да дам отговор на допълнителните втори и трети въпроси в рубриката „Предконгресна идейно-програмна дискусия“. Подобна дискусия и свързани документи предполагат инвестиция в нещо, което не съм убеден, че има смисъл. Но доколкото е добре да бъдат чути гласовете на извънпартийното ляво, се надявам най-малкото този текст да предизвика вътрешен размисъл. Самият факт, че човек отказва да отговори на въпрос, смятам, говори сам за себе си.
За всякаква ориентация на БСП в своите бъднини е нужно осъзнаване, че у нас тече дискусия по въпроса „Как прогресивното ляво в България – и всъщност всяко ляво – да продължи напред без БСП?“ Сценарият трябва да съществува като заплаха както към БСП, така и към всички вляво, и това е добре. Към настоящия момент БСП не е дори активен саботьор или унищожител на извънпарламентарната левица в България. Това би било комплимент, доколкото окончателно победилият ниновизъм не се занимава с нищо друго, освен със собственото си оцеляване. (Само искам да напомня, че последния път, когато социализмът окончателно победи, нещата не протекоха добре за него.) Така че „дебатът“ за БСП не е дебат за партията-унищожителка на „лявото“, не е дори и за политически труп, а е разговор за неприятен мирис в стая, която трябва да бъде качествено проветрена от ужасите на миналото си. (Ниновизмът не е нещо живо.) Доколкото ми е известно, дори идеите на кръга „Социализъм 21“ вече не включват „преучредяване“ на партията. Ситуацията е сведена до учредяване на партия – не до спасение, не до погребение. И тази партия може да се казва БСП.
За да отговоря предварително на кахърните упреци, че БСП винаги била виновна, когато на критиците им изнасяло – трупът вина не може да носи. В настоящата ситуация разполагаме с квантов парадокс, в който трупът успява да предотврати своето погребение, откъдето и се просмуква гореспоменатия мирис в стаята. Но тази стая е нужна на всички ни за общата кауза: добруването на българския политически представен и непредставен социализъм (социализми), а не неговото (тяхното) клубно съществуване. Точно в тази обща стая трябва социализмът да живее като антагонизъм.
Не виждам смисъл от мислене за бъдещето ни като разнородна, но обща левица днес ако не се справим с първата ни задача: чиста стая, смислена партия. Няма никакъв проблем тази партия да се казва БСП, веднъж щом „окончателно победилите“ си тръгнат – това ще се случи рано или късно, но въпросът е какво ще се случи междувременно. Преди да се казва така или другояче, обаче, БСП и ниновистите конкретно трябва да разберат, че светът на българската левица е абсолютно възможен без БСП. Самия дебат за съсъществуване на българската левица с БСП е абсурден, не защото не може, а точно защото БСП не прави нищо за хората, особено за левите хора в България. Дълбоки са заблужденията и на онези от нас, които подканват към компромиси за съсъществуване, не защото им липсва искреност, а защото си позволяват лукса да имат такава. Не е нужно човек да е циник, за да е реалист, но в тежки ситуации помага.
Често се чува аргументът че ако останем без БСП, ще се превърнем във втора Унгария, където на практика левица няма и която днес е принудена да се съюзява с крайнодесни, само и само да успее да вземе няколко депутатски места. В този аргумент има истина, но още по-тежката такава е, че понякога истината няма тежест. Ако имаше, БСП щеше да е лява партия. Или дори – лявата партия.
Ето затова призовавам да спрем да се заблуждаваме, че БСП и дори кръгът „Социализъм 21“ могат да променят по същество нещо в партията. Точно в момента всички, желаещи добруването на БСП в частност и на социализма у нас вобщем нямат място в тази вече нелепа структура на прехода. Какво означава това и какво можем да направим, за да разчистим пътя за учредяване (не преучредяване) на една истинска и действително функционираща левица у нас? Да поясня: учредяване на левица не значи преучредяване на БСП. Когато и ако БСП се реформира, нека тя се придружи към всички останали. А и тук не говоря за „нова левица“, а за левица на днешния ден – т.нар. нова левица у нас се случи и някак си всички я проспаха. Вероятно предложението ми никога няма да бъде взето насериозно и аз ще нося своята отговорност, че съм оставил в аналите на политическата ни коментарна книжнина някаква, предполага се, безпоследствена писаница. Но ще поема риска да кажа, че бъдещето на нашата левица е в ръцете на всички в БСП и извън БСП, които искат да учредят левица въобще, защото политическа функционална такава няма. Отново, тази партия може да се казва БСП, но тя трябва да бъде учредена, не преучредена.
Дълго време слушахме от един бащица на нацията, как ще изгубим неговата магическа държавотворност и на практика ще изгубим държавата си, ако не продължаваме да го подкрепяме. Аргументите в полза на идеята, че без БСП ще изгубим всякаква възможност за левица дотолкова са се изтъркали и са дотолкова недостоверни, че звучат по-неубедително дори и от въпросния бащица. Самата идея, че без БСП нищо добро не ни чака може и да е истина, но отново – това е безпоследствена истина. Следователно, ако спрем да се заблуждаваме с тезата, че БСП е нещо като бащицата на левицата, поне можем да живеем в безпоследствената реалност на политически период на безсилие и непредставеност. Но тази реалност няма да е такава на истина, която на практика функционира като лъжа и пророчество едновременно.
На практика всяка партия и въобще структура може да бъде закрита. Да си представим самата ситуация, в която членове на партията организират собственото ѝ унищожение. Подозирам, че дори самата хипотеза и идея ще доведат до някаква форма на преучредяване на партията, ако въобще в нея са останали някакви реалполитици. Но тъй като дори и този сценарий ми се вижда оптимистичен, не виждам по-добра опция от тази, или от практическо дезертиране/напускане на партията. На практика, една наново учредена (повтарям пак: учредена, не преучредена партия) може да бъде също тъй назована БСП. Но тя може да бъде изградена абсолютно отначало, но и абсолютно отдолу – което е най-важното, да бъде партия от и за своите членове. Преучредяването на БСП предполага делегиране – което се е доказало като несъстоятелен метод. Учредяването наново предполага поне някакво представителство.
Някои ще кажат, че разликата между преучредяване и повторно (или дори паралелно) учредяване е философска. Някои ще кажат, че това ще има чисто символично значение, и никакво реално такова. Нека пробваме и да видим. Дори и тази идея да се окаже научно-философска фантастика в жанра на утопичния социализъм, поне ще сме опитали, защото знаем, че да си социалист значи да антагонизираш както противниците, така и съратниците си. И ще сме спрели да се заблуждаваме, че водим смислен дебат за прогресивната левица (и въобще за левицата) в стая, която ни е нужна на всички, но стая, от която не можем да се отървем нито от трупа, нито от мириса му. В подобна атмосфера социализмът не е антагонизъм, а никому ненужен стоицизъм.
