Какъв политически документ е нужен на БСП и левицата днес – нова идейна програма или програмна декларация, която да бъде приета като основа за предизборните платформи на партията?
Неоспоримо е, че БСП се нуждае от нова програма, отчитаща сериозните промени, настъпили в света и в България през последните 15 години. Не по малко важно е, че такъв документ би създал и нови теоретични основи за една ефективна и перспективна консолидация на всички прогресивни сили в бългаското общество.
Проблематичен обаче е отговорът на въпроса: „Има ли БСП, в сегашната си организационна и идейно-политическа зрялост, нужния прогностичен и творчески ресурс за изработване на подобен документ?“
Това се отнася на първо място до „зрелостта“ на нейните ръководни органи по цялата йерархична скала, а на второ – до способността й на базата на висок обществен и политически авторитет да консолидира в този процес авторитетен интелектуален и професионален обществен потенциал. Според мен, отговорът е отрицателен. За да се промени той са необходими преди всичко сериозни промени във всички направления на вътрешно-партийния живот – от уставните устои на партията, през „събуждане“ на същетвуващия творчески потенциал, до широко отваряне на обществената й комуникативност. На първо място, разбира се към съществуващите организационни сегменти и „пулсиращи“ идейни звена на разнослойната българска левица.
Не по-маловажен за отговора на този въпрос е и проблемът за обществената зрялост в Европа и света. Човечеството продължава да се намира в „окото“ на вихрещия се тайфун на цивилизационните промени. Многобройните въпроси за бъдещето, с които ни конфронтира той, надхвърлят далеч неговата способност да се обединява около верни и перспективни, като консолидиращи обществените сили потенциал, отговори.
Тази констатация важи с пълна сила и за политическите надстроечни отношения. Разривът между традиционните партии и обществените потребности става все по-голям. От тук и идеологическите им напъни да влязат в синхрон с желанията на гражданите за съобразено с техните интереси управление – все по-безплодни. Това отваря все по-широко вратите през популизма; ерзац идеологически постулати и управленски цели завладяват постепенно цялото политическо пространство. А това разбива демократичните устои на държавността. То внася в политиката нови и нови елементи на авторитаризъм, способни при определени условия да я изродят в нови мутанти на фашизъм.
Всичко това обяснява в значителна степен и програмната разнопосоченост на европейската и световна левица. Махалото на нейната програмна разнопосочност продължава все по-упорито да се люшка между традиционния социалдемократически опортюнизъм и радикализма на революционното нетърпение. А това, разбира се, блокира нейните способности да надгражда своите базисни идеологически основи. От тук и съществуващите противоречия по отношение на легитимиращата я ценностна система.
Всички тези обстоятелства ме карат да мисля, че на този етап нашите усилия трябва да се насочат към изработване и приемане на програмна декларация. Става дума за документ, който има за цел не да замести програмата от ноември 2008 г., а преди всичко да доразвие, по същество верните й постулати, съобразно настъпилите промени в България и света. В него, следва да потърсим отговори на най-неотложните открити въпроси за пътя на България в краткосрочен и средносрочен план с една генерална цел – възстановяване на държавността върху съществуващите конституционни устои и гарантиране на нейните социален, икономически и духовен просперитет, съобразно високите критерии на новите цивилизационнни реалности.
Каква алтернатива да обосновем спрямо наложилата се всеобхватна неолиберална система на периферен капитализъм у нас – за промяна, за трансформация или за смяна – в полза на социалистически път на развитие на България през новото ХХІ столетие?
Всичко казано по-горе обуславя необходимостта основната задача пред БСП на този етап, чрез изпълнението на подобна програмна декларация, да бъде решително скъсване с неолибералната политика. Тя обрича трайно България в ролята на периферен придатък в „задния двор“ на ЕС. Последствията от това се усещат все по-осезателно от цялото българско общество. Те са все по-тежко социално бреме за значителни части от българското общество. Едновременно с това обаче, те блокират и цялостното ни икономическо развитие. Това рязко ограничава възможностите за стопански просперитет в интерес на всички сегменти на националния капитал. От тази гледна точка, най-реалистичната и същевременно обединителна обществото цел, намираща се и в синхрон с доминиращите тенденции на развитие в ЕС, е промяна на модела. А това далеч не означава отказ от съществуващата в действащата програма цел – социалистически път на развитие през настоящия 21 век. Предпоставките за него следва, обаче, да се отстоят чрез тези наложтелни още днес промени. Те са достатъчно ясно посочени в програмното обръщение на Платформа „Социализъм XXI век“ от 15 май 2021 г.
Има ли обаче, общ политически знаменател за постигане на тези цели? Може ли той да бъде толкова широко обществено ориентиран в своите цели така, че да консолидира възможно най-широки обществени слоеве, без да отрича съществуващите идеологически убеждения? Според мен, подобна обединителна роля може да изиграе формулата „народна демокрация“. От една страна тя е важен елемент от идейно-политическото наследство на българското социалистическо движение, от друга – тя извежда демократичното устройство на държавата като основна предпоставка за консолидация на обществените сили в името на националния просперитет. Ето защо нейното „дешифриране“ в контекста на новите реалности и на антидемократичните предизвикателства на неолиберализма може да осмисли широкообхватния целеви характер на подобна програмна декларация.
Към кои класи и слоеве на съвременното общество да бъдат адресирани посланията на партията?
Дълбоките социално-икономически и политически промени в обществените отношения далеч не са обезсмислили социално-класовата структура на съвременното общество. Под въздействие на научно-техническата революция, както и в основата на цивилизационното развитие, т.нар. „четвърти индустриален преврат“ даде своя сериозен отпечатък и в тази насока. Като правило, обаче, той се свежда преди всичко до структурата на традиционните класи, без да засяга тяхната обусловеност, съобразно обусловените от марксизма категории: „производствени отношения“ и „принадена стойност“. От тази гледна точка съществуващите днес класи са много по-всеобхватни, по „пъстри“ в социално-икономически план. Това, което ги разграничава от миналото не е само критерият „наемен труд“, а това, доколко те са обект на експлоатация от страна на финансово-олигархическия капитал. От тази гледна точка, адресат на посланията на социалистическата партия следва да бъдат всички, чиито интереси се потъпкват все по-грубо от надхвърлилия националния си характер монополистичен капитал. Особено внимание в това отношение заслужава все по-всеобхватната в обществен план научно-техническа интелигенция.
