През годините на прехода, от 1989 г. до днес, БСП натрупа сериозен и нов по характера си опит в работата си с младите, с младото поколение. Този опит е нов и специфичен по характера си, тъй като се провежда в нова, по-точно променяща се социална среда в сравнение с предходното време.
Съществуват различни интерпретации на прехода. Едни го разглеждат от гледна точка на политическата динамика на системата, докато други се спират повече на промените във формите на собственост и на функциониране на основните производствени мощности. Трети изхождат най-вече от надстроечни елементи, каквито главно са информационните средства и най-вече електронните медии. Това обаче не е тема на моите размишления. Аз си поставям по-скромна задача – да разгледам младежката проблематика като част от политиката на БСП. Факт е, че тази политика премина през различни фази, които през годините засилваха опасно тенденциите на раздалечаване между младите и партията. От една страна, ставаше смяна на поколенията “млади”. Такъв е случаят с моето поколение, което през 1989 г. тепърва започваше живота си, а сега спадаме към т.нар. трудово-активно население.
От друга страна, БСП, заета със собственото си реформиране или с отношението си към промените в обществото, оставяше на заден план младежката политика. Редица явления през периода не бяха своевременно фиксирани и съответно анализирани и обобщавани. Така в края на миналия ХХ век се стигна, според мен, до най-дълбока криза във връзките на партията с младите. Може би ще прозвучи неуместно, но и самите ни младежки организации започнаха да се затварят прекалено в себе си, да живеят с псевдопроблематика, да се захранват с проблеми, усвоени от младежките леви организации в развития свят, които в много случаи са неприложими в български условия. Разви се силно чувство за бързо преуспяване и правене на кариера по младежка и партийна линия за осигуряване на привилегии на отделни ръководители – и по линия на стипендии и специализации в чужбина, и по отношение на разкъсване връзката между избраните кадри и останалата членска маса или маса на симпатизантите. Едва ли положението в отделните градове и селища в страната е било по-различно. Известно е, че съществуваше разлика между констатациите в докладите и конкретната ситуация, между обобщенията за приносите и аморфната дейност на организациите.
Струва ми се, че тази отрицателна и опасна за младежката партийна политика тенденция намали ресурсите си в началото на новото хилядолетие с избора на редица млади социалисти в ръководните органи на партията – Висш съвет и Изпълнително бюро. Решаващ момент за този тип промяна бе изборът на Сергей Станишев за председател на БСП. Тук става въпрос, разбира се, за чисто биологичния фактор – младите заемат възлови позиции. Но става въпрос и за белезите на нов вид поведение, способност за комуникация, за диалог. Нови черти се проявиха и в мисленето. Дори и опонентите на партията признават вече, че БСП днес по-продуктивно реагира на най-новите обществени проблеми, отпаднали са някои задържащи рефлекси на миналото, по-автентична е кореспонденцията с международното социалистическо и социалдемократическо движение. И не на последно място, че БСП разполага с най-младото ръководство в сравнение с традиционните партии у нас. Показателно е, че именно Сергей Станишев постави подписа си за приемането на БСП в Социалистическия интернационал. А този акт разкрива перспективи за БСП, както и за провеждане на по-плодотворна младежка международна политика.
С оглед на проблематиката на нашата среща, гореспоменатото извеждане на младежката политика на по-предно място след 2000 година, ще подчертая, че всичко това доведе до конкретизиране и обогатяване на политиката за младежта. Ако не във всички аспекти, то поне като дискусии и изготвяне на проекти. Спря се роенето на младежките организации. Те получиха по-значима стабилност независимо от продължаващите вътрешни конфликти. В срещи с младежи, основно студенти, оставам с впечатлението, че те вече с по-голям интерес се отнасят към възможностите едно бъдещо управление на левицата да реши техните проблеми. И в медиите се забелязва един по-умерен тон, щом става дума за младите лидери на левицата. Даже се смята, че те могат по-успешно да диалогизират с младите политици на десницата и центъра.
Тези констатации за съжаление не се отнасят до други форми на партийната работа. В същото време на отделни форуми, както и в Комисията за работа с младежта към ВПС, бяха обсъждани основните характеристики на днешната младеж, анализирани нелицеприятните тенденции, отношението на държавата към младежта, социалните сривове и младежта, проблемите на здравеопазването, образованието, спорта, необходимостта от законодателни действия, спецификите на лявата младежка политика.
В управленския проект “Политика за младежта”, който изработихме през 2002 г., са отбелязани проблемите, с които днес се сблъсква младият човек и които чакат решение. Ето някои от тях: как да се осигури равен достъп до образование; как да се осигурят равни шансове за професионална квалификация и реализация; необходимостта от преференциален достъп до новите технологии за младите хора; дисбалансите в профилактиката на здравето на децата и юношите; нуждата от ефективни мерки за предпазване и ограничаване на наркоманията, алкохолизма, проституцията и престъпността, които именно в годините на прехода нараснаха неимоверно. Обсъждани бяха и развитието на спорта, туризма и здравословния начин на живот сред подрастващите и младежта. Оказва се, че с огромна важност е социалното кредитиране във важни моменти от живота на младия човек – постъпване на работа, започване на бизнес, създаване на семейство, закупуване на жилище и т.н. Видимо изоставане се забелязва в селата, планинските и граничните райони и т.н. Не може държавата и левицата да не се безпокоят от дисбаланса в демографското развитие, от обезлюдяването на цели райони или тяхното застаряване, предопределящо изчезването им. Специалистите в областта на културата и образованието наблягат на възстановяване на една предишна практика от времето на социализма – стимулиране на талантите.
Радостно е, че тези обсъждания, дискусии, разговори, срещи получиха и конкретен резултат. Част от тях бяха дискутирани на 45-ия конгрес и съответно включени в конгресните решения. Наред с всичко останало това означава, че левицата при едно бъдещо управление, а то се очаква след провеждане на парламентарните избори, ще обяви за свои приоритети образованието, здравето на младите, шансовете и перспективите за тяхната реализация, новия начин на формулиране на младежката политика на изпълнителната власт.
В правенето на младежка политика, разбира се, е нужно да се включи всеки млад социалист и симпатизант, което все още не се върши в достатъчна степен. Ние предлагаме да се започне подготовка още от сега на пакет от законопроекти за решаване на младежките проблеми. Такива са промените в данъчните закони, които да създадат облекчение в началото на трудовия стаж. Измененията в законите за висшето и средното образование, които да гарантират подготовката на младежите и децата за пълноценно участие в информационното общество. Промените в Кодекса на труда за осигуряване, за блокиране на работни места за младите. Привеждането на нашето законодателство в съответствие с ратифицираната европейска харта за участие на младите хора в местния и регионалния живот. Провеждане на по-социална политика за подпомагане на семейството, майчинството, децата и юношите.
Бъдещото управление на левицата, според членовете на младежката комисия и Висшия партиен съвет, ще трябва да предложи самостоятелен държавен орган по проблемите на младежта, семейството, децата и юношите, който да изпълнява принципно по-различни задачи от сега съществуващото Министерство за младежта и спорта. Изпълнителната власт на левицата е в състояние да преразгледа политиката към младежките бази, които днес поголовно се унищожават, разпродават, подменяйки предназначението си. Абсолютно необходимо е тъкмо левицата да осигури държавна подкрепа за придобиване на собствено жилище чрез системата на жилищно-спестовните кооперации; да осигури преференциални кредити за студенти и докторанти, платени от държавата учебници до 8 клас; да се потърсят пътища за стимулиращи цени, такси и данъци за младежки услуги и дейности – пътувания, обмен, туризъм, клубове и т.н.
Няма да се разпростирам върху други идеи, които би трябвало да залегнат в основата на лявото управление, но при всички случаи, ако не се решават конкретните въпроси, младежта ще продължи да се чуждее от левицата или ще гледа скептично и отчуждено въобще към съвременната ни политическа култура.
Нарочно се спирам на конкретиката, макар че има и друг кръг проблеми, които, макар и не толкова директно, също са свързани с отношението лява политика – българска младеж. Ще се спра само върху някои от тези въпроси, които притежават колкото социален, толкова и морален характер:
1. Отношението към миналото на партията
Реформирайки се, БСП на няколко пъти след 1989 г. променяше отношението си към 45-годишния социалистически период. Особено в началото оценките бяха рязко отрицателни и това красноречиво личи в едно от изказванията на тогавашния президент Петър Младенов. А негови отгласи откриваме и в програмните документи. Упорито се внушаваше, че това минало е подвластно изцяло на вини, то предимно е престъпно, обрасло е с отрицателни явления. След това започна да се внушава, че много по-достоен за подражание е пътят на други леви формации в сравнение с БКП, за чийто продължител обаче се обявява и самата БСП. По този път още в зората на прехода се оформи виждането, че младият социалист е продължител на едно минало, което е работило против българския народ, крепило се е единствено върху насилието, затворите, концлагерите, пълното отнемане на човешката свобода, крайната непроизводителност на труда, остарелите технологии и пр.,и пр.
Това естествено не е истина. Това е довеждане на слабостите до пълен абсурд. Но тази постановка караше лявата младеж, както и останалите младежи, да се чувстват неуютно като привърженици на социалната идея. Тя публично беше афиширана, и то от леви идеолози, като непрестижна и безнадеждно остаряла. След такова обработване някои от идеолозите на левицата няма защо да се учудват от раждането на един рефлекс, който може да бъде наречен Хамовски – израз на видимото пренебрежение, подценяване на историята на семейството, на социалната група, на партията. С този рефлекс не сме се преборили. В една или друга степен той вероятно у всекиго се е загнездил и тепърва ще трябва да се търсят подходи за неговото преодоляване и за възстановяване на нормалното историческо зрение. Но миналото има по-близки проекции.
Едната се отнася до генезиса, произхода на първия милион, т.е. до незаконното и спекулативно натрупване на капитали през 90-те години. В това форсирано формиране на див капитализъм, в прилагането на шоковата терапия, в изработването на програмата Ран – Ът, огромна роля играят и бивши видни функционери на БКП, най-вече по време на първото правителство на БСП с министър-председател Андрей Луканов. Тогава изчезва резервният валутен фонд, изчезват и фондовете на предприятията, раздават се куфарчетата с пари и валута, приватизират се скорострелно външнотърговските дружества.
Разговаряла съм с млади хора, а и на мен самата и досега не са ми ясни две неща. Първо, как е възможно хората, които оглавиха преустройството и похода към демокрация, т.е. хора на левицата, да са едновременно и “бащи на престъпния преход”. И второ, не по-малко важно, защо ръководители на БСП и до днес не само че не искат да се разграничат от такава практика, но и търсят всякакви възможности, за да я прикрият.
Втората (проекция) е свързана с оценката на управлението на Демократичната левица през 1995 – 1996 г. И до ден-днешен в ръководството на партията се отказва оценката на това управление, а се възприема готовото клише “провал”. Последният дебат в парламента по повод вота на недоверие към правителството на Симеон Сакскобургготски показа, че опонентите на БСП днес, а и в бъдеще, ще я атакуват главно за т.нар. управленски провал на правителството на Виденов. В действителност съществуват доказателства за наличието на сериозни слабости в управлението, за пропуснати шансове, но не и за провал. Така се подминават няколко въпроса:
а/ За политиката на Запада преди войната в Югославия, целяща да осигури марионетни режими в прифронтовите държави;
б/ Конфликтът между изпълнителната власт и “червения” бизнес;
в/ Дейността на вътрешнопартийната опозиция;
г/ Същността на антидържавния преврат от януари 1997г., когато бе и финансовият срив, който и дейци на левицата пренасят с месеци назад в кризисната 1996 г.
Тези и други примери на двойственост, на премълчаване, на преиначаване на факти и събития често в името на конюнктурни доводи са чужди на младия човек. Те отблъскват, пораждат недоверие. Всъщност може да се превърне и в школа по кариеризъм – когато човек мисли едно, а върши друго.
2. Мирът, войната и младежта
В тази сфера младежта също невинаги получава уроци за следване. Прекалено често се променя външно-политическият курс. След 1990 г. БСП беше за сътрудничество със Северноатлантическия пакт, но срещу членуване на България в него. След това логично предприе втора стъпка – участие в програмата “Партньорство за мир”. После се обяви срещу войната на НАТО в Югославия през 1999 г. След това БСП рязко смени курса – на отделен конгрес лозунгът “Против НАТО” се трансформира в “За НАТО”. Малко по-късно партията с едни гърди изпревари СДС, като заяви, че е за форсирано приемане на България в НАТО, а не както СДС – просто за приемане. През 2004 г. парламентарната група на Коалиция за България настоя договорът с НАТО да бъде ратифициран преди установения срок.
До 2003 година БСП беше срещу разполагане на американски бази в България. В края на същата година парламентарната група на Коалиция за България без предварително решение на ВС на БСП гласува положително за разполагане на американски бази.
През 2003 г. на семинар в Рибарица депутатите от лявата Коалиция за България с мнозинство приеха България да се присъедини към искането на САЩ да обявят война на Ирак без санкция на Съвета за сигурност. След седмица или две ВС на БСП взе обратно решение – България не трябва да съучаства във война без санкция на Съвета за сигурност на ООН. Това решение е проевропейско, идентично с позицията на Германия, Франция, Белгия и Русия, то е с голяма историческа стойност и тепърва ще се оценява неговото значение. Малко по-късно: отново протуберанси на двойствеността. Ръководството на БСП в противоречие с решението на пленума на ВС не възрази, фактически подкрепи участието на България с военен контингент в окупацията на Ирак, в същата война, която е незаконна и проведена без санкция на Съвета за сигурност.
Тази лесна адаптивност към менящите се обстоятелства също по принцип не допада на манталитета на младите хора, колкото и те да са склонни към волности и авантюри. По-същественото е, че един от фундаменталните проблеми за младежта не само у нас, е проблемът за мира и войната. Време е БСП да определи себе си дали иска да бъде партия на мира, или партия на войната. Аз съм принципно против поведение, което легитимира и героизира участието на българска наемна войска в Ирак. Не може младият човек, а и всеки българин да не се запита, защо след като сме тръгнали към Европейския съюз, не следваме позицията на германските социалдемократи, а сега и на испанските социалисти, на Франция, пък и на демократичната общественост в Щатите, а позволяваме партията да бъде използвана в услуга на администрацията на Буш.
3. Преобразуването на БСП от парламентарна и масова партия в само парламентарна
От средата на 90-те години БСП постепенно, но неотклонно превръща парламента и парламентарната дейност в център на своята работа. Там прозвучават посланията, там са речите и съобщенията по повод един или друг законодателен проект, там са изказванията в деня за парламентарен контрол, оттам тръгват публичните изяви на депутатите или на социолозите в пресата и електронните медии.На миналото принадлежат социалните протестни акции, манифестациите, уличните шествия, обхващането на по-големи социални групи в масови действия.
Ако това, меко казано, е странно за една партия, която според устава си е парламентарна и масова, то този модел въздейства още по-неблагоприятно върху ситуирането на младите на днешния етап. През същия период (от средата на 90-те години) изчезнаха протестните младежки акции като палатковия лагер пред парламента през 1999 г., като протестите на студентите от Славянския университет срещу неговото закриване, като младежките концерти с политически адрес и други.
Джобните младежки организации на някои от джобните партии в Нова левица поискаха да изградят и наложат образа на средностатистическия млад човек – добре възпитан и добре изглеждащ във всяко отношение, напомнящ на момчетата и момичетата от Мормонската секта, движещи се по улиците в костюми в черно, с белите си ризи, с раничките на рамене и с колежанската си прическа.
Всичко това се представя като образец на западната лява младеж. Същата младеж, която участва в стохилядни и милионни инициативи на антиглобалисткото движение, която беше в авангарда на милионните протести срещу Иракската война в Лондон, Мадрид, Рим, Париж,в градовете на Германия. Подобни грандиозни прояви са немислими вече у нас. Даже когато поводите са решаващи за българската младеж – например затварянето на III и IV блок на АЕЦ.
Такова превратно отношение към младежката политика, наред с всичко останало, е в противоречие с природата на младите, с тяхното изострено чувство за справедливост и несправедливост, с енергията и морала им да казват “да” или “не” на нещата, които ги засягат, които виждат край себе си. Така се изоставя и вековната традиция на нашата левица. Идеолозите на подобно мислене – има ги и в младежките организации – може би несъзнателно лишават младежкото ни движение от важни инструменти на легитимирането, привнасяйки в характера и душевността на българската младеж елементи от характера и душевността на еснафа, готов на всякакви компромиси, горивен материал на конформизма, грижещ се за най-близките си интереси, описан впрочем блестящо от големия български социолог Иван Хаджийски.
Има смисъл да поразсъждаваме дали това представлява опасност за настоящето и бъдещето на младежкото ни ляво движение, доколко е правилно да се пренебрегва масовата работа, която разширява лагера от съмишленици и постига нови форми на взаимодействие. И може ли да настъпят промени в насоките, които не само аз смятам за неблагоприятни.
4. Национална принадлежност и младите
След взривяването на ценностната система от времето на социализма на българската младеж не бяха предложени нови духовни ориентири. Наред с дискредитацията на социалната идея се осъществи и покушение против националната идея. Естественото и необходимо протичане на глобализацията бе използвано за противопоставяне между световните тенденции и живота на отделната нация. През този период в учебните програми се проблематизираха тенденции и личности, свързани с българската традиция, с градежа на националното съзнание. Поставен бе на пиедестал всеки фактор, който ни отродява от националното наследство и култура.
Националният идеал изгуби вътрешните си проекции, за да бъде пренесен в жертва или поставен в определена зависимост от чуждестранни влияния. По такъв начин се извърши степенуването на категориите нация, регионални обединения, континентални съюзи и господство на държавата-хегемон – Съединени американски щати. Най-ниско стъпало в йерархията се пада на нацията, а върхът се заема от държавата-хегемон. В продължение на 15 години ни бе внушавано, че достижение за българското развитие е загубата или същностният отказ от независимост и суверенитет.
Нарушаването на исторически доказани пропорции между нация и глобализиращ се свят най-остро се възприема от днешните млади. Убедила съм се, че те са твърде отчуждени от всичко, което официалната пропаганда обявява за нов национален идеал и единственото, на което реагират, е България. За разлика от предишното поколение, което всячески се стремеше да подражава на западното общество, опитвайки се непосредствено да приложи ценностната му система у нас, сегашните млади обръщат поглед към развитите страни само като към източник за по-добро препитание, а не като към ценностен критерий. В редица отношения са по-прагматични – ето защо са готови да изкарват прехраната си в чужбина, ако им се заплаща добре.
Но въпреки това предпочитат, ако получат терен за изява, да останат в отечеството си, защото сякаш в по-голяма степен го възприемат като част от себе си. С по-големи симпатии те се отнасят към Европа и европейския начин на живот, отколкото към Щатите и тяхната амбиция да доминират над цялата планета.
Парадоксът е, че колкото повече се задълбочават такива настроения с характерна национална жилка, толкова политическата класа открива главният път за България в атлантическите, а не просто в евроатлантическите ценности. Според мен като състояние на духа днешните млади са с изработени сетива за несъгласяване с политиката на езднополюсния свят. Но тази младеж е без опори в конкретна политическа сила, която успешно да споява глобалните и националните въпроси, изразявайки в българска среда формулата на Де Гол за “Европа на свободните отечества”.
През последните години на прехода българската левица, която подсказваше, че би могла да стане водач на такива обществени състояния, също подцени появата на тези настроения. Опредени кръгове се опитват и понастоящем да слагат знак на равенство между патриотизъм и краен национализъм, да заменят традиционния за левицата интернационализъм с прекалена толерантност спрямо волята на новите господари на Балканите. Въпреки това младите, и в това конкретно съм се убедила, продължават да смятат БСП за национално отговорна партия. Партията, която има потенциал да бъде национален обединител, без обаче да го използва достатъчно.
При новата диспозиция на конфликтите между Европа и САЩ младите откриват по-големи възможности за съвпадения между националната и европейската идея в сравнение със съвпаденията между националната идея и идеята на атлантизма. Страхувам се, че ръководители на БСП, водени от прагматични съображения, пропускат златни шансове за контакти с българската младеж, шансове, които удостоверяват, че българската левица е националната политическа сила, че тя олицетворява националните ни идеали и интереси.
И последният въпрос, макар да са актуални и други, който бих искала да повдигна:
5. Партийното строителство и мястото на младите и младежките организации
Тук е заложен взривоопасен момент. След 1989 година с утвърждаване на принципа на строителство на партията по местоживеене се заложи клопката партийните организации да станат място за срещи на старото поколение. Но това старо поколение остаря още повече и така се появи опасността от биологическо отмиране на самия партиен организъм. Младите, колкото ги има, се чувстват не в свои води. Идват с възторг, а после….. Клубовете по интереси активизираха дейността си и това е едно безспорно постижение на новото ръководство на партията. Но те все още са екзотика в партийния живот. Приблизителен е предметът на работата им. Излиза, че формите на партийна, партийно-младежка дейност ще трябва да се възстановяват върху принципа на месторабота. Защото тук са реалните интереси, тук хората се обединяват, стават солидарни.
Но една такава трансформация предполага и нов подход спрямо начина на организиране на младата левица. Особено във връзка с влиянието на левицата в гражданското общество, в различните културни, спортни, медийни, бизнес и др. организации. Тепърва ще трябва да се мисли как да се преодолее слабият ефект на левицата сред студенството и има ли начини левите идеи да проникват по-непосредствено сред учащата се младеж.
Принципен въпрос, който често се подценява, е работата на БСП със синдикатите и най-вече как младите хора биха могли в диалог с левицата да защитават своите трудови права. Не единствено в държавните предприятия, но и в частния бизнес, където най-силно работникът и най-вече младите са обезправени.
В своите размисли нарочно избегнах теоретичните и псевдотеоретичните обобщения за прехода като процес и за прехода и младежта. Спрях се на фактите и аргументите, на конкретиката, с две думи, на прехода в действие. В това има смисъл. За това можем и да дискутираме. Да дискутираме за задачите и целите на българската младеж в променящата се действителност, за смисъла и съдържанието на лявата политика. Перифразирайки големия балкански писател Меша Селимович за възможностите чрез политическия жест да се реализира онази мисия, в името на която всяко поколение пребивава на земята.
