2022 ще бъде запомнена като годината, в която БСП окончателно загуби монопола си над лявото поле като започна да бере плодовете на безобразното си реакционно поведение и консервативните си политики от последните поне седем години[1]. Местните избори, както членовете на партията добре разбират, или ще бъдат тяхната окончателна присъда – палец нагоре или надолу, – или агонията ще продължи с още по-жестока сила. Една такава присъда няма да е внезапна: БСП постепенно отстъпва от терена не само на националната, но и на местната политика. Предстоящият вот само ще продължи спиралата от поражения, започнали още през 2011 г. и затвърдили се през 2015 и 2019 г.
Тези развития предизвикват у нас смесени чувства. От една страна ни е страх: страхуваме се искрено от това, че идеологически България все по-усърдно се насочва към своя версия на унгарския или полския сценарии, където изборът е между десни и турбодесни политици, които се състезават кой ще изпълни по учебник принципите на фашистско управление в евроатлантически условия. От друга страна ни е яд: яд ни е много искрено, че нищо в новата история на БСП не ни дава дори и илюзия, че партията допринася по какъвто и да е начин това да не се случи. Напротив – някои партийци искрено се възхищават на Виктор Орбан, други защитават любопитното чудовище на „консервативното ляво“, а трети директно отстояват прото- и неофашистки позиции.
Въпреки това винаги сме се старали да бъдем трезви и ограничената ни вяра в БСП се крепеше на суров оптимизъм: не се ли промени нещо значимо, БСП все някога и във все по-обозримо бъдеще ще бъде наказана и ударена там, където най боли: изборните резултати. Като леви хора, които се организират и действат в полето от много години, и които са изградили идентичността си без и отвъд БСП, след години на алармиране, на критика (за завоя надясно и други тревожни отклонения) от позиции, които винаги са били игнорирани, а понякога и подигравани, в крайна сметка оставаме с горчиво-сладък привкус на справедливост от това, че страховете и ядът ни се потвърждават отново и отново – вече и окончателно. Време е да кажем на БСП: въпреки внушенията, че от оцеляването на БСП зависи бъдещето на лявото в България, днес виждаме, че е точно обратното. БСП е тази, която зависи от възхода на лявото. БСП не е лява. Ние сме само малка част от лявото.
Пътища
Пътят дотук е обусловен от множество поети пътища: процеси, които се отприщват още в края на 1980-те и ескалират в началото на 1990-те години. Поглед назад във времето ясно разкрива допуснатите от БСП грешки – някои от тях вероятно неизбежни, а други структуроопределящи както за въпроси, вътрешни на лявото пространство, така и за такива, касаещи изначалния идеен конфликт между дясно и ляво. Идеологически такива са например предоставянето на икономическата реформа от началото на 1990-те в ръцете на десни идеолози (мнозина и в самата БСП) и недостатъчната съпротива срещу бесния антикомунизъм на 1990-те, подхранващ множество процеси и днес, както и антисоциалните и антипролетарски позиции на партията, криещи се в антимигрантска реторика; икономически такива са участието в масовата приватизация и въвеждането на плоския данък по време на тройната коалиция и празните изборни обещания пак на БСП за неговото премахване, които се стопяват с всеки следващ коалиционен мандат; стратегически такива са опитите за кадрова реформа и членско обновяване на всяка цена, без да се отчитат идейните проблеми и политическата грамотност, и по модела „важното е да имаме повече млади хора, после ще мислим какво ще правим с тях“, довело до вливане на стотици, ако не и хиляди нови членове, споделящи свръхконсервативни, неолиберални или като цяло „нелеви“ виждания за света; както и вътрешнопартийният бунт на Изпълнителното бюро срещу Обединението на жените социалистки, който в крайна сметка прерасна в един от най-големите грехове на партията от последната петилетка; списъкът е твърде дълъг. В това време активността в ляво, в подкрепа на работниците, жените, мигрантите, хората от етническите и сексуалните малцинства, беше връчена на либералните НПО, а отляво я крепяхме ние – шепа хора в „колективите“, „алтернативното ляво“, „джендър левицата“ и пр. от социални центрове и студентски организации основно в София и много от нас дори в миграция. Правехме и го правим със собствени средства или със стотинки от донорски организации, заради които голяма част от хората в извънпарламентарното ляво биват наричани „грантаджии“. В това време БСП заемаше все по-твърдо още по-крайнодесни, консервативни, реакционни и откровено антисоциалистически позиции. Чрез монопола си върху лявото пространство убеждаваше цялото общество, че автентичното ляво се корени в тези позиции. В този регистър опитите на партията да се разграничи от „авторитарния социализъм“ преди 1989 г. са смешни, предвид че някои от политиките на БКП в периода 1945-1989 г. са с доста по-прогресивен хоризонт от това, което виждаме днес.
Безпътица
Ако поредица от провали и грешки на партията в други контексти просто биха довели до маргинализирането ѝ от лявото като цяло, то в българския случай се намираме в безпътица поради липсата на алтернатива. През годините БСП се оказа черна дупка, която засмукваше и изплюваше всяка независима лява организация, която е имала досег с нея – например опитите за Нова левица, където БСП и БСДП постигнаха исторически компромис между тесни и широки социалисти, след който партията на Дертлиев и Москов отиде в историята; или редовните събирания и раздели с поредица дребни левеещи субекти, появили се от бивши партийци, разочаровани в един или друг момент от партията. Даже и казионните структури в БСП са носител на този процес (например отлюспването и подмяната на кадрите на БСМ от Михаил Миков през 2003 г.). Интеграцията в БСП завършва с изплюване – достатъчно е да си припомним постепенното и поетапно маргинализиране на разнообразни идеологически течения и фракции, с което се притъпи или направо елиминира многолетната гордост на БСП: наличието на открит вътрешен дебат. Всеки ляв опит за единство в многообразието в една лява и мислеща партия системно завършва с догматично следване на старата линия и отблъскване на всяко инакомислие.
Логичната алтернатива – независимостта от БСП чрез появата на алтернативни леви партии, разграничаващи се от БСП, не донесе някакви дългосрочни резултати. Въпросните алтернативи на БСП бяха твърде често безкрайно компрометирани поради миналата си обвързаност с партията. Това важи за редицата социалдемократически партии вдясно на БСП, чиято кулминация бяха присъствието на Евролевицата и на АБВ в парламента и които далеч по-целеустремено (но все пак по-искрено) подкрепяха десни политики. Горното до голяма степен е валидно и за новооформящото се през последните месеци обединение „Левицата“, което показва амбиции да се яви на предстоящите избори. Последното се състои от бивши и настоящи видни членове на „столетницата“ и заемащо още по-странна поза с единия крак вътре, но с другия крак извън БСП. Безалтернативността важи и за редицата сталинистки разновидности на БКП, лидерите на които биват възприемани като някакви леви варианти на Йоло Денев с разликата, че Йоло Денев е далеч по-забележим и активен от тях. Тук няма нужда да споменаваме партии като Българската левица или Подем, които подобно на БСП залитат към плашещ консерватизъм. Среден вариант, при който лява алтернатива възниква, но ѝ липсва БСП-оттенък, до много скоро така и не беше възможен, а това обезсилва както БСП, така и лявото. Искаме БСП да разбере, че лявото ще продължи напред на всяка цена.
Отвъд организационната безпътица, на чисто индивидуално ниво наблюдаваме, че много хора в БСП не знаят какво точно е тяхното отношение към партията. През годините се нагледахме как хора влизат в партията дали поради това, че тя предлага възможности за кариерно развитие, дали по родствен признак – „родителите ми принадлежат там, принадлежа и аз“ – но рядко по убеждения или споделени леви ценности, пък били те и ретроградни. Или ако перифразираме Антон Кутев, членството в партията се предава по полов път или по наследство, но никога поради политическо и идеологическо възпитание. И колкото повече хора влизаха в партията по такъв начин, колкото по-активен ставаше отказът на партията да идеологизира и възпитава новопостъпилите в леви ценности и мироглед, толкова повече тя губеше левия си образ и левите си инстинкти.
Огледалният образ на въпросното от-левяване в БСП беше появата на леви хора, намерили левите идеи по собствени неведоми пътища, често и криволичейки идеологически. Последните десетилетия позволиха тези хора да се открият, да си говорят, дори да действат заедно. Но въпреки „естественото“ им олевяване, на тях им липсва познанието на миналото, на левите традиции и опит, който може да бъде предаден само и единствено при наличието на широко ляво пространство. Монополното асоцииране на БСП с „ляво“ автоматично предотвратява способностите на лявото да говори на обществото и кулминира в безпътица: или бъди погълнат и изплют, или стой в сянката на медийната невидимост. В допълнение, голяма част от непартийно левите хора се озоваха под кръстосан огън, при който, от една страна, от най-високите етажи на партийната централа им беше надявана „соросоидно-грантаджийска“ одежда, а, от друга страна, дясно-либералната общност ги клеймеше като путинофили и проводници на руски интереси. Елементарната логика, „че ако не си с нас и си позволяваш критика, си платен от другия лагер“, е всичко обратно на това, което една лява партия може и трябва да бъде и насърчава.
Покрай въпросните организационни и личностни лутания достигаме и до идеологическата безпътица. Поради действията на БСП през годините лявото в България звучи демоде, абсурдно, чуждо, нелегитимно. Поради доминацията на БСП всякакво ляво бива асоциирано с нея, поставяйки леви хора в позицията непрекъснато да трябва да обясняват надълго и нашироко отношението си към БСП. На левите хора често се гледа като на някакъв екзотичен вид, който или е безкрайно наивен като партизаните, загинали против авторитарния режим преди 9 септември, или представлява спящи клетки, чакащи всеки момент да грабнат пушката при пришествието на Втория Народен съд. Във все по-утвърждаващата се анти-социалистическа, анти-интернационалистка, анти-социална среда (произвеждана дори от „леви“) левите идеи или трябва да си пробият път през някакво квази-либерално говорене, или биват представени през алтернативни, но въпреки това нелеви канали. Ние се опитахме да избягаме от тези капани и да изкажем някои основни позиции за лявото покрай 130-годишнината от учредяването на БСДП в програмния ни текст “Време е!”, който смятаме за ключов и днес.
Заради честността е редно да отбележим, че ние също сме неотменна част от безпътицата. През всичките тези години никой от нас не стана член или активист на БСП и не се опита да я промени отвътре или поне да контрира неизбежното. До голяма степен този ни избор беше породен и от неуспешните опити на други да сторят нещо подобно. Често не съумявахме да се организираме така, че да бъдем по-видими, а и никога не се впуснахме в една или друга електорална надпревара. Това беше може би защото осъзнавахме не само липсата си на ресурс, енергия и време, а също и безнадеждността на едно подобно начинание. Въпреки това някои от нас подкрепиха опити за подобни електорални впускания на идеологически близки хора, макар и с критичен поглед към тях. Фактът, че нашата критика невинаги е била публична не отменя съществуването ѝ. Усилията ни са били предимно плод на самоорганизация, без да разчитат на спонсор, партийна платформа, или външна легитимация. (За добро или за лошо към последните винаги се е гледало скептично и предпазливо. Тези неща са факт.) Усилията ни са били винаги плод на вярата в солидарност, самоорганизация, социална справедливост: практикували сме дълги години невидимо и паралелно съществуване на лявото в режим на осъзната изолация, и осъзнаваме последиците на този избор.
Учредяване
Прав беше Юрий Асланов, когато по време на дискусията, организирана от Комисията по идейно и програмно развитие на ГС на БСП-София, озаглавена „Социализмът има почва у нас!“, каза, че е време БСП да предаде генетичния си код. Разбира се, прав е дотолкова доколкото този генетичен код не касае идейните и идеологически развития от последните трийсет години, но също така и доколкото тази транзакция на генетичен код трябва да се наблюдава внимателно по отношение на процеса и адресата (новият получател на код). Предаването на генетичния код по-скоро касае процесът, според който лявото ще се учреди наново: не чрез генетика, а чрез ляв антагонизъм. Или това, което Станимир Панайотов нарича: „добруването на българския политически представен и непредставен социализъм (социализми), а не неговото (тяхното) клубно съществуване. Точно в тази обща стая трябва социализмът да живее като антагонизъм.“ Тук искаме да вметнем, че едно такова „добруване“, един такъв „антагонизъм“ предполага създаването на условия, които отричат възможността за събеседване между социалисти и „консервативно леви“, реакционно леви и тем подобни елементи-реставратори на дясното по въпроси, свързани с това учредяване. Условията, при които продуктивен социалистически антагонизъм е възможно да съществува, предполагат разговор единствено между социалисти. Това не означава да си обясняваме защо смяната на собственост е необходима; защо преразпределението трябва да тече отгоре надолу; какво е пролетарски/социалистически интернационализъм, или пък че превръщането на документи от типа на Истанбулската конвенция в плашило е част от регистъра на несоциалистите. Означава, че към дадения момент на лявото не е нужна толкова партийна централа, колкото идейна такава.
Твърдо вярваме, че е време за учредяване на ляво; не (пре)учредяване на БСП, а наново учредяване на лявото въобще. Началната история на социализма в България е пълна с такива примери. Последиците от 10 ноември са най-пресният и поучителен пример за преучредяване; в настоящите условия то трябва да бъде заменено от учредяване. Стигнали сме момента, в който спринтът надалеч от поляната на БСП към поляните на Бузлуджа трябва да започне час по-скоро.
Ляво, а не Левица
За мнозина от четящите тези редове няма да е изненада, че сме си взаимодействали и продължаваме да го правим с отделни звена или фигури в БСП. Случвало се е (и продължава да се случва) такива общи действия да се материализират в полето на идейните дискусии, обучителните събития на и около БСП, протестни акции по значими за нашата реалност проблеми. Това сътрудничество с отделни фигури или звена се развива и ще продължи да се развива най-малкото поради идейните сходства, породили общи начинания и каузи; в миналото основната причина е била нуждата от поддържане и общо действие в подкрепа на „левицата“. Всичко това в отделни моменти обаче е било сътрудничество или общо действие, напук на или въпреки зададената линия на партийното ръководство. Бихме изброили Младежкото обединение в БСП, Обединението на жените социалистки в БСП, Идейно-политическо обединение „Социализъм XXI век“.
Време е всички тези връзки и взаимодействия да придобият качествено нов смисъл. В контекста на описаното по-горе учредяване на левица взаимодействието е редно да продължи (поне доколкото зависи от нас), но вече с различна мисия: за лявото, не за левицата.
––––
[1] В този текст под „лявото“ имаме предвид всички хора, организации и движения, били те партийни, неформални или други, които съзнателно и заявено се разполагат някъде в левите части на политическия спектър. Също, умишлено не използваме термина „левицата“, тъй като той е резервиран за партийните субекти и най-вече за БСП, но е и обект на спор от страна на вътрешни опозиционери.
* Бележка на главния редактор Леви активисти адресираха до редакцията на сп. „Ново време“ Обръщение до делегатите на 50-ия конгрес на БСП, озаглавено „За левицата в 2023 г. и ролята на БСП: по различни пътища стигнахме до безпътица“. Някои от авторите на Обръщението предложиха свои мнения в хода на продължаващата Предконгресна идейно-програмна дискусия на сайта на „Ново време“. Публикуваме текста на Обръщението като тяхната и на техни съмишленици обобщена позиция по актуалните въпроси на лявото в България днес. /ГП/
