Тема на броя:
СИЛАТА НА ЗНАНИЕТО
СИЛАТА НА ЗНАНИЕТО
Силвия Минева е професор по етика, доктор по философия, преподавател в СУ „Св. Кл. Охридски“, главен редактор на е-списание „Виртуална култура“. Автор е на 4 монографии, студии и статии в специализирани и популярни издания. Изследователските ù интереси са в областта на приложната, професионалната и постмодерната етика. В същите области са и курсовете, преподавани от нея в различни специалности и факултети на Софийския университет.
Цел на тази статия е да представи характерни тенденции в развитието и разпространението на технологичния детерминизъм днес и да се очертае перспективата, която той разкрива за основните форми на човешка активност – труд, познание и общуване. Изложението се позовава на актуални изследвания на авторитетни съвременни автори от областта на социалното познание, философията и психологията.
От 90-те г. на ХХ в. насам развитието, приложението и разпространението на ИКТ са сред най-печелившите и популярни видове бизнес в световен мащаб. От икономическа гледна точка това се обяснява с изместването на индустриалните от новите, постиндустриални технологии – компютърно-информационните и биотехнологиите. В резултат днес едва ли има сфера на човешкия живот, останала незасегната от тези технологии: труд и бит, образование и наука, общуване и забавление, политика и култура. Въпреки различията помежду си, всички тези области на общественото и човешкото битие са еднакво податливи на въздействието на ИКТ, така че съвременното общество да се дефинира като информационно. На практика става дума за индустрия с глобални мащаби и утвърждаването на един нов тип икономика – информационна, глобална и мрежова, на която дължим съвременното технизиране на всичко и свеждането на всичко до технология – от тривиални дейности като труд и общуване до разнообразните форми на изкуство, наука и познание. Но всекидневното участие на милиони хора като потребители на тези технологии, особено на електронни социални медии и мрежи, корпоративни сайтове и платформи, свидетелства недвусмислено, че „бумът“ на информационните технологии не е само технологична материя, но и нова социална и културна парадигма, доминираща отношенията, начина на живот и представите на повечето хора за природата, културата и себе си там, където възниква обществото на знанието и светът вече е постмодерен. От недрата на това общество никнат „умни“ градове, съставящи неговия свят като свят на глобалните играчи, които задават тона на икономиката.
Както всяка култура, така и културата на това общество има за източник и движеща сила сложното взаимодействие на човека с машини и техника. В обществото на знанието това взаимодействие минава под знака на новите, информационни и компютърни технологии, насочени към събиране, обработване и разпространение на информация, които са редом с машинните. Тях именно Даниел Бел нарича „интелектуални“, защото разширяват по-скоро умствените, отколкото физическите човешки възможности (1).
Специфичната трансформация на различните човешки дейности и сфери на живот, предизвикана от тези технологии, подсказват за епохален постмодерен поврат в трите основни начина на човешка активност– труд, познание и общуване. Техните трансформации показват обръщане от субект-обектни отношения към интерсубективни връзки, от потребление на стоки и услуги към потребление на културни преживявания, от универсализъм и обективизъм към плурализъм и мултикултурализъм, от историческо към терапевтично съзнание, от търсене на истината към откриване на значенията, от аскетично ориентираната модерна трудова етика към театрално-ироничната игривост на постмодерната естетика.
Днес с помощта на различни специализирани компютърни програми и само с движения и клик на мишката човек може да реализира финансови операции чрез електронно банкиране, да пазарува онлайн, да посещава виртуални музеи и галерии, да „рисува“, композира, да разговаря от разстояние, да заживее „втори живот“ (Second Life) чрез триизмерен инструмент за моделиране на виртуални обекти, вграден в предназначения за целта софтуер.
От компютърна революция към мрежова икономика:
Интернет експлозията и нейните глобализационни ефекти
Интернет експлозията и нейните глобализационни ефекти
Според Мануел Кастелс именно „революцията на информационните технологии осигурява необходимата материална глобална база за изграждане на новата икономика като „мрежова“ и „взаимозависима“ с помощта на новите информационни технологии: „…преобразувайки процесите за обработка на информация – пише Кастелс, – новите информационни технологии оказват въздействие върху всички сфери на човешката дейност и правят възможно установяването на неограничен брой връзки между различните сфери, както и между елементите и субектите на всяка дейност. Възниква една мрежова и дълбоко взаимозависима икономика, която с все по-голям успех прилага постигнатия напредък в областта на технологията, познанието и управлението за целите на самата технология, познание и управление“ (2).
Разгръщането на тази икономика с помощта на ИКТ във виртуалната среда на киберпространството позволява да се заговори за края на механичната и настъпването на нова – виртуална епоха. Както всяка епоха, и тази има своята културна парадигма, доминирана от виртуалната реалност на киберпространството. Кулминационна точка в неговата постмодерна история бележи Интернет експлозията през 90-те г. на ХХ в., когато Мрежата се превръща в масова комуникационна среда и мощна притегателна сила за милиони потребители. Бързата масовизация на Интернет насища за кратко мрежовото пространство с големи маси от хетерогенни населения, които се различават географски, социално и културно. Редом с масовото разпространение и използване на Интернет настъпва и коренна промяна на съществуващите представи за внедряване и използване на ИТ (интелектуални технологии). На практика Световната комуникационна мрежа доказва, че дори и най-сложните понятия и действия могат да се представят в нагледна и удобна форма чрез разпределени информационни системи, обслужващи едновременно милиони потребители. Където и да се намира, всеки от тях може да получава разнообразни услуги – чат, новини, онлайн разплащания, застраховки, офисни приложения, обучение, музика, видео и т.н.
За да се поддържа паралелното съществуване на дигитализирани и недигитализирани светове, се налага да бъдат ангажирани времето, усилията и енергията на много и най-различни хора, които стават все повече поради разрастването на изкуствения свят на технологиите. Успоредно с въвличането на повече участници в този процес тече неусетна промяна и в начините, по които хората действат, мислят, правят избори и взимат решения, като например, изместване на абстрактната мисъл и въображение от „геометричната“, която изискват графите, цифрите, формулярите, таблиците и останалите форми на дигитализирания режим на работа. Тези промени благоприятстват тенденцията за глобално налагане на ИКТ като универсален стандарт и режим на действие в два основни, взаимно свързани аспекта. Първият се отнася до възможността на новите технологии за високоефективна експлоатация на различни информационни ресурси и човешки труд, доколкото прилагането им позволява денонощен режим на работа и с това размива понятията за работен ден, седмица, час. Вторият аспект на глобалното налагане на ИКТ като универсален стандарт произтича от възможността им да бъдат средство за контрол и наблюдение, а с това и за въздействие и хетерономно регулиране на човешкото поведение и отношения и дори целеполагане и избори.
Друга характерна тенденция, илюстрирана от световната карта на технологиите, е бързо разделяне на света на информационно богати и информационно бедни. В свят, доминиран все повече от електронно опосредствани търговски и социални мрежи, правото на достъп до тях става все по-важно и решаващо, когато вече общностите не се основават на географията, както в миналото, а се определят по-скоро от временните, споделени интереси на хората във виртуалните киберсветове. Междувременно мнозинството от човечеството не е свързано с тези нови светове, защото живее извън електронните порти и въпреки смелите планове за бъдещия окабелен свят, повечето хора на Земята никога не са говорили по телефон, а значителна част нямат достъп до електричество. В резултат на това, по думите на Дж. Рифкин, „докато най-заможните на Земята са все по-заети с развлечения и се радват на творчески и изразителен живот, почти 1 млрд. други хора живеят в бедност, а още няколко милиарда едва свързват двата края.“ (3)
Според друг известен изследовател на съвременната глобализация – З. Бауман, начинът на действие в съвременното общество зависи изключително от фактори като модела на потребление, подвижността (мобилността) и планетарните мащаби, които получават в съвременния свят бизнесът, финансите, търговията, информацията. Тяхната наднационалност и наддържавност според автора на „Глобализацията. Последиците за човека“ е възможна благодарение на „пространствено-времевото съкращаване“, което осигуряват съвременните технически средства за информация и комуникация“: компютърни технологии и киберсистеми. Централна роля в това отношение, според Бауман, играе транспортирането на информация. Днес то не предполага придвижване на физически тела и не зависи от естествената ограниченост на човешкото тяло, защото информацията пътува независимо от своите носители. В това е новата „безтелесност“, която осигурява на хората възможност да се местят и действат от разстояние. Затова именно „достъпът до глобална подвижност“, настоява Бауман, е най-важният стратифициращ фактор в съвременния свят. Стратификацията се изразява основно в това, че от новите форми за действие от разстояние зависи степента на подвижност на хората, тяхната свобода да избират къде да бъдат (4).
Въпросите на достъпа стават толкова по-всеобхватни, колкото по-голяма част от всекидневните комуникации и техните преживявания се осъществяват във виртуалните светове на киберпространството. С проникването на Интернет услугите са навсякъде – от автомобилното табло до телевизорите, въпросите за достъпа стават все повече въпроси за Интернет и предимно за Интернет.
Виртуалната реалност днес –
поредният съюз на индустрия и култура
поредният съюз на индустрия и култура
Динамичното развитие на виртуалната промишленост, представлявана от компютърната интерактивна технология, води до истинско културно възвисяване на киберпространството като свят, простиращ се далеч отвъд обичайните симулации, военни експерименти и компютърно опосредствани дейности, довели до неговата поява и развитие. Това пространство се оказва нов мощен инструмент за извличане на символната същност на културното преживяване, като преобразува тази същност дигитално „в измислени образи и форми, които, когато са предадени, изглеждат дори още по-ярки и истински от оригиналните явления и следователно стават преживяване.“ (5) Така киберпространството еманципира виртуална от невиртуална реалност, като започва постепенно да измества и заменя традиционните форми, основани на непосредствено лично общуване, с нови, интерактивни начини на свързване и взаимодействие, чиято всеобхватност осигурява независимост от обичайните човешки хронологии.
Нещо повече, тези технологии са вече даденост дори за родените преди техния бум, а израсналите с тях съвременни младежи с основание са определяни като Digital Generation – дигитално поколение (Gen-D). За разлика от родителите си, това поколение функционира безпроблемно и по естествен начин във виртуалния свят на киберпространството. Неговите представители са добре запознати с компютъра, Интернет и повечето цифрови устройства и са по-умели в боравенето с тях от мнозинството възрастни и свои учители. В резултат посоката на поколенческата йерархия на знанията за тези технологии и тяхната приемственост се оказва обратна на обичайната: вместо по-възрастните да предават своя опит на младото поколение, те са принудени да разчитат на по-младите, за да реагират на технологиите. Но тази преобърната зависимост е показателна не само за употребата на ИКТ като генерационна характеристика, а също и че никоя друга епоха не познава толкова бърза и фундаментална промяна на човешкия начин на живот в рамките на едно и също поколение. Мнозина все още могат да си спомнят за времето без компютри и Интернет, кабелна телевизия, мобилни телефони и смартфони. В рамките само на един човешки живот светът се трансформира до неузнаваемост за предишните поколения и останалите техни живи представители днес.
Няма да е пресилено, ако се каже, че виртуалната реалност като киберпространство е повече от всичко друго царство на средствата и целите, където човекът е повече от всякога animal laborans и homo faber, т.е. инструментално и произвеждащо същество. Според известното Марксово определение: „Трудът е преди всичко процес между човека и природата, процес, в който човекът чрез своята собствена дейност опосредства, регулира и контролира обмяната на веществата между себе си и природата.“ (6) Така формулирано, определението може да се отнесе не само до труда, а до човешкото действие и присъствие в света въобще като човешко, доколкото, действайки, човекът може да променя света, да го прави изкуствен, веднага щом започне да го обитава, като строи домове, прокарва пътища, прокопава канали, лети със самолети, плава с кораби и пътува до Луната. Несъмнено, от решаващо значение за този начин на действие и промяна са техниката и технологиите, чрез които се променят обстоятелствата, при които хората живеят така, че да създават „това, което го няма тук и сега“, когато има нужда от него, позволява на някои автори да дефинират човека като „техническо животно“, а технологията, съпътстваща живота му – като политически значима и властова реалност (7).
Става дума за човешката природа като обусловена от цели, средства, живеене в свят на машини, и разбирането за човешкия труд като технически опосредствани дейности в резултат на нарастващата инструментализация на човешката активност (8). От същата инструментализация тръгва и идеята за техническото „протезиране“ на човека с цел разширяване на неговия обсег на действие и въздействие. Още Зигмунд Фройд дефинира положението, достигнато от хората благодарение на техническия напредък като положение на „един вид протезиран Бог“. Той прогнозира нарастването на това богоподобие в бъдеще и същевременно предупреждава, че то не гарантира човешкото щастие (9).
Думите на Фройд подсказват, че предлаганите от техническия напредък удобства, удоволствия и ползи често засенчват и правят невидими другите им многообразни ефекти: някои положителни, очаквани и желани, други – неочаквани, непредвидими и нежелателни. На практика новите технологии представляват огромни предизвикателства към създателите на информация, притежателите на интелектуална собственост, политиките на комуникация, но най-вече към начините на съвместно съществуване, сътрудничество и взаимодействие на хората и на конструираните въз основа на тях идентичности. В един по-широк план – планът на културата, новите технологии представляват мощен стимул за развитие на онова, което Т. Адорно и М. Хоркхаймер наричат „културна индустрия“ – превръщане на културата в масова и продаваема чрез манипулиране на символни ценности и естетически потребности в посока на консумацията на културни преживявания като стока, така че:
„Най-интимните реакции на хората са се овещинили до такава степен по отношение на самите тях, че идеята за своеобразието им все още продължава да съществува изключително абстрактно: за тях личността едва ли значи нещо повече освен ослепително бели зъби и липса на пот под мишниците, както и на емоции. Това е триумфът на рекламата в културната индустрия, принудителния мимезис на потребителите към стоките на културата дори когато същите са били разгадани“ (10).
Тенденцията, очертана най-напред от авторите на „Диалектика на Просвещението“: мнозинството от хората, особено младите, да търсят изява и начин да се идентифицират предимно с помощта на потреблението на стоки, защото са модни, продължава да е актуална и днес. Паралелно с нея обаче в наше време се наблюдава и друго, освен че съвременният човек, за разлика от предшествениците си, вече не води толкова отчетлив колективен живот и не конструира идентичността си според определена традиция, идеология или общност. Човекът днес се стреми по-скоро сам да създава образи за себе си, които са едновременно множествени и ефимерни. Този стремеж се подпомага усилено от нарастващото усложняване, разнообразие и интензивна промяна на културните индустрии в съвременната епоха. Промяната е резултат от технологичните възможности за съчетаване на цифрови комуникационни технологии и културна търговия, които водят до появата на нова икономическа парадигма.
В контекста на комуникацията като средство, чрез което хората откриват общи мисли и споделят света, който създават, тази парадигма предполага превръщането в стока на всички форми на дигитална комуникация, което „върви ръка за ръка с превръщането в стока на множеството отношения, изграждащи личните преживявания – културния живот – на индивида и общността“ (11).
Техника и потребности:
технологичният детерминизъм в постмодерна ситуация
технологичният детерминизъм в постмодерна ситуация
Както в миналото, така и днес, появата и използването на нови технически средства за различни човешки цели и нужди възбуждат традиционните дебати между технологични ентусиасти и скептици. Обикновено в тези спорове скептиците ги заклеймяват, докато ентусиастите виждат в тях постижение на цивилизацията и знак на обществения напредък. Както винаги, и двете позиции съдържат части от истината, без да я изчерпват. От решаващо значение са целите, заради които сме готови да се възползваме от възможностите, предоставени от технологиите. С оглед на тези цели френският философ Анри Бергсон установява, че изобретателският дух невинаги се е използвал в името на интересите на човечеството. Напротив, вместо това този дух е създал множество нови потребности, преди да е осигурил удовлетворяване на старите потребности, защото, „без да пренебрегва необходимото, той е мислил прекалено много за излишното.“ (12)
Тридесет и четири години по-късно Ерих Фром насочва обсъждането на дихотомията изобретателски дух/интереси на човечеството към нейните социалнопсихологически и етически измерения, формулирайки дилемата „да имаш или да бъдеш“ – дилемата между притежанието и битието като модуси на човешкия живот. Известният психоаналитик коментира популярните практики на ученето като дословно възпроизвеждане, четенето като „познаване“ на автори, запомнянето като „фотографиране“, разговора като „стокообмен“, знанието като „културна собственост“ и др. Като технологии, т.е. механична съвкупност от операции, които се извършват последователно, редувайки се автоматично, тези практики обричат човека на отчуждение от света, от другия и от самия себе си, а обществото, което ги насърчава – на алчност и нездрав дух.
Немският философ Мартин Хайдегер на свой ред описва „технологиите на отчуждението“ като отношение към битието (мислене на същността). Предвестник на неговия край, а с това и на философията, смята авторът на „Битие и време“, е превръщането на философията в τέχνη – в инструмент на образованието, в „техника на обяснението“, която не изисква философите да мислят, а да се занимават с философия. Безспорно свидетелство за този край, според Хайдегер, е отделянето на психологията, социологията, културологията от философията като самостоятелни научни области благодарение на технизирането им, осигуряващо „научността на социално действащото човечество“. Основната черта на тази научност е нейният кибернетически, т.е. технически характер, който предполага истината да се измерва с ефекта от тяхното приложение:„Не изисква никакво пророчество – пише Хайдегер, – за да се схване, че изграждащите се науки скоро ще бъдат определяни и направлявани от новата основна наука, която се нарича кибернетика. Тази наука отговаря на човека като действащо-обществено същество. Защото тя е теорията на управлението на възможното планирано устройване на човешкия труд. Кибернетиката образува езика на обмяна на новини. Изкуствата стават управлявано-управляващи инструменти на информация.“ (13)
Технизацията, описана от Хайдегер като основна черта на модерната научност, получава своя разгърнат епистемологичен анализ в концепцията на Ж. Фр. Лиотар за превръщането на технологиите в най-ефективния начин за постигане на научни доказателства, но и за установяване на равенство между богатство, ефективност и истина. Това равенство е невъзможно без т.нар. контрол на контекста, осъществяван по пътя на производството, запаметяването, достъпността и операционалността на информациите. Според него, технологиите са от решаващо значение за разбиране формата на научното знание, която то добива през последната четвърт на века в резултат от възприемането на принципа за оптимална ефикасност: максимален изход (получени информации или изменения) при минимален вход (инвестиция, разход на енергия за получаването им). Лиотар нарича това „перформативност“ и смята, че в настоящето тя доминира научната езикова игра, защото именно научните открития изискват доказателство, което струва пари.
Последното води до утвърждаване на тенденцията за свързване на науката с икономиката по пътя на нейната комерсиализация чрез превръщането на скъпоструващите изследвания в норма. За да получат финансова помощ, изследванията трябва да оправдаят своето дългосрочно значение с помощта на езиковата игра на перформативността. Когато перформативността доминира науката, истината и справедливостта стават резултат на най-добре финансираното изследване (най-добре финансирано, следователно най-убедително). Като засили технологията, човек укрепва реалността, и съответно се надстройват нечии шансове да бъде справедлив и да се окаже прав.
От high-tech към high-hum:
между киборгизацията и дехуманизацията
между киборгизацията и дехуманизацията
Докато променя света, прилагайки техника и технологии, човекът променя и себе си, става все по-изкуствен, а с това и повече свързан и зависим от техниките, от които се нуждае и използва, за да решава определени задачи и да постига конкретни цели, независимо дали ще се отнасят до отглеждане на растения и животни, борба с болести и епидемии, преследване на удоволствие и забавление или развиване на наука и познание. Значимостта на технологиите и тяхната власт днес се съизмерват най-често с т.нар. усилване на човека чрез подпомагане на неговите способности и умения посредством техниките и методите, които му предоставят информатиката, когнитиката, био- и нанотехнологиите и тяхното конвергиране.
Успоредно с конвергенцията тече процес и на промяна на отношението на хората към артефактите, произвеждащите ги технологии и самите себе си. Т.е. настъпва промяна в културните/човешките възприятия, рефлексия и саморефлексия. Благодарение на богатия набор от сетивни и когнитивни дразнители, провокиращи нашите сетива и реакции всеки път, когато включим компютъра, ние се потапяме в екосистема от технологии, които ни насърчават да ги ползваме с помощта на разнообразни сетивни стимули: аудиосигнали и визуални знаци – икони, променящ формата си курсор, виртуални бутони, изскачащи прозорци в очакване да бъдат прочетени или затворени, и др. В резултат ежечасно и ежеминутно най-нови и авангардни компютърни, комуникационни и информационни техники и технологии се състезават за нашето внимание, за да го поставят в услуга на най-различни цели – както комерсиални, така и социални. Пребивавайки редовно и всекидневно в създадената чрез тях екосистема, някои повече, други по-малко, трети (особено млади хора) – почти непрекъснато, придобиваме, от една страна, нови умения и възможности за боравене с информация, общуване, себеизразяване и скъсяване на дистанциите помежду ни. От друга страна, паралелно протича и обратният процес – на загуба на умения като задълбочено четене, умствена концентрация, абстрактно мислене, красноречие… Разгледани в плана на човешката история, тези придобивки и загуби подсказват, че технологиите, произвеждащи и възпроизвеждащи виртуални реалности, са основен инструмент за моделирането на човешкия ум и предизвикването на еволюционни по характер промени в начините, по които хората реализират своята човешка активност. Състезавайки се за вниманието на потребителите, ИКТ благоприятстват завръщането на човека към естествената му предразположеност към бързи, рефлексивни промени във фокуса според признаците на движение и промяна в околната среда, наложена от грижата за оцеляването. Завръщането към тази „инстинктивна разсеяност“ с помощта на техниката като медиатор между Човека и непрекъснатостта и непосредствеността на реалността, затваря кръга от причини и следствия, до които води еволюцията на Homo sapiens в техническо животно.
Като особено характерна за новите технологии се откроява тяхната насоченост към изменение не на вещите, а на човека, т.е. high-hum, a не high-tech. В контекста на свободния пазар това означава, че сега най-масовият и разпространен вид човешка дейност се оказва моделирането на човешкото съзнание. То се превръща в обект на интензивно и хаотично въздействие, което засяга еднакво както обществената и природната среда, така и човешкото мислене, навици, избори, които стават все повече опосредствани от съвременната техника.
Сред основните последици от тази опосредстваност, за която допринася разгръщането на новата икономика, основана на постиндустриалните технологии, е процесът на намаляваща познаваемост на света и на отчуждаване на човека от него, себе си и другите. Някои изследователи виждат основания за това в промените, които търпят концепциите за наука и образование под влияние на „технологиите на отчуждението“, както нарича М. Хайдегер трансформациите на знанието и познанието, в резултат на които изчезва мисленето като отношение към битието, т.е. като мислене на същността. Сред тези трансформации са превръщането на философията в τέχνη – в инструмент на образованието, в „техника на обяснението“, която не изисква философите да мислят, а да се занимават с философия и отделянето от нея на нови специалности и дисциплини, ориентирани предимно към създаване на технологии за социален контрол и въздействие: социология, психология, културология, а понастоящем и публична администрация, социални дейности, европеиситика и др. под. В тяхното еманципиране от философията посредством технизирането им, осигуряващо „научността на социално действащото човечество“, Хайдегер разпознава не само края на философията, но и характерното за новия тип научност. Основната черта на тази научност е нейният кибернетически, т.е. технически характер, който предполага истината да се измерва с ефекта от тяхното приложение:
Не изисква никакво пророчество, пише Хайдегер, за да се схване, че изграждащите се науки скоро ще бъдат определяни и направлявани от новата основна наука, която се нарича кибернетика.Тази наука отговаря на човека като действащо-обществено същество. Защото тя е теорията на управлението на възможното планиране устройване на човешкия труд. Кибернетиката образува езика на обмяна на новини. Изкуствата стават управлявано-управляващи инструменти на информация (14).
Днес Хайдегеровото предвиждане за фундаменталното значение на кибернетиката е факт благодарение на триумфалното възшествие на техниката като „обяснение“. Но докато немският философ вижда в него знак за края на философията, други разпознават в съвременните трансформации на образованието и обществото архаизация на човечеството, белези на дехуманизация и връщане към отминали епохи като Средновековието (15). За тях, както и за Фром, проблематичността на технологиите като организирано знание за решаване на практически задачи чрез подредени системи от хора и машини има за източник парадокса, че ако машините заприличват все повече на хората, то не е, защото технологиите са станали по-хуманни, а защото хората все повече заприличват на машини. Причината е, че няма техника на човешкото, на това да бъдеш човек. За разлика от традиционното, в технологичното общество всички човешки нужди, желания и действия се свеждат до метод, така че уникалността на Аз-а става невъзможна и всички теории за него не могат да предложат на разтревожените индивиди самопознание за човешкото аз като Аз-а на homo humanus, различен от Аз-а на homo faber (16). Тази невъзможност се подхранва допълнително от днешното съотношение между технологично и човешко, което се изменя все повече в полза на първото за сметка на второто и напомня за Хегеловата диалектика на господаря и роба. По аналогия с нея съвременният критик на копнежа по технологията – Доналд Филип Верин, разглежда ролята на техниката в технологичното общество. Според него тя играе същата роля като Хегеловия роб – да служи за удовлетворяване на желанията ни. Разликата е, заключава Верин, че ние се самозаблуждаваме, мислейки за неограничени възможностите си да направляваме технологичните системи според нашия избор. Вместо това, ние бързо се превръщаме в зависими от своя „роб“, защото „реално в технологичното общество всеки избор е подвластен на алтернативите, достъпни в технологичната система“ (17).
Крайният ефект от тази зависимост е, че тя не само лишава човешкия избор от смисъла му на автономно и свободно решение, но представлява основен фактор за трайното налагане и утвърждаване на разработването и прилагането на технологии и формулирането на правила за прилагането им днес като главна и дори единствена социокултурна цел, доминанта в йерархията на човешките ценности.
В заключение може да се каже, че перспективите, очертани в контекста на описаните тенденции и процеси, са повсеместното утвърждаване и разпространяване на формално-рационалните методи за наблюдение, контрол и оценка на всички човешки дейности като универсални стандарти благодарение на съвременните ИКТ. Тези технологии стават основен фактор на икономическата глобализация, а тяхното непрестанно универсализиране и налагане се издига в ранг на главна и дори единствена социокултурна цел на съвременното мрежово общество, често за сметка на духовните и смисловите измерения на човешкия живот и личност.
Бележки
(1) Bell, D., The Coming of Post-Industrial Society: A Venture in Social Forecasting. London: Heinemann, 1974, 116, 117 р.
(2) Кастелс, М., Възходът на мрежовото общество, 2004, с. 82.
(3) Рифкин, Дж., Епохата на достъпа, Атика, София, 2001, с 247.
(4) Бауман, З., Глобализацията и последиците за човека, София, ЛИК 1999, с. 35-38.
(5) Рифкин, Дж., Епохата на достъпа, Атика, София, 2001, с. 181.
(6) Маркс, К., Капиталът: Трудов процес, http://kapital.finansi.bg/booktext/trudov-proces/?#
(7) Розати, М., Да се ориентираме във виртуалното, НБУ, София, 2013, с.128
(8) Арент, Х., Човешката ситуация, Критика и хуманизъм, София, 1997, с. 243-269
(9) Freud, Z., Das Unbehagen in der Kultur, Internationaler Psyhoanalytischer. Verlag Wien 1930 49–50 p.
(10) М. Хоркхаймер, Т. Адорно, Диалектика на Просвещението, Гал-Ико, 1999, София, с. 153, 207.
(11) Рифкин, Дж., цит. съч., с. 148.
(12) Бергсон, А., Двата източника на морала и религията, Аргес, София, 1993, с. 219.
(13) Хайдегер, М., Същности. Гал-Ико, София, 1993, с. 199–200.
(14)Хайдегер. М.Същности, София: Гал-Ико, 1993 с. 199-200,
(15) Делягин, М., Чего мы не знаем?, Свободная мысль » №1, 2015
http://www.intelros.ru/readroom/svobodnaya-mysl/sv1-2015/26357-chego-my-ne-znaem.html
(16) Верин, Д. Ф., Философия и завръщане към себепознанието. Планета, София, 2001, с.175–176.
(17) Верин, Д., цит. съч., с.175–176.
